РЕШЕНИЕ
№ 535
гр. Благоевград, 18.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори
октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Надя Узунова
Членове:Гюлфие Яхова
Милена Каменова
при участието на секретаря Анастасия Фотева
като разгледа докладваното от Гюлфие Яхова Въззивно гражданско дело №
20241200500884 по описа за 2024 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по въззивна жалба, подадена от
жалбоподателя „С.К.“ ООД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление: гр.
С., чрез адв. Х. М., против Решение № 208/10.06.2024г., постановено по гр.д.
№ 245/2024г. по описа на Районен съд П.. Във въззивната жалба се сочи, че
обжалваното решение е неправилно и незаконосъобразно, постановено без по
делото да е представен процесният договор за потребителски заем. Твърди се,
че на „С.К.“ ООД не е следвало да се вменява задължение да представя
документ, който се намира и у двете страни по спора. Ответникът няма и не
следва да му се вменява задължение да представи документ, от който ищецът
черпи изгодни за себе си факти. След като не е представен договорът, то и
съдът е нямало как да преценява дали отделна негова клауза е нищожна.
Поради изложеното се прави искане за отмяна на атакувания акт и отхвърляне
на предявения иск. Претендират се разноски.
Препис от въззивната жалба е връчен на въззиваемата страна - К. С. Ц.,
от която в срок е постъпил писмен отговор. Сочи се, че атакуваното решение е
правилно и законосъобразно, като районният съд правилно е приложил
разпоредбата на чл. 161 ГПК, след като ответникът не е представил договора
за заем, като е бил задължен да стори това по реда на чл. 190 ГПК. Сочи се, че
ответната страна не оспорва наличието на договор за заем, но позицията й е че
няма да го представи, тъй като не е в неин интерес. Прави се искане за
1
потвърждаване на обжалвания акт.
С писмено становище, депозирано преди насроченото пред въззивната
съдебна инстанция о.с.з., въззивемият прави искане в полза на адвокат М. да
се присъди адвокатско възнаграждение за оказана безплатна адвокатска
защита по реда на чл. 38 ЗА с ДДС.
Съобразно правомощията си на въззивна инстанция, определени в чл.
269 ГПК, при извършената служебна проверка се констатира, следното:
Районен съд П. е сезиран с иск за прогласяване нищожността на
неустоечна клауза, съдържаща се в договор за паричен заем №
748330/11.10.2022г. сключен между „С.К.“ ООД и К. С. Ц.. В исковата молба
се твърди, че между ищеца и ответника е сключен договор за паричен заем, по
силата на който на К. Ц. е предоставен заем в размер на 900 лв. Уговорена е
договорна лихва в размер на 93,04 лв., кредитът е следвало да се върне на 23
вноски. Твърди се, че между страните е договорено заемополучателят в
тридневен срок да представи обезпечение, в противен случай, дължи
неустойка в размер на 524,96 лв. Твърди се, че неустечната клауза е нищожна,
противоречаща на разпоредби от ЗЗП и ЗПК, както и на добрите нрави. Сочи
се, че с уговарянето на неустойка на стойност повече от половината от
отпуснатия заем, се нарушава принципът на справедливост и
добросъвестност. Уговорената неустойка е извън присъщите й функции и
цели единствено да доведе до неоснователно обогатяване на едната от
страните по сделката. Същата по естеството си представлява добавка към
възнаградителната лихва. Твърди се, че клаузата не е индивидуално
договорена. С предвиждане на такса неустойка се цели и заобикаляна на чл.
19, ал. 4 ЗПК, доколкото се нарушава изискването на посочване на
действителния ГПР.
С исковата молба е направено искане ответникът да бъде задължен да
представи по реда на чл. 190 ГПК екземпляр от сключения договор. В
допълнителна молба ищецът сочи, че при сключването договорът не му е бил
предоставен.
Ответникът „С.К.“ ООД не е депозирал писмен отговор по реда на чл.
131 ГПК. С доклада си районният съд го е задължил да представи копие на
процесния договор за заем, като му е указал и последиците при
непредставянето му, а именно, че може да се приложи разпоредбата на чл. 161
ГПК.
Преди датата на о.с.з от ответника, чрез адв. Х. М., е депозирана молба, в
която е посочено, че атакуваната от ищеца клауза не съответства на
номерацията и съдържанието на процесния договор. Посочено е, че ищецът е
следвало да представи екземпляр от договора, а не това да се вменява в
задължение на ответника. Посочено е също така, че ищецът е следвало да
докаже, че екземпляр от договора не му е предоставен, което твърдение било
невярно като се има предвид лидерската позиция на ответното дружество в
областта на краткосрочното кредитиране и че за нарушаване на това
дружеството би отговаряло с лиценза си на финансова институция пред БНБ.
Делото е приключило в едно съдебно заседание без да се представи
2
процесният договор за заем.
С атакуваното решение районният съд е уважил иска като е приел, че
процесната неустоечна клауза е нищожна, противоречаща на закона и добрите
нрави.
Настоящата съдебна инстанция намира, че атакуваното решение е
правилно.
Съгласно разпоредбата на чл. 154 ГПК всяка страна е длъжна да
установи фактите, на които основава своите искания или възражения. В
случая ищецът твърди, че с ответника е сключил договор за заем, по силата на
който му е отпусната сума в размер на 900 лв. и е уговорена неустойка в
размер на 524,96 лв. Тежестта да докаже сключването на договора, с
твърдяното в исковата молба съдържание, е на ищеца и същият се е справил с
възложената му доказателствена тежест. Макар и договорът за заем да не е
представен по делото, то са налице други безспорни доказателства, които
сочат на това, че между страните е сключен такъв договор с твърдяното в
исковата молба съдържание. В тази връзка следва да се посочи представеното
по делото извлечение /неоспорено от ответното дружество/, видно от което
между страните е сключен договор за паричен заем № 748330/11.10.2022г., по
силата на който „С.К.“ ООД отпуска паричен заем в размер на 900 лв. на
ответника К. Ц.. Видно от същото е уговорена нестойка в размер на 524,96 лв.
