Р Е Ш Е Н И
Е
№ 119
гр. Велико Търново, 12.01.2024 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪД – Велико Търново, в тричленен състав, в публично заседание на петнадесети
декември две хиляди двадесет и трета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВЕЛИНА ЯНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕОРГИ
ЧЕМШИРОВ
ДИАНКА ДАБКОВА
при
секретаря С.А.и с участието на прокурора от ВТОП – ВЕСЕЛА КЪРЧЕВА
разгледа
докладваното от съдия Дабкова адм. дело №554/2023 г.
по описа на съда и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по реда на чл. 191 от Административно
процесуалния кодекс /АПК/, вр. чл. 185 от същия кодекс.
Делото е образувано по протест на Светлана Иванова – прокурор
в Окръжна прокуратура – Велико Търново.
Протестирана е с искане за обявяване на незаконосъобразност
на конкретни разпоредби Наредба за търговската дейност и преместваемите
съоръжения на територията на Община Велико Търново/ за краткост в изложението
по-долу наричана Наредбата/. Същата е приета на основание чл. 21, ал. 2, вр. с
чл.21, ал. 1, т.23 от Закона за местното самоуправление и местната
администрация /ЗМСМА/ с Решение №106 по Протокол №13 от 23.02.2012 г. на
Общински съвет Велико Търново.
Със съображения за материална незаконосъобразност,
поради противоречие с нормативен акт от по-висок ранг, прокурорът иска отмяна
на следните оспорени разпоредби, а именно: чл.19, ал.1; чл.31, ал.1, ал.2, в
частта „наемна цена“ и б. „а“,“б“ и „в“, ал.3 и ал.6, изразите „наемна цена“ в
ал.4, ал.7 и ал.8, „договор за наем“ в ал.5 и в чл.33; „наем“ в чл.31, ал.10, както
и разпоредбата на чл.44, т.3 в частта
„като се прекратява и действието на издадените на търговеца от Община Велико
Търново документи“; и Приложение №5.
Съображенията на прокурора са, че по аргумент от чл.8
от ЗНА и чл.21, ал.1, т.23 от ЗМСМА нормотворческата компетентност на ОбС е
ограничена до решаване на въпроси от местно значение, които не са от изключителната компетентност на други
органи. В тази връзка първичното уреждане на отношенията, за които е издадена
Наредбата се намира в ЗУТ и ЗМДТ/съответно чл.56 и 56а от ЗУТ и чл.72 от ЗМДТ/.
Предвид тяхното конкретно съдържание прокурорът намира, че е несъмнена волята
на законодателя за извършване на търговия върху площите, изброени в чл.72 от ЗМДТ да се събира такса, а не терените общинска собственост да се отдават под
наем. Според прокурора, такси се събират за дейности, които общините са длъжни
да извършват по закон. Предоставянето на пазари, тържища, тротоари, площади,
улични платна и др. е нормативно установено в ЗМДТ, като за тези дейности е
предвидено събиране на такса, т.е. не е предоставяне на услуга по договор за
наем. Извършваната дейност се осъществява от общината в качестовто й на
публичноправен субект, не може да ес осъществява от други търговци и е в
обществен интерес. Поради това не следва ад ес квалифицира като икономическа дейност ине подлежи на облагане
с ДДС по чл.3, ал.5, т.2 от ЗДДС. Изложеното обосновавало противоречие с чл.7 и
8 от ЗМДТ, т.к. са определени наемни цени, вкоито е включен ДДС. Допълнително
основание според прокуроро за отмяна на опорените разпоредби на Наредбата е
обстоятелството, че липсват мотиви за определяне на конкретинте размери на
сумите, за ползване на общинска площ и липсата ан финансова обосновка. По тези
съображения прокурорът иска от съда да отмени оспорената част то Наредбата. В
случай, че протестът бъде уважен, моли за присъждане в полза на Окръжна
прокуратура – Велико Търново на направените разноски за обнародване на
оспорването.
В открито съдебно заседание прокурор от ВТОП поддържа
протеста по аргументите, изложени в същия.
Ответната страна – Общински съвет Велико Търново се
представлява от упълномощения юрисконсулт, който моли съда да съобрази
представените от тях доказателства. Същият представя указание на Министерство
на финансите по приложението на чл.3, ал.5, т.2 от ЗДДС. В същото е застъпено
становище, че съобразно практиката на СЕС
и в частност визира Решение по дело С-288/07, за протестираните от
прокурора случаи се дължи ДДС, т.к. е налице потенциално или ефективно
нарушаване на конкуренцията, което е повече от незначително за частните
икономически субекти.
За оспорването е извършено обявление в ДВ бр. 86/13.10.2023
г. и е съобщено по реда на чл. 181, ал. 1 и ал. 2 от АПК, вр. чл. 188 от АПК.
Копие от съобщението е поставено на определеното за целта място в Административен
съд – Велико Търново и е публикувано на интернет страницата на ВАС. Няма
присъединили се към оспорването лица, нито такива, встъпили редом с АО като
страни при условията, по реда и в срока по чл. 189, ал. 2 от АПК.
От ответника е постъпила административната преписка с
Писмо с вх. №4359/26.09.2023 г. Допълнително са представени доказателства за
присъствалите общински съветници и тяхното гласуване ан заседание на ОбС на
23.02.20212г както и Правилника за дейността за ОбС за съответния мандат –
2011-2015г.
Великотърновският административен съд, в настоящия тричленен
състав, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, след
проверка на оспорения нормативен административен акт, приема за установено
следното:
Предмет на оспорването е визираната част от Наредба на
Общински съвет В. Търново. Същата е подзаконов нормативен административен акт
по смисъла на чл. 75, ал. 1 от АПК, тъй като съдържа административноправни
норми, които се отнасят за неопределен и неограничен брой адресати и има
многократно правно действие. Наредбата подлежи на съдебен контрол за
законосъобразност, съгласно изричната разпоредба на чл. 185 от АПК.
Оспорването пред съд на подзаконов нормативен акт е
регламентирано в Дял трети, Глава Х, Раздел ІІІ, чл. 185 – 194 от АПК. Упражняването
на това процесуално право съгласно чл. 187, ал. 1 от АПК не е обвързано с
преклузивен срок.
С разпоредбата на чл. 186 от АПК законодателят е
посочил субектите, които имат право да оспорват подзаконови нормативни актове.
Това са гражданите, организациите и органите, чиито права, свободи или законни
интереси са засегнати или могат да бъдат засегнати от него или за които той
поражда задължения. Такова право е признато и на прокурора, който на основание
чл. 186, ал. 2 от АПК може винаги да подаде протест срещу акта, тъй като по
презумпция всеки незаконен нормативен акт нарушава обществения интерес.
Разпоредбата на чл. 16, ал. 1, т. 1 от АПК вменява на прокурора да следи за
спазване на законността в административния процес, като предприема действия за
отмяна на незаконосъобразни административни актове.
Протестът е процесуално допустим. Служебната проверка не установи оспорената Наредба да е
отменена от общинския съвет след подаване
на протеста, нито с влязло в сила съдебно решение, което има действие по
отношение на всички.
Разпоредбата на чл. 187, ал. 2 от АПК въвежда правило
за еднократност на оспорването на подзаконов нормативен акт на едно и също
основание. В случая, по отношение на Наредбата в цялост не са налице отрицателните
процесуални предпоставки по чл. 187, ал. 2 от АПК.
Съобразно разпоредбата на чл. 191, вр. чл. 133, ал. 1,
пр. първо от АПК делото е родово и местно подсъдно на Административен съд –
Велико Търново, който заседава и след съвещание се произнесе в настоящия
тричленен състав.
Разгледан по същество протестът е частично ОСНОВАТЕЛЕН.
След преценка на доказателствата съдът прие за
установено следното по фактите и правото:
Видно от разпечатка от интернет страницата на Община
Велико Търново на 09.01.2012 г. е публикувана за обществено обсъждане на
Наредбата.
С Предложение вх. №433/10.02.2012 г., адресирано до
Общински съвет В. Търново, кметът на Общината е внесъл за приемане Наредбата за
търговската дейност на Община В. Търново. Предложението е мотивирано с
необходимостта да бъдат определени наемите за заетата общинска площ за търговия,
т.к. в новата наредба за администриране на местните такси такива не са
определени. Освен това се отчита, че става въпрос за конкурентна дейност,
поради което общината като регистрирано по ЗДДС лице следва да начисли ДДС за
тези сделки. Всъщност това е опит да бъде съобразена практикат на съда на ЕС.
Съдът намери, че макар и скромни тези мотиви към проекта
отговарят на изискването на чл. 28 от ЗНА в приложимата редакция на ДВ бр.46 от
2007г. Това по същество са и финансовите съображения на местната власт. Поради
което визираното от прокурора процесуално нарушение не е налице.
Проектът на Наредбата е разгледан в Постоянната
комисия по НПУОР в заседание на 15.02.2012г., която е изразила положително
становище.
На 23.02.2012 г. проектът на Наредбата е обсъден под
т. 2 от дневния ред на проведеното пленарно заседание на Общинския съвет. В
преписката е приложен протокол от
проведеното заседание, от който е видно, че е бил налице кворум, проведено е
обсъждане и гласуване на две четения. На първо четене са гласували 35 общински
съветника, от които 32 гласа „за”. На второ четене – 36 съветника и са събрани
33 гласа „за”. С Решение №106 по Протокол №13 от заседание на 23.02.2012г.
Общински съвет В. Търново приема Наредбата за търговската дейност на
територията ан Община велико търново.
Липсват данни за публикуването на Наредбата в местни
печатни издания или разгласяването й по друг подходящ начин. Приетата Наредба
понастоящем е публикувана на официалната интернет страница на Общината.
Горните обстоятелства се установяват от приетите
писмени доказателства, съставляващи административната преписка. Същите не се
оспорват от страните.
При така установената фактическа обстановка, съдът
формира следните правни изводи:
В Раздела III на Глава десета от АПК не са посочени
основанията за оспорване на подзаконовите нормативни актове. Ето защо по силата
на препращащата разпоредба на чл. 196 от АПК
приложими са основанията за оспорване на индивидуалните административни актове
по чл. 146 от АПК, при отчитане на спецификите, свързани с
производството по издаването на подзаконов нормативен административен акт /ПЗНА/ и правната им характеристика.
Предметът на съдебен контрол в производството по
оспорване на подзаконов административен акт съгласно разпоредбите на чл. 146, т. 1 – 5 от АПК са: компетентност на издателя на
акта; спазване на изискванията за форма и на административнопроизводствените
правила при издаването на акта; съответствието на материалноправните разпоредби
с релевантните нормативни разпоредби от по-висок ранг и с целта на закона.
С нормата на чл. 168, ал. 1 от АПК, вр. чл. 196 от АПК
съдът е задължен да обсъди не само основанията, посочени от оспорващия, а въз
основа на представените от страните доказателства да провери
законосъобразността на оспорения акт на всички основания, предвидени по чл. 146
от АПК. Воден от така определения предмет на производството съдът съобрази следното:
Наредбата е приета с Решение №106 по Протокол №13 от
заседание на 23.02.2012г. Общински съвет В. Търново, на основание чл. 21, ал.
1, т. 23 и ал. 2 от ЗМСМА. Като колективен орган на местното самоуправление по
смисъла на чл. 18, ал. 1 от ЗМСМА общинският съвет е овластен да издава
нормативни актове, с които урежда, съобразно нормативни актове от по-висока
степен, обществени отношения с местно значение. В чл. 21, ал. 1 от ЗМСМА са
изброени правомощията му, а съгласно ал. 2 на чл. 21 от ЗМСМА в изпълнение на тези
правомощията общинският съвет приема правилници, наредби, инструкции, решения,
декларации и обръщения.
Установи се при съдебната проверка, че Наредбата е
приета от колективен орган на местно самоуправление, в кръга на неговата
компетентност по чл. 8 от ЗНА, във връзка с делегацията на чл. 21, ал. 1, т. 23
и ал. 2 от ЗМСМА. Съгласно чл. 21, ал. 2 от ЗМСМА, чл. 8 от Закона за
нормативните актове и чл. 76, ал. 3 АПК общинският съвет е оправомощен да
приема наредби от местно значение.
Действителните основания на делегираната в случая
компетентност на ОбС се съдържа в нормите на чл.73, ал.2 от ЗМДТ относно
таксите за ползване на пазари, тържища,
тротоари и др., а в 56, ал.2 от ЗУТ за преместваемите съоръжения.
Съдът намира, че е спазена изискуемата от закона
специална писмена форма. Съобразени са изискванията на чл. 75, ал. 3 и ал. 4 от АПК – посочен е видът на акта, органът, който го е приел и главният му предмет.
Конкретизирано е правното основание за приемане – чл. 21, ал. 1, т. 23 от ЗМСМА. Спазени са структурата, формата и обозначението на съдържанието съгласно
изискванията на ЗНА. Актът съдържа всички съществени реквизити, липсата на
които би се отразила на неговата валидност.
Наредбата представлява подзаконов нормативен акт по
смисъла на чл. 75, ал. 1 от АПК. Към момента на приемането й уредените с нея
обществени отношения по предметен обхват са в сферата на местното
самоуправление.
Така нормата на
чл.72 от ЗМДТ предвижда, че местна такса
се заплаща за ползване на тротоари, площади, улични платна, места, върху които
са организирани пазари/открити и покрити/, тържища, панаири, както и терени с
друго предназначение, които са общинска
собственост. Таксите се заплащат в зависимост от зоната, в която се намират
терените. Зоните се определят от общинския съвет. Таксите се плащат при
издаване на разрешение и за посочения в него период.
Разпоредбата на чл.56а, ал.1 от ЗУТ гласи, че части от
улици, тротоари, площади, озеленени площи за широко обществено ползване и други
имоти и обекти – публична общинска
собственост, могат да се използват за извършване на търговска и/или друга
дейност на открито чрез съоръжения и елементи – открити щандове, апарати,
грилове, хладилни витрини, щендери, колички и др. подобни, въз основа на
разрешение, издадено от кмета на общината. Условията и редът за това се
определят с наредба на ОбС.
Условията и редът за поставянето на преместваеми съоръжения са разписани в
нормата на чл.56, ал.2 от ЗУТ, която предоставя властта за това на съответния
общински съвет с наредба. Не е зависим от вида собственост и се свързва с
изготвяне на схема и проектна документация, одобрена от гл. архитект на
общината преди издаване на разрешение от кмета на същата. В общия случай се
процедира по реда на чл.56 от ЗУТ, а когато става въпрос за общинска собственост
следва ад се съобрази и процесната Наредба, относно заплащането за ползваното
място.
Видно от съдържанието на протестираната Наредба ОбС е
искал да уреди всички тези хипотези в един акт. Така оспорената част от чл.19
от Наредбата е относима към хипотезата на търговия на открито в прилежаща
територия на търговски обекти. Разпоредбата на чл.31 е в раздела за търговия на
открито на места за временна търговия, промоции и събития с рекламен характер.
В тази част е относима и нормата на чл.33. Нормата на чл.44 от Наредбата е в раздела за контрол и санкции.
Съгласно чл.
192а, изр. 2-ро от АПК относими към преценката за материална
законосъобразност на подзаконовите норми са законовите разпоредби, действащи
към момента на постановяване на съдебното решение. Оспорената Наредба ще бъде
материално законосъобразна, ако са спазени изискванията на чл. 8 от
ЗНА – да урежда обществени отношения от местно значение, неуредени с
нормативни актове от по-висока степен и да съответства на последните.
В настоящия случай това не е изпълнено за
протестираната разпоредба на чл.44, т.3 от Наредбата, относно частта „като се
прекратява и действието на издадените на
търговеца от Община Велико Търново документи”. Основателно прокурорът посочва,
че не е ясно какви точно документи следва да се отнемат при трето нарушение.
Доколкото се касае за санкционна разпоредба това е недопустимо. Освен това,
следва да се отчете, че в чл.80 от ЗМДТ изчерпателно са уредени случаите,
когато издаденото разрешение за ползване
се отнема. Визираната в чл.44 от Наредбата хипотеза не е сред тях. Тоест, налице
е противоречие с нормативен акт от
по-висок ранг. В тази част е налице основание за отмяна на Наредбата.
В останалата заявена част протестът е неоснователен и
следва да се отхвърли, предвид следните съображения:
Тезата на прокуратурата се заключава в това, че щом
националното законодателство предвижда събирането на местни такси за посочените
дейности, извършвани от общината, то последната не следва да урежда отношенията
за ползване на общински терени като наемни и да начислява ДДС върху тези суми.
Съдът не сподели този извод, т.к. обуславящ е въпросът за начисляване на ДДС при извършване на така
посочените дейности на Общината. Налице е фактическо основание за приложение на
правота на ЕС макар и към изцяло вътрешни сделки. Ноторно е, че в рамките на ЕС
действа обща система на данъка върху оборота. Всяка ДЧ на ЕС, каквато е и
България е длъжна да транспонира нормите на Директива 2006/112/ЕО на Съвета от
28 ноември 2006 година относно общата
система на данъка върху добавената стойност. Тази Директива е въведена за
територията на България със ЗДДС/обн. ДВ бр.63 от 2006г./, в сила от
01.01.2007г., т.е. от момента на влизане в сила на Договора за присъединяване
на Република България към Европейския съюз. Поради тези обстоятелства настоящият
касационен състав е длъжен да даде разрешение на спора като прилага правото на
ЕС и самата националната уредба в светлината на тълкуването на нормите на
посочената Директива 2006/112/ЕО, дадено в решенията на Съда на ЕС. Поради
примата на правота на ЕС и на основание чл.15, ал.2 от ЗНА, при колизия
националната юрисдикция следва да приложи нормите
на правото на ЕС.
Конкретната хипотеза, визирана в протеста, се регулира
от нормите на чл.13 от посочената Директива. В първата разпоредба е посочено,
че държавите, регионалните и местни органи и други публичноправни субекти не се
разглеждат като данъчнозадължени лица по отношение на дейностите или сделките,
с които се ангажират като държавни органи, дори когато събират данъци, такси,
вноски или плащания във връзка с тези дейности или сделки. Налице е обаче и
изключение, уредено във втората алинея, която гласи, че въпреки това, когато/същите
органи – пояснението мое/ се ангажират, дори когато събират данъци, такси, вноски или плащания във връзка с
такива дейности или сделки, те се считат за данъчнозадължени лица по отношение на тези дейности или сделки, при
което третирането им като данъчно незадължени лица би довело до значителни
нарушения на правилата за конкуренцията.
Посочената разпоредба на чл.13 от Директива
2006/112/ЕО е аналогична на тази на чл.4, §5 от Шеста директива. Същата е
тълкувана в Решение на Съда на ЕО от 14.12.2000г. по дело С-446/98. Според даденото
тълкуване, за да се приложи правилото за необлагаемост на дейността на публично
правните субекти, е необходимо да са налице кумулативно две условия: да е
налице упражняване на дейност от публично правен субект и упражняването на
дейността да е извършено от този субект именно в качеството му на орган на
публичната власт. При преценката по отношение на втората предпоставка от
значение е при какъв режим се извършва дейността и по-конкретно дали режимът е
еднакъв с този на частно правните субекти, извършващи същата дейност, или е
налице различен, специфичен режим, установен в закона. Ако извършването на
дейността включва прерогативи на публичната власт, то тя е подложена на
специален режим.
В решението по дело С-288/07 СЕС изяснява въпроса за
това, кога се приема, че дейността на публичен орган нарушава конкуренцията,
следователно е основание за начислявана на ДДС върху предоставяните от нея
услуги. В §72 на посоченото Решение СЕС разяснява,
че с предвиденото в член 4, параграф 5, втора алинея от Шеста директива
третиране на публичноправните субекти като данъчнозадължени лица за дейностите
от икономическо естество, които те упражняват в качеството си на органи на
публична власт, се възстановява общото правило за данъчно облагане на всяка
дейност от икономическо естество, за да се избегне третирането на тези правни
субекти като данъчно незадължени лица да доведе до значително нарушаване на
конкуренцията и следователно тази разпоредба да не може да се тълкува
стеснително.
Пак там в т.78 Съдът посочва, че съгласно постоянната
съдебна практика от самия текст на тази разпоредба следва, че за да се приложи
правилото за третиране като данъчно незадължено лице, трябва да са изпълнени
кумулативно две условия, а именно съответните дейности, от една страна, да се
упражняват от публичноправен субект, и от друга страна, той да действа в
качеството си на държавен орган. Според
СЕС именно начинът на упражняване на разглежданата дейност позволява да бъде
определен обхватът на третирането на публичноправните субекти като данъчно
незадължени лица. В този смисъл дейностите, извършвани в качеството им на
държавни органи по смисъла на член 13, параграф 1, първа алинея от Директивата
за ДДС, са извършваните от публичноправните субекти дейности в рамките на
специалния за тях правен режим, с изключение на дейностите, които те упражняват
при същите правни условия като частните икономически оператори. Тоест, това са
дейностите на същите тези публични органи в хипотезата на чл.13, §2 от
Директивата.
Във връзка с изложеното настоящият съдебен състав
намира, че процесните факти са съответни
на втората хипотеза. Налице е основание за приложение на чл.13, §2 от Директива
2006/112/ЕО и Общината следва да се третира като данъчно задължено лице, т.к.
се касае за облагаеми сделки, осъществени при реализиране на независима
икономическа дейност, в условия на конкуренция. Обстоятелството, че в чл.72 от ЗМДТ е придвидено събирането на такса от местния орган на власт не изключва
горните съображения, видно от езиковото и логическо тълкуване на разпоредбата
на чл.13, §2 от Директивата. При това е налице и изрично произнасяне на СЕС по
този въпрос – вж. Решение по дело С-604/19. Нещо повече в него е направен
извод, че заплащането на такса/т.е. не става въпрос за пълната пазарна цена/ не
изключва икономическия характер на дейността и възможността на общината да
получава доходи от имуществото си.
Тълкуването дадено от СЕС по дело С-288/07 разкрива
кога публични органи, в частност общински, се явяват ДЗЛ за дейности,
аналогични на обсъжданите в настоящия казус/стопанисване и управление на
закрити паркинги за автомобили/. Но принципният въпрос е дали Общината действа
като икономически субект на пазар с участието на други конкурентни
търговци.
В заключение следва да се
обобщи, че предоставянето на общинска собственост може да се извърши само от
общината, но на този пазар - предоставяне на места за преместваеми съоръжения,
пазари и др., има и други оператори, т.е. налице е конкурентна среда. Поради
това, настоящият състав на АСВТ намира, че във визираните в Наредбата хипотези Общината
не действа за задоволяване на потребностите на общината, т.е. като публичен
орган на власт в обществен интерес, като прилага специален режим, предвиден в
закона. Същата по същество упражнява независима икономическа дейност –
експлоатира материално имущество/площи общинска собственост/ с цел получаване
на доход от него/вж. чл.3, ал.2 от ЗДДС/. Не налице уредба, която да сочи, че
общината следва да върши това безвъзмездно, за да стимулира местната търговия
или подобни. Поради това дейността й в случая не попада в изключенията на чл.3,
ал.5 от ЗДДС, а е относима към хипотезата на чл.3, ал.5, т.2 от ЗДДС – доставки,
които ще доведат до значително нарушаване на конкуренцията. В тази хипотеза
общината като регистрирано по ЗДДС лице е лъжна да начисли ДДС върху такива
осъществени от нея доставки. За да се изпълнят принципите на Директивата и да
се гарантира принципа на данъчен неутралитет при събиране на ДДС.
Известна е практика на ВАС в
обратния смисъл/вж. Решение по АД № 2708/2022г. и АД № 7578/2022г. по описа на
ВАС/, където се застъпва виждането, че само общината разполага с правомощието
да предоставя срещу заплащане тротоарно право, паркоместа и места за определени
пазари. Това според ВАС изключва възникването на конкуренция между нея и
регистрираните по ТЗ лица. Защото тази дейност на общината е във връзка със
задоволяване на потребностите на населението на общината, т.е. в обществен
интерес. Предоставянето на правото на
ползване на площи общинска собственост се осъществява от публичноправен субект,
в качеството му на орган на власт и не може да се осъществява от други субекти.
Следователно няма как тази дейност значително да влияе на конкуренцията.
Настоящият състав на АСВТ
намира, предвид изложените по-горе съображения, че това произнасяне е в
отклонение от тълкувателната дейност на СЕС по въпроса на приложението на чл.13
§2 от Директива 2006/112/ЕО. Поради което настоящият състав съобрази последната,
на основание чл.633 от ГПК и чл.267 от ДФЕС. Решението на СЕС е задължително за
националния съд, когато прилага правото на ЕС, независимо дали решението е
постановено по ПЮЗ на български съд или на друга ДЧ. В тази връзка вж. чл.104
§3 от Процедурния правилник на СЕС. На основание чл.2 от Договора за
присъдиняване на България към ЕС Учредителните договори и актовете на
институциите на Съюза , приети преди присъединяването, са задължителни за
България и се прилагат при условията предвидени в тези договори и Акта за
присъединяване/вж. чл.2/. Когато националният съд прилага националния закон/в
случая ЗМДТ/, независимо дали е приет преди или след Директивата, трябва да
тълкува същия в светлината на текста и
целите на Директивата, като съобрази тълкуването, установено с решенията на
СЕС. Смисълът на същите е, че общината е ДЗЛ и следва да начисли ДДС за
извършените от нея облагаеми доставки, когато извършва независима икономическа
дейност в конкурентна среда, дори това да е свързано с начисляване на такси,
както е посочено чл.72 от ЗМДТ.
Настоящото произнасяне е
съобразено с начина, по който е формулиран протеста и в частност искането да
бъде отменена само думата наем и свързаните с нея в текста на Наредбата. Това
обаче по естеството си не може да доведе до резултат да се отмени действието на
визираните разпоредби, т.к. при евентуално премахване на думата наем от
текстовете, то остава да се дължи една парична престация, която е без наименование, но несъмнено следва да има
характер на местна такса, а не е уредена в съответната по предмет и материя наредба на общината. Поради това и
при липса на такова искане в протеста, съдът не разграничава отделните
хипотези, а се произнася принципно, че Общината има качеството на ДЗЛ при
упражняване на визирани в Наредбата дейности, които впрочем не са еднородни
като правно естество, предвид дължимия анализ с оглед практиката на СЕС, но не
са отграничени в протеста и не е налице съответното искане.
В заключение съдът прие, че сочените в протеста
основания за отмяна са налице само в частта по чл.44, т.3 от Наредбата, относно
израза „като се прекратява и действието
на издадените на търговеца от Община Велико Търново документи”. В тази
протестирана част Наредба се явява незаконосъобразна, поради противоречие с
материалноправни разпоредби на нормативен акт от по-висок ранг. В другата част
протестът следва да бъде отхвърлен като недоказан и поради това неоснователен.
Налице е основание за приложение на правото на ЕС. Визираната по-горе практика
на СЕС определя този вид дейности/в случая таксите събирани по чл.72 от ЗМДТ за
ползване на визираните общински терени/ като такива, които са с възможност да
повлияят на конкуренцията. Поради което се дължи начисляване на ДДС, в
хипотезата на чл.3, ал.5, т.2 от ЗДДС – доставки, извършвани от местен орган на
власт, които ще доведа до значително нарушаване на правилата за конкуренция. Националния съд следва да приложи нормите на
Директива 2006/112/ЕО, т.к. е налице обща система на ДДС в рамките на ЕС.
Общината в посочените хипотези не действа като публичноправен субект в
качеството на държавен орган, а като търговски субект, осъществяващ независима
икономическа дейност в конкурентна среда. Поради което дължи ДДС, за да не
бъдат поставени другите търговци на същия пазар
при различни условия, с което да се наруши принципа на данъчния
неутралитет.
Предвид разпоредбата на чл. 194 от АПК след влизане на
решението в сила същото следва да се обяви по начина, по който е следвало да
бъде обявена самата Наредба.
С оглед изхода на спора и своевременно направеното
искане за присъждане на разноски на основание чл. 143, ал. 1 от АПК в полза на Прокуратурата
на Република България следва да се присъдят направените по делото разноски от Окръжна
прокуратура Велико Търново в размер на 30,00 лева, представляващи заплатена
такса за обнародване на оспорването в Държавен вестник. Общински съвет Велико
Търново е орган на местното самоуправление, който обаче не разполага със
самостоятелен бюджет и няма качеството на юридическо лице, поради което
направените разноски следва да бъдат възложени в тежест на Община Велико
Търново, съобразно норамата на §1, т. 6 от ДР на АПК.
Водим от горното и на основание чл. 193, ал. 1, предл.
2-ро от АПК, настоящият състав на съда
РЕШИ:
ОТМЕНЯ по протест на прокурор при Окръжна прокуратура Велико
Търново, като незаконосъобразна, Наредба за търговската дейност и
преместваемите съоръжения на територията на Община Велико Търново, приета с
Решение №106 по Протокол №13 от 23.02.2012 г. на Общински съвет Велико Търново,
в частта на чл.44, т.3 от Наредбата, относно израза „като се прекратява и действието на издадените на търговеца от
Община Велико Търново документи”.
ОТХВЪРЛЯ протеста на прокурор при Окръжна прокуратура Велико
Търново срещу същата Наредба, в останалата му част, относно чл.19, ал.1;
чл.31,
ал.1, ал.2, в частта „наемна цена“ и б. „а“,“б“ и „в“, ал.3 и ал.6, изразите
„наемна цена“ в ал.4, ал.7 и ал.8, „договор за наем“ в ал.5 и в чл.33; „наем“ в
чл.31, ал.10; Приложение №5.
ОСЪЖДА Община Велико Търново да заплати на Прокуратурата на
Република България, по сметка на Окръжна прокуратура Велико Търново, сторените разноски
по делото в размер на30,00 (тридесет) лева за обнародването на оспорването.
Решението подлежи на обжалване и протест пред Върховен
административен съд на Република България в 14-дневен срок от съобщаването му
на страните. Касационната жалба или протест се подават чрез ВТАдмС.
ДА СЕ ОБНАРОДВА на основание чл. 194 от АПК настоящото решение след изтичане
на срока за неговия касационен контрол или оставянето му в сила от ВАС по реда,
по който е следвало да бъде обявена самата Наредба, с оглед влизането му в
сила.
Решението да се съобщи на страните посредством
изпращане препис от същото, съобразно чл.138 от АПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
.