Р Е
Ш
Е
Н
И
Е №260007
гр. ВРАЦА, 18.08.2020г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
Врачанският окръжен съд гражданско отделение в
публичното заседание на 15.07.2020г. в състав:
Председател:МИРОСЛАВ ДОСОВ
Членове:НАДЯ ПЕЛОВСКА
мл.с.КАМЕЛИЯ КОЛЕВА
в присъствието на: секретар Веселка Николова
като разгледа докладваното от съдията Пеловска
в.гр. дело N 239
по
описа за 2020 год., за да се произнесе взе предвид следното:
Въззивното дело е образувано въз основа на подадена въззивна жалба от
ЗК“Уника“АД-гр.София, чрез упълномощения му юрк.И., против решение
№10/09.01.2020г.на Районен съд-Враца, постановено по гр.дело №2967/2019г., в
частта му, с която жалбоподателят е бил
осъден да заплати на М.Ц.И. *** сумата от 1491,94 лева, представляваща дължимо
неизплатено застрахователно обезщетение по застрахователна полица
№18024110014/18.05.2018г., ведно със законната лихва от датата на подаване на
исковата молба в съда – 23.07.2019 г., до окончателното й изплащане.
В жалбата се твърди, че в атакуваната му част решението на районния съд е
неправилно, необосновано, с противоречиви и неясни мотиви, което води до
противоречието му с нормите на материалния и процесуалния закон. Поддържа се,
че неправилно районният съд е приел клаузата на т.12.4.1 от Общите условия при
щети по декларация или на паркинг за неравноправна, тъй като тази клауза не
води до отказ от изплащане на обезщетение, а и
разпоредбите на чл.105, ал.3 от КЗ (отм.) и чл.207, ал.3 от КЗ(отм.)
дефинират задължение на застрахованите да представят доказателства за
установяване на основанието и размера на претенцията си. Сочи се, че клаузата
на т.12.4.1 от Общите условия дори привилегирова застрахования, тъй като дава
възможност за изплащане на обезщетение дори в случаите, в които няма възможност
за представяне на доказателства. Развиват се също съображения, че Общите
условия са неразделна част от застрахователния договор и са приети изрично от
застрахования, посредством съдържаща се в полицата декларация, а посочената
клауза от тях е формулирана точно, ясно и разбираемо.
Иска се отмяна на решението на районния съд в обжалваната му част и
отхвърляне на иска с присъждане на деловодни разноски по делото.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК въззиваемата М.И., чрез упълномощения й
адвокат Ч., е подала писмен отговор, с която оспорва въззивната жалба като
неоснователна. Сочи се, че клаузата на т.12.4.1 от Общите условия правилно е
била приета за неравноправна, като правилно съдът е преценил също, че
обезщетението се определя в рамките на договорената максимална застрахователна
сума, съобразно стойностния еквивалент на претърпяната вреда, който не може да
надхвърля действителната стойност на увреденото имущество по пазарна стойност
към датата на увреждането.
Иска се потвърждаване на решението в обжалваната му част и присъждане
на направените пред въззивната инстанция
разноски.
С въззивната жалба и отговора страните не правят доказателствени искания.
При проверка на допустимостта и редовността на въззивната жалба настоящият
съдебен състав констатира, че същата е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК
и отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 ГПК. При констатираната
допустимост на жалбата, съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Първоинстанционното съдебно решение е валидно и допустимо, постановено в
съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита, предявено
с исковата молба на ищеца.
Районен съд-Враца е бил сезиран и се е произнесъл по предявен от М.Ц.И. ***
против „ЗК Уника“АД-гр.София иск с правно основание чл.405, ал.1 от кодекса за
застраховането /КЗ/, за сумата от 1507,84 лв., представляваща дължимо, но
незаплатено застрахователно обезщетение за нанесени имуществени вреди на л.а
„Мерцедес-Бенц“, модел 220, с рег.№ВР 5444 СА, собственост на ищцата,
вследствие на настъпило на 29.04.2019г.застрахователно събитие, дължимо по
договор за застраховка „КАСКО“ по застрахователна полица №18024110014 от
18.05.2018г., ведно със законната лихва върху исковата сума, считана от датата
на предявяване на иска до окончателното й изплащане.
В исковата молба се твърди, че между страните е сключен договор за
застраховка „Каско на МПС”, обективиран в №18024110014/18.05.2018г., като срокът на
договора обхващал периода от 28.05.2018г. до 17.05.2019г. Съгласно Общите
условия ответникът следвало да изплати застрахователно обезщетение за причинени
имуществени вреди на застрахования автомобил, причинени от рисковете, посочени
в тях по избраната от ищцата клауза „А“ – пълно Каско. Застрахователната сума
по договора била в размер на 59 330 лева. Твърди се, че в срока на
застрахователното покритие е настъпило застрахователно събитие, а именно: на
29.04.2019г. около 16 часа при управление на застрахования автомобил по път I-1
в посока към гр. Враца, на излизане от с. Новачене, движейки се в колона от
автомобили, от гумите на един от движещите се пред ищцата автомобили изхвърчали
камъчета, които нанесли щети по предното панорамно стъкло, преден капак и
предната броня на застрахования автомобил. Ищцата уведомила застрахователното
дружество за настъпилото събитие и била образувана щета № 18110240032. С писмо
изх. №15770419/09.05.2019г. била уведомена, че съгласно т.12.4.1 от ОУ на
дружеството при щети по декларация, на паркинг, вследствие на вандализъм/злоумишлени
действия, рисковете по т.5.1.7 буква „б“ и „в“, както и когато затрахованият
няма и/или не може да представи документ, издаден от компетентните органи,
протокол за ПТП, констативен протокол, двустранен протокол по чл.496, ал.3, т.5 КЗ удостоверяващ настъпването на застрахователното събитие, застрахователят
изплаща до 10% от застрахователната сума по полицата за всяка щета, но не
повече от две щети, освен ако застрахователят, с оглед застрахователното
събитие, прецени, че такъв документ не е необходим. При извършена проверка било
констатирано, че щетата се явява трета без документ, доказващ събитието и
ответното дружество считало, че не са налице основания за изплащане на
застрахователно обезщетение.
Ищцата прави възражение за нищожност на посочената клауза от Общите условия,
поради противоречие с императивна норма на закона – чл.408, ал.1, т.4 и чл.
106, ал.5 КЗ, както и с чл.386, ал.2 КЗ, като твърди и наличие на неравноправност
на клаузата на основание чл.143 ЗЗП, която води до нищожност на основание чл.
146, ал.1 ЗЗП. Изложени са доводи, че
предвиденото задължение на застрахования да представи документ, издаден от
компетентните органи – протокол за ПТП, констативен протокол, двустранен
протокол, удостоверяващ настъпилото събитие, го поставя в невъзможност в
случаите, когато контролните органи не са длъжни да издадат такъв документ или
когато причината за настъпване на застрахователно събитие е обективна,
причинителят не е открит, не е имало предпоставки за образуване на наказателно
производство. Също така поставянето на изискването в Общите условия обуславяло
невъзможност за индивидуално договаряне на същите и промяната им, поради което
застрахованият бил поставен в неравноправно положение, като застрахователят има
възможност да откаже плащане, когато застрахованият е в невъзможност да се
снабди с документ. Тези уговорки водели
до значително неравновесие в правата и задълженията на търговеца и потребителя,
което противоречало на принципа на добросъвестността. Ответното дружество
злоупотребявало с позицията си на
стопански по-силната страна в правоотношенията, като с клаузата на чл.12.4.1 от
ОУ му пречел да прецени икономическите последици от сключването на
застрахователния договор. Ищцата се позовава и на чл.105, ал.5 КЗ, съгласно
който не се допуска изискване на доказателства, с които потребителят на услугата
не може да се снабди поради наличие на нормативни пречки или липса на правна
възможност за това, както и когато може да бъде направена преценка, че нямат
съществено значение за установяване на основанието и размера на претенцията и
целят необосновано забавяне и удължаване на процедурата по уреждане на
претенцията. Сочи се, че в Наредба
№1з-41/12.01.2009г. за документите и реда за съставянето им при
пътнотранспортни произшествия и реда за информиране на между Министерство на
вътрешните работи, Комисията за финансов надзор и Информационния център към
Гаранционен фонд не предвижда издаването на какъвто и да е документ, поради
което искането на застрахователя да му бъде представен такъв, който не може да
бъде издаден съгласно нормативната уредба, противоречи на цитираната норма от
закона. Намира, че отказът на застрахователя е неоснователен и моли ответникът
да бъде осъден да й заплати сумата от 1507,84 лева, представляваща
застрахователно обезщетение за имуществени вреди на застрахования автомобил от
посоченото застрахователно събитие.
По реда на чл.131 от ГПК ответница е ангажирал писмен отговор, че оспорва
иска по основание и размер. Не се оспорва, че между страните е сключен договор
за застраховка „Каско” по полица №
18024110014/18.05.2018г. за автомобил „Мерцедес – Бенц“ модел „220“ с рег. № ВР 5444 СА със срок на действие
28.05.2018г. до 17.05.2019г., както и че била заведена щета № 18110240032, с
клауза „Пълно автокаско”. Сочи, че заведената щета се явявала трета за срока на
застрахователната полица, за която не е представен документ, който доказва
събитието. Позовава се на чл.12.4.1 от ОУ на дружеството, като счита че е въз
основа на тази клауза отказът на ответника да изплати обезщетение е основателен.
Ищецът бил приел Общите условия при сключване на договора без възражения,
въпреки че е могъл писмено да не се съгласи с тях или да не сключи договорът за
застраховка, след като я намира за неизгодна.
В Общите условия изрично било посочено, че обезщетение се дължало за не
повече от две щети без документ, който удостоверява събитието. Твърди, че
съгласно чл.106, ал.2 КЗ и чл.395, ал.7 КЗ застрахованият следвало да представи
доказателства за установяване на основанието и размера на своята претенция. Това
изискване било пренесено в т.12.4.1 от ОУ, като застрахователят вече бил
направил изключение за изплащане на обезщетение без документ, удостоверяващ
събитието, до два пъти за срока на полицата. Това било израз на добра воля от
страна на застрахователя, тъй като нямал такова законово задължение. Възразява относно размера на претенцията.
Сочи, че съгласно чл.400, ал.1 КЗ се дължи обезщетение до размера на
действителната стойност на увреденото имущество – стойността, срещу която
вместо него може да бъде закупено друго със същото качество, т.е. неговата
пазарна стойност. Навежда доводи, че представената проформа фактура не
доказвала, че ищцата е направила разход, като твърди и че посочената в нея цена
е завишена.
В производството пред районния съд са били събрани писмени и гласни доказателства.
Назначена е била автотехническа експертиза, чието заключение не е оспорено от
страните.
При така събраните доказателства с обжалваното решение районният съд е
приел, че са налице предпоставките за уважаване на иска, а именно: наличие на застрахователно правоотношение по
застраховка „КАСКО” между ищеца и ответника по отношение на процесния лек
автомобил марка „Мерцедес”, валидно към датата на настъпване на
застрахователното събитие; настъпило застрахователно събитие; изпълнение на
задължението на застрахования за уведомяване на застрахователя за настъпилото
събитие; установяване размера на щетите, настъпили в следствие на това
застрахователно събитие; установяване на причинната връзка между щетите и
застрахователното събитие. Приел е също, че по отношение сключването на
договора и действието му във времето, настъпилото застрахователно събитие,
щетите и причинната им връзка със застрахователното събитие и уведомяването на
застрахователя за събитието страните не спорят, а спорът се свежда до наличието
на действителна уговорка в общите условия на застрахователя, даваща право на
откаже възстановяване на вредите, както и наличието на уговорка за
т.нар.“изключен риск“. При този спор, касаещ приложението на относимите
договорни и законови норми, районният съд е приел, че клаузата на т.12.4.1 от
ОУ към договора за застраховка е нищожна по смисъла на чл.146, вр.с чл.143 от
ЗЗП, поради което застрахователното дружество няма право да откаже изплащане на
застрахователното обезщетение.
Като взе предвид, че установената от районния съд фактическа обстановка
съответства на представените по делото доказателства и по отношение на
правилното й установяване жалбоподателят не прави възражения, въззивният
съдебен състав намира, че е безпредметно нейното повторно излагане, поради
което на основание чл.272 от ГПК препраща към мотивите на първоинстанционното
решение в констативната им част.
Спорен между страните е останал въпроса за приложението на разпоредбата на
т.12.4.1 от ОУ към договора за застраховка, като в жалбата се поддържа, че тази
разпоредба не води до отказ от изплащане на обезщетение и не е неравноправна.
Съгласно разглежданата т.12.4.1 от Общите условия „При щети по декларация,
на паркинг, в следствие на вандализъм/злоумишлени действия, рисковете по
т.5.1.7, б.“б“ и „в“, както и когато застрахованият няма и/или не може да
представи документ, издаден от компетентен орган, протокол за ПТП, констативен
протокол, двустранен протокол по чл.496, ал.3, т.5 от КЗ, удостоверяващ
настъпването на застрахователното събитие, застрахователят заплаща до 10% от
застрахователната сума по полицата за всяка щета, но не повече от две щети,
освен ако застрахователят, с оглед конкретното застрахователно събитие прецени,
че такъв документ не е необходим“.
Въззивният съд намира, че така разглежданата клауза действително се явява
нищожна на основание чл.146, ал.1 вр.с чл.143 от Закона за защита на
потребителите. На първо място, клаузата не е съобразена с императивните
разпоредби на КЗ и разпоредбата на чл. 386, ал.2 КЗ, според която застрахователят
е длъжен да плати застрахователно обезщетение, което е равно на действително
претърпените вреди към деня на настъпване на събитието. Доколкото предвидените
в т.12.4.1 от ОУ ограничения досежно броя на щетите, влизат в пряка колизия с
посочената императивна норма на КЗ, то по силата на общото правило на чл.26,
ал.1 от ЗЗД разглежданата разпоредба от ОУ се явява нищожна.
Клаузата е нищожна, като неравноправна и по смисъла на чл.143, ал.2, т.6 от
ЗЗП, тъй като както вече бе посочено, същата предвижда изключителното право на
застрахователя да преценява дали е необходим или не, документ, удостоверяващ
настъпването на застрахователното събитие и същевременно изисква представянето
на документи, с които застрахованият не би могъл да се снабди в конкретната
фактическа хипотеза. В случая въззивният съд изцяло споделя изложените от
районния съд доводи, че при щета от характера на процесната, застрахованият се
намира и в обективна невъзможност да представи такъв документ, доколкото нито
има как да се снабди с него, нито съставянето му е нормативно предвидено.
Тъй като от една страна клаузата на т.12.4.1 изисква представянето на
документи, удостоверяващи настъпването на застрахователното събитие, а от друга
страна дава само формална възможност да не се представят такива документи, но
единствено по преценка на застрахователя, и същевременно ограничава броя на
щетите, при които това може да стане, то изцяло неоснователни се явяват
доводите във въззивната жалба, че клаузата не е ограничителна, а дори
привилегироваща застрахованото лице. Клаузата попада в обхвата на чл.143, ал.2,
т.2, т.3 и т.6 от ЗЗП и съставлява уговорка във вреда на потребителя, тъй като
на практика поставя изплащането на обезщетение единствено по волята на застрахователя.
При тези съображения въззивният съд намира, че с обжалваното решение
районният съд е приложил правилно разпоредбите на Закона за защита на
потребителите и правилно е приел, че клаузата на т.12.4.1 от ОУ, послужила като
основание за отказ да бъде изплатено застрахователно обезщетение, се явява
нищожна. При така направените изводи за нищожност на договорната клауза с
атакуваното решение районният съд правилно е приложил и нормативните и
договорни разпоредби, уреждащи правото на застрахователно обезщетение и неговия
размер.
Съгласно чл.386, ал. 1 КЗ при
настъпване на застрахователно събитие застрахователят е длъжен да заплати
застрахователно обещетение в уговорен между страните по договора срок и което
не може да надхвърля застрахователната сума, освен ако това е предвидено в този
закон. Разпоредбата на чл. 386, ал.2 КЗ допълва, че при настъпване на
застрахователно събитие застрахователят е длъжен да плати застрахователно
обезщетение, което е равно на действително претърпените вреди към деня на настъпване
на събитието, освен в случаите на подзастраховане и застраховане по договорена
застрахователна стойност. За да е основателен искът за присъждане на
застрахователно обещетение, застрахованият/трето ползващо се лице е длъжен да
докаже наличието на сключен застрахователен договор, настъпването на
застрахователното събитие и че е изправна страна по договора. По отношение на
застрахователното обезщетение, което се дължи с оглед чл. 386, ал.2 от КЗ, то
трябва да бъде равно на размера на вредата към деня на настъпване на събитието.
Въззивният съдебен състав изцяло споделя изразеното от районния съд становище,
че по арг.от чл.400, ал.1 от КЗ за действителна стойност на увреденото
имущество се счита стойността, срещу която вместо застрахованото имущество може
да се купи друго от същия вид и качество. В случая с оглед на приетата и
неоспорена автотехническа експертиза стойността необходима за възстановяване на
щетите по описа на застрахователя по щетата на л.а. "Мерцедес-Бенц“, модел
220, с рег.№ ВР 5444 СА, е от 1 491,94 лв., като тази стойност напълно е
съобразена с изискванията на т.12.14.1 от Общите условия и представените
доказателства, относно датата на първата регистрация на автомобила и цените на
оторизирания сервиз.
При констатираното съвпадане на мотивите и крайните изводи на въззивния с
тези на първоинстанционния съд, обжалваното решение ще следва да бъде
потвърдено като правилно. и законосъобразно.
При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 от ГПК жалбоподателят ЗК“Уника“АД-гр.София
ще следва да бъде осъден да заплати на въззиваемата М.Ц.И. *** деловодни
разноски за адвокатска защита пред въззивната инстанция, в размер на 402 лв.
Съдът намира, че не са налице предпоставките за намаляване размера на договореното
от въззиваемата адвокатско възнаграждение, поради прекомерност. съгласно
разпоредбата на чл.7, ал.2, т.2 от Наредба №1/09.07.2004г.да минималните
размери на адвокатските възнаграждения, предвидения минимален размер на
възнаграждението при заявения в жалбата материален интерес, е 335 лв.
Начисленият върху този размер ДДС е в размер на 67 лв., при което договореното
и заплатено от въззиваемата адвокатско възнаграждение се явява в размер на
нормативния минимум. Съобразно
фактическата и правна сложност на делото и извършените от адв.Ч. действия по
защитата на въззимаемата пред въззивната инстанция, намаляване на договореното
и заплатено адв.възнаграждение не се дължи.
Водим от горното, Врачанският окръжен съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №10/09.01.2020г.на Районен съд-Враца, постановено по
гр.дело №2967/2019г., в обжалваната му част, с която ЗК“Уника“АД-гр.София е било
осъдено да заплати на М.Ц.И. *** сумата от 1491,94 лева, представляваща дължимо
неизплатено застрахователно обезщетение по застрахователна полица
№18024110014/18.05.2018г., ведно със законната лихва от датата на подаване на
исковата молба в съда – 23.07.2019 г., до окончателното й изплащане, както и
сумата от 899,66 лв. деловодни разноски.
ОСЪЖДА ЗК“Уника“АД, със седалище и адрес на управление гр.София, бул.“Тодор
Александров“№18, с ЕИЩ ********* да заплати на М.Ц.И. ***, с ЕГН **********
деловодни разноски за адвокатска защита пред въззивната инстанция, в размер на
402 лв.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:...........
Членове:1..........
2..........