Р Е Ш Е Н И Е
№....................
гр. София, 14.01.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІІ А въззивен състав, в публично съдебно заседание на четиринадесети
декември през две хиляди и двадесета година, в състав:
Председател:
ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СИМОНА УГЛЯРОВА
при участието на секретаря Емилия Вукадинова, разгледа
докладваното от съдия Мариана Георгиева въззивно гражданско дело № 11971 по
описа за 2020г. по описа на СГС и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение от 10.08.2020г., постановено по гр.дело № 68472/2019г.
по описа на СРС, ГО, 77 състав, са уважени предявените от Г.Д.Д. срещу „Д.К.”
ЕООД обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 344, ал. 1,
т. 1 от КТ за признаване за незаконно и
отмяната на уволнението на ищеца, извършено на основание чл. 325, ал. 1, т. 1
от КТ със Заповед № 945/16.10.2019г. на управителя на ответното дружество и иск с правно основание чл.
344, ал. 1, т. 2 КТ за възстановяване на ищеца на заеманата преди уволнението
длъжност "шофьор – тежкотоварен автомобил 12 и повече тона”.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника
„Д.К.” ЕООД, в която се поддържа оплакване за съществено нарушение на
съдопроизводствените правила, довело до необоснованост на формираните от първоинстанционния
съд изводи. Конкретно се твърди, че в нарушение на процесуалния закон съдът не
е допуснал своевременно ангажирано от ответника доказателствено искане за
събиране на гласни доказателствени средства за установяване на спорни по делото
обстоятелства, за които доказателствената тежест е възложена на работодателя.
Именно непредставянето на доказателства за тези обстоятелства е мотивирало районния
съд да приеме предявените искове за основателни. На следващо място,
жалбоподателят поддържа, че решаващият орган не е съобразил, че нито едно от
твърденията на ищеца, изложени в исковата молба, не отговарят на обективната
истина – както по отношение на оспорените подписи в молбата за прекратяване на
трудовото правоотношение, така и в заповедта по чл. 325, ал. 1 от КТ,
включително и по отношение на твърдението, че работодателят е прекратил договора на работника
по време на ползван от него отпуск поради
временна неработоспособност. В жалбата са
наведени съображения, че от събраните по делото доказателства се установява по
несъмнен начин волята на работника за прекратяване на трудовото правоотношение
по взаимно съгласие, считано от датата, посочена изрично в подписаната от него
молба; получаването от страна на ищеца на издадената от работодателя заповед по
чл. 325, ал. 1 от КТ; по време на прекратяване на трудовото правоотношение
ищецът не е бил в отпуск поради временна неработоспособност, тъй като
болничният му лист е бил анулиран. По тези съображения е направено искане за
отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с което предявените
искове да се отхвърлят.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК насрещната страна Г.Д.Д.
е подал отговор на въззивната жалба, с който същата се оспорва по подробно
изложени съображения. Счита първоинстанционното решение за правилно и
обосновано, като постановено в съответствие с ангажираните по делото
доказателства и съобразно правилата за разпределение на доказателствената
тежест. Поддържа, че фактът, че почеркът в молбата не е на ищеца, съчетан с
обстоятелството, че очевидно молбата и заповедта са изготвени на бланки,
разколебава тезата на ответника, че Г.Д. е искал да му бъде прекратено
трудовото правоотношение. С оглед изложеното е направено искане за
потвърждаване на обжалваното решение.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по
делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Предявени са за разглеждане обективно кумулативно
съединени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ.
Първоинстанционният съд е бил сезиран от Г.Д.Д. с
искова молба, с която срещу „Д.К.” ЕООД са били предявени обективно съединени
искове с правно основание чл.
344, ал. 1, т. 1 КТ, с правно основание чл.
344, ал. 1, т. 2 КТ и с правно основание чл.
344, ал. 1, т. 3 вр. с чл.
225, ал. 1 КТ за отмяна на уволнението на ищеца, извършено на основание чл.
