Р Е Ш Е Н И Е
234/14.4.2020г.
гр.
Шумен
Шуменският районен съд, в открито
заседание, на двадесет и шести февруари две хиляди и двадесета година, в
състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: Л. Григорова
при секретаря Д. Христова, като
разгледа докладваното от районния съдия гр. д. № 3295 по описа за 2019 г. на
ШРС, за да се произнесе, съобрази следното:
Предявен е положителен
установителен иск, с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, във вр. с чл.66, ал.2 от КТ, във
вр. с чл.92 от
ЗЗД.
В исковата си молба до съда ищецът „УЛТИМА”
ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: ***, представлявано от С.Д.С., със съдебен адрес:***, чрез адв. С.К.
от ШАК, излага, че между него и ответника В.В.М., ЕГН **********, с адрес: ***,
са съществували валидни трудови правоотношения, възникнали въз основа на сключен
на 28.09.2006 г. трудов
договор.
Същият трудов договор бил
изменян с допълнителни споразумения, като с последното сключено между страните
допълнително споразумение било уговорено ответникът да заеме в предприятието
на ищеца длъжността „инкасатор дългови задължения“. Ищецът твърди, че е
направил множество разходи за обучението и квалификацията на ответника, за да
заеме последният тази длъжност. С последващо допълнително споразумение от 08.11.2013 г.
страните са постигнали
договорка, по смисъла на която, ответникът се задължавал след
прекратяване на трудовото правоотношение между страните да не постъпва на работа при
други работодатели, представляващи „фактически конкуренти“ на ищеца, както и да
не осъществява самостоятелна дейност като ЕТ, съдружник или акционер в такива
дружества.
В потвърждение на постигната между страните уговорка, ответникът бил
предоставил на ищеца и собственоръчно подписана декларация. За неизпълнение на горепосоченото задължение
страните били
предвидили отговорност
на ответника, като са договорили неустойка в размер на 5 000.00
лева в полза на работодателя. През 2014 год. трудовото правоотношение между страните е
прекратено, а през 2019 год. ответникът бил постъпил на работа в дружество
„фактически конкурент“ на ищеца. С оглед на тези обстоятелства, ищецът е подал
заявление по чл. 410 от ГПК пред ШРС, въз основа на което е образувано ч.гр.д.
№2281/2019 г., по което ищецът се
снабдил със заповед за изпълнение на парично задължение за сума в размер на 5 000.00
лева. В законоустановения срок ответникът е подал възражение по
реда на чл. 414 от ГПК. В исковата молба на ищеца се излагат и правни доводи за
дължимост на претендираното
вземане. Предвид оспорването на
заповедта за изпълнение от длъжника, за ищеца се пораждал правен интерес
от установяване на вземането му по реда на нарочния исков процес. Поради
изложеното, моли съда да постанови решение, по силата на което да бъде признато за установено
съществуването на вземането на ищеца спрямо ответника, в размер на 5 000.00
лв., представляващо неустойка за неизпълнение на задължение на ответника по
Допълнително споразумение от 08.11.2013 год. към Трудов договор №2/28.09.2006
год., а именно: да не постъпва на работа при други работодатели,
представляващи „фактически конкуренти“ на ищеца, както и да не осъществява
самостоятелна дейност като ЕТ, съдружник или акционер в такива дружества, след
прекратяване на трудовото правоотношение. Ищецът претендира и законната лихва върху
главницата от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по реда на чл.410 и сл. от ГПК до окончателното й изплащане, както и
присъждане на извършените по делото разноски.
На ответника са редовно връчени
съобщение и препис от исковата молба и доказателствата към нея. В законния
едномесечен срок, предвиден в разпоредбата на чл.131 от ГПК, ответникът
представя писмен отговор, в който изразява становище за неоснователност на
иска, като излага правни и фактически доводи, и възражения. Сочи, че не оспорва
изложените от ищеца в
исковата молба фактически твърдения относно съществувалото между страните
трудово правоотношение и постигнатите с бившия му работодател допълнителни
уговорки, като признава, че действително е постъпил на работа при
друг работодател. Оспорва предявения иск като твърди, че клаузата в трудовия
договор,
забраняваща постъпването му на работа при друг работодател със сходна дейност е нищожна, поради
противоречието й със закона. Моли искът да се отхвърли изцяло, като претендира
присъждане на направените
в производството разноски.