Неустойката, лихвата и главницата формират вноската по погасителния план,
като общата сума подлежаща на връщане е 1518 лв., която следвало да се
върне на 23 седмични погасителни вноски.
По искане на ищеца, ответникът е задължен да представи договора за
заем, като са му указани и последиците по чл. 161 ГПК – съдът може да
приеме за доказани определени факти, за които страната е създала пречки за
събиране на допуснатите доказателства. Ответникът не е представил договора,
като в свое писмено становище от дата 04.06.2024г. сочи, че атакуваната от
ищеца клауза не съответства на номерацията и съдържанието на договора,
развива съображения, че е в тежест на ищеца е да представи документа,
намиращ се и у двете страни, като сочи, че при сключване на договора
екземпляр от него е предоставен на ищеца. От така заявената позиция на
ответника следва изводът, че той не отрича факта, че страните са били
обвързани по договорното правоотношение за предоставен заем. Заемодателят
обаче сочи, че съдържанието на договора е различно от това, посочено от
ищеца, както и че документът се намира и у двете страни, като още при
сключващо му “С.К.“ ООД е предоставило екземпляр от него на ищеца.
Ответникът обаче не доказва тези свои твърдения. Не ангажира доказателства
за това какво е действителното съдържание на договора, в частност на
неустоечната клауза, не ангажира доказателства и за това, че е предоставил
екземпляр от договора на ищеца още при сключването му. Не отрича, че
самият той притежава екземпляр от договора, но въпреки това отказва да го
представи, твърдейки че това е задължение на ищеца.
При това положение като се има предвид ангажирания по делото
доказателствен материал, както и твърденията на ищеца и ответника, съдът
3
намира за доказано, че между страните действително е бил сключен договор за
заем, по силата на който в полза на К. Ц. е отпусната заемна сума от 900 лв. с
уговорена неустойка от 524,96 лв., която неустойка е включена в
погасителната вноска и формира сумата подлежаща на връщане.
Настоящата въззивна инстанция намира, че неустоечната клауза е
нищожна, до какъвто правилен извод е достигнал и районният съд, като на
осн. чл. 272 ГПК въззивният съд препраща към мотивите на районния съд.
Неустойка, чийто размер е повече от половината от отпуснатия заем
противоречи на добрите нрави. Заплащането на неустоечно задължение
всъщност съставлява скрито под формата на неустойка допълнително
възнаграждение за заемодателя. Това извод следва от начина, по който е
установено това задължение, тъй като в договора е предвидено неустойката да
се заплаща на вноски подобно на главницата и възнаградителната лихва.
Действителната цел на обсъжданата договорна клауза е да породи
допълнително парично задължение за потребителя, наред с това за връщане на
главницата по кредита и заплащането на възнаградителна лихва. Съдът счита,
че това допълнително задължение представлява скрита печалба за кредитора
и увеличава цената на заема. Същото няма характеристиките на
възнаградителна лихва, тъй като не зависи от срока зa ползване на заема, ,
поради което не може да доведе до увеличаване на уговорения лихвен
процент. То обаче със сигурност води до възникването на косвени разходи за
потребителя. Предвид на това съдът намира, че клаузата, установяваща
задължение за заплащане на неустойка, с което задължение разходите по заема
се увеличават, чрез добавяне на допълнително възнаграждение за кредитора, е
нищожна, поради установяването й в противоречие с добрите нрави.
С оглед на изложеното по - горе атакуваното решение, с което иска за
признаване нищожността на неустоечната клауза е уважен, ще следва да се
потвърди като правилно и законосъобразно.
С оглед изхода на спора – неоснователност на въззивната жалба, в полза
на адвоката на въззиваемата страна ще следва да се присъди адвокатско
възнаграждение в размер на 480 лв. с ДДС. Същото е съобразено с
минималните размери на адвокатските възнаграждение, регламентирани в
Наредба № 1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения. Неоснователни са оплакванията на жалбоподателя, че
възнаграждение не следва да се присъжда, доколкото страната разполага с
възможност да заплати възнаграждение на избрания от нея адвокат. В
практиката на ВКС е прието, че за присъждане на адвокатско възнаграждение
по реда на чл. 32, ал. 2 ЗА пред съответната инстанция е достатъчно по делото
да е представен договор за правна защита и съдействие, в който да е посочено,
че упълномощеният адвокат оказва безплатна правна помощ на някое от
основанията по т. 1 - 3 на чл. 38, ал. 1 ЗА, като не е необходимо страната да
установява и да доказва съответното основание за предоставяне на безплатна
правна помощ. В случая по делото е представен такъв договор. Ето защо и
възнаграждение следва да бъде присъдено в размер на 480 лв. с ДДС,
доколкото са представени доказателства за регистрация по ЗДДС. Като
допълнение следва да се отбележи и това, че самият жалбоподател също
4
претендира възнаграждение в размер на 480 лв., т.е. толкова колкото се
присъжда на другата страна по спора.
Мотивира така, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 208/10.06.2024г., постановено по гр.д. №
245/2024г. по описа на Районен съд П..
ОСЪЖДА „С.К.“ ООД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление: гр.
С., чрез адв. Х. М., да заплати на адвокат М. В. М. от Адвокатска колегия – гр.
П., с адрес на кантората в гр. П., бул. „П., сумата от 480 лв. с ДДС –
възнаграждение за безплатна правна помощ, оказана на въззиваемата страна -
К. С. Ц., пред въззивната инстанция.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5