Р Е Ш Е Н И Е
№ …
Гр. София, 07.05.2021 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 20 състав, в публичното
съдебно заседание на девети април две хиляди двадесет и първа година в състав:
СЪДИЯ: ТАТЯНА
КОСТАДИНОВА
при
секретаря Й. Петрова, като разгледа т.д.
№ 484/2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са искове
с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 430, ал. 1 и
2 ТЗ и чл. 92 ЗЗД.
Ищецът
„У.Б.“
АД твърди, че по силата на договор за комбиниран банков кредит от 17.09.2014
г. предоставил на ответника „Б.П.“ ЕООД кредит с инвестиционен лимит до
600 000 лв. и кредит с револвиращ лимит до 100 000 лв.
Кредитополучателят се съгласил да върне усвоения инвестиционен лимит на вноски
с краен срок до 20.11.2019 г., както и да заплати възнаградителна лихва. Солидарна
отговорност за задълженията била поета от ответника Н.С. И.. Задължените лица
изпаднали в забава в плащането на четири вноски, дължими за периода ноември
2018 г. – февруари 2019 г., поради което ищецът обявил кредита за предсрочно
изискуем, считано от 22.02.2019 г. Към настоящия момент непогасените вземания
по процесния договор били следните: главница в размер на 132 203,46 лв., възнаградителна
лихва в размер на 1230,39 лв., дължима за периода 20.11.2018 г. – 22.02.2019
г., лихва за забава върху просрочена главница в размер на 4 727,21 лв.,
дължима за периода 20.11.2018 г. – 16.05.2019 г., и лихва за забава в размер на
653,68 лв., начислена за същия период на основание чл. 4.3.А от договора върху
целия размер на главницата (вж. уточнителна молба от 05.06.2020 г.). За
посочените суми, ведно със законната лихва, била издадена Заповед за изпълнение
на парично задължение от 10.06.2019 г. по ч.гр.д. № 27573/2019 г. на СРС, 70
състав, като срещу нея ответниците подали възражение. След издаване на
заповедта вземанията били цедирани на един от солидарните длъжници – „М. Цех“
ЕООД, като ищецът предявява настоящите установителни искове в качеството си на
субституент и моли съда да установи дължимостта на процесните вземания и да
присъди разноски за заповедното и за исковото производство. Възразява за
прекомерност на претендираното от ответниците адвокатско възнаграждение, като
счита, че същото следва да бъде присъдено в минималния размер, определен по
реда на Наредба № 1/2004 г.
Ответникът
„Б.П.“
ЕООД оспорва исковете. Твърди, че същите са недопустимо предявени от
лице, което към момента на предявяването им няма качеството на кредитор поради
цедиране на вземанията. Поддържа, че е налице и процесуална пречка по чл. 126,
ал. 1 ГПК поради висящност на друго дело – т.д. № 2747/2019 г. на СГС, ТО, 21
състав, образувано за вземания по същия договор. По същество ответникът счита,
че в резултат от цесията настъпило сливане на качествата на кредитор и длъжник,
което погасило дълга на останалите съдлъжници. Оспорва обявяването на
предсрочна изискуемост, като твърди, че срокът на договора за инвестиционен
кредит бил удължен до 30.11.2018 г., след което договорът бил „приключен“. Претендира
разноски.
Ответникът
Н.С.
И. оспорва исковете при идентични аргументи.
Съдът, като
съобрази събраните доказателства, достигна до следните фактически и правни
изводи:
По допустимостта на исковете:
Възражението
за недопустимост на основание чл. 126, ал. 1 ГПК е неоснователно – видно от
служебно изисканата справка по-рано заведеното дело № 2747/2019 г. има за
предмет вземания, произтичащи от процесния договор, но в частта относно неговия
револвиращ лимит. Следователно, макар и да е налице субективен идентитет, не е
налице идентичност в основанието и петитума на предявените искове.