325 ал. 1 от КТ със Заповед № 945/16.10.2019г. на управителя на ответното дружество; за възстановяване на
ищеца на заеманата преди уволнението длъжност "шофьор – тежкотоварен
автомобил 12 и повече тона” и за осъждане на ответника да заплати сумата от 7
602 лева, представляваща обезщетение за оставане без работа поради незаконното
уволнение за периода от 17.10.2019г. до 17.04.2020г., ведно със законната
лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното
изплащане. В исковата молба се твърди, че работникът никога не е
изразявал воля за прекратяване на трудовото правоотношение, а още по-малко е
изготвял и подписвал молба за прекратяване на трудовия договор по взаимно
съгласие. Сочи, че за периода от 26.09.2019г. до 16.10.2019г. той е бил в
законоустановен отпуск поради временна неработоспособност и за този период не
се е явявал на работа и не е подавал цитираната в заповедта за прекратяване молба. Счита, че работодателят не може да
прекратява трудовото правоотношение, докато лицето ползва болничен или поне
следва преди това да е получил разрешение от инспекцията по труда, каквото в
случая не било налице. Посочените обстоятелства са заявени като самостоятелни
такива, обосноваващи според ищеца извод за незаконосъобразност на издадената
заповед за прекратяване на трудовото правоотношение. Предявеният иск с правно
основание чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 от КТ е оттеглен от ищеца и
с определение от 27.07.2020г. съдът е прекратил производството по делото в тази
част. Определението за частично прекратяване на делото е влязло в законна сила
като необжалвано.
За да постанови обжалваното решение,
първоинстанционният съд е приел за установено, че ръкописният текст в молбата
не е изпълнен от ищеца, включително и датата, от която се иска прекратяване на
трудовия договор. Посочено е, че това обстоятелство, съчетано с установеното,
че както молбата за напускане, така и заповедта за прекратяване на трудовото
правоотношение, в противовес на обичайната практика на работодателя,
представляват празни бланки с попълен ръкописен текст с почерка на един и същ
служител в частта относно всички реквизити, които биха могли да удостоверят
самоличност на подалия я, длъжност, дата на подаване, дата от която се иска
прекратяване и т.н., налага извод, че ответникът не е доказал при условията на
пълно и главно доказване съвпадение на волята на страните по трудовия договор
относно прекратяване на трудовото правоотношение именно от посочения момент. В
мотивите е посочено още, че този начин на изготвяне на молбата за прекратяване
на трудовия договор и заповедта за прекратяване, внася съмнение относно
обстоятелството дали ищецът ги е подписал вече попълнени или преди това, в
някакъв предходен момент, който съдебната практика сочи, че обикновено е при
постъпване на работа, когато на работниците/служителите се представят такива
празни бланки за подпис. По делото нямало преки доказателства това да е станало
именно по този начин, но липсвали и доказателства молбата и заповедта да са
подписани на отразената в тях дата. По тези съображения е приел, че по делото
не е установено, че е налице съвпадение на волята на страните за прекратяване
на трудовото правоотношение, в това число и по отношение на датата, от която
договорът да се счита за прекратен, поради което предявените искове са уважени.
Не се спори между страните, а това е видно и от
представения трудов договор № 920/26.05.2016г. и допълнителни споразумения към
него, че между тях е съществувало трудово правоотношение за неопределено време,
с уговорен шестмесечен срок за изпитване, по силата на което ищецът е
изпълнявал длъжността "шофьор, тежкотоварен автомобил – 12 и повече тона“.
Не е спорно и обстоятелството, че договорът не е бил прекратен в срока за
изпитване, поради което и на основание чл. 71, ал. 2 от КТ трудовият договор се
смята за окончателно сключен.
По делото е представена молба от ищеца от 11.10.2019г.,
адресирана до управителя на ответното дружество „Д.К.– 1” ЕООД, в която е
посочил, че моли трудовият му договор да бъде прекратен, считано от
17.10.2019г. Молбата е изготвена на предварително подготвена бланка с оставени
празни места за попълване на имената, длъжността на лицето, град и дата на
подаване. Не е спорно, че ръкописният текст от същата е попълнен от служител на
ответника – конкретно от служител в отдел „ТРЗ“. Изписаните от същата
служителка части от съдържанието на молбата са: наименованието на
дружеството-работодател - „Д.К.– 1” ЕООД, София”, трите имена на работника – Г.Д.Д.,
неговата длъжност - шофьор, тежкотоварен
автомобил над 12 т., както и изявлението относно датата на прекратяване на
договора – „считано от 17.10.2019г.”, място и дата на изготвяне на молбата –
гр. София, 11.10.2019г. Видно от представения по делото оригинал на молбата,
ръкописният текст „считано от 17.10.2019г.” е изписан с друг цвят химикална
паста и върху коригиран с коректор предходен текст. Ищецът е оспорил авторството
на молбата, като с оглед откритото производство по чл. 193 от ГПК, в
първоинстанционното производство са приети първоначална и повторна
съдебно-почеркова експертизи, чиито заключения следва да се кредитират като
пълни, ясни и обективни. Двете вещи лица са достигнали до идентичен извод, че
подписът в графата „с уважение” на същата молба е положен от ищеца Г.Д.Д.. Върху
молбата е обективирано и саморъчно изявление на работодателя – „съгласен съм,
считано от 17.10.2019г.”, и е положена дата – 11.10.2019г.
С оспорената заповед № 945/16.10.2019г. на управителя
на „Д.К.– 1” ЕООД е прекратено на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ
трудовото правоотношение с ищеца, считано от 17.10.2019г. по взаимно съгласие,
която е връчена на същата дата на работника. Оспорването на авторството на
подписа в заповедта за прекратяване на правоотношение, положен като изходящ от
работника, е недоказано. По делото е прието заключение на първоначална и повторна
съдебно-почеркова експертиза, чиито заключения са идентични и следва да се
кредитират като обосновани. От същите се установява, че подписът в оспорения
документ за „Работник/служител” е положен от Г.Д.Д..
Във въззивното производство са събрани гласни
доказателствени средства чрез разпит на свид. К.К.– служител при ответното
дружество, чиито показания следва да се кредитират като логични, вътрешно
непротиворечиви и кореспондиращи с останалите доказателства по делото. Същият
има непосредствени възприятия относно релевантните за спора обстоятелства. Когато
се ценят показанията на свидетел, възможно заинтересован от изхода на делото,
съдът следва да подходи към тях със завишена критичност; да съобрази доколко те
са повлияни от тази заинтересованост, съдържат ли вътрешни противоречия или
неясноти и уклончивост относно определени факти или противоречия с останалите
доказателства по делото. В аспекта на изложеното, дори и да се приеме, че
свидетелят К. е заинтересован от изхода на спора /поради съществуващото между
него и ответното дружество трудово правоотношение към настоящия момент/, то при
преценка на неговите показания по реда на чл. 172 от ГПК, се налага извод, че
същите следва да бъдат кредитирани. Те не са опровергани от други доказателства
по делото, като същевременно следва да се съобрази, че в тях липсват вътрешни
противоречия и неясноти относно спорните факти. От неговите показания се
установява, че е бил пряк ръководител на ищеца през последните месеци от
неговата работа във фирмата. Свидетелят излага, че с оглед длъжността която
заемал, имал телефонен разговор с Г.Д. по време на последния болничен, който
работникът ползвал. Ищецът се обадил на своя пряк ръководител малко преди да
изтече срока по болничния лист и го помолил да му подготвят документите за
напускане на работа, защото не се чувствал добре и не можел да продължи да
работи. Той искал да напусне работата, защото имал проблеми със сърцето, но тъй
като нямал възможност сам да попълни необходимите документи, помолил свидетелят
да подготви същите. Освен това в този телефонен разговор ищецът уточнил от кога
иска да бъдат прекратени отношенията му с дружеството, а именно – веднага след
като изтече срокът по болничния лист, както и че искането му е за прекратяване
на договора по взаимно съгласие. Свидетелят К. се съгласил да съдейства и се
разбрали с Д., че след като се подготвят документите работникът ще отиде в
офиса да ги подпише и да си ги вземе. Два-три дни след този разговор
документите били подготвени и ищецът отишъл в офиса. Там била служителката от
„ТРЗ” във фирмата, която лично попълнила молбата за напускане. След това дала
попълнената молба на Г.Д., който прочел молбата и видял, че има някаква
объркана дата в нея. Тази дата била поправена веднага, след което ищецът подписал
молбата. Всички тези действия били възприети лично от свидетеля К., като
последният взел подписаните документи и ги занесъл на управителя на дружество.
Няколко дни по-късно ищецът се обадил на свидетеля да го попита може ли нещо да
се смени в документите, тъй като както са подписани той не може да се
регистрира на трудовата борса. Свидетелят обаче му обяснил, че вече е придвижил
документите до управителя и не може да направи нищо.
При така установеното от фактическа страна съдът
намира от правна страна следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че
първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на
императивни материални норми.
В производството по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ –
трудов спор за законността на извършено от работодателя уволнение, в тежест на
ответника е да установи, че е упражнил законно извънсъдебно потестативното си
право да прекрати едностранно трудовото правоотношение. В тежест на
работодателя е да докаже, че доводите за незаконност на уволнението, въведени с
исковата молба от ищеца са неоснователни.
Твърденията за незаконност на уволнението, очертаващи
основанието на предявения иск и в чиито рамки е ограничена търсената съдебна
защита съобразно диспозитивното начало в гражданския процес, в конкретния
случай са свързани със следните оспорвания: че ищецът не е изразявал воля за
прекратяване на трудовото правоотношение, както и че не е изготвял и подписвал
молба за прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие.
Установи се, че между страните в производството е
съществувало валидно трудово правоотношение, като ищецът е заемал длъжността "шофьор
– тежкотоварен автомобил 12 и повече тона”. С атакуваната заповед работодателят
е прекратил трудовото правоотношение на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ по
взаимно съгласие. Установено е също, че молбата от 11.10.2019г. е попълнена от
служител на ответното дружество и е подписана от ищеца, след като съдържанието
на същата е прочетено от работника и той се е съгласил с написаното в нея.
По приложението на разпоредбата на чл. 325, ал 1, т.1
от КТ е създадена константна практика на ВКС, намерила израз в решение №
4/21.02.2012г. по гр.д. № 278/2011г., IV ГО, решение №
86/22.07.2015г. по гр.д. № 5957/2014г., III ГО, решение №
265/15.11.2013г. по гр.д. № 1383/2012г., IV ГО, решение № 406/20.12.2012г.
по гр.д. № 537/2012г., III ГО на ВКС и др., която се споделя от настоящия
съдебен състав. Безпротиворечиво в тази практика се приема, че взаимното
съгласие по смисъла на чл. 325, ал. 1,
т. 1 КТ означава, че и двете страни искат сключеният между тях трудов договор
да престане да съществува занапред. Взаимното съгласие се отнася и до датата,
от която трудовият договор се прекратява. Несъвпадането на волята на страните относно
датата на прекратяването на трудовия договор означава липса на взаимно съгласие
/така решение № 86 от 22.07.2015г. на ВКС по гр.д. № 5957/2014г., III ГО/. Предложение
за прекратяване на трудовото правоотношение може да направи всяка от страните
по индивидуалното трудово правоотношение без да е необходимо да се посочват причини,
нито точното правно основание по КТ. Волеизявлението на страните трябва да бъде
в писмена форма, която форма е за действителност, без да е нужно да е посочен
точния текст от закона – достатъчно е от изявлението да следва, че се желае
трудовото правоотношение да бъде прекратено. Именно поради обстоятелството, че
единствената хипотеза по КТ, в която всяка от страните по трудовия договор може
да предложи на насрещната прекратяването му без да сочи причини за това е по
чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ, поради което нито предложителят следва да посочва
изрично основанието за прекратяване на трудовия договор, нито за това е
задължен приемащият предложението, ако от писменото му изявление следва ясно
изразено съгласие за прекратяването. Основанието по чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ
за прекратяване на трудовия договор следва да бъде посочено задължително само в
заповедта за уволнение, предвид различните последици от прекратяване на
трудовото правоотношение в зависимост от основанието за това. Всяка от страните
по правоотношението трябва да направи категорично, ясно и несъмнено писмено
изявление за прекратяване на трудовото правоотношение. Страната, към която е
отправено предложението за прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие
трябва да вземе отношение по него и да уведоми другата страна в седемдневен
срок от получаването му. Ако това не бъде направено се смята, че предложението
не е прието. Съгласието на работодателя може да се изразява и без отделно
уведомяване на работника или служителя, ако в седемдневен срок е издал и връчил
заповед за прекратяване на трудовото правоотношение. Заповедта за прекратяване
на трудовия договор по взаимно съгласие има само констативен характер. В
момента на съвпадането на двете волеизявления, което настъпва с получаване на
отговора от насрещната страна на предложението за прекратяване, договорът се
прекратява, а издаването на последващ акт за прекратяване на трудовия договор има
само констативно действие. Ето защо, след като има постигнато съгласие между
страните в посочения срок, заповедта за прекратяване на трудовия договор може
да бъде издадена и по-късно. Спазването на седемдневния срок за отговор на
предложението за прекратяване на договора по взаимно съгласие може да се
установява с всички допустими доказателства, включително и със свидетелски
показания, защото това обстоятелство няма отношение към съществуването на писмено
съгласие за прекратяване. Когато работодателят издава заповедта за уволнение
той посочва в нея фактите и обстоятелствата, от които произтича правото му и съответния
текст на закона, който го урежда, а сезиран с искане за разрешаване на трудов
спор за незаконно уволнение съдът трябва да изследва дали твърдените факти за
наличие на съответното основание по КТ са се осъществили /така решение № 99 от 05.04.0211г.
по гр.д. № 380/2009г. на ВКС, IV ГО и решение
№ 258 от 23.09.2013г. по гр.д. № 1231/2012г. на ВКС, IV ГО. Законът не
изисква лично подаване на писменото искане за прекратяване на трудовото
правоотношение, което сочи, че това може да бъде извършено и от друго лице.
Настоящият съдебен състав споделя приетото в решение №
60/07.05.2015г. по гр.д. № 5467/2014г. на ВКС, III относно въпроса за формата
на уведомлението по чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ за приемане от насрещната страна
на направеното й предложение за прекратяване на трудов договор по взаимно
съгласие, както и относно датата, от която договорът следва да се счита
прекратен. Според дадения в това решение отговор на поставените въпроси, ако в
съдебния процес е оспорено основанието по чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ за
прекратяване на договора и във връзка с това оспорване се установи, че датата,
от която се иска прекратяването не е изписана от предложителя и същата не се
установява с други доказателствени средства, не може да се приеме, че е
постигнато съгласие относно тази дата и следователно, че е налице прекратяване
на договора по взаимно съгласие.
При съвкупната преценка на събраните по делото
доказателства, настоящият съдебен състав намира, че са налице елементите на
фактическия състав на основание по чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ за прекратяване
на трудовото правоотношение между страните по взаимно съгласие. За да стигне до
този извод съобрази следното:
По делото е установено, че съдържанието на молбата от
11.10.2019г. за прекратяване на трудовото правоотношение, включително и относно
датата на прекратяване на договора, е попълнено от служител на ответното
дружество. Ищецът се е запознал с нейното съдържание, по негово искане била
коригирана вписаната дата на прекратяване на договора, и след като била извършена
корекция той се е подписал на същата. Оспорването на автентичността на
документа е недоказано предвид заключенията на първоначалната и повторна
съдебно-почеркова експертиза, поради което следва да се приеме, че изявленията,
които се съдържат в молбата, са направени от лицето, посочено за автор на
документа, в частност – молбата отразява изявления на ищеца. От показанията на
разпитания по делото свидетел К. се установява, че независимо, че в молбата има
бланков текст и ръкописен текст, включително и по отношение на датата, от която
се иска прекратяване на трудовото правоотношение, който не е попълнен от ищеца,
то съдържанието на молбата е било прочетено от работника, той се е съгласил с
него /след нанасяне на исканата от ищеца поправка на датата, от която да се
счита прекратен трудовия договор/ и е подписал същата. Конкретната дата на
прекратяване на правоотношението – 17.10.2019г., посочена в молбата, се
установява от показанията на свид. К.. Той е бил уведомен от ищеца в проведен
телефонен разговор, че работникът иска да прекрати работа в предприятието
веднага след изтичане на срока на болничния лист, а в случая последният
болничен лист е бил издаден за периода от 27.09.2019г. до 16.10.2019г,
включително. С оглед изложеното се налага извод, че е налице валидно направено
от работника волеизявление /предложение/ за прекратяване на трудовия договор по
взаимно съгласие, което е достигнало до работодателя в същия ден и е прието от
него. Следва да се има предвид и обстоятелството, че ищецът не твърди да е
поискал трудовото правоотношение да се прекрати на дата, различна от посочената
в молбата. Неговото оспорване на законосъобразността на прекратяването се
основава на твърдението, че не е попълвал и не е подписвал молба за
прекратяване, като последното оспорване е недоказано. Действително
несъвпадането на волята на страните относно датата на прекратяване на трудовия
договор би означавало липса на постигнато взаимно съгласие, но подобен факт в
случая по делото не е установен. Друг извод не следва от обстоятелството, че в
молбата от 11.10.2019г. има зачерквания на част от текста, тъй като според
нормата на чл. 178, ал. 2 от ГПК съдът оценява доказателствената сила на
документа, в който има зачерквания, изтривания, добавки между редовете и други
външни недостатъци, с оглед на всички обстоятелства по делото. А както бе
посочено волята на ищеца за прекратяване на трудовото правоотношение считано от
17.10.2019г. е установена от събраните по делото гласни доказателствени
средства.
От значение за наличието на основанието за
прекратяване на трудовия договор по чл.
325, ал. 1, т. 1 КТ - по взаимно съгласие на страните е наличието на обща
по съдържание воля на двете страни, която се съдържа в техните волеизявления за
прекратяване на трудовия договор, включително и за датата от която да се счита
прекратен. В случая такава воля е изразил ищеца, който е подписал приложената
молба с искане трудовият договор между страните да бъде прекратен, считано от
посочената дата 17.10.2019. Също така е налице и приемане на предложението от
работодателя, което е станало и със съставянето на самата заповед за
прекратяване на трудовото правоотношение № 945/16.10.2019г. Върху заповедта
също така има и удостоверяване, че е връчена на ищеца срещу подпис на датата 16.10.2019г.
Настоящият съдебен състав споделя изцяло мотивите на
първоинстанционния съд, че при прекратяване на трудовото правоотношение не е
допуснато нарушение на нормата на чл. 333 от КТ. По отношение на ищеца не е
било налице основание за прилагане на установената в нормата на чл. 333 от КТ
предварителна закрила. И това е така, тъй като трудовото правоотношение с ищеца
не е прекратено на основание изрично и изчерпателно посочените в чл. 333, ал. 1
от КТ хипотези /в случаите по чл.
328, ал. 1, точки 2, 3,
5
и 11 и чл.
330, ал. 2, т. 6 от КТ/, а на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ, в който
случай работникът или служителят не се ползва с предварителна закрила.
С оглед изложеното предявеният иск с правно основание
чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ е неоснователен и следва да се отхвърли. Предвид
изхода на спора по иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от ГПК за
признаване на уволнението за незаконно и за неговата отмяна, неоснователен е и
обусловеният от него иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 от ГПК за
възстановяване на ищеца на заеманата преди уволнението длъжност.
По тези
съображения обжалваното решение следва да се отмени и вместо него да се
постанови друго, с което предявените искове да се отхвърлят.
По отношение на разноските:
С оглед изхода на спора и предвид
изричното искане в полза на въззивника следва да се присъдят сторените по
делото разноски. В тази връзка и след
като взе предвид своевременно направеното от жалбоподателя искане по чл. 78,
ал. 5 ГПК, въззивният съд приема следното:
Разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК предвижда, че при
прекомерност на заплатеното от страната възнаграждение за адвокат, съдът може
да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от
минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата.
Съгласно задължителните разяснения, дадени с т. 3 от ТР №6/2012 год. по т.дело
№6/2012 на ОСГТК на ВКС, при намаляване на подлежащо на присъждане адвокатско
възнаграждение, поради прекомерност по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът не е
обвързан от предвиденото в § 2 от Наредба №1 от 09.07.2004 г. ограничение и е
свободен да намали възнаграждението до предвидения в същата наредба минимален
размер.
По делото е ангажиран договор за правна защита и
съдействие от 30.11.2020г., в който е уговорен
адвокатски хонорар от 700 лева, която сума е заплатена изцяло в брой от
възложителя. В случая минималният размер на адвокатското възнаграждение следва
да се определи по реда на чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 год.
за минималните размери на адвокатските възнаграждения, съгласно която по дела
за отмяна на уволнение и възстановяване на работа възнаграждението е не
по-малко от размера на минималната месечна работна заплата за страната към
момента на сключване на договора за правна помощ или към момента на определяне
на възнаграждението по реда на чл. 2.
Към датата на сключване на договора за правна защита и съдействие –
30.11.2020г. минималната месечна работна заплата за страната е в размер на 610
лева /Постановление на МС № 350 от 19.12.2019г./. В случая уговореното и
заплатено адвокатско възнаграждение не надвишава в значителна степен минималния
размер на същото, поради което не са налице предпоставки за намаляването му по
реда на чл. 78, ал. 5 от ГПК. Ето защо в полза на въззивника следва да се
присъдят сторените в настоящото производство съдебни разноски в общ размер на 780
лева, от които 80 лева за държавна такса и 700 лева адвокатско възнаграждение.
С оглед изхода на спора в полза на ответника следва да
се присъдят сторените по делото разноски в първоинстанционното производство за
адвокатско възнаграждение и възнаграждение за вещо лице. В случая по делото е
представен договор за правна защита и съдействие, в който е уговорен адвокатски
хонорар от 800 лева. Видно от извършеното отбелязване в договора възложителят е
заплатил изцяло и в брой уговореното възнаграждение. Същото е заплатено за
защита по предявените три обективно кумулативно съединени искове и предвид
липсата на разграничение в договора каква част от възнаграждението се дължи за
защитата по всеки един от исковете, се налага извод, че то е заплатено общо за
всички искове. При това положение следва, че за защитата по исковете с правно
основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ е заплатено общо възнаграждение в
размер на 400 лева /доколкото иска по чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ е обусловен от
изхода на спора по иска по т. 1/. Ето защо в полза на ответното дружество
следва да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 400
лева и възнаграждение за вещо лице в размер на 200 лева, или общият размер на
дължимите разноски в първоинстанционното производство възлиза на сумата от 600
лева.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 172408 от 10.08.2020г.,
постановено по гр.д. № 68472/2019г. по описа на СРС, ГО, 77 състав и ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ обективно кумулативно съединените искове, предявени от
Г.Д.Д., ЕГН **********,*** срещу „Д.К.– 1“ ЕООД, с ЕИК ******, седалище и адрес
на управление *** А, както следва: иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т.
1 от КТ за признаване за незаконно и за отмяната на уволнението на ищеца,
извършено със Заповед № 945/16.10.2019г. на управителя на „Д.К.– 1“ ЕООД и иск
с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ за възстановяване на ищеца на
заеманата до уволнението длъжност „шофьор, тежкотоварен автомобил – 12 и повече
тона“.
ОСЪЖДА Г.Д.Д., ЕГН **********,*** да заплати на „Д.К.– 1“ ЕООД, с ЕИК ******, седалище и
адрес на управление *** А, на основание чл. 273, вр. чл.
78, ал. 1 от ГПК сумата от 780 /седемстотин и осемдесет/ лева –
съдебни разноски във въззивното производство, както и да заплати сумата от 600
/шестстотин/ лева – съдебни разноски в първоинстанционното производство.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС при условията
на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.