№ 239
гр. С., 26.09.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – С., ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на двадесет и първи септември през две хиляди
двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Мария Ян. Блецова Калцова
Членове:Стефка Т. Михайлова Маринова
Симеон Ил. Светославов
при участието на секретаря Нина Б. Кънчева
като разгледа докладваното от Симеон Ил. Светославов Въззивно
гражданско дело № 20222200500083 по описа за 2022 година
Производството е въззивно и е по реда на чл. 258, и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба № 260290/31.01.2022 г. на ищцата К. П. П., ЕГН
**********, с постоянен адрес: гр. С., кв. „Г. С. Р. ***, подадена чрез адв. Г. М. от АК С.,
със съдебен адрес за връчване: гр. С., ул. „Г.И. ***, срещу Решение № 2/11.01.2022 г. по гр.
д. № 2202/2017 г. на РС С..
С обжалваното решение е отхвърлен предявения от въззивницата срещу К. Л. К. и Р. В.
К., иск с правно основание чл. 108 от ЗС, за признаване на установено, че въззивницата е
собственик на бивш поземлен имот № 3469 във вилно селище „И.“, м. „ Г.“, с площ 1000 кв.
м., който понастоящем попада в ПИ с идентификатор № 67338.414.326 по КК на гр. С.,
целия с площ 1550 кв. м., образуван чрез обединяването му със съседния на него бивш имот
№ 9172, с площ 700 кв. м., и за осъждането на К. Л. К. и Р. В. К. да и предадат владението
върху описания имот УПИ 3469 с площ 1000 кв. м.
Отхвърлен е и предявения от въззивницата срещу Л. Г. Т., К. Л. К. и Л. Л. Т.а, иск с
правно основание чл. 108 от ЗС, за признаване на установено, че е собственик на ½ ид. Ч. от
жилищна сграда с площ от 33 кв. м. и на сграда с площ 4 кв. м., построени в бивш поземлен
имот № 3469 във вилно селище „И.“, м. „ Г.“, с площ 1000 кв. м., който понастоящем попада
в ПИ с идентификатор № 67338.414.326 по КК на гр. С., целия с площ 1550 кв. м., и за
осъждане на ответниците да и предадат владението върху тях.
Отхвърлен е и предявения от въззивницата срещу Л. Г. Т., К. Л. К. и Л. Л. Т.а
осъдителен иск с правно основание чл. 59 от ЗЗД, за осъждане на последните да заплатят
сумата от 9110 лв., представляваща стойността на извършен от нея ремонт на жилищна
сграда с площ 33 кв. м., представляващ ПИ с идентификатор № 67338.414.326 по КК на гр.
С., целия с площ от 1550 кв.м., която сграда не съществува понастоящем.
С обжалваното решение е отхвърлен и предявения от въззивницата иск за прогласяване
на нищожност на нотариален акт № 41 от 2004 г., по описа на службата по вписванията при
1
РС С. – нот. Акт. № 83, дело 421/2004 г. на нотариус с рег. № 092 Д.Н., с който Л. Г. Т. и
Й.Р. Т.а, са прехвърлили на дъщеря си К. Л. К. правото на собственост върху бившия
поземлен имот № 3469 и площ от 1000 кв. м., който понастоящем представлява част от ПИ с
идентификатор № 67338.414.326 по КК на гр. С., целия с площ от 1550 кв. м.
С обжалваното решение въззивницата е осъдена да заплати на Л. Г. Т., К. Л. К. и Р. В.
К., сумата от 600 лв., представляваща направените пред първата инстанция разноски.
Във въззивната жалба са формулирани доводи за неправилност на обжалваното
решение поради съществени процесуални нарушения и необоснованост. Въззивницата
счита, че съдът не е ценил събраните в хода на производството доказателства по отделно и в
тяхната съвкупност и така направената оценка от първоинстанционния съд е в противоречие
с тях. Посочва, че предмет са няколко иска, като първоначални ответници са К. и Р. К., и Л.
и Йовка Т.и, но в резултат на настъпилата в хода на делото смърт на Йовка Т.а, на нейно
място са конституирани вече посочените ответниците К. К. и Л. Т.. Първият иск по чл. 108
от ЗС е предявен срещу К. и Р. К.и и касаел ПИ с № 3469 във вилно селище „И.“ с площ
1000 кв.м., който понастоящем попадал в ПИ с идентификатор № 67338.414.326, целият с
площ от 1 550 кв. м., образуван чрез обединяването на бившите ПИ № 3469, с площ от 1000
кв. м. и съседния на него имот № 9172 с площ 700 кв. м. Вторият иск по чл. 108 от ЗС,
касаел ½ ид. Ч. от жилищна сграда с площ 33 кв. м. и сграда с площ 4 кв. м., построени в
бивш поземлен имот № 3469 и площ 1000 кв. м., и бил насочен срещу Л. и Йовка Т.и.
Предмет била и претенция срещу ответниците за ремонт на жилище в размер на 9 110 лв.,
както прогласяване на нищожност на нотариален акт № 41 от 2004 г. по описа на Службата
по вписване, а иначе нот. Акт № 83, дело 421/2004 г. на нотариус с рег. № 092 Д.Н..
От заключението и изявлението на страните съдът правилно приел, че „Гюргюнлъка“,
„И.“ и „Лозарски връх“ са имена на една и съща местност в землището на гр. С..
Въззивницата счита, че е налице основание да се приеме, че правата на ищцата по всички
предявени искове са основани на правото и на собственост, като от събраните по делото
доказателства се установило, че е собственик на поземления имот и сградите в него.
Установило се още, че към момента в който процесният имот е възложен на ответниците е
съществувало висящо производство по жалба срещу постановление на съдебния изпълнител
за възлагане и последното не било влязло в сила, тъй като били подадени две жалби от
ищцата. Това било основание да се приеме, че постановлението за възлагане е в
противоречие с всички последващи разпоредителни действия с правото на собственост
върху имота и сградите в него от страна на ответниците. Същите били недействителни с
оглед правната теория, която възприемала, че могат да се прехвърлят само права, които са в
притежание на прехвърлителя. Именно тези констатации обуславяли извода, че ответниците
не са придобили правото на собственост върху процесния имот въз основа на постановление
за възлагане. Това било видно и от определение № 113/31.05.2005 г. по гр. д. № 283/2014 г.
по описа на ВКС. Имотът не бил придобит и на друго основание.
Въззивницата сочи, че с решение № 1031/13.12.2014 г. по гр. д. № 97/2011 г. по описа
на РС С. е определен режим на ползване на съсобствения имот. Същото решение било
обжалвано пред ОС С. и с решение № 75/11.03.2014 г. окръжният съд е определил
окончателен режим на ползване на имота между ищцата и ответниците по делото. След
приключване на делото и дори след извършения тогава въвод във владение, достъпът на
въззивницата до имота бил преустановен. Твърди, че е собственик на имота и на по ½ ид. Ч.
от сгради с площ 33 кв. м. и 4 кв. м., които във времето след въвода твърди, че се владеели
без правно основание от ответниците.
По отношение на строително-ремонтните дейности въззивницата сочи, че са
извършени през месец октомври 2004 г. от нея, като това е посочила и в допълнителната
искова молба за сграда с идентификатор № 67338.414.326.3. От показанията на свид. Коева
се установило, че е извършен ремонта на сградата по инициатива и със средства на ищцата.
Твърди, че тези ремонти дейности са извършени в последователността посочена в исковата
молба. Изводът за извършени строителни дейности се потвърждавал и от експерта изготвил
СТЕ по делото. Въззивницата счита за неоснователни възраженията на ответниците, че е
2
извършена съдебна делба, която включвала и пълна уредба на отношенията, включително и
исканията по сметки.
Въззивницата счита още, че показанията на свид. Иванов са противоречиви. Така
свидетелят изявил, че е постоянно във своята вила, но не бил виждал майстори да извършват
строителни дейност на тази сграда, която била вече разрушена. Същевременно свидетелят
пояснявал, че последните 10-15-20 години не живеел постоянно там, но ходил редовно.
Въззивницата сочи, че събитията предмет на спора са именно през този период. Свидетелят
заявявал, че сградата я нямало, но тя започнало да се руши преди 10-15 години и са минали
около 7-8 години от както е паднала. Сградата била кирпичена, мазилката и паднала и тя
започнала да се руши и накрая покрива паднал. Свидетелят не бил виждал ищцата да живее
в сградата, но били в добри отношения и тя ползвала стационарният му телефон за да се
обажда на дъщерите си. Въззивницата счита за противоречиво да ползва стационарния
телефон при положение, че липсвало сграда, като отговори на този въпрос нямало.
От назначената СТЕ се установил размера на сумите, които ищцата вложила в ремонта
на сградите, стойността на сградите и факта, че са разрушени към момента. Установило се
още, че имотът който по КК и КР се индивидуализира с идентификатор № 67338.414.326 е с
площ от 1 550 кв. м., е образуван чрез обединяване на съседни имоти, които по предходен
план на С. представлявали имот № 3469 и № 9172. Установило се, че в имот № 3469 имало
две сгради с площ 30 кв. м. и площ 4 кв. м., които при действието на ЗКИР представлявали
сгради с идентификатор № 67338.414.326.3 и .4 Сградите били премахнати физически от
ответниците без да е било налице основание за това, а след това били заличени и от
кадастъра без надлежно провеждане на процедури. Стойността на строителните работи за
сграда № 3 възлизали на стойност 5 483 лв., а пазарната стойност на имот с пл. № 3469 е 24
900 лв. В допълнителното заключение се установило, че стойността на сграда с площ 30 кв.
м. е 3297 лв., а на сграда с площ 4 кв. м. е 330 лв.
От свидетелските показания се установило, че поземления имот бил на ищцата и в
него имало жилищна сграда, състояща се от 2 стаи с площ от 30 кв. м., както и външна
тоалетна от 4 кв. м. Сградата била строена от свекъра и свекървата на ищцата, като в
строителството участвала и тя. Неправилно съдът приел тези показания за изолирани, тъй
като според въззивницата са дадени от лице, което непосредствено е възприело извършените
в къщата ремонтни дейности, чиито труд ищцата е заплаща. Въззивницата счита, че по-
реалистична конструкцията на сградата е дадена от вещото лице, със заключението на което
се опровергавали показанията на свид. Иванова, а именно че ремонт не е правен. В тази
връзка изводът на съда не бил правилен, тъй като счита за изграден въз основа на
предположения и то без да цени показанията на дъщерята на ищцата, поради факта, че
свидетелката – нейна дъщеря е в близки родствени отношения и не е невъзможно да се
допусне нейната заинтересованост от изхода на делото.
От удостоверение, издадено от община С. с изх. № ДО003490/02.04.2003 г. било видно,
че имот с идентификатор № 67338.414.326, представлява земя с площ от 1550 кв. м., а в него
се намира второстепенна, жилищна, сграда с разгърната застроена площ от 33 кв. м. Същата
съществувала и през 08.04.2015 г., защото била посочена в издаденото от дирекция „Местни
Приходи“ при община С. удостоверение за данъчна оценка. Тоест към 08.04.2015 г.
сградите, предмет на спора, съществували. В тази връзка счита за неправилно направения от
съда извод, че към 12.08.2019 двете сгради не съществували, а в имота били построени
други две сгради. Според въззивницата при неяснота съдът следвало да цени данните по
скица от 28.03.2013 г. на СГКК-С. и извадката от КР към нея, които давали данни от един
по-ранен период. От тях било видно, че към момент на ПИ с идентификатор №
67338.414.326. са съществували четири сгради - № 1 – 58 кв. м., № 2 – едноетажна с площ от
17 кв. м., № 3- 33 кв. м. и № 4 едноетажна с площ от 4 кв. м. Съдът не бил дал отговор на
въпроса към кой момент сградите били премахнати, което било от значение за решаване на
спора. Счита, че имало основание да се приеме, че сградите били премахнати след подаване
на иска, но това не можело да се установи.
В заключение счита, че в хода на производството се установило, че всички действия на
3
съдебния изпълнител при РС С. са по изп. Д. № 2060 са опорочени. Установило се, че Л. и
Йовка Т.и поискали на 13.03.2003 г. от СИ да им възложи, срещу вземането, което имат от
ищцата, нейн недвижим имот, който бил изнесен на публична продан, на която не се явил
купувача. Въззивницата счита и тази процедура за опорочена, тъй като имотът бил изнесен
на публична продан и продаден за една сума, която е несъразмерна с неговата стойност.
Същевременно е изнесен и продаден на публична продан единствения и несеквестируем
имот на ищцата. Неправилен бил изводът на съда, че Л. и Йовка са станали съсобственици
на ПИ и жилищната сграда в него, а ищцата е изгубила тези права и опорочената процедура.
Не била ясна и процедурата по обединяване на имотите и момента на премахване на
сградите.
Претендира от съда отмяна на обжалваното решение и постановяване на такова, с
което предявените искове да бъдат уважени като основателни, както и да бъдат осъдени
ответниците да заплатят сторените от нея разходи пред двете инстанции.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от
ответниците К. Л. К., Р. В. К., Л. Л. Т.а, подаден чрез адв. Е. М. от АК С., със съдебен адрес:
гр. С., п. к. ***, ул. „Д-р К С. № *, тел. ***. В отговора на въззивната жалба въззиваемите
страни оспорват въззивната жалба като неоснователна и искат от съда да потвърди
обжалваното решение. Сочат, че по делото ищцата не е доказала правото си на собственост
върху земята и сградите. Хронологически от фактическа страна се установило, че
ответникът Л. Т. и Йовка Т.а са прехвърлили с договор за покупко-продажба НА № 34, том
9, дело № 2815/1997 г. недвижим имот на втория и третия ответник / съпрузи/, находящ се в
м. „И.“, гр. С. и представляващ дворно място от 700 кв. м., ведно с вилна сграда. Този имот
представлявал част от новообразуван ПИ с № 67338.414.326, югоизточна част, ведно с
постройка № 1 и № 2. С постановление за възлагане по ид № 2060/2022 г. на СИС при СлРС,
влязло в сила на 24.09.2003 г. е възложен на Л. Т. и Йовка Т.а недвижим имот в м. „И.“, гр.
С., представлявал УПИ № 3469, с площ от 1000 кв.м., ведно с ½ ид. Ч. от жилищна сграда с
площ от 30 кв. м., сграда № 3 по скица № 2555/28.03.2013 г. Имотът представлявал част от
новообразуван имот ПИ № 67339.414.326 – северна част. С договор за покупко-продажба,
вписан като НА № 41, том 9, дело 1626/2004 г. на СВ при СлРС, придобит с постановление
за възлагане описан по-горе недвижим имот в м. „И.“ гр. С., представляващ УПИ № 3469 с
площ 1000 кв. м., ведно с ½ ид. Ч. от жилищна сграда с площ от 30 кв. м., сграда № 3, Л. Т. и
Йовка Т.а прехвърлили собствеността на втория ответник Р. В. К. и третия К. Л. К.
(съпрузи). Р. и К. станали собственици на новообразуван ПИ с № 67338.414.326 с площ от
1550 кв. м., ведно с целите сгради № 1 и № 1 и ½ ид. Ч. то сграда № 3 с площ от 30 кв. м.
Към този момент ищцата била съсобственик на новообразувания имот само по отношение
на сграда № 3 с площ от 30 кв. м. и то за ½ ид. Ч. от него. По изпълнително дело № 109 на
ЧСИ П. Г.ев първия ответник и починалата му съпруга Йовка Т.а, както и ищцата, всички в
качеството им на съделители, извършили последната фаза на съдебна делба, като изнесли на
публична продан сграда № 3 с площ 30 кв. м., с идентификатор № 67338.414.326.3 от
новообразуван имот № 67338.414.326. Така в резултат на осъществената публична продан с
постановление за възлагане от 19.06.2015 г. цялата сграда № 3 се притежава от първия
ответник и починалата му съпруга Йовка Т.а. Постановлението влязло в сила на 29.06.2015
г., като от тази дата ищцата не била съсобственик върху описания имот и сградите в него.
Въззиваемите считат доводите на въззивницата за неоснователни, като посочват, че е
технически и логически невъзможност да се възложи с постановление имот при подадената
срещу него жалба. Докато жалбата е била подадена срещу постановлението за възлагане,
същият не влизал в сила. В хипотезата обаче на просрочена жалба / какъвто считат, че е
настоящия случай/ постановлението за възлагане е влязло в законна сила преди подаване на
жалбата и процедурата по обжалване не можела да се противопостави. В тази връзка
въззиваемите излагат следнат хронология: ищцата е атакувала постановлението за
възлагане, като СлОС е приел, че жалбата е просрочена и с определение от 29.04.2004 г. по
гр. д. № 383/2004 г. я е оставил без разглеждане. Определението е атакува пред ВКС, който с
определение № 113/31.05.2005 г. по гр. д. № 299/2004 г. е отхвърлил частната жалба като
4
неоснователна и потвърдил обжалваното определение. След като определението на ВКС
било необжалваемо, постановлението за възлагане е влязло в сила след като е изтекъл срока
за обжалване.
По отношение на показанията сочат, че единият свидетел е съсед на процесните имоти
и е без роднинска връзка със страните, като има преки наблюдения върху имота, а другият
свидетел е дъщеря на ищцата, живеят заедно и се предполага, че е заинтересована.
Следователно преценката на съда била обективна и правилна. Не оспорват факта, че сгради
с № 67338.414.326.3 и № .4 несъществуват, но това се дължало на безстопанственост на
собственик им към този момент, и това се установило от свидетелските показания. По
отношение на експертизата, считат, че заключението е изградено въз основа на свидетелски
показания, поради това, че сградите не съществували. Едните показания били на лице
заинтересовано от изхода на делото и следвало да се цени с особено мнение. Показанията на
свидетелката били противоречиви, тъй като не съответствали на събраните писмени
доказателства и показанията на другия свидетел. Така показанията на свид. Иванов, съсед на
имота, се установило, че живее постоянно във вилата си и не е виждал да се извършват
строително-монтажни дейности от ищцата в периода от 1994-2004 г., която не е живяла там.
Нищо не било променяно в сградата, а бил влизал повече от веднъж. От показанията на
дъщерята на ищцата се установило, че ремонта е извършван около 2000 г., а от тогава до
сега са минали 17 г. В решението си съдът не бил коментирал възражението на ответните
страни за изтекла погасителна давност, но считат, че все пак ако се приемело, че е
извършена строителна дейност, то правото на обезщетение е погасено по давност съгласно
чл. 110 от ЗД.
Сочат още, че в настоящото производство не следва да бъдат разгледани доводите за
законосъобразност на съдебна процедура / изпълнително производство по ид № 2060/2002 г.
/ по друг гражданскоправен ред. Същите не били подкрепени обаче от събраните по делото
доказателства. В заключение искат от настоящата съдебна инстанция да потвърди
обжалваното решение като правилно, респ. да отхвърли въззивната жалба като
неоснователна, както и да бъдат присъдени съдебни разноски за настоящата инстанция.
Представя и списък по чл. 80 от ГПК.
По повод дадените от настоящата съдебна инстанция указания ищцата с допълнителна
искова молба от 16.03.2022 г. е отстранила констатираните нередовности на исковата молба,
посочвайки, че правото на собственост върху имот с идентификатор № 673398.414.326
произтича от договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № 72, т. XIV, д.
4398/1997 г. и протокол от 15.07.2003 г. по гр. д. № 1175/1998 г. по описа на РС С..
Поддържа вида и предназначението на имота и претенцията за предаване на владение върху
постройка от 4 кв. м. с идентификатор № 673398.414.326.4, както и предназначението на
последния. Посочва, че сградата е описана и в извадка от имотния регистър от 20.03.2013 г.
Поддържа предявения иск за обявяване на нищожност на сделката, с която е прехвърлен
имот с № 3469, обективиран в нотариален акт № 83.
В съдебно заседание въззивницата чрез адв. М. от АК С., поддържа въззивната си
жалба, няма доказателствени искания свързани с правния спор, и поддържа искането си за
отмяна на обжалваното решение. Претендира разноски и представя списък по чл. 80 от ГПК.
Релевира възражение за прекомерност на адв. възнаграждение на процесуалния
представител на въззиваемите.
За провелото се съдебно заседание въззиваемите са депозирали писмено становище
чрез адв. М. от АК С., с което са заявили, че поддържат отговора си и направеното искане за
оставяне без уважение на въззивната жалба като неоснователна. Претендират разноски за
въззивната инстанция съобразно представения с отговора списък по чл. 80 от ГПК.
Релевират възражение прекомерност на адв. възнаграждение на процесуалния представител
на въззивницата.
Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, тъй като е подадена в
законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването,
5
чрез постановилия обжалвания акт първоинстанционен съд.
При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата
инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно и допустимо. Следва да
бъде посочено, че между същите страни има влязло в сила решение( на 19.09.2013 г.) по гр.
д. № 709/2022 г. по описа на ОС С., като видно от диспозитива на същото е, че е отхвърлен
предявения от К. П. П. срещу същите ответници, иск с правна квалификация по чл. 108 от
ЗС за предаване на владението на сграда с идентификатор № 67338.414.326.3. Настоящият
съдебен състав обаче не може въз основа на влязлото в сила въззивно решение и отмененото
първоинстанционно решение, да направи несъмнен извод, че е налице обективен идентитет
между настоящото производство и приключилото по гр. д. № 709/22 г. по описа на ОС С.,
поради това, че в диспозитива на същото не се съдържа придобивното основание на което се
основава иска по чл. 108 от ЗС. При прочит на мотивите също не може да бъде направен
такъв несъмнен извод, а само вероятност да е налице обективен идентитет между двете
производства.
По повод направеното от ответниците в отговора на исковата молба възражение за
липса на правен интерес по отношение на предявения иск за недействителност на правна
сделка, настоящата съдебна инстанция намира за неоснователно, тъй като ищцата е
обосновала своя интерес с доводите, че първата група ответници не са носители на правото
на собственост върху процесния имот и сграда и следователно не биха могли да прехвърлят
правото на втората група ответници. Така изложеният довод подлежи на обсъждане във
връзка с правилността на решението, но е достатъчен за да обоснове правния интерес на
ищцата като трето лице.
При проверка на правилността по реда на чл. 269 от ГПК настоящият съдебен състав
намира обжалваното решение и за правилно. Така формираната от първоинстанционния съд
фактическа обстановка, изложена в мотивите на обжалваното решение, е пълна, правилна и
кореспондираща с доказателствения материал, поради което и съгласно чл. 272 от ГПК,
настоящата съдебна инстанция препраща към нея.
По повод направените възражения за неправилен анализ на показанията, настоящият
съдебен състав намира, че от показанията на Коева, дъщеря на ищцата, не може да бъде
направен несъмнен извод за положен труд или направени разноски за поддържането на
разрушените сгради, респ. увеличение стойността на имота. Нещо повече, от показанията е
само вероятно, че такива разноски са направени, но в период преди 2004 г. – първата
публична продан. Не се установява от което и да е доказателство, че евентуално
претендираните необходими и полезни разноски са останали извън оценката на имота, преди
изнасянето му на публична продан. Показанията на свид. Иванов също не установяват
правнорелевантните факти, предмет на иска за необходими и полезни разноски.
Следва да бъде посочено, че заключението на вещото лице е изцяло основано на
въведените от ищцата твърдения, като по делото не се установява от събраната
доказателствена съвкупност, че претендираните разноски са направени от ищцата.
Настоящият съдебен състав споделя и правните изводи на районния съд, които са
обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.
Първоинстанционният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими
доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически констатации и
правилно ги е привел към съответстващата им правна норма, като по този начин е достигнал
до правилни решаващи правни изводи.
Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.
Предявени са обективно и субективно съединени допустими искове по чл. 108 от ЗС,
чл. 26 от ЗЗД и чл. 59 от ЗЗД.
По отношение на ревандикационните искове не е налице първата предпоставка
необходима за основателност на същност, а именно наличието на твърдяното от ищцата
право на собственост върху процесните обекти - недвижим имот и сгради, които са
6
построени в него. Не е спорно, че въз основа на нотариален акт № 72, том XIV, дело №
4398/97 г. на нотариус Ел. Шидерова, при РС С. и съдебна спогодба, обективирана в прокол
от 15.07.2003 г., по дело № 1175 по описа за 1998 г. на РС С., ищцата е била собственик на
имот № 3469, част осма на кадастралния план на С.ската вилна зона, в м. „И.“, състоящ се от
1000 кв. м., и на съществуващата тогава в него вилна сграда с площ от 30 кв. м. По делото не
е спорно и, че е образувано изп. дело № 2060/2002 г. при съдебен изпълнител от РС С., по
което взискатели са били ответниците Л. и Йовка, а длъжник ищцата, като описаният горе
недвижим имот и сграда са изнесени на публична продан. С постановление за възлагане от
29.04.2003 г. съдебният изпълнител възложил на починалите в хода на настоящото
производство Л. Т. и Йовка Т.а УПИ № 3469 в част осма, вилна зона в гр. С., с площ от 1000
кв. м., заедно с 1/ 2 ид. ч от построената в него жилища сграда с площ 30 кв. м., състояща се
от две стаи. Постановлението е влязло в сила на 24.09.2003 г. Твърденията на ищцата, че е
обжалвала постановлението и поради това не е влязло в сила, респ. ответниците не са
станали собственици към датата на прехвърляне на процесните имоти на своите деца, са
неверни. Тези твърдения не се подкрепят от събраните по делото доказателства и най-вече
от Определение № 113/31.05.2005 г., по д. 299/2004 г. на II г. о. на ГК на ВКС, с което е
заключено, че жалбата на ищцата срещу постановлението за възлагане, е просрочена, а
подадената частна жалба срещу определението за връщане, е неоснователна. Предвид това,
настоящият съдебен състав намира, че съгласно чл. 296 от ГПК постановлението за
възлагане е влязло в сила с изтичане на срока за обжалване, тъй като предявената срещу
него жалба не е входирана в определения от закона срок. Следователно след 24.09.2003 г.
ищцата е била съсобственик единствено по отношение на ½ ид. ч. от сградата с
идентификатор № 67338.414.326.3, със застроена площ от 30 кв. м., построена в собствения
на ответниците ПИ с идентификатор № 67338.414.326. Съсобствеността върху описаната
сграда е прекратена след като между страните е проведено производство по съдебна делба и
същата е изнесена на публична продан, като с постановление за възлагане по изп. Д. №
20158370400109 по описа на ЧСИ П. Г.ев с рег. № 837 в района на ОС-С., влязло в законна
сила на 29.06.2015 г., на починалите в хода на производството Йовка Т.а и Л. Т., е
възложена процесната сграда с идентификатор № 67338.414.326.3, със застроена площ от 33
кв. м., построена в поземлен имот с идентификатор № 67338.414.326. Предвид така
установеното, настоящият съдебен състав намира, че ищцата не е установила в условията на
пълно и главно доказване правото си на собственост върху поземлен имот с идентификатор
с идентификатор № 67338.414.326 и съществувалата в него сграда със застроена площ от 33
кв. м.
Ищцата твърди, че е притежавала и сграда със застроена площ от 4 кв. м. От събраните
по делото скици на поземления имот се установява, че до 2013 г. двете сгради са нанесени
върху скицата; към 2016 г. е нанесена само сградата от 4 кв. м., обозначена с идентификатор
№ 67338.414.326.4, но към 2019 г. двете сгради не са нанесени. Това последно обстоятелство
се подкрепя и от заключението на експертизата, която е установила, че сградите са
разрушени. Дали обаче сградите са разрушени или съборени е ирелевантен факт, тъй като
след 29.06.2016 г. ответниците са изключителни собственици на имота и съществувалите в
него сгради. В този смисъл и допълнителното заключение на назначената експертиза
установява, че е проведена административна процедура по заличаване на двете сгради по
заявления от 11.07.2016 г. на ответниците. От събрания по делото доказателствен материал
не се установи сграда от 4 кв. м. да е самостоятелен обект на собственост на ищцата.
Ищцата твърди, че е собственик на сградата от нейното изграждане в периода от 1985-90 г.
Видно от скиците на поземления имот, сградата е обозначена като селскостопанска сграда
от 4 кв. м., и като собственици на същата са посочени, както ищцата, така и починалите в
хода на производството Йовка и Л. Т.. Следователно същата не е самостоятелен обект, а
обслужва основната масивна сграда от 30 кв. м., поради което на основание чл. 98 от ЗС е
прехвърЛ. с постановленията за възлагане на ответниците. Неоснователността на
ревандикационния иск спрямо ответниците по отношение на сграда от 4 кв. м. обаче следва
от това, че ищцата не е установила при условията на пълно и главно доказване факта, че е
собственик на сградата от 4 кв. м. Такъв извод не може да бъде направен от представените
7
извадки от кадастралния регистър на недвижимите имоти, тъй като основната цел на
регистъра е информационно-оповестителна – той не създава вещни права, а единствено
може да послужи като косвено доказателство, което в случая е изолирано и не е подкрепено
от преки доказателства / Решение № 145 от 30.10.2018 г. на ВКС по гр. д. № 779/2018 г., I г.
о., ГК; Решение № 173 от 7.04.2010 г. на ВКС по гр. д. № 527/2009 г., II г. о., ГК/.
В обобщение и с оглед на горните изводи не може да бъде направен несъмнен извод за
наличие на право на собственост в патримониума на ищцата по отношение на нито един от
посочените от нея обекти – недвижим имот и находящи се в него сгради със застроена площ
от 33 кв. м. и от 4 кв. м. От събрания по делото доказателствен материал същност следват
точно обратните изводи – изгубването на правото на собственост върху твърдените обекти.
Предвид тези изводи, предявените ревандикационни искове са неоснователни и като такива
следва да бъдат отхвърлени, както правилно първоинстанционният съд е постановил.
Предявеният иск в условията на евентуалност за присъждане на равностойност не следва да
бъде разглеждан, тъй като процесуалното условие ( основателност на ревандикационните
искове и несъществуващи постройки) за неговото разглеждане не е настъпило.
Предявеният иск по чл. 26, ал. 2 от ЗЗД за прогласяване на нищожност на
прехвърлителната сделка, обективирана с нотариален акт № 41 от 2004 г., е неоснователен и
като такъв следва да бъде отхвърлен. Това е така, защото безспорно се установи, че
починалите в хода на производството ответници-праводатели, са носители на правото на
собственост върху недвижим имот с идентификатор № 67338.414.326 и на ½ ид. ч. от
построената в него сграда с идентификатор № 67338.414.326.3, със застроена площ от 33 кв.
м. За яснота следва да бъде посочено, че въведеният от ищцата довод за недействителност на
сделката поради това, че праводателите не са собственици, по начало не може да обуслови
основателност на предявения иск за нищожност, тъй като не е опорочаващ сделката факт.
Сделката е действителна и обвързва страните, дори и когато праводателите не са
собственици, тъй като поражда своето облигаторно действие, но не и вещно-
прехвърлително. Правилно с обжалваното решение първоинстанционният съд е отхвърлил
предявения иск като неоснователен.
По отношение на предявения иск за осъждане на ответниците да заплатят направените
в имота необходими разноски, първоинстанционният съд не е изложил мотиви защо намира
искът за неоснователен. Настоящата съдебна инстанция намира, че той намира своето
правно основание в чл. 30, ал. 3 от ЗС, тъй като ищцата твърди, че през месец октомври
2004 г. е извършила ремонтните дейности в сграда с идентификатор № 67338.414.326.3, т.е.
след като е възникнала съсобственост между страните върху посочената сграда при ½ ид. ч.
Предявеният иск е неоснователен, тъй като по делото не се установява безспорно да са
направени твърдените необходими разноски. Заключението на вещото лице е определило
стойността на база твърденията на ищцата, но по делото не са събрани доказателствени
средства за реално направени от ищцата разходи по повод поддръжката на сградата.
Предвид това, искът следва да бъде отхвърлен като неоснователен, респ. правилно е
отхвърлен като такъв с обжалваното решение.
Поради съвпадение на крайните решаващи правни изводи на двете инстанции,
обжалваното решение следва да бъде потвърдено като правилно на основание чл. 271 от
ГПК, а въззивната жалба оставена без уважение като неоснователна.
При този изход на спора въззивницата следва да понесе на основание чл. 78, ал. 3 от
ГПК сторените от въззиваемите страни разноски за въззивното производство, които са
доказани по основание и размер, и са на стойност от 1000 лв. / адвокатско възнаграждение/.
Възражението на въззивницата на прекомерност на адвокатското възнаграждение на
въззиваемите е неоснователно с оглед нормата на чл. 7, ал. 2, т. 4 от НМРАВ.
Ръководен от горното, Окръжен съд С.
РЕШИ:
8
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 2/11.01.2022 г. по гр. д. № 2202/2017 г. по описа на РС
С..
ОСЪЖДА К. П. П., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. С., кв. „Г. С. Р. ***,
подадена чрез адв. Г. М. от АК С., със съдебен адрес за връчване: гр. С., ул. „Г.И. ***, да
заплати на К. Л. К., ЕГН **********, Р. В. К., ЕГН **********, Л. Л. Т.а, **********, чрез
адв. Е. М. от АК С., със съдебен адрес: гр. С., п. к. ***, ул. „Д-р К С. № *, тел. ***, на
основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, сумата от 1000 лв., представляваща сторените във въззивното
производство разноски.
Решението може да бъде обжалвано в едномесечен срок от съобщаването му пред ВКС
при условията на чл. 280, ал. 1 и/или 2 от ГПК с касационна жалба.
Препис от решението да се изпрати на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9