От събраните по делото
доказателства и становища на страните, преценени поотделно и в тяхната
съвкупност, се установи следното от фактическа и правна страна: По ч.гр.д. №2281/2019 г.
по описа на Районен
съд Шумен, по реда на чл.410 и сл. от ГПК, е издадена заповед
за изпълнение на парично задължение в полза на ищеца срещу ответника, за
заплащане на сумата от 5 000.00 лева, представляваща неустойка, произтичаща от
неизпълнение на задължение на ответника по Допълнително споразумение от 08.11.2013 год. към Трудов
договор №2/28.09.2006 год., като е присъдена законна лихва
върху главницата, считано от 01.08.2019
г. до изплащане на вземането, както и извършените по делото разноски. В законоустановения двуседмичен срок, по реда на чл. 414 от ГПК, от
длъжника е подадено възражение срещу издадената заповед за изпълнение. От
приложените по делото доказателства и от изслушаните обяснения на страните, се
установи, че между ищеца и ответника, през периода от 28.09.2006 г. до 24.09.2014 г. са
съществували трудови правоотношения, като
последно заеманата от ищеца длъжност е била „Инкасатор, дългови задължения“. С
Допълнително споразумение от 08.11.2013 год. към Трудов договор №2/28.09.2006
год., страните са предвидили задължение на ответника, в качеството му на
работник, да не постъпва на работа при други работодатели,
представляващи „фактически конкуренти“ на ищеца, както и да не осъществява
самостоятелна дейност като ЕТ, съдружник или акционер в такива дружества, в срок от пет календарни години след
прекратяване на трудовото правоотношение. За неизпълнение на това задължение е предвидена
компесаторна неустойка в размер на 5 000.00 лева, която ответникът се е
задължил да заплати на ищцовото дружество. Трудовото правоотношение е
прекратено на 24.09.2014 г. Ответникът признава, че през периода от 20.02.2019
г. до 05.04.2019 г. е работил като „Комисионер, заложна къща“ в „СТИК
9086-ЗАЛОЖНА КЪЩА“ ООД, с предмет на дейност: предоставяне на парични заеми, обезпечени
със залог на движими вещи.
В настоящия случай, основното възражение на ответника е
за нищожност на клаузата на неустойка, въз основа на която ищецът основава
претенцията си. По делото не е спорно, а се установява и от събраните
писмени доказателства, че след прекратяване на трудовите правоотношения, в срока, предвиден в
Допълнително споразумение от 08.11.2013 год. към трудовия договор, ответникът
е постъпил на работа при дружество,
извършващо дейност, обхваната от изброените в допълнителното споразумение. Касателно
направеното възражение за нищожност на клаузата за неустойка, за да се
произнесе, съобрази следното:
С оглед основната функция на
неустойката, а именно да служи като обезщетение за причинените вреди на едната
от страните в облигационното правоотношение, без да е нужно същите вреди да се
доказват, и предвид договорно установения й характер - като клауза от
съдържанието на конкретен договор, съдът намира, че в настоящия случай външните
белези на клаузата за неустойка са налице. За да породи действие, т.е. да породи предвидените с нея
права и задължения за страните, тази клауза следва да е действителна. В
конкретния случай от съществено значение за преценка на валидността й са
спецификата и сложността на правоотношението, в съдържанието на което е
регламентирана и неустойката за неизпълнение на задължение на ответника, поето в качеството му на работник.
Процесното правоотношение изисква анализа на особените качества, които
притежават субектите по него, като в случая това са качествата на работодател и
работник, и на отношенията, които се развиват между същите. Правната
доктрина и съдебната практика приемат, че в отношенията между работодател и
работник нерядко се нарушават равновесието и балансът, и работникът в повечето
от случаите се оказва доминиран от работодателя си, предвид това че е
икономически по-слабата страна. В светлината на тези разсъждения, относно правната същност на клаузата
за ограничаване на работника в правото на труд и избора на работно място,
съдебната практика е устойчива и безпротиворечива. В множество съдебни актове е
прието, че уговорката, с която работникът бива ограничен в
упражняване на конституционноустановеното си право на труд и в избора на
работно място, е в нарушение на закона, тъй като цели ограничаване на свободата
на служителя, което противоречи на чл. 48, ал. 3 от Конституцията на Република България, която правна норма прогласява
правото на всеки гражданин свободно да избира своята професия и място на работа. Същата уговорка противоречи и на разпоредбата
на чл. 8, ал. 4 КТ, съгласно която отказът от трудови права е недействителен.
Работодателят няма право да налага забрана на служителите си да не упражняват
своята професия след прекратяването на трудовото правоотношение, тъй като това
би означавало да се ограничи правото им на бъдещо престиране на труд, а подобна
клауза по своята същност е нищожна като противоречаща на закона. В
посочения смисъл е константната съдебна практика, в това число:
Решение №417/21.05.2010 г. на ВКС по гр.д. № 1228 /2009 г., Решение №369/24.10.2012
г. на ВКС по гр.д. №1070/2011 г., Решение №656/25.10.2010 г. на ВКС по гр.д.
№1954/2009 г., Решение №535/30.06.2010 г. на ВКС по гр.д. №309/2009 г., Решение
№60/13.03.2012 г. на ВКС по гр.д. №456/2011 г., Решение №715/05.11.2010 г. на
ВКС по гр.д. №139/2010 г., и др. Ето защо и предвид възприетото в константната
съдебна практика на ВКС разрешение на въпроса за ограничаване на правото на
работника на труд и правото му на избор на място на работа, съдът счита
изложените от ищеца твърдения за дължима от страна на ответника неустойка за
неоснователни. Предвид
изложеното, заключава, че вземането, претендирайо от ищеца в
настоящото производство е без правно основание с оглед нищожността на
договорената между страните клауза за неустойка, сочена като основание на претенцията му. Ето защо,
счита, че така предявеният иск е неоснователен и като такъв следва да се
отхвърли.
На основание чл.78, ал.3 от ГПК, на
ответника следва да се присъдят направените по делото разноски, съразмерно с
отхвърлената част от иска, в размер на 580.00 лева.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ, предявения от „УЛТИМА”
ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: ***, представлявано от С.Д.С., със съдебен адрес:***, чрез адв. С.К.
от ШАК, срещу В.В.М., ЕГН **********,***, положителен
установителен иск, с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, във вр. с чл.66, ал.2 от КТ, във
вр. с чл.92 от
ЗЗД, за признаване за установено, съществуването на вземането на ищеца спрямо
ответника, в размер на 5 000.00 лева /пет хиляди лева/, представляваща неустойка за
неизпълнение на задължение на ответника по Допълнително споразумение от
08.11.2013 год. към Трудов договор №2/28.09.2006 год., а именно: да не
постъпва на работа при други работодатели, представляващи „фактически
конкуренти“ на ищеца, както и да не осъществява самостоятелна дейност като ЕТ,
съдружник или акционер в такива дружества, след прекратяване на трудовото
правоотношение, като
НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОСЪЖДА „УЛТИМА” ЕООД, ЕИК ***, със
седалище и адрес на управление: ***, представлявано от С.Д.С., със съдебен адрес:***, чрез адв. С.К.
от ШАК, ДА ЗАПЛАТИ
НА В.В.М., ЕГН **********,***,
сумата от 580.00 лева /петстотин и осемдесет лева/,
представляваща направените по делото разноски, съразмерно с отхвърлената част
от иска.
Решението подлежи на въззивно
обжалване пред Окръжен съд Шумен в двуседмичен срок от уведомяване на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: