ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 328
гр. Перник , 22.04.2021 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ТРЕТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в закрито
заседание на двадесет и втори април, през две хиляди двадесет и първа година
в следния състав:
Председател:МИЛЕНА Р. ДАСКАЛОВА
Членове:КРИСТИАН Б. ПЕТРОВ
РОМАН Т. НИКОЛОВ
като разгледа докладваното от РОМАН Т. НИКОЛОВ Въззивно частно
гражданско дело № 20211700500058 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 274 – чл. 278, във вр. с чл. 413, ал. 2 ГПК.
Образувано е по частна жалба от „Профи Кредит България“ ЕООД против
Разпореждане № 268096 от 17.12.2020 г. постановено по ч.гр.д. № 06512 по описа на
Районен съд Перник за 2020 г., в частта, с която е отхвърлено заявлението с рег. № 268657
от 15.12.2020 г. за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу Т. В. Г. и И. С.
Д..
В жалбата по подробни доводи за неправилност на разпореждането се иска отмяната
му и да се издаде заповед за изпълнение в цялост за претендираните със заявлението суми,
които обобщени се свеждат до това, че и след изменението на чл. 411, ал. 2, т. 3 от ГПК, обн.
в ДВ, бр. 100 от 2019 г., заповедният съд не разполага с правомощия да се произнася по
валидността на сделката, от която заявителят черпи права, а само – дали искането не се
основава на неравноправна клауза; заповедният съд неправилно не е отчел и разпоредбата
на чл. 145, ал. 2 ЗЗП, че преценяването на неравноправната клауза не включва определянето
на основния предмет на договора, както и съответствието между цената или
възнаграждението от една страна, и от друга страна – стоката или услугата, която ще бъде
доставена. На следващо място счита за неправилно заключението на съда, че уговореното от
страните договорно възнаграждение е недължимо, защото има за цел да заобиколи
императивните разпоредби на ЗПК. Излага аргументи в подкрепа на тезата си, а именно, че
окончателно сключеният договор за потребителски кредит напълно отговаря на
изискванията за форма и съдържание на договорите за потребителски кредит, установени в
изпълнение на ЗПК, който е релевантният нормативен акт, действащ към момента на
сключване на процесния договор.
1
Счита, че длъжниците са били запознати със сумата на дължимото договорно
възнаграждение и със сумата, която следва да върнат, поради което не е налице
недействителност на договора за потребителски кредит, поради липса на съгласие, поради
нарушение на изискванията на ЗПК или поради липса на информирано съгласие. При
несъгласие с параметрите на договора, потребителят е можел да се откаже от него.
Считат, че уговореното договорно възнаграждение не противоречи на закона, тъй като
в българското действащо право, в отношенията между правните субекти действа принципът
на свободно договаряне (чл. 9 ЗЗД). С оглед на принципа за свобода на договаряне и по своя
свободна воля страните са се съгласили да сключат договор за кредит с годишен лихвен
процент (ГЛП) от 77.02 % и годишен процента на разходите (ГПР) от 109.58 %. Длъжникът
се е съгласил с тази цена на кредита на пред договорния етап с получаването на стандартен
европейски формуляр за сравняване на различни предложения, така и към момента на
сключване на договора, така и с необективиране на желанието си да се откаже от сключения
договор и погасяване на месечните вноски. В жалбата е изложено, че при небанковите
институции лихвите са по-високи, с оглед на риска, който поемат да отпуснат финансовия
ресурс на кредитополучателя, който не могат да получат от банковите институции поради
различни съображения, водещи до ниска кредитоспособност. С оглед на тези обстоятелства,
меродавна е пазарната цена на кредитите, а не законната лихва, която е ограничена от чл. 19,
ал. 4 от ЗПК, определящ максималния размер на ГПР, в чието изчисляване участват и
дължимите от потребителя лихви. Счита, че ПМС № 72 от 08.04.1994 г. за размера на
договорната лихви по просрочени задължения в лева и валута не намира приложение.
Същото е издадено на основание чл. 86, ал. 2 ЗЗД и намира приложение само за определяне
на размера на законната лихва. С оглед на това цитираното ПМС не намира приложение в
случаите по чл. 10, ал. 2 ЗЗД.
Прави възражение, че добрите нрави в потребителското кредитиране от небанкови
финансови институции са в границите на посочените от БНБ лихвени проценти, на които
останалите небанкови финансови институции предлагат потребителски кредити. Счита,
процесния лихвен процент за действителен. Заявява, че Обществените условия са
променени значително от датата на сключване на процесния договор и значителна част от
хората се съобразяват с норми на поведение, които допускат възнаграждението за кредитора
по договор за „бърз“ кредит да достига пет пъти размера на законната лихва.
Моли въззивният съд да вземе предвид обстоятелството, че сключеният договор за
потребителски кредит имал характеристиките на търговска сделка за кредитора по него (чл.
286 ТЗ), което обстоятелство обосновавало приложимостта на разпоредбите за търговските
сделки и за другата страна (чл. 287 ТЗ).
Моли да се отмени обжалваното Разпореждане и да се постанови ново, като се издаде
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК в обжалваната част против солидарните длъжници Т.
В. Г. и И. С. Д., относно дължимото договорно възнаграждение по Договор за
потребителски кредит № *** относно вземания на „Профи кредит България“ ЕООД,
претендирани със заявлението за издаването на заповед за изпълнение. Претендира
2
разноски.
В съответствие с чл. 413, ал. 2 от ГПК не е осъществявана от районния съд процедура
по връчване на препис от частната жалба.
Окръжен съд Перник, след като прецени доказателствата по делото, доводите на
жалбоподателя, както и служебно всички правно релевантни факти, съгласно ТР №
6/15.01.2019 г. на ОСГТК на ВКС, приема следното:
Частната жалба като подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от процесуално
легитимирана страна, имаща правен интерес от обжалване против подлежащ на обжалване
акт, е допустима и следва да се разгледа по същество.
Ч.гр.д. № 06512 по описа на РС Перник за 2020 г. е образувано по заявление от
„Профи Кредит България“ ЕООД за издаване заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК
срещу Т. В. Г. и И. С. Д. за заплащане на конкретно посочени в заявлението суми, ведно със
законната лихва върху претендираните суми от датата на подаване на заявлението до
окончателното им изплащане, както и направените разноски.
Към заявлението са представени: договор за револвиращ заем „PROFI Made VIP“ №
*** с неговите приложения, общи условия и три броя Анекси с погасителни планове към
тях. Видно от представения ДРЗ, същият е сключен на *** г. за сумата от 3750 лв.,
предоставена за срок от 48 месеца, при уговорени ГПР 109.58 % и ГЛП 77.02 %, както и при
уговорено договорно възнаграждение при револвинг – 6194 лв., сума на всеки револвинг до
2914 лв. или общо дължима сума по револвинга 9108 лв. Погасителната вноска по договора
за кредит, освен главница и възнаградителна лихва, включва и парична сума по това
допълнително договорно възнаграждение – общо 253 лв. С Разпореждане № 268096 от
17.12.2020 г. по горепосоченото дело районният съд е разпоредил да се издаде заповед за
изпълнение в полза на заявителя за сумата от 3586.77 лв., представляваща главница по
договор за паричен заем № *** г., сумата от 61.82 лв., представляваща незаплатена
договорна лихва за периода от 21.12.2012 г. до 20.10.2017 г. и 633.96 лв. мораторна лихва за
забава от 20.10.2017 г. до 14.12.2020 г., ведно със законна лихва върху главницата, считано
от датата на подаване на заявлението до окончателното й изплащане, както и за разноските:
сумата от 85.65 лв. за държавна такса и сумата от 50 лв. юрисконсултско възнаграждение. С
обжалваното Разпореждане Районният съд е отхвърлил заявлението по чл. 410 ГПК за
сумата от 3831.45 лв. за договорно възнаграждение.
Настоящият състав при въззивния контрол за правилност на обжалваното
разпореждане, съобразява следното:
Предвид систематичното място и съдържанието, точният смисъл на чл. 411, ал. 2, т. 2
ГПК е напълно ясен и обосновава, че освен за формалната редовност, заповедният съд е
длъжен и без да е налице възражение по чл. 414 ГПК от длъжника да извърши служебно и
3
проверка дали предявеното със заявлението вземане не противоречи на закона и/или
добрите нрави, а съгласно чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК (обн. ДВ, бр. 100/2019 г.) – и дали не се
основава на неравноправна клауза или е налице обоснована вероятност за това. С оглед на
това доводите и възраженията в жалбата в обратен смисъл са неоснователни (така
Определение № 974/07.12.2011 г. по ч.т.д. № 797/2010 г. на ВКС, ІІ т.о. и Решение на СЕС
от 14.06.2012 г. по дело C-618/10, с което е дадено задължително тълкуване съгласно чл. 633
ГПК и чл. 267 от ДФЕС на реципираната в националното ни законодателство Директива
93/13/ЕИО).
Съгласно изменението на чл. 7, ал. 3 ГПК (ДВ, бр. 100/2019 г.) съдът служебно следи за
наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, какъвто безспорно е
настоящия договор. В чл. 411, ал. 2 ГПК се създава нова т. 3, която задължава съда да
откаже издаване на заповед за изпълнение, когато вземането произтича от договор с
потребител и искането се основава на неравноправна клауза в договора или е налице
обоснована вероятност за това. Нормата има незабавно действие от момента на влизането й
в сила и урежда занапред всички заварени случаи, доколкото обратното не е предвидено в
процесуалния закон. По тези съображения настоящата инстанция я взема предвид.
Постоянна е практиката на Окръжен съд – Перник, включително и тази на настоящия
въззивен състав, изложена по повод множество идентични казуси, че с оглед предмета,
страните, правата и задълженията процесният договор е за потребителски кредит по смисъла
на чл. 9 ЗПК.
Споразумението е сключено във вреда на потребителя по смисъла на чл. 143 ЗЗП, тъй
като съгласно чл. 5, ал. 1 от Общите условия длъжникът следва да заплаща в продължение
на 36 месеца за нещо, което не ползва, като изискуемостта за заплащане на
възнаграждението за предоставяне на допълнителен револвинг е обвързана с изискуемостта
на дължимата по договора за потребителски кредит вноска. Договорено е предварително
заплащане на възнаграждението от потребителя т.е. то е дължимо само за „възможността“
заемът да бъде продължен и допълнен до първоначалния размер, както е посочено в ОУ и е
без значение дали тази възможност ще бъде използвана от потребителя. Реално, независимо,
че тази възможност може да не бъде ползвана, т.е да не бъде предоставена, това в нито един
момент няма да бъде обвързано с неплащане или намаляване на цената на тази
допълнителна възможност. От изложеното следва извод, че така уговорени клаузите
поставят изпълнението на задължението на търговеца в зависимост от условие, чието
изпълнение зависи единствено от неговата воля и поради това са неравноправни съгласно
чл. 143, т. 3 ЗЗП. На практика се въвежда задължение за потребителя да заплати за нещо,
което страната има по силата на закона, като правото да се инициира предоговаряне на
срока на падежа на договора или плащане на вноските, свободата да се договори отлагане на
една или повече погасителни вноски, което води до неравнопоставеност на страните, тъй
като на практика излиза, че потребителят, заплаща правото си да договоря с кредитора за
изменение на параметрите на сключения договор, като на потребителя не му е гарантиран
4
определен резултат, а той зависи от волята на кредитора. Принципите на добросъвестност и
справедливост при договарянето изискват потребителят да заплати такса за реалното
ползване на определена услуга, а не при хипотетично ползване на такава.
Не може да се сподели и доводът в жалбата за наличие на индивидуално уговорени
клаузи по см. на чл. 145, ал. 2 ЗЗП. Изискването на ясен и разбираем език включва яснота и
разбираемост на клаузите не само от граматическа гледна точка, но прозрачно и
недвусмислено изложение на съдържанието на правата и задълженията на страните, така че
потребителят да може да предвиди въз основа на ясни и разбираеми критерии
произтичащите за него икономически последици. Видно от ДРЗ същият е предоставен при
стандартни, предварително изготвени и основани на общи условия клаузи, върху които
потребителят не е имал никаква възможност да влияе. Доколкото договорното
възнаграждение е било предвидено в самия ДРЗ, длъжникът не е могъл да се откаже от
сключване на това споразумение, без да откаже сключване на самия договор за паричен
заем, т. е. длъжникът като кредитополучател, не би могъл да сключи договора за
потребителски кредит без да сключи и Споразумение за договорно възнаграждение. От
клаузите на чл. 2.4 от ОУ следва, че при описаните в т. 2.4.1, 2.4.2 и 2.4.3 условия, клиентът
има право да се откаже, без да дължи неустойка, от самия договор за потребителски кредит,
в който случай дължи връщане на сумата, която е получил и на лихвата, начислена за
периода от датата на усвояване на средствата по ДПК до датата на връщане на главницата,
но няма възможност да се откаже, без да дължи неустойка, само от това споразумение.
От подаденото заявление в неговата обстоятелствена част е видно, че поисканото
неплатено договорно възнаграждение по кредита за периода от 20.05.2015 г. до 20.10.2017 г.
е в необосновано висок размер, което сочи на нееквивалентност на насрещните престации и
противоречие на уговорката за размера на договорното възнаграждение с добрите нрави и
добросъвестността. За заявителя остава открита възможността в рамките на исково
производство да докаже твърдението си, че включената клауза за договорно възнаграждение
не противоречи на ЗПК и ЗЗП и е в размер, който не противоречи на добрите нрави. В този
смисъл не се нарушават правата на нито една от страните в производството.
С обжалваното разпореждането Районният съд е достигнал до идентични правни
изводи и краен резултат с тези на въззивния съд и следва да бъде потвърдено. Частната
жалба е неоснователна.
При този изход на спора на жалбоподателя не се следват разноски.
Предвид изложеното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане № 268096 от 17.12.2020 г. постановено по ч.гр.д. №
5
06512 по описа на Районен съд Перник за 2020 г. в обжалваната част.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване, съгласно т. 8 от ТР № 4 от
18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6