РЕШЕНИЕ№261174
гр. Пловдив, 05.11.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД - ПЛОВДИВ, ІХ граждански
състав, в публичното
заседание на петнадесети октомври две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АННА ДЪБОВА
при секретаря Петя Карабиберова, като разгледа
докладваното гр. дело № 14413 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
е образувано по предявени от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД против Р.Н.М.
кумулативно обективно съединени установителни искове с правно основание по чл.
422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1
и ал. 2 ЗЗД, вр. с чл. 9 ЗПК и чл. 92 ЗЗД за установяване на паричните
притезания, удостоверени в Заповед № 2836/04.04.2019 г. за изпълнение, издадена
по ч. гр. д. № 5229/2019 г. по описа на Районен съд – Пловдив, IV граждански състав, както следва: 970, 56 лв. – главница по 16 броя
погасителни вноски за периода от 25.12.2017 г. до 30.03.2019 г., по договор за
стоков кредит ***, сключен между длъжника и „Банка ДСК” ЕАД; сумата от 245, 07 лв. – договорна лихва за
периода 25.12.2017 г. до 30.03.2019 г., които вземания са прехвърлени на ищеца
„Агенция за събиране на вземания“ ЕАД с Допълнително споразумение от ***към Рамков
договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 11.04.2018 г., сключен
с „Банка ДСК” ЕАД, както и за установяване на вземането в размер от 87, 47 лв., представляваща обезщетение за забава
върху главницата за периода от 25.12.2017 г. до 03.04.2019 г., ведно със
законна лихва за забава върху главницата от датата на депозиране на заявлението
за издаване на заповед за изпълнение – 03.04.2019 г., до окончателното
изплащане на задължението.
Ищецът
твърди, че е кредитор на ответника по силата на Допълнително споразумение от ***към
Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 11.04.2018 г.,
сключен с „Банка ДСК” ЕАД, с което цедентът прехвърлил на ищеца процесните
вземания срещу длъжника, които са индивидуализирани в Приемо-предавателен
протокол от ***За прехвърлянето на вземането длъжникът бил уведомен с изпратени
уведомителни писма от цесионера в качеството му на упълномощен представител на
цедента, изпратени до длъжника, но върнати в цялост с отбелязване “непознат” и
“върната пратка”. Счита, че длъжникът следва да се счита за редовно уведомен за
прехвърляне на вземането, тъй като уведомленията са изпратени на последния,
посочен в договора за кредит адрес, като съгласно клаузата на Раздел 7, чл. 15
от ОУ към Договора, всички уведомления, покани и други съобщения, изпратени от
кредитора до кредитополучателя на последния посочен от кредитополучателя адрес,
се считат за с връчени. Прилага уведомлението към исковата молба и счита, че с
връчването й за отговор, изявлението на цедента следва да се счита достигнало
до длъжника. Твърди, че на ***ответната страна сключила с „Банка ДСК” ЕАД
договор за стоков кредит № ***, по силата на който кредиторът се задължил да
отпусне на длъжника стоков кредит в размер на 1 066, 46 лв. за закупуване от
търговеца “Технополис България” ЕАД на следните стоки: мобилен телефон “***” на
стойност от 379 лв.; хладилник/фризер “***” – на стойност от 519 лв.; гаранция
с цена 70 лв., както и за сключване на застраховка „Стандарт +“ за лица от 18
до 64 с еднократна застрахователна премия в размер на 98, 46 лв. Поддържа, че в
т. 3 от Договора е установено, че сумата по кредита се усвоява еднократно чрез
превеждането й на търговеца, а сумата по застраховката – по сметката на
застрахователя. Твърди, че за сключване на договора е издадено уведомително
писмо до търговеца, в което длъжникът е декларирал, че е получил стоката. За
стоката са издадени фактури от страна на търговеца и застрахователен сертификат
от страна на застрахователя. Бил установен фиксиран годишен лихвен процент от
40, 16 %, като лихвата се начислявала върху усвоената и непогасена част от
кредита и се заплаща месечно. Сочи, че общият размер на договорната лихва е от
360, 48 лв., а на плащанията по кредита – от 1 426, 94 лв. Твърди, че длъжникът
поел задължение да върне последната сума на 18 равни месечни погасителни
вноски, всяка в размер от 79, 83 лв., без последната месечна погасителна
вноска, която е изравнителна и е в размер на сумата от 69, 83 лв. Падежът на
последната погасителна вноска бил на 30.03.2019 г. Сочи, че длъжникът погасил сумата
в общ размер от 211, 31 лв., с която били погасени задълженията му, както
следва - сумата от 115, 41 лв. – за договорна лихва и сумата
от 95, 90 лв. – за главница. Претендира заплащане на останалите непогасени
задължения по вноски. Поради неизпълнение на задължението на кредитополучателя
за заплащане на задължението му, последният следвало да заплати и обезщетение
за забава. По така изложените съображения се моли за уважаване на предявените
установителни искове, ведно със законните последици.
Ответникът Р.Н.М.
е депозирал отговор на исковата молба, чрез назначения
му от съда особен представител – адв. М. П., в законоустановения за това срок по
чл. 131, ал. 1 ГПК. Излагат се доводи за неоснователност на предявените искове.
Счита, че заповедта за изпълнение на парично задължение е издадена на основание
договор за кредит, в който се съдържат неравноправни клаузи. Счита клаузата на
чл. 16 от Общите условия на процесния договор за неравноправна по смисъла на
чл. 143, т. 16 ЗЗП, тъй като дава възможност на кредитора “Банка ДСК” ЕАД да
прехвърли вземанията си без съгласието на длъжника – потребител. Счита
посочената клауза за нищожна и тъй като не е възпроизведена в договора за
кредит. По така изложените съображения счита договорът за цесия за нищожен на
основание чл. 26, ал. 1, предл. първо и ал. 4 ЗЗД, поради което и с този
договор вземанията не са прехвърлени в полза на ищеца и последните не му се
дължат. По така изложените съображения намира предявените искове за
неоснователни. Твърди, че ответникът не е надлежно уведомен за прехвърляне на
вземането. Оспорва твърдението, че ответникът е закупил посочените в исковата
молба стоки. Оспорва автентичността на представените към исковата молба писмени
доказателства – искане за стоков кредит ***, Декларация от 30.09.2017 г.,
Договор за стоков кредит от ***и погасителен план, Общи условия към договора за
кредит, уведомително писмо и фактури. По така изложените съображения се моли за
отхвърляне на предявените искове.
Съдът, като
съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от
фактическа и правна страна:
Районен съд – Пловдив е сезиран с кумулативно
обективно съединени искове с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал.
1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. с чл. 99 ЗЗД
и чл. 92 ЗЗД.
Производството е по реда на чл. 422 ГПК за
установяване на вземанията, обективирани в Заповед № 2836/04.04.2019 г. за
изпълнение, издадена по ч. гр. д. № 5229/2019 г. по описа на Районен съд –
Пловдив, IV граждански състав, както следва: 970, 56 лв. – главница по 16 броя
погасителни вноски за периода от 25.12.2017 г. до 30.03.2019 г., по договор за
стоков кредит ***, сключен между длъжника и „Банка ДСК” ЕАД; сумата от 245, 07
лв. – договорна лихва за периода 25.12.2017 г. до 30.03.2019 г., които вземания
са прехвърлени на ищеца „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД с Допълнително
споразумение от ***към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания
(цесия) от 11.04.2018 г., сключен с „Банка ДСК” ЕАД, както и за установяване на
вземането в размер от 87, 47 лв.,
представляваща обезщетение за забава върху главницата за периода от 25.12.2017
г. до 03.04.2019 г., ведно със законна лихва за забава върху главницата от
датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение –
03.04.2019 г., до окончателното изплащане на задължението.
Заповедта за изпълнение е връчена на длъжника
на основание чл. 47, ал. 5 ГПК, поради което и съдът на основание чл. 415, ал.
1, т. 2 ГПК е дал указания на заявителя да предяви установителен иск за
вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение, като представи
доказателства за изпълнение на указанията на съда в срок.
Искът е предявен в законоустановения за това
едномесечен срок по чл. 415, ал. 4 ГПК, поради което отговоря на специалните
изисквания за неговата допустимост.
От договор за стоков кредит ***, сключен между
„Банка ДСК“ ЕАД и Р.Н.М., се установява, че между страните е породено
правоотношение по договор за кредит, по силата на което кредитодателят се е
задължил да предостави на кредитополучателя сумата от 1 066 лв. –
представляваща цената на стоките, посочени в договора – мобилен телефон *** на цена от 379 лв.,
хладилник/фризер ***на стойност от 519 лв.,
както и цената на гаранция от 70 лв. и еднократна застрахователна премия от 98,
46 лв. по пакет „Стандарт
+“ за лица от 18 до 64 при „Групама Животозастраховане“ ЕАД и „Групама
застраховане“ ЕАД. Кредитополучателят е поел задължение да върне сумата от 1 426,
94 лв. на 18 месечни погасителни вноски от по 79, 83 лв., с изключение на
последната от 69, 83 лв., с падеж на първата вноска на 25.10.2017 г. и на
последната вноска – 30.03.2019 г. В погасителния план е установен размерът на
дължимата възнаградителна лихва от 360, 48 лв. Установен е фиксиран годишен
лихвен процент от 40, 16 % и годишен процент на разходите от 48, 53 %.
В чл. 3 от Договора е установено, че сумата на
кредита, предоставена за закупуване на стоките се усвоява еднократно безкасово
по сметка на търговеца ***, а сумата по кредита, предоставена за финансиране на
застраховка се усвоява еднократно, безкасово по сметка на застрахователите.
Договорът е сключен при отнапред установени
Общи условия, които са представени по делото и са подписани от страна на
потребителя – длъжник.
В клаузата на чл. 12 от Общите условията към
договора е установено, че при допусната забава в плащанията на месечна вноска
от деня, следващ падежната дата определена в договора, частта от вноската
представляваща главница, се олихвява с договорния лихвен процент и с надбавка
за забава от 10 процентни пункта.
В разпоредбата на чл. 16 от ОУ е установено,
че кредиторът има право да прехвърли на трето лице правата си по договора за
кредит.
Представено е
подписано от кредитополучателя съгласие за присъединяване към групата на
застрахованите лица по групов договор за застраховка на кредитополучателите по
стокови кредит, като и издаден във връзка със сключената застраховка Сертификат
№ *** за застраховано лице Р.Н.М. и застрахована стока - мобилен телефон *** и
хладилник/фризер **
От приложено по делото
уведомително писмо се установява, че кредитодателят е уведомил търговеца ***,
че в полза на Р.М. е сключен договор за финансиране на покупка на стоки на
фактурна стойност от 968 лв., което е издадено за послужване пред търговеца за
предоставяне на клиента на желаната стока.
По делото е
представена фактура № ***, издадена от ***, с получател Р.М., положил подпис
върху последната. От този документ се установява, че за посочената сума от 898
лв. кредитополучателят е закупил от търговеца, на който е била преведена сумата
по кредита, следните стоки мобилен телефон *** и хладилник/фризер ***, като към момента на
закупуване на стоката с кредитни средства, кредитът се счита усвоен от длъжника.
Във фактурата е удостоверено, че посочената сума е заплатена с кредит от „Банка
ДСК“ ЕАД, като последната удостоверява и получаване на стоките от страна на
длъжника. Представена е и подписана от кредитополучателя фактура № ***., в
която е удостоверено заплащане чрез кредит от „Банка ДСК“ ЕАД на гаранция в
размер на сумата от 70 лв.
С Рамков договор за продажба и прехвърляне на
вземания (цесия) от ** сключен между „Банка ДСК“ ЕАД и „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД страните са уговорили, че продавачът прехвърля на купувача вземанията,
посочени в приемо-предавателния протокол. В дефинитивната разпоредба на т.1.1.
от договора е установено, че вземания по смисъла на договора са всички, дължими
на продавача суми по предоставените от него стокови кредити на физически лица
със забава между 180 и 210 дни, които са просрочени и не се погасяват надлежно,
ведно с привилегиите, обезпеченията и другите им принадлежности, включително и
с изтекли лихви, посочени в приемо-предавателния протокол. По делото е
представена извадка от приемо-предавателен протокол от *** г., в който е
посочено вземането по договора за кредит, включващ изтеклите лихви до датата на
подписване на приложението, като задълженото лице е индивидуализирано с
посочване на три имена и единен граждански номер.
Договорът за цесия е породил своето правно
действие, в който смисъл съдът не възприема доводите на ответника за неговата
недействителност. В случая е спазено изискването, установено в разпоредбата на
чл. 26, ал. 1 ЗПК, която установява, че кредиторът може да прехвърли вземането
си по договор за потребителски кредит на трето лице само ако договорът за
потребителски кредит предвижда такава възможност. С разпоредбата на чл. 16 от
ОУ е установено, че кредиторът има право да прехвърли на трето лице правата си
по договора за кредит, поради което в договора за кредит е предвидена
възможност за прехвърляне на вземането. Клаузите на общите условия към договора
за кредит са писмено приети с подписването им от страна на кредитополучателя –
ответник, поради което установените с последните права и задължения,
представляват неразделна част от договора и обвързват страните.
Не
са налице и основанията по чл. 143 ЗЗП за установяване неравноправност на
клаузата на чл. 16 от ОУ. Съгласно
чл. 143 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка
уговорка в негова вреда, която не отговаря на изисква нето за добросъвестност и
води до значително неравновесие между права та и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя, при определени хипотези, регламентирани в цитираната правна
норма. Така установената клауза не създава неравновесие между правата и
задълженията на страните, като потребителят е предварително уведомен за
възможността вземанията на кредитора да бъдат прехвърлени в полза на друго
лице, след тяхното възникване. Последната
е приета в изпълнение на нормативно установеното изискване в чл. 26 ЗПК,
предвиждащо, че кредиторът може да прехвърли вземането си по договор за
потребителски кредит на трето лице, само ако договорът за потребителски кредит
предвижда такава възможност. В случая така посочената разпоредба не изисква
съгласието на потребителя за прехвърляне на вземането при сключване на
съответния договор за цесия, след като последният е бил уведомен за тази
възможност с клаузите на договора за кредит. Следва да се има предвид и
обстоятелството, че договорът за прехвърляне на вземания се сключва между
стария кредитор и новия кредитор, като длъжникът не е страна по последния.
Нормативно установено е задължението за уведомяване на длъжника за прехвърляне
на вземането, след пораждане на съответното облигаторно правоотношение между
цедента и цесионера, с оглед охраняване правата на длъжника, който да знае към
кого следва да изпълни задължението, затова е и установено, че прехвърляне на
вземането поражда действие по отношение на длъжника от момента на неговото
уведомяване за това.
Следователно съдът намира за неоснователно
възражението на ответната страна за липса на активната легитимация на ищеца по
предявените искове, свързвано с оспорване действителността на договора на
цесия.
Прехвърлянето на вземането е произвело
правното си действие по отношение на длъжника в съответствие с изискванията,
въведени в разпоредбата на чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Предишният кредитор има правото
да упълномощи новия кредитор да извърши съобщението до длъжника като негов
пълномощник, в който смисъл е и Решение №
156/30.11.2015 г., т. д. № 2639/2014 г. на II т. о. на ВКС. По делото е
представено пълномощно от цедента, с което се упълномощава цесионера да изпълни
задължението по чл. 99, ал. 3 ЗЗД.
Длъжникът не е получил уведомлението за
прехвърляне на вземането, доколкото видно от представената по делото обратна
разписка, последната се е върнала с отбелязване „непознат адресат“.
Следва обаче да се приеме, че приложеното към
исковата молба уведомление, изхождащо от цесионера в качеството му на
пълномощник на стария кредитор, и достигнало до длъжника с нея, представлява
надлежно съобщаване на цесията, съгласно чл. 99, ал. 3, предл. първо ЗЗД, с
което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на основание чл.
99, ал. 4 ЗЗД. Като факт от значение за спорното право, настъпил след
предявяване на иска, извършеното по този начин уведомление следва да бъде
съобразено от съда на основание чл. 235, ал. 3 ГПК при разглеждане на иска на
цесионера срещу длъжника. В този смисъл е и константната практика на Върховния
касационен съд - напр. Решение № 3/16.04.2014 г. по т. д. №
1711/2013 г. на ВКС, ТК, І т. о.
Наистина ответната страна не участва лично в
производството по делото, а е представлявана от назначен от съда особен
представител на основание чл. 47, ал. 6 ГПК. Особеният представител на
ответника притежава особено процесуално качество да защитава интересите на
длъжника в хода на съдебното производство, като до назначаването му се е
стигнало след като съдът е приел, че съобщението до ответника е редовно връчено
по чл. 47, ал. 1 ГПК. Установената в нормата на чл. 47, ал. 5 ГПК фикция,
съгласно която съобщението се смята за връчено с изтичането на срока за
получаването му от канцеларията на съда или общината, се прилага, когато
ответникът не може да бъде намерен на посочения по делото адрес и не се намери
лице, което е съгласно да получи съобщението, но при всички положения в тази
хипотеза съобщението и книжата до ответника се смятат за редовно връчени.
В случая препис от исковата молба и
приложенията към нея се считат за редовно връчени на ответната страна на
основание чл. 47, ал. 5 ГПК. Съгласно чл. 47, ал. 5 ГПК при връчване на съдебни
книжа чрез залепване на уведомление ответникът се счита призован и уведомен за
образуваното срещу него производство с изтичането на предвидения в чл. 47, ал.
2 ГПК двуседмичен срок и неявяването му в съда в рамките на този срок за
получаване на книжата. Затова и по силата на визираната разпоредба в процесния
случай преписите от исковата молба с приложенията към нея, в частност
изявлението от заемодателя - цедент, обективирано в уведомителното писмо за
извършената цесия, се презюмира да е получено от ответника, а не от назначения
му особен представител.
По тези съображения настоящата съдебна
инстанция приема, че уведомлението, представено с исковата молба на ищеца - цесионер
и достигнало до ответника с извършеното по реда на чл. 47 ГПК връчване на
съдебните книжа, съставлява надлежно съобщаване на цесията съгласно чл. 99, ал.
3 ЗЗД, с което осъщественото прехвърляне на вземането поражда действие и за
длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД.
Договорът за цесия е договор, по силата на
който носителят на едно вземане го отстъпва на трето лице и по силата на който
настъпва промяна в субектите на облигационното правоотношение - кредитор става
цесионерът, на когото цедентът е прехвърлил вземането си. Предвид изложеното
следва да се приеме, че цесионерът – ищец е материланоправно легитимиран в
исковото производство пред настоящата съдебна инстанция, образувано по реда на
чл. 422 ГПК във вр. с чл. 415, ал. 1 ЗЗД.
Вземането, предмет на договора за цесия, е
породено от сключен между първоначалния кредитор „Банка ДСК“ ЕАД и длъжника –
ответник, договор за стоков кредит. По отношение на породеното между страните
облигаторно правоотношение следва да намерят приложение разпоредбите на Закона
за потребителския кредит, доколкото заемното правоотношение, представлява
такова по смисъла на чл. 9 ЗПК.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията
на чл. 11, ал. 1, т. 7 – т. 12 и т. 20, договорът за потребителски кредит е
недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност на
договора за потребителски заем, тъй като същите са изискуеми при самото му
сключване.
Договорът за паричен заем е сключен в писмена
форма, на хартиен носител, по ясен и разбираем начин. Посочена е чистата
стойност на кредита, годишният процент на разходите, фиксираният годишен лихвен
процент по кредитът, общият размер на всички плащания по договора, условията за
издължаване на кредита от потребителя, елементите на общата стойност на
кредита, датите на плащане на погасителните вноски и размерът на дължимата
погасителна вноска. Предвидено е правото на потребителя да погаси предсрочно
кредита и правото на отказ от договора.
Договорът за кредит представлява двустранна сделка, която е
възмездна, тъй като в този договор следва да е уговорен в момента на
сключването му годишният процент на разходите (ГПР) по кредита – арг. чл. 11,
т. 10 ЗПК, включващ общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора),
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит– арг. чл.
19, ал. 1 ЗПК. Следователно годишният процент на разходите изразява
задълженията на потребителя в процентно отношение към размера на отпуснатия
кредит, като в него се включва и уговорено заплащане на възнаградителна лихва
за възмездно ползване на заетата сума от кредитополучателя, какъвто е настоящия
случай.
Кредитът следва да се счита
усвоен от потребителя – кредитополучател, доколкото по сметката на търговеца е
постъпила сумата, равняваща се на стойността на продадените по стоки сключения
договор за покупко-продажба – мобилен телефон *** и хладилник/фризер ***за сумата от общо 898 лв., обективиран във фактура № ***,
издадена от ***, и предоставена услуга по гаранция на стойност от 70 лв. по
фактура № *** г., издадена от ***. В този смисъл е и удостоверителното
изявление на длъжника, обективирано в издадените от търговеца фактури с
полагане на подпис от негова страна.
Особеният представител на ответника е оспорил в законоустановения
за това срок по чл. 131, ал. 1 ГПК автентичността на приложените от ищеца
частни диспозитивни документи, а именно искане за стоков кредит, декларация от
30.09.2017 г., договора за стоков кредит и погасителния план, Общите условия
към договора, уведомително писмо и фактури, поради което с определение,
постановено в публичното съдебно заседание, проведено на 18.06.2020 г. съдът е
открил производство по чл. 193 ГПК за оспорване истинността на представените
документи, като е разпределил доказателствената тежест и е указал на ответника,
че негова е тежестта за установяване неистинността на оспорените писмени
доказателствени средства. Ответникът, чиято е доказателствената тежест, не е
установил при условията на пълното и главно доказване по реда на чл. 154, ал. 1 ГПК, че подписите, положени върху оспорените диспозитивни документи не изхождат
от длъжника, като не е ангажирал доказателства в тази насока. Поради което следва
да се приеме, че подписите в представените диспозитивни документи изхождат от
длъжника и удостоверяват, че изявленията са направени от лицето, посочено като
техен автор – арг. чл. 180 ГПК.
Поради което за ищецът се е породило
насрещното му задължение за връщане на заемната сума, заплатена за финансиране
закупуването на стоки, ведно с възнаграждението за кредитора.
От изслушаната по делото и
неоспорена от страните съдебно-счетоводна експертиза се установява, че главницата
по договора за кредит е формирана от стойността на закупените стоки – 898 лв., гаранция
по фактура от ***от 70 лв. и застрахователна премия от 98, 46 лв. или сумата от
общо 1 066, 46 лв. Установено е и задължение за възнаградителна лихва от
360, 48 лв. Установено е, че длъжникът е погасил частично задълженията си по
кредита със заплащане на сумата от общо 159, 74 лв., с която е погасено
задължението за главница до размер от 95, 90 лв. и задължението за
възнаградителна лихва до размер от 63, 84 лв. Вещото лице е установило, че
вземанията на кредитодателя са останали незаплатени за сумата от 970, 56 лв. за
главница и сумата от 296, 56 лв. – за възнаградителна лихва. Експертизата е
установила, че размерът на обезщетението за забава за периода от 26.12.2017 г.
до 02.04.2019 г. е в размер на сумата от 58, 14 лв.
Съдът цени съдебно-счетоводната експертиза
като компетентно и безпристрастно изготвена, дала пълен и обоснован отговор на
всички поставени въпроси, поради което възприема фактическите (доказтелствени)
изводи, до които вещото лице е достигнало.
В полза на кредитора е възникнало вземането за
главница, формирано от стойността на финансираните стоки и услуга по
предоставяне на гаранция, които за заплатени в полза на търговеца. Към
вземането за главница следва да се включи и това за финансираната от страна на
кредитодателя застрахователна премия. Включване на застрахователната премия при
формиране на процентното съотношение на годишния разход по кредита към размера
на главното вземане следва от разпоредбата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, съгласно
която общ разход по кредита за потребителя са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и
всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит,
които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и
по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия.
Обстоятелството, че възникналото
от процесния договор за потребителски заем парично задължение е изпълнено,
подлежи на пълно и главно доказване от ответника по правилата на чл. 154, ал. 1 ГПК, в който смисъл съдът е разпределил надлежно доказателствената тежест с
доклада по делото. Този правен извод се извежда от правната норма, регламентирана
в чл. 77 ЗЗД, която предписва, че при изпълнението длъжникът може да поиска от
кредитора разписка, за да се снабди с писмено доказателство, установяващо
точното и добросъвестно изпълнение на своето правно задължение. В
производството по делото ответникът не установи този правнорелевантен факт.
По така изложените съображения предявените
искове за установяване на вземанията на ищеца – цесионер за главница и
възнаградителна лихва, следва да бъдат уважени в пълния им предявен размер,
предвид принципа на диспозитивното начало с оглед установения от вещото лице
по-голям размер на непогасеното задължение за заплащане на възнаградителна
лихва за процесния период.
В производството по делото ищецът претендира
заплащане на сумата от 87, 47 лв., представляваща обезщетение за
забава върху главницата за периода от 25.12.2017 г. до 03.04.2019 г. В исковата
молба са изложени съображения, че обезщетението за забава е формирано на
основание чл. 12 от Общите условия.
В клаузата на чл. 12 от Общите условията към договора
е установено, че при допусната забава в плащанията на месечна вноска от деня,
следващ падежната дата определена в договора, частта от вноската представляваща
главница, се олихвява с договорния лихвен процент и с надбавка за забава от 10
процентни пункта.
Следователно вземането за обезщетение за
неточно изпълнение на задълженията по договора за кредит в темпорално отношение
не е в размер на законната лихва по смисъла на чл. 86, ал. 1 ЗЗД, а
представлява неустойка за неточно изпълнение по чл. 92 ГПК, в който смисъл
следва да се определи правната квалификация на претендираното вземане, неточно
определена с доклада по делото по реда на чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съдът намира,
че клаузата на чл. 12 от Общите условия на договора, установяваща задължение за
заплащане на наказателна лихва, формирана от стойността на договорната
възнаградителна лихва плюс наказателна надбавка от 10 пункта, е нищожна и не
поражда права и задължения за страните. Доколкото договорът за кредит е сключен
при действието на Закона за потребителския кредит, нормите му следва да бъдат
съобразени служебно от съда и по специално императивното правило, установено в
разпоредбата на чл. 33, ал. 1 и ал. 2 ЗПК. Цитираната норма в ал. 1 предвижда,
че при забава на потребителя, кредиторът има право само на лихва върху
неплатената в срок сума за времето на забавата. Според ал. 2 на чл. 33 ЗПК,
когато потребителят забави дължимите от него плащания по кредита, обезщетението
за забава не може да надвишава законната лихва. Съдът намира, че тази клауза е
установена в нарушение на ограничението, установено в разпоредбата на чл. 33,
ал. 2 ЗПК.
В случая с
клаузата на чл. 12 от Общите условия на договора, е установена наказателна
лихва, която по своята правна природа представлява неустойка за неточно изпълнение
на задължението на кредитополучателя да върне в срок съобразно установения
погасителен план предоставения за временно възмездно ползване финансов ресурс,
поради което в случая следва да бъдат съобразени и задължителните за съдилищата
разяснения, дадени с т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по тълк.
д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, съгласно което неустойката следва да се приеме
за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите
й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Като съобрази цитираната
задължителна съдебна практика, съдът намира, че посочената клауза противоречи
на добрите нрави. Това е така, тъй като размерът на последната се формира от размера
на годишния лихвен процент, към който се добавя надбавка от 10 пункта, като
така установения размер на неустойката се начислява за всеки ден забава върху всяка
просрочена вноска, което води до несъответствие на така установеното
обезщетение с добросъвестността, тъй като последното излиза извън присъщите за всяка
неустоечна клауза обезщетителна и санкционна функции.
Поради така
изложените съображения тази клауза не поражда права и задължения за страните,
респективно в частта, с която са претендирани произтичащите от нея вземания,
предявеният иск следва да се отхвърли.
С оглед изхода на правния спор в полза на
ищеца, съобразно уважената част от иска, и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
следва да бъдат присъдени пропорционално сторените, както в настоящото съдебно
производство разноски, така и тези в заповедното производство по ч ч. гр. д. №
5229/2019 г. по описа на Районен съд – Пловдив, IV граждански състав – арг. т. 12 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014
г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в което се приема, че с решението
по установителния иск съдът се произнася по дължимостта на разноските за
заповедното производство – относно размера им, както и разпределя отговорността
за заплащането на тези разноски съобразно с отхвърлената и уважената част от
иска. В заповедното производство ищецът е доказал сторени разноски в размер на 76,
06 лв., като следва да му се присъдят по съразмерност 70, 95 лв. В исковото производство ищецът е доказал заплащането на
държавна такса в размер от 26, 06 лв., депозит за назначаване на особен
представител на ответника – 321, 22 лв. и депозит за вещо лице в размер на 120
лв. На основание чл. 78, ал. 8 ГПК претендира юрисконсутско възнаграждение от
350. Съдът при съобразяване на действителната фактическа и правна сложност на
делото размерът на юрисконсултското възнаграждение, определен на основание чл.
78, ал. 8 ГПК във вр. с чл. 37 ЗПП и чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на
правната помощ следва да бъде определне за сумата от 120 лв. Следователно
общият размер на сторените от ищеца разноски в исковото производство е 587, 28
лв., от които с оглед уважената част от предявените искове следва да бъде
присъдена сумата от 547, 86 лв.
В полза на ответната страна се следват
разноски съобразно отхвърлената част от иска, но в случая разноски не следва да
се присъждат, тъй като такива не са сторени.
Така мотивиран, Пловдивският
районен съд
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по исковете с правно основание чл. 422, ал. 1,
вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД,
вр. с чл. 9 ЗПК, че Р.Н.М., ЕГН **********, с адрес ***, дължи на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25,
следните суми: сумата от 970, 56 лв.
– главница по 16 броя погасителни вноски за периода от 25.12.2017 г. до
30.03.2019 г., по договор за стоков кредит ***, сключен между длъжника и „Банка
ДСК” ЕАД, и сумата от 245, 07 лв. –
договорна лихва за периода 25.12.2017 г. до 30.03.2019 г., които вземания са
прехвърлени на ищеца „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД с Допълнително
споразумение от ***към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания
(цесия) от 11.04.2018 г., сключен с „Банка ДСК” ЕАД, ведно със законна лихва за
забава върху главницата от датата на депозиране на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение – 03.04.2019 г., до окончателното изплащане на
задължението, за които вземания е издадена Заповед № 2836/04.04.2019 г. за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 5229/2019 г. по
описа на Районен съд – Пловдив, IV граждански състав.
ОТХВЪРЛЯ
предявения от Агенция за
събиране на вземания” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25, против Р.Н.М., ЕГН **********, с
адрес ***, установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415,
ал. 1 ГПК, вр. чл. 92 ЗЗД за сумата от 87,
47 лв., представляваща наказателна
лихва за периода от 25.12.2017 г. до 03.04.2019 г., за което вземане е издадена
Заповед № 2836/04.04.2019 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК
по ч. гр. д. № 5229/2019 г. по описа на Районен съд – Пловдив, IV граждански състав.
ОСЪЖДА
Р.Н.М. да заплати на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на „Агенция за събиране
на вземания” ЕАД, сумата от 70, 95 лв. – разноски в заповедното
производство по ч. гр. д. № 5229/2019 г. по описа на Районен съд – Пловдив, IV граждански състав и сумата от 547, 86 лв. – разноски в исковото
производство по гр.д. № 14413/2019 г. на Районен съд - Пловдив, IX граждански
състав.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Окръжен
съд - Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС
от настоящото решение да се връчи на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:/П/ АННА ДЪБОВА
ВЯРНО С ОРИГИНАЛА.
В.С.