Възражението
за недопустимост, основано на липсата на процесуална легитимация на ищеца
поради прехвърляне на процесните вземания преди подаване на исковата молба,
също е неоснователно. Съгласно задължителното тълкуване, дадено в т. 10б на ТР
4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, „при частно правоприемство при прехвърляне на
вземането чрез договор за цесия, настъпило в периода след издаване на заповедта
за изпълнение до предявяване на иска по чл. 422 ГПК, легитимиран да участва в
производството по установителния иск е цедентът, като намира приложение нормата
на чл. 226 ГПК.“ В настоящия случай заповедта за изпълнение е издадена на
10.06.2019 г., а заявителят е цедирал вземанията си на „М. Цех“ ЕООД с договор
от 25.07.2019 г. Следователно частното правоприемство е настъпило в хода на
процеса, образуван с подаване на заявлението, и цедентът е легитимиран да води
делото, вече като субституент на цесионера – факт, съобразим при постановяване
на съдебното решение.
По основателността на исковете:
По иска с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ.
На
17.09.2014 г. е сключен договор за комбиниран банков кредит, по силата на който
ищецът се е задължил да предостави на ответника-търговско дружество кредит с инвестиционен
лимит до 600 000 лв. срещу задължението на кредитополучателя да върне
усвоената сума на определени месечни вноски в срок до 20.11.2019 г., както и да
заплаща възнаградителна лихва, определена като сбор от базов лихвен процент и
надбавка. Ответникът Н. И. заедно с други лица, сред които и настоящият
цесионер, са поели солидарна отговорност за задълженията по процесния договор
за кредит.
Договорът
е изменен с десет анекса, като съгласно Анекс № 2 погасяването на
инвестиционния лимит следва да се извърши на 58 равни месечни вноски в размер
на 10 169,49 лв. за периода 20.01.2015 г. – 20.10.2019 г. и една последна
изравнителна вноска в размер от 10 169,58 лв. С останалите анекси се
внасят изменения, които не касаят размера и срока за погасяване на главницата
по инвестиционния лимит.
От
основното заключение на ССчЕ се установява, че инвестиционният лимит е усвоен
в пълен размер на две дати – на 28.11.2014 г. (350 410,95 лв.) и
на07.01.2015 г. (249 589,05 лв.). До 22.10.2018 г. са извършвани погашения,
които съгласно допълнителното заключение на ССчЕ са правени от наличните
средства по банковата сметка на кредитополучателя към момента на падежа на
отделните вноски и при наличие на средства по нея. След тази дата няма данни за
доброволно погасяване на дълга.
Поради
забава в погасяването ищецът е отправил до ответниците изявление за обявяване
на кредита за предсрочно изискуем. Изявлението е връчено на Н. И. в лично
качество и като управител на кредитополучателя на 25.03.2019 г. Съгласно т. 18
от ТР 4/2014 г. на ОСГТК на ВКС „предсрочната изискуемост има действие от
момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако
към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й.“
Следователно предсрочната изискуемост на процесния кредит е настъпила, считано
от 25.03.2019 г., което предхожда подаването на заявлението по чл. 417 ГПК.
Според
ССчЕ размерът на непогасената главница – падежирала и предсрочно изискуема –
възлиза на 132 203,46 лв. Възможните погашения в хода на предприетото
принудително изпълнение не следва да се вземате предвид съгласно т. 9 на цит.
ТР.
По
възражението за погасяване на дълга до частта на солидарния длъжник, в чието
лице е настъпило сливане с кредитора, съдът намира следното:
Съгласно
чл. 124, ал. 3 ЗЗД сливането в едно и също лице на качествата на кредитор и
солидарен длъжник погасява задължението на останалите за частта на този съдлъжник.
Видно е, че погасителният ефект е производен от вътрешните отношения
между съдлъжниците – зависи от това какви са техните вътрешни уговорки за
поемане на задължението един спрямо друг и е равен на регресното вземане, което
солидарният длъжник би имал спрямо останалите, ако сам погаси целия дълг. В чл.
127, ал. 1 ЗЗД е въведена презумпция, че частите на съдлъжниците във вътрешните
им отношения са равни. Тази презумпция обаче е оборима и ако от
доказателствата може да се заключи друго, сливането не би породило погасителен
ефект за съответната дробна част от дълга.
„Друго“
може да бъде както изрично уговорено, така и да следва от обстоятелствата, при
които е възникнала солидарността. Ако няма изрична уговорка и солидарността е
възникнала в резултат от поемане на дълг, който задоволява нуждите на всички
съдлъжници, то във вътрешните им отношения всеки от тях ще има част, равна на
задоволената негова нужда. Възможно е обаче солидарността да е поета за дълг,
който задоволява нуждата само на един от съдлъжниците и тогава, при липса на
изрична уговорка (напр. дарствена), във вътрешните отношения другите
съдлъжници няма да имат своя част по смисъла на чл. 124, ал. 3 ЗЗД.
В
настоящия случай солидарността е поета за погасяване на задължения по договор
за кредит, кредитополучател по който е ответникът z„Б.П.“ ООД, а останалите лица, включително
цесионерът „М. Цех“ ЕООД, имат по-скоро обезпечителна функция. От
съдържанието на договора не може да се заключи, че инвестиционният лимит е бил
усвоен или косвено ползван от който и да е от другите съдлъжници. Напротив, в
договора страните са провели разграничение между фигурите на
солидарните длъжници, като един от тях е наименован кредитополучател, а
останалите – трети задължени лица. Това сочи, че солидарната отговорност на
последните е поета като форма на обезпечение на кредитора и не
съставлява за тях източник на права (те нямат право да усвояват
кредита), които да доведат до дълг във вътрешните им отношения.
Поради
гореизложеното според настоящия състав сливането на качествата между банката и
едно от третите задължени лица не може да породи погасителен ефект (така както
не би могло да се приеме, че ако кредитополучателят беше погасил сам целия
дълг, щеше да има регресно вземане към третите задължени лица). Същевременно
обаче с решението, постановено по т.д. № 2747/2019 г., е зачетен ефектът на
сливането до ¼ от размера на вземанията, като исковете, основани
на същия договор и източник на същата солидарност, са отхвърлени за ¼ от
техния размер на това основание. Тъй като в отхвърлителната си част
решението е влязло в сила, то съставлява източник на сила на пресъдено нещо
между същите страни относно погасителния ефект на сливането и относно
частта, до която това е станало. Това означава, че настоящият състав е
длъжен да съобрази формиралата се сила на пресъдено нещо, като уважи иска за
главница до сумата от 99 152,60 лв., представляваща ¾ от
главницата.
По иска с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 430, ал. 2 ТЗ:
Предмет
на установяване по този иск е вземане за възнаградителна лихва в размер от 1
230,39 лв., начислена за периода 20.11.2018 г. – 22.02.2019 г.
Дължимостта
на възнаградителна лихва по договора за банков кредит следва от разпоредбата на
чл. 430, ал. 2 ТЗ, като в процесния случай страните са уговорили размерът на
тази лихва да съставлява сбор от приложимия към датата на олихвяването
променлив базов лихвен процент, формиран от променлив базов лихвен индекс и
премия и надбавка за редовен дълг в размер от 3,1 %. Към датата на сключване на
договора приложимият годишен лихвен процент е 3,799 % (чл. 4.1.А). С Анекс № 7
е посочено, че годишният лихвен процент към датата на подписване на анекса е
3,203 %, с Анекс № 8 – 3,165 %.
Съгласно
т. 2 на ТР 3/2019 г. на ОСГТК на ВКС при обявена предсрочна изискуемост на
кредита възнаградителна лихва се начислява до датата на предсрочната
изискуемост. Според заключението на ССчЕ дължимата до този момент
възнаградителна лихва е в размер от 1 472,78 лв. С оглед диспозитивното
начало обаче съдът не може да присъди този размер, тъй като заявеният от ищеца
период е с по-ранна крайна дата, а именно – до 22.02.2019 г. Съгласно
таблица № 4 от основната ССчЕ за процесния период размерът на дължимата
възнаградителна лихва възлиза на 1 230,39 лв., за каквато сума е предявен
и искът. С оглед формираната сила на пресъдено нещо относно вътрешните отношения
между съдлъжниците искът следва да бъде уважен за ¾ от тази сума или за
922,80 лв.
По иска с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 430, ал. 2 ТЗ:
С
клаузата на чл. 4.2.А от договора страните са постигнали неустоечно съглашение,
което да обезщети кредитора за вредите, които той претърпява при забавено
плащане на главницата. Това е и целта на неустойката – да мотивира към
добросъвестно изпълнение, вкл. чрез включване на наказателен елемент, свързан с
нейния размер. Тази цел се постига, когато санкцията за длъжника е съотнесена
към забавената част от задължението. Същевременно с оглед начина на формиране
на неустойката (като сбор от два компонентна – възнаградителна лихва и надбавка
от 10 %), тя се явява достатъчна освен да обезщети кредитора, също да изпълни и
наказателната си функция – тъй като предвидима вреда за банката е
невъзможността да предостави кредит другиму срещу възнаградителна лихва, тази
вреда се обезщетява само от единия компонент на уговорената в чл. 4.2 неустойка,
а надбавката съставлява наказателният елемент в нея.
Наред с тази уговорка обаче страните са
уговорили и допълнително неустоечно съглашение по чл. 4.3.А, съгласно което
се начислява допълнително фиксиран лихвен процент, като в т. 11.2.3 от договора
е посочено, че за срока на забавата наред с неустойката по ч. 4.2.А целият
дълг по главницата – редовна и просрочена – се олихвяват и с този
наказателен лихвен процент (в този смисъл е и уточнението, направено с
уточнителна молба от 05.06.2020 г. – лихвата по чл. 4.3.А се начислява и върху
вноските с ненастъпил падеж). Изложеното сочи, че неустойката по чл. 4.3.А е
уговорена да санкционира за същия период същото забавено изпълнение, както
и да се начислява и върху т.нар. „редовна“ главница, т.е. върху стойността
на целия отпуснат кредит, независимо от неговата падежиралост.
Изложеното
променя характера на задължението от неустоечно в източник на неоснователното
обогатяване (тъй като изводът за съответствие с добрите нрави се прави
единствено от съдържанието на клаузата, то ирелевантно е дали в конкретния
случай по реда на чл. 4.3.А е начислявана лихва само върху падежирала или и
върху „редовна“ главница; начисляването върху непадежирала главница е
предвидено в договора и тази уговорка, наред с наличието на друга неустоечна
клауза, нарушава добрите нрави).
Ето
защо съдът счита, че клаузата на чл. 4.3.А от договора е нищожна – уговорената
с нея неустойка излиза извън обезпечителната и обезщетителна функция (за която
е уговорена неустойката по чл. 4.2.А) и не е обвързана от забавата, тъй като
се начислява върху задължения, които не са забавени (с 1 % се олихлява т.нар.
„редовна главница). Наред с това следва да се отчете и наличието на други обезпечения, което е един от критериите за
установяване валидността на неустоечната клауза от гледна точка на
съответствието й с добрите нрави, изведен в ТР 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. В
настоящия случай задължението е обезпечено както чрез ипотека и залози, така и
чрез поемане на солидарна отговорност от няколко съдлъжника. Следователно
кредиторът е обезпечен по начин, че да бъде съкратен периодът на неизпълнение
чрез своевременно реализиране на обезпечителните права, и поради това уговаряне
на допълнителна
неустойка, наред с тази по чл. 4.2А не се явява съответно на добрите нрави.
В
обобщение на изложеното съдът приема, че по процесния кредит ответникът валидно
се е задължил да върне главницата, ведно с уговорената възнаградителна лихва,
както и да заплати – при забава – неустойка по чл. 4.2.А. Нейният
размер следва да се определи съгласно Таблица 5 на основната ССчЕ – тъй като
неустойката върху целия предсрочно изискуем дълг може да се начисли само
след обявяване на предсрочната изискуемост, което е сторено на 25.03.2019 г.
Съгласно Таблица 5 размерът на неустойката е 3954,13 лв., като по-изложените по-горе мотиви
искът следва да бъде уважен за ¾ от тази сума или за 2 965,60 лв.
По разноските:
При
този изход на делото ответниците следва да заплатят разноски в заповедното
производство в размер на 4 387,65 лв. и разноски в исковото производство в
размер на 6 230,67 лв.
Ищецът
следва да заплати на ответника-търговско дружество разноски за адвокат и вещо
лице съобразно отхвърлената част от исковете в размер от 1 082,38 лв. Възражението
за прекомерност на адвокатското възнаграждение е неоснователно с оглед размера
на предявените искове.
На
ответника-физическо лице следва да се присъдят само разноски за вещо лице в
размер от 25,77 лв. Адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. не следва
да се присъжда, тъй като не е представен договор, от който да се установи, че
процесуалното представителство на този ответник е осъществявано при условията
на посочената разпоредба.
Ищецът
следва да заплати по сметка на съда съответната част от депозита за вещо лице,
за което е постановено освобождаване на ответника-физическо лице, съобразно
отхвърлената част от исковете, а именно – 25,77 лв.
Така
мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО
на основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 430, ал. 1
и 2 ТЗ и чл. 92 вр. чл. 121 ЗЗД, че „Б.П.“
ООД, ЕИК ********1, и Н.С. И., ЕГН
**********, дължат солидарно на „М. Цех“
ЕООД, ЕИК ********, в качеството му на частен правоприемник в хода на
процеса на ищеца „У.Б. АД, ЕИК ********,
сумата от 99 152,60 лв., представляваща
главница по договор за кредит с инвестиционен лимит от 17.09.2014 г., ведно със
законната лихва от 17.05.2019 г. до
погасяването, сумата от 922,80 лв.,
представляваща възнаградителна лихва за периода 20.11.2018 г. – 22.02.2019 г.,
сумата от 2 965,60 лв.,
представляваща неустойка за забава по чл. 4.2.А от договора за периода 20.11.2018
г. – 16.05.2019 г., като ОТХВЪРЛЯ иска
с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ за
установяване съществуването на вземане за главница до пълния размер от
132 203,46 лв., иска с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл.
430, ал. 2 ТЗ за установяване съществуването на вземане за възнаградителна
лихва до пълния размер от 1 230,39 лв., иска с правно основание чл. 79, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД вр. чл. 92 ЗЗД за установяване съществуването на вземане за неустойка
по чл. 4.2.А от договора до пълния размер от 4 727,21 лв. и на вземане за
неустойка по чл. 4.3.А по договора в размер на 653,68 лв., начислена за периода
20.11.2018 г. – 16.05.2019 г.
ОСЪЖДА „Б.П.“ ООД, ЕИК ********1, и Н.С. И., ЕГН **********, да заплатят на
„М. Цех“ ЕООД, ЕИК ********, в
качеството му на частен правоприемник в хода на процеса на ищеца „У.Б. АД, ЕИК ********, на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 4 387,65 лв. разноски за заповедното
производство.
ОСЪЖДА „Б.П.“ ООД, ЕИК ********1, и Н.С. И., ЕГН **********, да заплатят на
„У.Б. АД, ЕИК ********, на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 6 230,67 лв. разноски за исковото производство.
ОСЪЖДА „У.Б. АД, ЕИК ********, да заплати на„Б.П.“ ООД, ЕИК ********1, на основание
чл. 78, ал. 2 ГПК сумата от 1 082,38 лв. разноски за исковото производство, на Н.С. И., ЕГН ********** – сумата от 25,77
лв., разноски за исковото производство, както и по сметка на съда – сумата от 25,77
лв. депозит за вещо лице.
Решението
може да се обжалва пред Апелативен съд – гр. София в двуседмичен срок от
връчване на препис.
СЪДИЯ: