№ 810
гр. София, 19.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 11-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично
заседание на пети декември през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Бистра Николова
Членове:Тодор Тодоров
Милен Василев
при участието на секретаря Нина Ш. Вьонг Методиева
като разгледа докладваното от Милен Василев Въззивно търговско дело №
20221001000934 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от 4.07.2022 г. на „Корпоративна търговска банка“ АД /в
несъстоятелност/ против решението от 1.06.2022 г. по търг. дело № 1067/2017 г. на Софийския
градски съд, VІ-23 състав, с което:
са отхвърлени предявените срещу ответниците Г. П. Х., А. М. П., О. Н. Р., И. А. З. и Г. К. З.
искове по чл. 57, ал. 3 от ЗБН за солидарно заплащане на сумата 7 000 000 евро,
представляваща обезщетение за претърпени от банката вреди от неизпълнението на
законовите и договорни задължения на ответниците в качеството на бивши администратори
на банката при вземане на решение за сключване на договор за банков кредит от 17.04.2014
г. с „Хедж Инвестмънт България“ АД, евентуално при разделност – да заплатят сумата
1 400 000 евро всеки от тях за същото обезщетение, заедно със законната лихва от подаване
на исковата молба до изплащането;
„КТБ“ АД /в несъстоятелност/ е осъдена да заплати по сметка на СГС на осн. чл. 57, ал. 6
ЗБН сумата 547 632,40 лв. – държавна такса;
В жалбата се твърди, че правилно СГС е приел за установени извършените от ответниците
нарушения на задълженията им към банката в качеството им на администратори по смисъла на § 1,
т. 2 от ДР на ЗБН при отпускането на процесния банков кредит. Неправилно обаче била приета
липсата на имуществена вреда за банката, която да е причинена от неизпълнението на
1
задълженията на ответниците. Твърди се, че тази вреда се изразявала в разликата между цената,
получена от банката за продажба на това вземане /11 136 483,52 лв./ и общият размер на
задълженията по кредита /22 901 771,83 лв./. Сочи се, че поради липсата на надлежни и
еквивалентни обезпечения, договорени от ответниците по процесния договор за кредит,
кредитната експозиция била оценена и продадена в програмата за осребряване на имуществото на
стойност два пъти по-ниска от размера на вземането на банката. Поддържа се, че при наличието на
валидно и съразмерно обезпечение би довело до по-висока оценка на вземането, рест. банката би
претърпяла по-малки вреди. Твърди се, че тези вреди били в пряка и непосредствена причинна
връзка с действията и бездействията на ответниците.
Предвид изложеното жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и да
уважи предявените искове.
Въззиваемите Г. П. Х. и И. А. З. – ответници по исковете – оспорват жалбата и молят съда да я
остави без уважение, а обжалваното с нея решение – в сила, като правилно и законосъобразно.
Въззиваемите А. М. П., О. Н. Р. и Г. К. З. – ответници по исковете – редовно уведомени, не
вземат становище по жалбата.
Въззиваемият „Хедж Инвестмънт България“ АД – трето лице помагач на ответниците А. М. П.,
Г. П. Х. и И. А. З. – редовно уведомени, не вземат становище по жалбата.
Софийският апелативен съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое
убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемия, намира за установено следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима. Разгледана по същество е
неоснователна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото
в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно като
краен резултат. Въззивният съд споделя изложените в мотивите на обжалваното решение
фактически констатации, както и основната част от правните изводи, към които препраща на осн.
чл. 272 ГПК. Във връзка с доводите по жалбата следва да се добави и следното:
1. Основният проблем по настоящия иск по чл. 57, ал. 3 ЗБН /а и по сходни дела/ е наличието на
един от елементите от фактическия състав за пораждане на тази специална имуществена
отговорност на администраторите на банката, а именно – настъпила имуществена вреда за банката.
От този елемент зависят и останалите – дали твърдяното неизпълнение на задълженията на
администраторите е в пряка причинна връзка с тази вреда.
В исковата молба и допълнителната искова молба въпросът с вредата е семпло аргументиран.
Твърди се, че вредата се изразявала в цялата отпусната главница по процесния договор за банков
кредит от 17.04.2014 г. в размер на 7 000 000 евро, с отпускането на която сума намаляло
имуществото на банката. В исковата молба от 22.03.2017 г. е посочено единствено /стр. 6 – 7 от
делото на СГС/ следното: 1) „“Поради непогасяване на задълженията към банката и на основание
чл. 40, буква „ж“ от договора за банков кредит от 17.04.2014 г. цялото задължение на
кредитополучателя по договора е обявено за предсрочно изискуемо с писмо на квесторите на
2
банката с изх. № 8492/13.11.2014 г.“; 2) „Кредитополучателят не разполага с имущество,
достатъчно да удовлетвори „КТБ“ АД, а липсата на учредени обезпечения му е дало
възможността да се разпореди с налично такова, поради което кредитът е несъбираем“; и 3)
„Действайки по описания по-горе начин и отпускайки необезпечен кредит ответниците са
причинили вреда на „КТБ“ АД в общ размер на 7 000 000 евро, представляващи непогасената
част от главницата, предоставена като кредит на кредитополучателя. С посочената сума е
намалял патримониума на банката, тъй като вземанията на кредитополучателя са необезпечени
и несъбираеми с оглед липсата на каквото и да било имущество, от което да се удовлетвори
„КТБ“ АД“. В допълнителната искова молба от 31.07.2019 г. /стр. 538 от делото на СГС/ е
посочено, че вредите представляват „сумата, с която е намаляло имуществото на „КТБ“ АД
поради несъбираемостта на вземанията по договора за кредит“.
2. Следователно, твърди се претърпяна загуба, изразяваща се в излязлата от актива на
имуществото парична сума размер на 7 000 000 евро, представляваща главницата по кредита,
усвоена от кредитополучателя „Хедж Инвестмънт България“ АД. За тази главница се твърди, че
била непогасена и била несъбираема. Само тези фактически твърдения формират основанието на
иска в частта за претендираната вреда, по което основание съдът дължи произнасяне.
3. Предварително следва да се отбележи, че само по себе си предоставянето в заем /кредит/ на
парична сума принципно не може да представлява имуществена вреда за кредитора във формата
на претърпяна загуба. Самото имуществено разпореждане е станало със съгласието на кредитора.
По-важното обаче е, че при подобно кредитиране имущественият актив на кредитора не намалява
– предоставената в заем сума се трансформира в парично вземане към длъжника в същия размер,
т.е. нетният ефект спрямо имуществото на кредитора е неутрален – то нито намалява, нито се
увеличава като стойност. Възникналото срещу кредитополучателя вземане също е вид имуществен
актив, но икономическата полза за кредитора от този актив не е толкова непосредствена, както
прякото притежание на парични средства. В икономически смисъл паричното вземане
представлява „пари на път“, т.е. възможност за бъдещо придобиване на парични средства, които
са всеобщ еквивалент, измерител и способ за натрупване на богатство, чрез който могат да се
придобиват други активи. По тази причина стопанската изгода за кредитора от вземането се
съизмерява с неговата изпълнимост /събираемост/. Вземането е изпълнимо, ако длъжникът има
намерение и възможност да го изпълни доброволно, а при липса на доброволно изпълнение – ако
кредиторът може да го събере чрез способите на принудителното изпълнение. Ако длъжникът не
изпълни доброволно задължението си, то тогава за кредитора съществува възможност да се
удовлетвори за вземането от цялото секвестируемо имущество на длъжника, което служи за общо
обезпечение на неговите кредитори съгласно чл. 133 ЗЗД, или от имуществото на трети лица,
които са обезпечили вземането – ако има такова обезпечение. Следователно, при събираемост на
паричното вземане, неговата номинална стойност съответства напълно на реалната стойност на
този имуществен актив, поради което и предоставената в заем /кредит/ парична сума не
представлява вреда за кредитора, тъй като няма нетно намаление на имуществения му актив.
Ако вземането не може да се удовлетвори чрез способите на принудителното изпълнение /напр.
поради липса на имущество на длъжника и третите лица, които отговарят за дълга/, то е
несъбираемо. В тази хипотеза то се обезценява, тъй като неговата номинална стойност не отговаря
на реалната му стойност като актив, срещу който могат да се придобият реални парични средства.
Поради това ако вземането е несъбираемо, то предоставената в заем парична сума представлява
невъзвратим разход за кредитора, т.е. претърпяна загуба за него. Възможно е вземането да е
3
частично събираемо, в който случай загубата за кредитора е частична. Следователно, само в
подобна хипотеза несъбраната част от вземането би представлявало вреда за банката по смисъла на
чл. 57, ал. 3 ЗБН. В случая ищецът твърди именно това по отношение на предоставената на
кредитополучателя „Хедж Инвестмънт България“ АД главница в размер на 7 000 000 евро. Не е
предявен иск за други несъбрани по този договор вземания – лихви, неустойки, разноски и др.,
поради което те са извън предмета на настоящото дело.
4. Доколкото в тежест на ищеца е да докаже всички елементи от фактическия състав на
отговорността по чл. 57, ал. 3 ЗБН, вкл. и вредата, както правилно е указал СГС в определението
си от 15.03.2021 г., то в негова тежест е да докаже и несъбираемостта на вземането. Тази
несъбираемост не се предполага и извод за нея не може да се направи само от липсата на доказано
доброволно изпълнение от длъжника, тежестта за което е на ответниците по този иск. Поради това
съдебната практика с основание приема, че несъбираемостта на вземането се установява от
доказани предприети от ищеца адекватни съдебни и изпълнителни действия срещу длъжника,
които са останали напълно или частично безрезултатни, т.е. при напълно изчерпени процесуални
способи за принудително събиране на вземането.
Банката – кредитор следва да е предявила вземането в рамките на индивидуално или
универсално принудително изпълнение срещу длъжника и да е предприела всички необходими
правни действия за събирането му. Ако вземането е предявено за събиране в рамките на
производство по несъстоятелност срещу длъжника, то едва след окончателното приключване на
това производство може да се установи каква е несъбраната част от него, погасяваща се по силата
на чл. 739 ТЗ и само тя може да представлява вреда за кредитора по смисъла на чл. 57, ал. 3 ЗБН –
така решение № 60151/5.01.2022 г. по т. д. № 2272/2020 г. на ВКС, ІІ т.о. При липса на открито
производство по несъстоятелност, банката следва да е предприела индивидуално съдебно
преследване и индивидуално принудително изпълнение, в което да е установено, че липсва
достатъчно секвестируемо имущество на длъжника, поради което вземането не може да се
удовлетвори – изцяло или частично. Едва тогава съдът може да приеме, че вземането е
несъбираемо.
5. В настоящия случай единственото твърдяно от ищеца правно средства, предприето от него за
събиране на вземанията по процесния договор за кредит от 17.04.2014 г., е подадената от него
молба от 26.02.2015 г. по чл. 625 ТЗ срещу длъжника „Хедж Инвестмънт България“ АД, по което е
образувано т.д. № 1189/2015 г. на СГС. Това производство обаче е било прекратено с определение
от 2.11.2017 г. поради извършено от ищеца оттегляне на молбата му по реда на чл. 232 ГПК. От
вписванията в ТР е видно, че срещу това дружество няма друго открито производство по
несъстоятелност.
По делото няма данни, а и самият ищец не твърди, да е инициирал други съдебни производства
срещу длъжника. Противно на приетото в обжалваното решение, такива твърдения и данни
липсват дори и за инициирано заповедно производство по чл. 417 ГПК – подобни данни не се
съдържат и в приетото заключение на ССЕ, на което се е позовал СГС. Друг е въпросът, че само
снабдяването със заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК не е достатъчно, а е необходимо
впоследствие ищецът да е образувал и изпълнително производство по ГПК, в което да са правени
неуспешни опити за събиране на вземането. Твърдения и данни за такова също липсват по делото.
При това положение несъбираемостта на процесното вземане за главница по договора за кредит
от 17.04.2014 г. не е доказана по никакъв начин. Следователно, не е доказана настъпилата за ищеца
4
вреда в разяснения по-горе смисъл. Това е достатъчно за неоснователност на исковете по чл. 57,
ал. 3 ЗБН.
6. Същевременно, установи се, че в хода на първоинстанционното производство ищецът се е
разпоредил с вземанията си по процесния договор за кредит от 17.04.2014 г., като е прехвърлил
същите на „Държавна консолидационна компания“ ЕАД с договор за продажба на вземания от
18.09.2017 г. /видно от уведомлението на л. 1216 от делото на СГС/ за цена от 11 136 483,52 лв.
Във връзка с това ищецът е заявил за първи път с молба от 23.11.2021 г. /което поддържа и във
въззивната жалба/, че вредата се изразявала в разликата между цената, получена от банката за
продажба на това вземане /11 136 483,52 лв./ и общият размер на задълженията по кредита /22
901 771,83 лв./. Така променените фактически твърдения за вредата правилно са приети от СГС
като излизащи извън основанието на иска, без да е заявено изменение на основанието в срока по
чл. 372 ГПК, поради което те не са част от предмета на настоящия иск и не могат да се разглеждат.
Това е друг вид вреда, различна от първоначално заявената.
Независимо от това и за пълнота следва да се отбележи, че дори и да бяха в рамките на
предмета на иска, тези нови факти също нямаше да обусловят неговата основателност.
Доброволното разпореждане на ищеца с вземането на по-ниска цена от неговата номинална
стойност се дължи единствено на неговата воля за това, т.е. то е в пряка причинна връзка само с
неговото действие, а не с действията на ответниците. Ищецът се е съгласил с тази цена, т.е. с
твърдяното от него увреждане, което пък изключва и противоправността. Отговорността на
ответниците не може да бъде ангажирана за резултата от подобно доброволно предприето от
ищеца действие. По този ред те могат да отговарят само за несъбираемо вземане, т.е. за вземането,
което обективно не може да се събере /изцяло или частично/. След подобно разпоредително
действие между твърдяната вреда и твърдените деяния на ответниците се прекъсва пряката и
непосредствена причинна връзка. Такава е налице само с разпоредителното действие /договора за
цесия/, което се явява пряката причина за получената цена, която самият ищец е уговорил с
купувача на вземането. Ответниците нямат участие в уговарянето на цената, поради което не могат
да отговарят за нея. От друга страна, след цедирането на вземането ищецът губи възможността да
събере същото, тъй като не е повече негов титуляр, т.е. да установи, че то е несъбираемо. Отделен
е въпросът, че и след цедирането на вземането не е установена несъбираемостта, тъй като не са
установени предприети от цесионера правни действия срещу длъжника. Следва да се отбележи и
това, че по настоящото дело като вреда е заявена само главницата от 7 000 000 евро по процесния
договор за кредит, а предмет на цесията са всички вземания по този договор /вкл. лихви, разноски
и др./, като липсва яснота каква част от получената цена е именно за главницата.
Ето защо и като краен извод следва да се посочи, че поради липса на доказана несъбираемост на
процесното вземане по договора за кредит от 17.04.2014 г. липсва доказана вреда за ищеца. Това
води до недоказан елемент от фактическия състав на отговорността по чл. 57, ал. 3 ЗБН, а от там –
и за липсата на основание за ангажиране имуществената отговорност на ответниците като
администратори на банката. Следователно, исковете са изцяло неоснователни.
Поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд по
отношение на предявените искове въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като
неоснователна, а обжалваното с нея решение – потвърдено.
5
По разноските за производството
Въпреки този изход на спора разноски на ответниците не следва да се присъждат, предвид
липсата на искане и на доказателства в тази насока.
На осн. чл. 57, ал. 6 ЗБН и чл. 62, ал. 2 ЗБН ищецът следва да бъде осъден да заплати държавна
такса за въззивното производство в размер на 273 816,20 лв. (2 % върху 13 690 810 лв. – цената на
иска).
Така мотивиран Софийският апелативен съд,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 1.06.2022 г. по търг. дело № 1067/2017 г. на Софийския
градски съд, VІ-23 състав.
ОСЪЖДА „Корпоративна търговска банка“ АД /в несъстоятелност/ с ЕИК – *********,
със седалище и адрес на управление – гр. София, ул. „Граф Игнатиев“ № 10, да заплати на осн.
чл. 62, ал. 2 от ЗБН по сметка на Софийския апелативен съд държавна такса в размер на 273
816,20 лв., дължима за въззивното производство по търг. дело № 934/2022 г. на САС, 11 състав,
която такса да бъде събрана от масата на несъстоятелността.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието в производството на „Хедж Инвестмънт България“
АД с ЕИК – ********* в качеството на трето лице помагач на ответниците А. М. П., Г. П. Х. и И.
А. З..
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280
ГПК в 1-месечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6