РЕШЕНИЕ
№ 703
гр. гр. Хасково, 14.11.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, VІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на трети ноември през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:Христина З. Жисова
при участието на секретаря Михаела Кр. Стойчева
като разгледа докладваното от Христина З. Жисова Гражданско дело №
20235640101292 по описа за 2023 година
Производството е образувано по искова молба на Л. П. П., ЕГН **********, с адрес:
гр.*******************, съдебен адрес: гр.**************, адв. П. И. П. от АК - Хасково,
против „Микро Кредит“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление – град
София, бул. „Цариградско шосе” № 137, ет.3, представлявано от В. М. В. и Г. А. А. –
изпълнителни директори, съдебен адрес: гр.**************, адв. Г. М. – член на САК, с
която е предявен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 26, ал. 1
ЗЗД, вр. 143, ал.1 и чл.146, ал.1 ЗЗП.
Ищецът твърди, че е страна по Договор за потребителски кредит № 9032-00133180 от
20.02.2023 г., сключен с ответното дружество „Микро Кредит" АД. Спрямо договора за
паричен заем № 9032-00133180, същият получил сумата от 500 лв., която следвало да бъде
върната на 7 месечни вноски. В точка 4 от Договор за допълнителни услуги № 9032-
00133180 от същата дата към Договора потребителски кредит № 9031-00031792 било
предвидено, че ищецът следва да заплати и възнаграждение за допълнителни услуги в
размер на 338,45 лв., като по този начин общото задължение по договора с включена
главница, лихва и възнаграждение за допълнителни услуги възлизало в размер на 908,18 лв.
Ищецът счита, че клаузата, с която е уговорено възнаграждение за допълнителни услуги по
Договора за потребителски кредит № 9031-00031792, била нищожна на основание чл.26,
ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.143, ал.1 и чл.146, ал.1 от ЗЗП, както и поради нарушение на чл.19, ал.4
от ЗПК, вр.чл.21, ал.1 от ЗПК, като излага следните съображения в тази насока:
На първо място, в правната доктрина и съдебната практика безспорно се приемало, че
1
накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл.3-то от ЗЗД е налице
именно, когато се нарушавал правен принцип, било той изрично формулиран или пък
проведен чрез създаването на конкретно други разпоредби. В този смисъл се сочи практика
на ВКС. Такъв основен принцип бил добросъвестността в гражданските и търговските
взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта,
била да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на
другата. Тъй като ставало дума за търговска сделка, нормата от ТЗ, чрез която бил прокаран
този принцип била чл.289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намирали приложение -
чл.8, ал.2 и чл.9 от ЗЗД. Според задължителната практика на ВКС преценката дали е
нарушен някой от посочените основни правни принципи се правела от съда във всеки
конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса дали уговореното от страните води до
накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД. Поради накърняване
на принципа на „добрите нрави" по смисъла на чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД се достигало до
значителна нееквивалентност на насрещната престация по договорното съглашение, до
злепоставняне на интересите на ищеца с цел извличане на собствена изгода от кредитора.
Поддържа се в исковата молба, че договорът, в частта за предоставяне на пакет от
допълнителни услуги, бил нищожен на три отделни правни основания – 1) На основание
чл.26, ал.1 от ЗЗД, поради нарушение на императивни разпоредби на ЗПК. В текста на
чл.10а, ал.2 от ЗПК било посочено, „че кредитора не може да иска заплащането на такси и
комисионни за действия, които са свързани с усвояване и управление на кредита".
Допълнителните услуги, които били посочени в договора представлявали действия по
усвояване и управление на кредита. В текста на чл.10а, ал.4 от ЗПК било посочено „че
видът, размера и действието, за което се събират такси или комисионни, трябва да бъдат
ясно и точно определени в договора". Тази правна норма приведена към клаузите на
процесния договор означавала, че в договора трябва ясно и точно да е посочено
възнаграждението за всяка една допълнителна услуга. Възнаграждението за услугите било
посочено общо в договора за двата вида услуги; 2) На основание чл.26, ал.1 от ЗЗД поради
противоречието му с добрите нрави и съгласно трайната съдебна практика на ВКС, която
еднозначно приемала, че договора ще противоречи на добрите нрави, когато е нарушен
принципа за еквивалентност на насрещните престации. В конкретния казус при отпуснат
кредит в размер на 500 лв. възнаграждението за допълнителни услуги било в размер на
338,45 лв., което било необосновано високо и надвишавало половината от размера на
кредита. Споразумението противоречало на добрите нрави и поради нарушаване на
принципите за справедливост и добросъвестност в гражданските и търговски
взаимоотношения. Неморално и неетично било да се уговоря възнаграждения за услуги,
които не били предоставени на клиента.; 3) Споразумението за допълнителни услуги било
нищожно и на основание чл.21, ал.1 от ЗПК, във вр. с чл.26, ал.1 от ЗЗД поради заобикаляне
на закона. В чл.19, ал.4 от ЗПК била въздигната възбрана да се определя ГПР, който е по-
висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения. Такава уговорка
била нищожна на основание чл.19, ал.5 от ЗПК. При положение, че в договора било
предвидено заплащане на възнаграждение за допълнителни услуги независимо от това дали
2
ще бъдат предоставени същите, чрез споразумението се заобикаляла забраната в чл.19, ал.4
от ЗПК за максималния размер на ГПР. Пакетът от допълнителни услуги представлявали
разходи по кредита за потребителя. Тези разходи би следвало да намерят стойностно
изражение в ГПР, при което ГПР щял да надхвърли максималният законов размер. За да не
се допусне това, кредиторът използвал правната форма на „пакет от допълнителни услуги",
чрез които заобикалял забраната на закона за по-висок размер на ГПР. При установена
нищожност на споразумението за допълнителни услуги очевидна била целта на кредитора да
постигне непозволен правен резултат, а именно по-висок ГПР, чрез позволени правни
средства - Споразумение в договора за предоставяне на допълнителни услуги.
На следващо място се поддържа от ищеца, че договорът за допълнителни услуги бил
нищожен като противоречащ на добрите нрави и неравноправен по смисъла на чл.143, т.19
от ЗЗП, тъй като сумата, която се претендирала в размер на 338,45 лв. била в размер на над
половината от получената сума на отпуснатият кредит. По този начин безспорно се
нарушавал принципът на добросъвестност и справедливост. Въз основа на това, уговорката
за заплащане на сума за предоставяне на пакет от допълнителни услуги предвидена в
договора за потребителски кредит била нищожна като противоречаща на добрите нрави и
неравноправна по смисъла на чл.143 от ЗЗП.
Предвидената клауза била и неравноправна по смисъла на чл.143, т.5 от ЗЗП, тъй
като същата предвиждала заплащане на сума, размера на която бил необосновано висок. С
търсената сума по договора в полза на кредитора се уговаряло още едно допълнително
обезщетение за неизпълнение на акцесорно задължение. В този смисъл била и т.32 от
извлечение от протокол № 44 на заседание на КЗП от 05.11.2015 г. Искането за заплащането
на допълнителната услуга по съществото си било добавък към възнаградителната лихва и в
този смисъл представлявала сигурна печалба за заемодателя, която печалба би увеличила
стойността на договора. Основната цел на така уговорената клауза била да доведе до
неоснователно обогатяване на кредитодателя за сметка на кредитополучателя, до
увеличаване на подлежаща на връщане сума допълнително с още % от предоставената
главница.
Търсената сума за предоставяне на допълнителна услуга към Договор за заем №
9032-00113180 била нищожна и на основание чл.146, ал.1 от ЗЗП във вр. чл.24 от ЗПК.
Съгласно чл.146, ал.1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договора са нищожни освен, ако
уговорени индивидуално. В случая, търсената сума по договора за предоставяне на
допълнителна услуга не се явявала индивидуално уговорена по смисъла на чл.146, ал.2 от
ЗЗП. Видно било от самия договор за потребителски кредит, че уговорката за заплащане на
търсената сума била част от едни стандартни и бланкетни от напред изготвени условия на
договора и кредитополучателите нямали възможност да влияят върху съдържанието им към
момента на сключването, особено в хипотезата на договор с общи условия. В този смисъл
била и Дериктива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в
потребителските договори.
По тези съображения се иска от съда да постанови решение, с което да приеме за
3
установено, че ищецът не дължи на ответника сума в размер на 338,45 лева, представляваща
възнаграждение за допълнителни услуги, дължимо във връзка с Договор за заем № 9032-
00031792 от 20.02.2023 г., сключен с „Микро Кредит" АД, поради това, че клаузата е
нищожна на основание чл.26, ал.1 пр.3 ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави и поради
това, че е сключена при неспазване на нормите на чл.143, ал.1 и чл.146, ал.1 ЗЗП.
Претендират се направените съдебни разноски и присъждане на адвокатско
възнаграждение на основание чл.38, ал.2 от ЗАдв.
Ответникът счита иска за допустим, но неоснователен. Най-напред се посочва в
отговора, че Договорът за допълнителни услуги към заем Microcredit № 9032-
00133180/20.02.2023 г. имал самостоятелно действие и същият съдържал напълно
независими клаузи, създаващи права и задължения за страните, различни от тези,
произтичащи от Договор за заем Microcredit № 9032-00133180/20.02.2023 г. Допълнителният
пакет услуги бил предмет на и се предоставял по силата на отделно облигационно от
договора за заем правоотношение. Последният нямал характер на договор за потребителски
кредит, а правоотношенията, произтичащи от този договор се регулирали и уреждали от
общите разпоредби на ЗЗД.
В правната теория се приемало, че договорът за услуги стои най-близо до договора за
изработка. Разликата между договора за изработка и договора за услуги се състоял в това
дали изпълнителят отговаря, ако не бъде постигнат уговорения резултат. При договора за
услуги можело да се иска възнаграждение дори ако уговореният резултат не може да бъде
постигнат и това било така, защото при договора за услуги се дължало единствено
осъществяването на определена дейност, а не обществения краен резултат от тази дейност.
При този договор възнаграждението било функция на извършената уговорена дейност като
вид, характер и продължителност, независимо дали целеният краен резултат на тази дейност
бил постигнат. По този въпрос съдебната практика била непротиворечива. От друга страна,
приложното поле на специалния спрямо общите правила ЗПК било ясно и изчерпателно
очертано в чл.1, чл.2 и чл.3 от ЗПК. Съгласно чл.1 от ЗПК, законът уреждал изискванията
към договора за потребителски кредит, включително когато е сключен чрез посредник,
както и към рекламата на този вид договор; изискванията към преддоговорната информация
и начина на изчисляване на годишния процент на разходите при договор по т. 1; правото на
потребителите на отказ от сключения договор за потребителски кредит, както и на
предсрочно погасяване на задълженията и правото на достъп до извънсъдебни процедури за
разрешаване на спорове във връзка с договор за потребителски кредит. А целта на закона,
съгласно чл.2 от същия, била да осигури защита на потребителите чрез създаване на
равноправни условия за получаване на потребителски кредит, както и чрез насърчаване на
отговорно поведение от страна на кредиторите при предоставяне на потребителски кредит.
От всички хипотези, изброени в чл.4 от ЗПК, изключващи приложното му поле, било видно,
че разпоредбите на ЗПК се прилагали единствено и само по отношение на договори за
кредит, какъвто процесният Договор за допълнителни услуги към заем Microcredit № 9032-
00133180/20.02.2023 г. категорично не бил. В чл.9, ал.1 от ЗПК била изведена легална
4
дефиниция на понятието „договор за потребителски кредит" и в чл.9 ЗПК изрично се
правела разлика между „договор за кредит" и „договор за предоставяне на услуги". Дори и
да се приемело, че ищецът има качеството на потребител в правоотношението си с
ответното дружество, то по отношение на процесния договор били приложими нормите на
ЗЗП, но не и тези на ЗПК.
На следващо място се поддържа, че твърдението на ищеца, че процесните
допълнителни услуги били свързани с усвояване и управление на кредита, респективно били
в противоречие с разпоредбата чл.10а, ал.2 от ЗПК и се стигало до заобикаляне на
ограничението на чл.19, ал.4 от ЗПК, било напълно неоснователно. В нормативната база не
се съдържала легална дефиниция на понятията усвояване и управление на кредита, поради
което не било известно напълно съдържанието, което законодателят вложил в тях. Услугите,
които се предоставяли на ищеца по силата на процесния договор за допълнителни услуги, не
били свързани с усвояване и управление на кредита по смисъла на чл.10а, ал.2 от ЗПК,
респективно по отношение на същите не можело да се прилага тази императивната норма.
Съгласно разпоредбата на чл.10а, ал.4 от ЗПК, видът, размерът и действието, за което се
събират такси и/или комисиони, трябвало да бъдат ясно и точно определени в договора за
потребителски кредит. В процесния случай, видът, размерът и действието, за което се
събирали такси били ясно посочени както в Приложение № 1 - Описание на допълнителните
услуги към Договор за допълнителни услуги към заем Microcredit № 9032-
00133180/20.02.2023 г., така и в Тарифата за допълнителни услуги на "Микро Кредит" АД
към договори за заем, подписана от ищеца. Според ответника, за да е налице нарушение на
ЗПК не било достатъчно таксата/комисионата да е договорена. Кредиторът трябвало и да
изиска заплащането на същата от потребителя. Допълнителните услуги, предмет на
процесния договор за допълнителни услуги, се предлагали напълно отделно от договора за
потребителски кредит. Тези услуги нито били договорени в самия договор за заем, нито пък
кредитодателят изисквал от заемополучателя да ползва допълнителни услуги, още по- малко
да сключва процесния договор за допълнителни услуги. Следователно, допълнителните
услуги нямали нищо общо с управлението или усвояването на кредита. Същите се
предлагали за удобство на клиента и само и единствено по негово изрично искане.
Заемополучателят бил запознат с обстоятелството, че допълнителните услуги не са
задължителна предпоставка за сключване на договор за заем и/или получаване на заем
Microcredit. Съгласно чл.10а, ал.1 от ЗПК, кредиторът имал пълното право да събира от
заемополучателя такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за
потребителски кредит. Следвало да се прави адекватно разграничение между „действия,
свързани с усвояване и управление на кредита'' по смисъла на чл.10а, ал.2 от ЗПК и
„допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит'' по смисъла на чл.10а,
ал.1 от ЗПК. Действия, свързани с усвояване и управление на кредита, например, били
изискването на задължителна такса за оценка на кредитното досие на кредитополучателя,
такса за предоставяне на погасителен план, такса за предоставяне на извлечение за оставащи
вноски, такса за уведомление за промяна на лихвения процент и др. С други думи, това били
действия, които законодателят вменил на кредитодателите и те били длъжни да извършват
5
тези действия за своя сметка, без да натоварват кредитополучателите с разходите по
извършването им. От друга страна, допълнителни услуги, свързани с договора за
потребителски кредит по смисъла на чл.10а, ал.1 от ЗПК били такива услуги, които
кредитодателят не бил длъжен да предоставя безвъзмездно и за своя сметка на
кредитополучателя. Ответното дружество не било длъжно безвъзмездно да посещава ищеца
вкъщи или на удобно за нея място за събиране на вноска; да изпълнява задълженията си по
чл.16, ал.1 от ЗПК в рамките на 120 минути; безвъзмездно да приема в офисите си пари в
брой, представляващи погасителните вноски на ищеца. Така например, при извършване на
касови операции (напр. усвояване на сумата по кредита в брой, плащането на вноските в
брой и др.), в банковите кредитни институции кредитополучателите заплащали такси в
никак не малък размер. Следвало да се посочи, че рискът при небанковите финансови
институции, бил доста по-висок в сравнение с този при банковите институции. Небанковите
финансови институции се регулирали от нормите на ЗКИ. Върху последните не се
упражнявал постоянен надзор, а тяхната дейност била уредена с подзаконов нормативен акт
- Наредба № 26 от 23.04.2009 г. за финансовите институции. Основната им характеристика,
която предпоставяла и посочените различия с банките била, че те (финансовите институции)
отпускали кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове
или други възстановими начини. Поради тази причина тяхната дейност не би могла да бъде
финансирана от друго място освен от лихвоносни заемни средства, поради което и лихвите
по тях били в пъти по-високи от тези предлагани от банките. Освен това, финансовите
институции отпускали кредити в изключително кратки срокове и без формалности, което
допълнително увеличавало разходите за отпускане на кредита (бързи риск оценки, заетост
на хора и пр.) Самите отпускани кредити били свързани с по-високи проценти на риск,
които финансовата институция поемала, заради бързината, с която се одобряват
потенциални клиенти. В този смисъл се сочи, че ответното дружество било финансова
институция, а не благотворително ЮЛНЦ и не било длъжно да разходва средства, за да
облекчава безвъзмездно заемополучателите си. Предоставянето на процесните
допълнителни услуги (по смисъла на чл.10а, ал.1 от ЗПК) се предлагало единствено за
удобство на клиента, като част от стратегията на дружеството за привличане на клиенти и
само и единствено по изрично по негово искане. Предвид изложеното, твърдението на
ищеца, че процесните допълнителни услуги били част от договора за заем, били свързани с
усвояване и управление на кредита и следвало да бъдат включени в ГПР по съвсем отделно
облигационно правоотношение, противоречало на всякаква икономическа и правна логика.
Допълнителният пакет услуги бил предмет на и се предоставял по силата на съвсем отделно
облигационно правоотношение от договора за заем, а именно Договор за допълнителни
услуги към заем Microcredit № 9032-00133180/20.02.2023 г. Този договор юридически нямал
никаква облигационна връзка с последния. Поради тази причина нямало как да се приеме, че
възнагражденията за услуги по Договора за допълнителни услуги били свързани с усвояване
и управление на кредита, респективно да са противоречие с разпоредбата чл.10а, ал.2 от
ЗПК.
6
Неоснователно, на следващо място било твърдението на ищеца, че Договор за
допълнителни услуги към заем Microcredit № 9032-00133180/20.02.2023 г. бил нищожен,
поради противоречие с добрите нрави, тъй като клаузите му водели до нееквивалентност на
насрещните престации по договорното съглашение. Допълнителните услуги, които
„МИКРО КРЕДИТ" АД предоставяло на клиентите си не били нещо абстрактно, а същите
носели реална полза за кредитополучателите и цената на тези услуги била реално измерима.
Видът и цената на всяка една от услугите била ясно посочена в Тарифа за допълнителни
услуги на Микро Кредит АД към договори за заем. Така, например, предоговарянето или
разсрочването на заема би струвало на ищеца 5% от получената сума, която в процесния
случай би била в размер на 50,00 лева. На следващо място, ищецът не просто изрично
заявил, че желае да ползва допълнителните услуги, включени в Пакет „Комфорт" към
Договор за допълнителни услуги към заем Microcredit № 9032-00133180/20.02.2023 г., но
същият реално се възползвал от тези услуги. Така например, последният ползвал напълно
безплатно, като част от пакет „Комфорт", услугата „Разглеждане до минути", по силата на
която, заявлението му за заем било разгледано и одобрено в рамките на по-малко от 120
минути. Съгласно императивната разпоредба на чл.16, ал.1 от ЗПК, преди сключване на
договор за кредит кредиторът бил длъжен да оцени кредитоспособността на потребителя въз
основа на достатъчно информация, в т. ч. информация, получена от потребителя, чрез
справка в Централния кредитен регистър или в друга база данни за оценка на
кредитоспособността на потребителите, използвана в Република България. Изпълнението на
това задължение на ответното дружество като кредитор, в рамките на такъв кратък период
(по-малко от 120 минути) изисквало използването на извънреден човешки ресурс,
респективно извънреден разход, тъй като кредитоспособността за заемополучателите се
оценявала на база данни от редица институции, в това число Централния кредитен регистър
на БНБ, Националния осигурителен институт, органите по приходите, Централен регистър
на длъжниците, Дирекция "Български документи за самоличност", всякакви банки,
финансови институции, агенции за кредитен рейтинг и други независими лица, наличните в
информационните им системи данни за доходите на заемополучателите и извършените
осигурителни плащания, начислен осигурителен доход, размер на направени вноски по
фондове и всякакви други данни, които биха могли да имат значение за одобрението на
заемополучателите. Извършването на оценка на кредитоспособността на ищеца и
проверката на такъв голям обем данни от различни институции, в рамките на 120 минути,
изисквал трудът и времето на няколко служителя, което водело неимоверно до
допълнителни разходи за дружеството-кредитор. Видно било, че използването на тези
услуги облагодетелствало ищеца за сметка на ответника. Освен това, в константната си
практика, ВКС приемал, че не всяка нееквивалентност представлява нарушение на добрите
нрави и е основание за нищожност, а само значителната и явна такава, при която едната от
насрещните престации е толкова незначителна, че има практически нулева стойност. В
случая нямало как да се приеме, че насрещната престация на ответното дружество по
процесния договор за допълнителни услуги била толкова незначителна, че има практически
нулева стойност. Напротив, срещу договорената в процесния договор за допълнителни
7
услуги цена на същите, ищецът не само имал възможност, а реално се бил възползвал
безплатно от редица услуги, за които клиентите на дружеството, които не пожелали да ги
ползват, заплащали съгласно действащата Тарифа за допълнителни услуги на Микро Кредит
АД към договори за заем, при това за всяка отделна услуга и всеки отделен случай, в който я
ползват. В процесния случай, ответникът престирал на ищеца достатъчно услуги, от което
било видно, че не се е стигнало до нееквивалентност на насрещните престации по
договорното съглашение и до злепоставяне на интересите на ищеца с цел извличане на
собствена изгода на кредитора.
Неоснователно било и твърдението на ищеца, че с предоставянето на процесните
допълнителни услуги се заобикаляла разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК. Твърдението на
ищеца, че процесните допълнителни услуги следвало да бъдат включени в ГПР
противоречало на всякаква икономическа и правна логика. ГПР представлявал "печалбата"
на кредитора, под формата на "договорна лихва" и "другите разходи", пряко свързани с
договора за потребителски кредит. Съгласно чл.19, ал.2 от ЗПК, годишният процент на
разходите по кредита се изчислявал по формула съгласно Приложение № 1, като се вземали
предвид посочените в него общи положения и допълнителни допускания. При изчисляване
на ГПР, ответникът „Микро Кредит" АД вземал предвид следното допускане, уредено в т. 3,
б. „а" от Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 от ЗПК, а именно че договорът за потребителски
кредит ще е валиден за срока, за който е бил сключен, и кредиторът и потребителят ще
изпълняват своите задължения в съответствие с условията и сроковете по договора. Това
допускане било инкорпорирано в договора за заем и Общите условия към него, като
съгласно тях Заемополучателят се задължава да изплаща точно и навременно предоставения
заем, а Заемодателят - да предостави възможност за усвояване на цялата договорена сума в
уговорения за това срок. В същото време, в Общите условия към процесния договор за заем
било посочено изрично и предвиденото допускане в случай на погасяване изцяло или
отчасти на задълженията на Заемополучателя, когато се предвижда намаляване на общите
разходи по заема по отношение на лихвата и разходите за оставащата част от срока на
договора. Следвало да се има предвид, че останалите допускания, посочения в т. 3 от
Приложение 1 не били отчетени, поради факта, че същите се явявали неотносими към
процесния договор за заем. Последният не съдържал клаузи, позволяващи кумулативното
изменение на лихвения процент и на стойността или размера на разходите; не предоставял
на потребителя различни възможности по отношение неговото усвояване, т. к. винаги се
усвоявал изцяло при сключване на договора; не представлявал договор за заем по формата
на овърдрафт или договор за кредит с неопределен срок, различен от договора за кредит под
формата на овърдрафт; датата и размерът на вноската за погасяване на главницата били
винаги фиксирани и изложени в погасителния план, неразделна част към договора, посочена
била изрично дата, на която е сключен договорът, предвиден бил общият размер на кредита
и пр. Посочването на цитираните допускания в договора за заем или общите условия към
него, при условие, че не са приложими, се явявало излишно и би довело до объркване на
потребителя, вместо до това да му предостави пълна и адекватна информация. Нормата на
чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, разпореждаща, че при посочване на годишния процент на разходите
8
(ГПР) следвало да се посочат допускания, използвани при изчисляване на ГПР по
определения в Приложение № 1 начин, следвало да се тълкува в смисъл посочване на онези
допускания, които биха довели до промяна в ГПР, а не простото повтаряне на всички
изброени в т.3, букви от "а" до "м" от приложение № 1 към чл.19, ал.2 от ЗПК допускания.
Процесният договор за заем съдържал една единствена възможност за изменение размера на
ГПР и лихвата, съдържаща се в Общите условия, съгласно които кредитополучателят имал
право по всяко време да погаси изцяло или частично задълженията си по договор
Microcredit, като имал право на намаляване на общите разходи по заема, като това
намаляване се отнасяло до лихвата и разходите за оставащата част от срока на договора. В
договора не била уговорена друга, освен посочената в ОУ, възможност за промяна на ГПР,
поради което не били предвидени и уговорени други допълнителни допускания. При
промяна в ГПР, в резултат на някоя от хипотезите в ОУ, Заемополучателят щял да получи
изрична информация за промените. От друга страна, механизмът за пресмятане на ГПР бил
по формула, съдържаща се в Приложение № 1 към чл.19, ал.2 от ЗПК, като нямало законово
изискване той да бъде посочен и в договора за паричен заем. В настоящия случай, договорът
за заем не съдържал възможности за промяна в ГПР, като в резултат от липса на конкретни
уговорки или предвидени различни варианти за определяне на лихвата в различни периоди
от действие на договора, ГПР бил изчислен на база първоначално уговорения размер на
лихвата. Изискването за яснота, регламентирано в чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, било спазено, а
възражението на ищеца в тази връзка било неоснователно. В този смисъл се цитира
Решение № II-94 от 10.05.2021 г., постановено по в. гр. д. № 1724/2020 г. по описа на ОС -
Бургас, ГК, II въззивен състав.
Неоснователно било твърдението на ищеца, че процесният договор за допълнителни
услуги бил неравноправен по смисъла на чл.143, ал.2, т.19 от ЗЗП. Последният не бил
неравноправен и по смисъла на останалите изчерпателно изброени в разпоредбата на чл.143,
ал.2 от ЗЗП хипотези. Съгласно чл.146 от ЗЗП, неравноправните клаузи в договорите били
нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. За да се прояви действието на чл.146 от
ЗЗП, в случай на неиндивидуално договорени клаузи, то същите на първо място следвало да
са неравноправни. Съгласно чл.143 от ЗЗП, неравноправна клауза в договор, сключван с
потребител, била уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца или доставчика и потребителя. Не била нищожна клауза, която макар и не
уговорена индивидуално, не била неравноправна по смисъла на чл.143, ал.1 и ал.2 от ЗЗП. В
чл.143, ал.2 от ЗЗП изрично и изчерпателно били изброени хипотезите, които обуславяли
неравноправност на дадена клауза. Дори и да били неравноправни по смисъла на чл.143 от
ЗЗП, клаузите на Договор за допълнителни услуги към заем Microcredit № 9032-
00133180/20.02.2023 г., нямало да бъдат нищожни на основание чл.146 от ЗЗП, тъй като
последните били уговорени индивидуално с ищеца. Обвързването на последния с
процесните клаузи станало изцяло и единствено по негова изрична воля. Същото било
видно от Искане за допълнителни услуги към заем Microcredit № 9032-00133180/20.02.2023
9
г., подписано от ищеца, неразделна част от което било и Приложение № 1, в което ясно и
еднозначно били описани услугите, които ищецът сам заявил. Съгласно разпоредбата на
чл.145 от ЗЗП, неравноправната клауза в договор, сключен с потребител, се преценявала,
като се вземат предвид видът на стоката или услугата - предмет на договора, всички
обстоятелства, свързани с неговото сключване към датата на сключването, както и всички
останали клаузи на договора или на друг договор, от който той зависи. Преценяването на
неравноправната клауза в договора не включвала определянето на основния му предмет,
както и съответствието между цената или възнаграждението, от една страна, и стоката и
услугата, която ще бъде доставена или извършена в замяна, от друга страна, при условие че
тези клаузи на договора били ясни и разбираеми. В процесния случай било видно, че
клаузите на Договор за допълнителни услуги към заем Microcredit № 9032-
00133180/20.02.2023 г. са били индивидуално договорени. Очевидно било, че ищецът имал
възможност да влияе върху съдържанието им, налице била пълна яснота и относно цената на
всяка една от услугите по Пакет „Комфорт", определена в Тарифа за допълнителни услуги
на "Микро Кредит" АД към договори за заем Microcredit. Ищецът не просто изрично заявил,
че желае да ползва допълнителните услуги, включени в Пакет „Комфорт" към Договор за
допълнителни услуги към заем Microcredit № 9032-00133180/20.02.2023 г., но същият, както
вече посочих, реално се възползвал от тези услуги. Изложеното налагало логичния извод, че
всички процесни допълнителни услуги имали такъв характер, че усвояването и
управлението на кредита било напълно възможно и без тях, използването им от страна на
клиентите било единствено за тяхно улеснение и по тяхно изрично желание, не били
уговорени във вреда на потребителя, напълно отговаряли на изискването за добросъвестност
и не водели до значително неравновесие между правата и задълженията на заемодателя и
потребителя.
По изложените съображения, ответникът моли за отхвърляне на иска като
неоснователен и недоказан. Претендира присъждане на направените по делото разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност,
както и доводите на страните, съобразно изискванията на чл. 235, ал. 2, вр. чл. 12 ГПК,
приема за установено от фактическа страна следното:
Страните не спорят, а и от приетите по делото писмени доказателства - Договор за
заем Microcredit № 9032-00133180/20.02.2023 г. и Договор за допълнителни услуги към заем
Microcredit № 9032-00133180/20.02.2023 г. се установява, че между тях е сключен Договор за
заем Microcredit № 9032-00133180/20.02.2023 г., по силата на който на ищеца е отпусната в
заем сумата от 500 лева, платим на 7 месечни погасителни вноски в размер на 81,39 лева
при фиксиран лихвен процент по заема 40,48 %. Посочена е в договора и общата сума за
погасяване – 569,73 лева. На същата дата е подписан между страните и Договор за
допълнителни услуги към заем Microcredit № 9032-00133180/20.02.2023 г. за предоставяне
на заемополучателя на допълнителни услуги, представляващи пакет „Комфорт". Видно от
договора за допълнителни услуги страните са уговорили допълнителни услуги пакет
„Комфорт", изразяващи се в посещение вкъщи или на удобно място за събиране на
10
вноските; безплатно внасяне на вноските от името и за сметка на клиента по банковата
сметка на „Микро Кредит" АД; безплатно предоговаряне и разсрочване на заема;
разглеждане до минути; преференциално обслужване; право за участие в специални
промоции. За тези услуги е уговорено възнаграждение в размер общо на 338,45 лева,
разсрочено в 7-месечни вноски - по 48,35 лева.
От представения от ищеца график на плащанията към договор за заем и услуги
Microcredit № 9032-00133180 от 21.02.2023г. се установява, че размерът на месечната вноска
заедно с възнаграждението за услуги възлиза на 129,74 лв.
Във връзка с процесния договор са представени от ответника и Искане за допълните
услуги към заем Microcredit № 9032-00133180 от 20.02.2023г., подписано от ищеца, Общи
условия към договор за заем Microcredit от 01.10.2022 г. и Тарифа за допълнителни услуги
на Микро Кредит АД към Договор за заем, в сила от 24.12.2021г.
За изясняване на делото от фактическа страна и по искане на ищцата, съдът назначи
съдебно-счетоводна експертиза, чието заключение приема като обективно и компетентно
изготвено. Същото не бе оспорено от страните. От заключението се установява, че
Годишният процент на разходите /ГПР/ по процесния Договор за заем Microcredit № 9032-
00133180/20.02.2023 г., непосочен в него, е 48,92 %, а при включване на сумата от 48,35 лева
към погасителната вноска по договора за допълнителни услуги става 600,56 %.
При така установената фактическа обстановка съдът достигна до следните правни
изводи:
Предявен е отрицателен установителен иск с правно основание по чл. 124, ал. 1 ГПК,
вр. с чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. 143, ал.1 и чл.146, ал.1 ЗЗП, за недължимост на сумата от 338,45
лева, представляваща възнаграждение за допълнителни услуги, дължимо във връзка с
Договор за заем № 9032-00031792 от 20.02.2023 г., който е процесуално допустим.
Според трайно установената съдебна практика абсолютна процесуална предпоставка
за предявяване на установителен иск е наличието на правен интерес. За да е налице такъв
интерес е нужно да се установи наличие на спор между страните по делото, при който се
извършват действия, сериозно засягащи правата на ищеца. Следователно, за да съществува
интерес от предявяване на установителен иск, е достатъчно да се оспорва претендираното от
ищеца право или да се претендира отричаното от него право. Всяка от двете форми на
правен спор поражда нужда от защита чрез установителен иск, защото смущава нормалното
упражняване на правата на ищеца. По смисъла на решение № 299/09.01.2012г. по гр.д. №
1331/2010г. на ВКС, II г.о., постановено по реда на чл.290 ГПК, за да е налице правен
интерес от предявения установителен иск за нищожност на договор, респ. клаузи от същия,
решението по него следва да се отрази на правното положение на ищеца и с уважаването му
да се постигне определен правен резултат. Преценката за наличие или не на правен интерес
за ищеца, която решаващият съд е длъжен да извърши служебно, е винаги конкретна и се
основава на въведените с исковата молба фактически твърдения и правни доводи за
засегнатите от възникналия правен спор права, както и на характера на самото спорно право.
11
В настоящия случай и с оглед процесуалната позиция, която заема ответника, твърдейки, че
договорните клаузи, предмет на делото не са нищожни, респ. неравноправни обосновават и
допустимостта, съответно интереса от предявяване на иска, доколкото по делото липсват
твърдения, а и не са ангажирани доказателства от страна на ищеца, че е заплатил процесната
сума от 338,45 лева.
Разгледан по същество, искът е изцяло основателен като съображенията за това са
следните:
Без съмнение и изхождайки от предмета и страните по процесния договор -
физическо лице, което при сключване на контракта действа извън рамките на своята
професионална компетентност и финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 ЗКИ,
предоставяща кредита в рамките на своята търговска дейност, съдът приема, че процесния
Договор за заем Microcredit № 9032-00133180/20.02.2023 г., съответно свързания с него
Договор за допълнителни услуги към заем Microcredit № 9032-00133180/20.02.2023 г., има
характеристиките на договор за потребителски кредит, чиято правна уредба се съдържа в
действащия ЗПК, в който законодателят предявява строги изисквания за формата и
съдържанието на договора за потребителски кредит, уредени в глава трета, чл.10 и чл.11.
СЕС многократно е подчертавал, че националния съд е длъжен служебно да преценява
неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в обхвата на Директива 93/13 и
по този начин да компенсира неравнопоставеността между потребителя и доставчика, като
аргументи в този смисъл са изложени в редица решения.
Предвид създадената между страните облигационна обвързаност съдът счита, че
ищецът има качеството потребител по смисъла на § 13 ЗЗП, даващ легална дефиниция на
понятието "потребител", според който текст потребител е всяко физическо лице, което
придобива стока или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска
или професионална дейност. На ищеца, в качеството на физическо лице е предоставен
потребителски кредит.
Разпоредбата на чл. 143 ЗЗП дава легално определение на понятието "неравноправна
клауза" в договор, сключен с потребителя и това е всяка уговорка в негова вреда, която не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие между
правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя като в 18 точки
визираната правна норма дава изчерпателно изброяване на различни хипотези на
неравноправие. Според чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са
нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално, като в алинея 2 от същата разпоредба е
разписано, че не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени
предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху
съдържанието им особено в случаите на договор при общи условия. Тези нормативни
разрешения са дадени и в Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно
неравноправните клаузи в потребителските договори, която е транспонирана с нов чл. 13а, т.
9 от ДР на ЗЗП /ДВ бр. 64/2007 г. /.
Според чл. 3 от Директивата неравноправни клаузи са договорни клаузи, които не са
12
индивидуално договорени и които въпреки изискванията за добросъвестност създават в
ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията,
произтичащи от договора. Според Директивата не се счита индивидуално договорена
клауза, която е съставена предварително и следователно потребителят не е имал възможност
да влияе на нейното съдържание. Фактът, че някои аспекти от дадена клауза или някоя
отделна клауза са индивидуално договорени, не изключва приложението на чл. 3 от
Директивата към останалата част на договора, ако общата преценка на договора сочи, че той
е договор с общи условия. Когато продавач или доставчик твърди, че клауза от договор с
общи условия е договорена индивидуално, негова е доказателствената тежест да установи
този факт. В тази връзка следва да се даде отговор на въпроса при какви условия е сключен
процесния договор за потребителски заем и как са уговорени клаузите на този договор.
Предвид обсъдената в тази насока доказателствена съвкупност се установи, че процесните
договори са сключени при общи условия /при предварително определени от едната страна
клаузи на договора/.
Константна е практиката на Съда на ЕС, според която съдилищата на държавите-
членки са длъжни да следят и служебно за наличието на неравноправни клаузи в
потребителските договори. В този смисъл е и чл. 24 ЗПК, която разпоредба, във връзка с
неравноправните клаузи в договорите за потребителски кредит, препраща към чл. 143 - 148
ЗЗП. Съдът е длъжен да следи служебно и за наличието на клаузи, които противоречат на
императивни разпоредби на закона или го заобикалят и в този смисъл се явяват нищожни –
чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 2 от ЗЗД.
В глава четвърта на ЗПК е уредено задължението на кредитора преди сключването на
договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при
отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В съображение 26 от преамбюла на
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година
относно договорите за потребителски кредити изрично се сочи следното: "В условията на
разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по
безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на
кредитоспособността, а държавите-членки следва да упражняват необходимия надзор с цел
избягване на такова поведение и следва да приложат необходимите средства за
санкциониране на кредиторите в случаите, в които те процедират по този начин".
В случая съобразно съдържанието на Договор за допълнителни услуги към заем
Microcredit № 9032-00133180/20.02.2023 г. страните са уговорили допълнителни услуги
пакет „Комфорт", изразяващи се в посещение вкъщи или на удобно място за събиране на
вноските; безплатно внасяне на вноските от името и за сметка на клиента по банковата
сметка на „Микро Кредит" АД; безплатно предоговаряне и разсрочване на заема;
разглеждане до минути; преференциално обслужване; право за участие в специални
промоции. Както бе посочено по-горе, за тези услуги е уговорено възнаграждение в размер
на 338,45 лв., разсрочено в 7 месечни вноски - по 48,35 лева.
Възможността за събиране от потребителя на такси и комисионни за допълнителни
13
услуги, свързани с договора, е регламентирана в разпоредбата на чл.10а, ал.1 ЗПК (нов - ДВ,
бл.35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г.). Законът не допуска кредиторът да изисква
заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на
кредита - чл.10а, ал.2 ЗПК. Допълнителните услуги по процесния договор за кредит, по
своето естество, са част от възнаграждението за предоставения заем, като съдът приема, че
са обособени самостоятелно, с цел заобикаляне ограничението на чл. 19, ал.4 от ЗПК,
установяващ лимит на годишния процент на разходите.
Услугата „Разглеждане до минути" не е ясна, до колко минути и какво ще се
разглежда. Не е ясно посочено и какво представлява услугата „Преференциално
обслужване". Не е ясно какви специални промоции има ответника, в които би могъл да се
включи ищеца. Не се установява ответникът да е посещавал дома на ищеца, за да събира
месечните вноски. По начина, по който са формулирани допълнителните услуги, съдът
приема, че не се касае до възможност за реално предоставяне на такива и от които
потребителя да се нуждае и да го облекчават. Тези услуги са предвидени единствено и само
с цел да заобикалят разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, касаеща ограничение в размера на
ГПР, доколкото с тях се цели събиране на допълнително възнаграждение без да е
предоставена конкретна услуга, което води до неоснователно обогатяване на ответника за
сметка на ищеца. Съгласно чл.21, ал.1 ЗПК всяка клауза в договора за потребителски кредит,
имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна, каквато е и
обсъжданата такава за заплащане на пакет допълнителни услуги.
В процесния случай се налага извод, че възнаграждението за пакет „допълнителни
услуги" по естеството си представлява „скрит" разход по кредита, който би следвало
ответникът да включи в годишния процент на разходите, каквото е изискването на чл. 19,
ал. 1 ЗПК. Включването му обаче в този процент би довел до многократно по- висок
годишен процент на разходите от 50%. Нещо повече, според заключението на съдебно
счетоводната експертиза при включване на възнаграждението по пакета от допълнителни
услуги ГПР възлиза на 600, 56%. От това следва извод, че клаузата за ГПР би била
нищожна, като надвишаваща пет пъти законната лихва. Тоест съображенията на ищеца за
нищожност на клаузата, предвиждаща възнаграждение за пакет допълнителни услуги
поради противоречието й с разпоредбата на чл. 10а ЗПК са напълно основателни.
Следва да се отбележи още, че с уговорката за заплащане на възнаграждение за
допълнителни услуги предварително се договаря заплащане на възнаграждението от
потребителя, без значение дали някоя от тези услуги ще бъде използвана от потребителя,
което е в разрез с принципа за добросъвестност и справедливост - да се заплаща
възнаграждение за услуги, които може и да не се използват, което води от своя страна до
противоречие с добрите нрави.
Наред с това, посочените допълнителни услуги, не би следвало да се предоставят по
волята на кредитора, доколкото те са нормативно залегнали - като правото на страните да
инициират предоговаряне на срока на падежа на договора или плащане на вноските,
свободата да договорят отлагане на една или повече погасителни вноски. С въвеждането на
14
такова възнаграждение кредиторът създава задължение за кредитополучателя да плаща за
права, които по закон има.
Освен изложеното, съдът намира още, че при сключване на договора за паричен заем
е допуснато нарушение и на императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Разпоредбата сочи, че договорът за потребителски кредит трябва да съдържа ГПР по
кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Посочването на размера на ГПР в договора за потребителски кредит е необходимо, защото
дава на потребителя ясна представа за реалната цена на финансовата услуга и му позволява
да прецени икономическите последици от сключване на договора, а в случая в договора за
заем Microcredit № 9032-00133180/20.02.2023 г. въобще не е посочен ГПР, а само размера на
фиксирания ГЛП -40,48% и общата сума, дължима от потребителя в размер на 569,73 лева.
Според съдържащото се в § 1, т. 2 от ДР на ЗПК законово определение на понятието "обща
сума, дължима от потребителя" същата представлява сборът от общия размер на кредита и
общите разходи по кредита на потребителя, които пък представляват всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и
всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия. В случая като обща дължима сума в договора за
паричен заем е посочена сумата от 569,73 лева, но в същата не е включено допълнителното
плащане от 338,45 лева, представляващо дължимото от потребителя възнаграждение за
закупен пакет от допълнителни услуги „Комфорт“. С това допълнително плащане се
покриват разходи, които са свързани с договора за паричен заем и са били предварително
известни на заемодателя, най-малкото защото вноските са включени в погасителния план,
наименован „график на плащанията“ по договора за паричен заем. Следователно е нарушено
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, а посочването в договора на обща дължима сума,
която не отговаря на действително дължимите такива, а са по-ниски, представлява невярна
информация, която следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща
търговска практика по смисъла на чл. 68г, ал. 4 ЗЗП във връзка с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Тя
подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и изискванията
на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и не му позволява да прецени реалната икономическа тежест на
договора. В този смисъл клаузата е неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 19 от ЗЗП,
за което съгласно чл. 7, ал. 3 от ГПК съдът следи и служебно. На основание чл. 146, ал. 1 от
ЗЗП клаузата е нищожна, тъй като по делото липсват твърдения и данни да е индивидуално
уговорена. Напротив от начина, по който е представено съдържанието на договора, може да
се предположи, че същият е бил изготвен предварително от търговеца и в този вид е бил
предложен на потребителя. Поради това когато е сключвал договора, потребителят не е имал
15
реална възможност да влияе върху съдържанието му.
Само за пълнота на мотивите следва да се посочи, че не се споделят възраженията на
ответната страна, че договорът за закупуване на допълнителни услуги има самостоятелно
значение и по отношение на него следва да намерят приложение разпоредбите на ЗЗД. В
самия договор изрично е посочено, че допълнителните услуги се предоставят единствено
като допълнение към подписания договор за предоставяне на заем.
Предвид изложеното съдът намира, че предявения иск за недължимост на сумата от
338,45 лева, представляваща възнаграждение за допълнителни услуги, дължимо във връзка с
Договор за заем № 9032-00031792 от 20.02.2023 г., сключен с „Микро Кредит" АД, поради
това, че клаузата е нищожна на основание чл.26, ал.1 пр.3 ЗЗД, като противоречаща на
добрите нрави и поради това, че е сключена при неспазване на нормите на чл.143, ал.1 и
чл.146, ал.1 ЗЗП, е основателен и като такъв следва да бъде уважен.
С оглед изхода на спора и тъй като ищецът е била освободен от заплащането на
държавни такси и разноски по делото, ответникът следва да бъде осъден да заплати по
сметка на РС – Хасково, държавна такса и разноски на основание чл.78 ал.6 ГПК в размер
на 50,00 лева за държавна такса и 250,00 лева за изплатено от бюджетните средства на съда
възнаграждение за вещо лице както и сумата от 5,00 лева за държавна такса в случай на
служебно издаване на изпълнителен лист.
Ответникът следва да бъде осъден да заплати на процесуалния представител на
ищеца адв. П. И. П. от АК – Хасково сумата от 400,00 лева, представляваща възнаграждение
за осъщественото от него процесуално представителство, защита и съдействие по
настоящото дело, определено според размера на иска и по правилата на чл.38 ал.2, вр. ал.1
т.2 от Закона за адвокатурата /ЗА/, вр. чл.7 ал.2 т.1 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, по отношение на „Микро Кредит“ АД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление – град София, бул. „Цариградско шосе” №
137, ет.3, представлявано от В. М. В. и Г. А. А. – изпълнителни директори, съдебен адрес:
гр.**************, адв. Г. М. – член на САК, че Л. П. П., ЕГН **********, с адрес:
гр.*******************, съдебен адрес: гр.**************, адв. П. И. П. от АК - Хасково,
НЕ ДЪЛЖИ на „Микро Кредит“ АД, ЕИК *********, сумата от 338,45 лева,
представляваща възнаграждение за пакет допълнителни услуги „Комфорт“ по Договор за
допълнителни услуги към заем Microcredit № 9032-00133180/20.02.2023 г., поради това, че
клаузата е нищожна на основание чл.26, ал.1 пр.3 ЗЗД, като противоречаща на добрите
нрави и поради това, че е сключена при неспазване на нормите на чл.143, ал.1 и чл.146, ал.1
ЗЗП.
16
ОСЪЖДА „Микро Кредит“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление – град София, бул. „Цариградско шосе” № 137, ет.3, представлявано от В. М. В.
и Г. А. А. – изпълнителни директори, съдебен адрес: гр.**************, адв. Г. М. – член на
САК, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, да заплати в полза на държавата по сметка на Районен
съд – Хасково сумата от 300,00 лева, представляваща дължима държавна такса и разноски
по делото, както и сумата от 5,00 лева за държавна такса в случай на служебно издаване на
изпълнителен лист за нейното събиране.
ОСЪЖДА „Микро Кредит“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление – град София, бул. „Цариградско шосе” № 137, ет.3, представлявано от В. М. В.
и Г. А. А. – изпълнителни директори, съдебен адрес: гр.**************, адв. Г. М. – член на
САК, да заплати на адв. П. И. П. от АК - Хасково, с личен № ********* с адрес на кантората
- гр.**************, сумата от 400,00 лева, представляваща дължимо адвокатско
възнаграждение по делото.
Решението може да бъде обжалвано пред Окръжен съд - Хасково в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Хасково: /п/ не се чете
Вярно с оригинала!
Секретар: М. С.
17