№ 42
гр. Панагюрище, 24.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПАНАГЮРИЩЕ в публично заседание на двадесети
март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Магдалена Г. Татарева Кръстева
при участието на секретаря Иванка П. Палашева
като разгледа докладваното от Магдалена Г. Татарева Кръстева Гражданско
дело № 20225230100154 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 26, ал. 1 ЗЗД и чл. 55, ал. 1, предл. 1
ЗЗД
Производството е образувано въз основа на искова молба подадена от С.
С. П. срещу „Креди йес“ ООД, с искане да се прогласи за нищожна клауза за
заплащане на неустойка в размер на 700 лева от договор за кредит заем №
21804 сключен между страните по делото, поради противоречие на добрите
нрави, под евентуалност заобикаляне на закона чл. 19, ал. 4 ЗПК,
противоречащ на чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК, както и осъждане на ответника да
заплати на ищеца сума в размер на 818,71 лева – сума платена без основание-
неустойка за периода от 25.02.2017 г. до 23.08.2017г след допуснато
изменение на осъдителния иск в о.с.з. проведено на 20.03.2023 г., ведно със
законната лихва от дата на подаване на исковата молба до окончателното
изплащане на сумата.
В исковата си молба ищецът твърди, че е сключил договор за паричен
заем № 21804г. с ответника като му е предоставена в заем сума от 1200 лв.
Сочи се, че е уговорен ГПР 47,918% и месечен фиксиран лихвен процент
3,330%. Излага се, че съобразно клаузите на процесния договор била
постигната уговорка за заплащане и на неустойка в размер на 700 лв, също
разсрочена съобразно погасителните вноски, в случай на непредставяне на
обезпечение по договора от страна на длъжника, които обезпечения са
конкретно уговорени. Излага се, че посоченият в договора фиксиран лихвен
процент в размер на 3,330% не отговаря на действително приложения лихвен
процент, тъй като уговорената неустойка представлява добавка към лихвата,
респ. представлява скрита печалба за кредитодателя. Сочи се, че по този
начин всъщност възнгарадителната лихва надминава трикратния размер на
1
законната лихва, което противоречи на добрите нрави. Освен това се излага,
че процесната клауза противоречи на законовите разпоредби тъй като
претендираната сума не е включена в ГПР, поради което е налице
заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК и води до допълнителна
печалба на финансовите институции, като по този начин се преодолява
законовото изискване за таван на лихвените нива и другите разходи по
предоставената в заем сума. Твърди се, че преценката за действителността на
клаузата за неустойка следва да бъде извършена и с оглед ТР по
Тълкувателно дело№ 1/2009г. на ОСТК, ВКС, като по начина по който е
формулирана в конкретния случай неустойката е загубила присъщата й
обезщетителна функция. Освен това се подчертава в исковата молба, че
претендираната неустойка е в размер на повече от 50 % от заетата сума, без
същата да зависи от вредите на неизпълнението. Сочи се, че неустойката е
уговорена в нарушение на изискванията за добросъвестност, като е излязла
извън присъщите си функция – обезпечителна, като се сочи че е против
правната логика обезпечение да се получи едва след сключване на договора,
при това с поставени ограничения по отношение вида на обезпечението.
Твърди се, че е налице задължение за кредитодателя преди сключване на
договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя,
в случая обаче процесната клауза предвижда задължение за потребителя за
заплащане на неустойка в случай, че в 3дневен срок от сключване на
договора не представи обезпечение на договора чрез поръчителство на
физическо лице или банкова гаранция. Твърди се, че подобна уговорка
прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата
институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника
върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на
задълженията на кредитодателя. Сочи се, че от начина по който е уговорена
следва да се направи извод, че кредитодателят не е търсил обезпечение на
договора, а постигане на прекомерна печалба. Излага се, че уговорената
неустойка е в разрез с добросъвестността, тъй като е предвидено тя да се
кумулира към погасителните вноски като по този начин води до скрито
оскъпяване на кредита и представлява добавка към възнаградителната лихва.
Сочи се, че е налице неспазване на изискванията на чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК
доколкото заемателят не е бил запознат с действителния размер на ГПР. Моли
се за уважаване на исковите претенции. Претендират се разноски.
Ответникът е депозирал писмен отговор в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК , в
който се излага, че исковата молба е нередовна по см. на чл. 127 и сл. ГПК,
доколкото към нея не е приложен договора за кредит, поради което се иска да
се прекрати производството по делото. Алтернативно е направено искане по
чл. 190 ГПК за задължаване на ищеца да представи което искане не следва да
се уважава, доколкото такова искане е направено и от ищеца.
Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа страна:
2
Между страните не е спорно, а и се установява от приложения по
делото договор за паричен заем, че на 17.01.2017г. между заемодателя „Креди
Йес“ ООД и заемателя С. С. П. е сключен договор за заем, по силата на който
заемодателят се е задължил да предаде в собствеността на заемателя под
формата на потребителски кредит сума в размер на 1200 лв., а заемателят се е
задължил да я върне в срок от 16 месеца на 16 равни месечни погасителни
вноски, всяка от които в размер на 97,96 лв., заплащайки месечен лихвен
процент в размер на 3,33 % и ГПР в размер на 48,481 %. В чл. 8 от договора за
паричен заем страните са уговорили, че заемателят се задължава да заплати
неустойка на замодателят в размер на 1392,66 лева, в случай, че в срок до три
дни, считано от датата на сключване на договора, не представи на
заемодателя две от следните обезпечения: две физически лица – поръчители,
които да отговарят на конкретно описани в общите условия към договора и
запис на заповед.
При така установените правнорелевантни факти съдът приема следното
от правна страна:
Предмет на делото е установителен иск за нищожност на клаузата за
неустойка уговорена в чл. 8 от договора за кредит, заобикаляне на закона чл.
19, ал. 4 ЗПК, противоречащ на чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК. Тези обстоятелства
следва да бъдат установени по делото от ищеца при условията на пълно и
главно доказване, както и осъдителна претенция за връщане на платената без
основание неустойка по договора в размер на 818, 71 лева.
Разпоредбите на ЗЗП, уреждащи материята за неравноправния характер
на клаузите в потребителките кредити, са повелителни, поради което тяхното
приложение съдът следи служебно/ така ТР № 1/2013г. ОСГТК, ВКС/. В този
смисъл е и разпоредбата на чл. 7, ал. 3 от ГПК съобразно която за наличието
на неравноправни клаузи в договори, сключени с потребители, съдът следи и
служебно.
Настоящия съдебен състав намира, че действително клаузата за
неустойка се явява нищожна поради противоречи със законна, поради
следното:
В случая в чл.8 от договора формално е уговорена неустойка за
неизпълнение за задължение на ответника, но така уговорената неустойка
всъщност представлява договорна лихва - допълнителна печалба за
кредитора. Това е така, доколкото, за да не възникне вземането за неустойка,
договорът предвижда редица условия, които са кумулативно дадени и следва
да бъдат изпълнени в изключително кратък срок – три дни, поради което е
обективно трудно да бъдат покрити от заемателя. Налагането на толкова
кратки срокове и множество условия препятства всички възможности на
длъжника да реагира и да ги изпълни своевременно. Всички посочено налага
изводът, че за длъжника всъщност не съществува реална възможност да
избегне плащането на неустойката. Ето защо доколкото във всички случаи
вземането за неустойка ще възникне в сферата на кредитора тя е уговорена
3
като част от дълга, която се заплаща разсрочено на равни части, заедно с
всяка погасителна вноска. По този начин действително кредиторът е
заобиколил императивната разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, с която е
установен лимит на годишния процент на разходите по кредита, като
процесната неустойка представлява скрита печалба за кредитор. Ето защо
настоящия съдебен състав намира, че клаузата за неустойка е нищожна,
поради заобикаляне на законова разпоредба – чл. 19, ал. 4 ЗПК.
От друга страна клаузата за неустойка се явява недействителна и на още
едно основание – противоречие с принципа за добрите нрави. Автономията на
волята на страните да определят свободно съдържанието на договора и в
частност да уговарят разходи по договора за кредит е ограничена от
разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да
противоречи на повелителни норми на закона, както и на добрите нрави.
Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение,
защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на
противоречието на договора със закона (чл. 26, ал.1 ЗЗД). Добрите нрави не
са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като
общи принципи или произтичат от тях. Един от тези принципи е принципът
на справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения
изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес. Условията
и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от
нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и
търговските правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката
поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен
случай към момента на сключване на договора (така и Тълкувателно решение
№ 1 от 15.06.2010 г. по Тълкувателно дело № 1/2009 г. на ОСГТК, ВКС). В
конкретния случай от събраните по делото доказателства се установява, че
размерът на уговорената неустойка надвишава размера на отпуснатия кредит
(сума по кредита 1200 лева – неустойка 1392,66 лева), като по този начин
кредитът се оскъпява 300,72 % (съобразно приетата по делото съдебно-
счетоводна експертиза). Този факт сам по себе си е основание да се приеме,
че принципът на добрите нрави е нарушен, като уговорките за заплащане на
посочената неустойка са в противоречие на принципа за добрите нрави,
поради което и така уговорената неустойка се явява нищожна и на това
основание.
Съобразно изложеното съдът приема, че са основателни наведените от
ищеца твърдения за нищожност на клаузата на чл. 8 от процесния договор за
кредит предвиждаща задължение за заплащане на неустойка, с оглед на което
следва да бъде постановено решение, с което предявеният иск да бъде уважен
като бъде прогласена нищожността на посочената клауза.
По отношение на иска с правно основание чл. 55 ЗЗД, съдът намира
следното:
Разпоредбата на чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД предвижда, че който е
4
получил нещо без основание е длъжен да го върне. Както бе посочено по-горе
настоящият съдебен състав намира, че недействителна се явява клауза на чл. 8
от договора за кредит, сключен между страните на 17.01.2017 г. От приетата
по делото съдебно-счетоводна експертиза се установява, че ищецът е
направил плащания по процесния договор в общ размер на 2262,61 лева, като
със сумата от 818,71 лева е погасено частично задължението за заплащане на
неустойка по договора, която сума е платена без основание. С оглед
изложеното съдът намира, че са налице всички материално правни
предпоставки за уважаване на обусловената осъдителна претенция. Поради
което предявеният осъдителен иск следва да се уважи.
За пълнота на изложението следва да се посочи, че не следва да се
разглежда възражението за погасителна давност направено от ответника в
молба от 18.01.2023 г. доколкото същото е направено след изтичане на срока
по чл. 131 ГПК. Съобразно разпоредбата на чл. 131, ал. 1 ГПК в едномесечен
срок от получаване на препис от исковата молба ответникът има право да
подаде отговор. Съгласно разпоредбата на чл. 131, ал. 2, т. 5 ГПК в отговора
си ответникът трябва изложи възраженията си срещу иска и обстоятелствата,
на които те се основават, а т. 4 на същата алинея предвижда, че ответникът
следва да вземе становище относно обстоятелствата, на които се основава
искът. Разпоредбата на чл. 133 ГПК предвижда, че когато в установения срок
ответникът не подаде писмен отговор, не вземе становище и не направи
възражения той губи възможността да направи това по-късно, освен ако
пропускът се дължи на особени непредвидени обстоятелства, т.е. с
изтичането на срока за отговор се преклудира възможността ответникът да
противопоставя възражения, които се основават на съществуващи и известни
му към този момент факти. По силата на концентрационното начало страната
не може да поправи пропуските, които е допуснала поради собствената си
небрежност по-късно в процеса. Преклузията на чл. 133 ГПК обхваща
възраженията, които са твърдения за факти относно възникването,
съществуването или погасяването на спорното право (така и в мотивите на т.
4 от Тълкувателно решение № 1 от 912.2013 г. постановено по тълкувателно
дело № 1/2013 г. ОСГТК). Това е така и с оглед уредената в чл. 133, чл. 147 и
чл. 266 ГПК поетапна преклузия на процесуални права, съобразно която
новите фактически твърдения и доказателствени искания следва да бъдат
заявявани своевременно, при което законът изрично не допуска след изтичане
срока за отговор да се сочат правоизключващи и правопогасяващи
възражения, които страната е могла да посочи и представи в срок, освен ако
пропускът се дължи на допуснати от първоинстанционния съд процесуални
нарушения, какъвто не е настоящият случай. Ето защо по така направеното
след преклузивния срок по чл. 131 ГПК възражение за изтекла погасителна
давност на процесното вземане не следва да се обсъжда.
На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК в полза на ищеца следва да се
присъдят разноските по делото- в размер на 300 лева, от които 100 лева ДТ и
200 лева- депозит за вещо лице, а на основание чл. 38, ал. 2 във връзка с ал. 1,
5
т. 2 от ЗА – в полза на пълномощника на ищеца следва да се присъди
адвокатско възнаграждение в минимален размер съгласно чл. 7, ал. 2, т. 1
Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения.
Не са налице основания за определяне на адвокатското възнаграждение
в по-висок от минималния размер (съобразно размерите на адв.
Възнаграждения към момента на сключване на договора за правна- защита и
съдействие), тъй като делото не се отличава нито с фактическа, нито с правна
сложност, по същото са проведени две съдебни заседания и са събрани
единствено писмени доказателства, при това в не голям обем, като защитата
по двата иска се състоя в доказването на еднакви факти, доколкото
осъдителния иск е обусловен от доказването на установителния иск.
Доколкото възнаграждението на пълномощника на ищеца е определено
в минимален размер, са неоснователни възраженията на ответниците за
прекомерност на адвокатското възнаграждение.
По изложените съображения Районен съд – Панагюрище
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА клаузата съдържаща се член 8 от
договор за паричен заем № 414679 от 16.02.2021 г., сключен между
„Креди йес“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр. Хасково, ул. „Лозарска“, № 12 и С. С. П. ЕГН: ********** с адрес: ***,
предвиждаща заплащане на неустойка при непредставяне на обезпечение, на
основание чл. 26, ал. 1, предл. 2 ЗЗД - поради заобикаляне на закона – чл. 19,
ал. 4 ЗПК и добрите нрави – чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД.
ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, „Креди йес“ ООД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. Хасково, ул.
„Лозарска“, № 12 да заплати на С. С. П. ЕГН: ********** с адрес: *** сума в
размер на 818,71 лева- неустойка платена без основание по договор за кредит
сключен между страните на 17.01.2017 г., УКАЗВА на „Креди йес“ ООД, че
посочената сума може да се плати чрез пощенски запис.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, „Креди йес“ ООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. Хасково, ул.
„Лозарска“, № 12 да заплати на С. С. П. ЕГН: ********** с адрес: ***,
сторените по делото разноски за държавна такса в размер на 300 лв.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 2 във връзка с ал. 1, т. 2 от ЗА
„Креди йес“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр. Хасково, ул. „Лозарска“, № 12 да заплатят на адвокат Е. Г. И.а от
Адвокатска колегия Пловдив със съдебен адрес: ***, адвокатско
възнаграждение в размер на 300 лв.
Решението може да се обжалва пред Окръжен съд – Пазарджик в
6
двуседмичен срок от съобщаването му на страните.
Съдия при Районен съд – Панагюрище: _______________________
7