О
П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ / 14.03. Година
2019 гр.
Стара Загора
СТАРОЗАГОРСКИ ОКРЪЖЕН СЪД ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ
На
14.03. 2019 година
В
закрито заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ХРИСТО СИМИТЧИЕВ
като
разгледа докладваното от съдията СИМИТЧИЕВ
т.д.
№ 160 по описа за 2018 година, за да се произнесе, съобрази:
Производството
е по реда на чл.365 и сл. ГПК.
Образувано
е по искова молба от „Б.“ АД,
ЕИК:***, със седълище и адрес на управление гр.С.***, представлявано от изп.
директор Х.Д.М. срещу „П.Х.“ АД, ЕИК:*** и синдика на „П.Х.“АД, с която е предявен
иск с правно основание чл.694, ал.2, т.1 от ТЗ.
Ищецът твърди, че с Решение № 314 от 25.10.2016 г. по търговско дело № 83/2014 г. по описа
на Окръжен съд - Стара Загора, е открито производство по несъстоятелност по отношение
на „П.Х.“АД. Решението за откриване на производството по несъстоятелност е
обявено по партидата на „П.Х.“ АД в търговския регистър към Агенция по
вписванията на 25.10.2016 г.
В срока по чл. 685, ал. 1 ТЗ, ищецът
предявил, като кредитор в производството по несъстоятелност на „П.Х.“ АД, свои
изискуеми вземания към „П.Х.“ АД, които били включени под т.6, т.7, т.8 и т.9 в
списъка с неприетите от синдика вземания, предявени в срока по чл. 685 ТЗ,
както следва:
- т. 6 - Вземане за непогасена главница
в размер на 5 541 671, 80 лева (пет милиона петстотин четиридесет и една хиляди
шестстотин седемдесет и един лева и осемдесет стотинки) по договор за безсрочен
депозит от 31.03.2008г., сключен между „Б.“ АД, в качеството на депозант и „П.Х.“АД.
т. 7 - Вземане за договорна лихва
върху главницата в размер на 1 076 078, 74 лева (един милион седемдесет и
шест хиляди седемдесет и осем лева и седемдесет и четири стотинки) за периода
м. юли 2009 г. до 28.11.2013 г.
т. 8 - Вземане за законна лихва върху
главницата в размер на 1 599 506,60 лева (един милион петстотин
деветдесет и девет хиляди петстотин и шест лева и шестдесет стотинки) за
периода от 24.12.2013г. /датата, на която вземането е станало изискуемо/ до
25.10.2016 г. /датата, на която е обявено в Търговския регистър при Агенция по
вписванията съдебното решение за откриване на производството по
несъстоятелността на „П.Х.“ АД/.
т. 9 - Вземане за законна лихва
върху главницата в размер на 47 815,39 лева (четиридесет и седем хиляди
осемстотин и петнадесет лева и тридесет и девет стотинки) за периода от
26.10.2016 г. /датата, следваща датата, на която е обявено в Търговския
регистър при Агенция по вписванията съдебното решение за откриване на
производството по несъстоятелността на „П.Х.“ АД/ до датата на предявяване на
вземанията пред съда по несъстоятелността - 25.11.2016 г.
Ищецът оспорил неприемането на
предявените от него вземания по законоустановения ред с възражение вх.
№55/04.01.2017 г. по т.д. №83/2014 г. по описа на ОС - Стара Загора.
На 08.06.2018 г., съдът се
произнесъл с Определение №655 по т.д. №83 от 2014 г. по описа на ОС - Стара
Загора, с което по реда на чл. 692 ТЗ одобрил списъците на приетите от
синдиците вземания. Определението е обявено в същия ден в Търговския регистър
при Агенция по вписванията по партидата на „П.Х.“ АД.
С определението по чл. 692 ТЗ,
възражението на „Б.“ АД по реда на чл. 690, ал. 1 от ТЗ по отношение на
горепосочените неприети вземания е оставено без уважение от съда.
Предвид изложеното, на основание чл.
694, ал. 2, т. 1 ТЗ, с настоящата искова молба, кредиторът „Б.“ АД предявил
искове за установяване съществуването на горепосочените неприети вземания към „П.Х.“
АД.
Старозагорският окръжен съд, в изпълнение на правомощията си по чл.7 ГПК,
включващи служебна проверка за допустимост на предявения иск, констатира
следното:
В хода на размяната на книжата между
страните, в подаденият отговор на ИМ от постоянния синдик на „П.Х.“АД И.В.,
същият е посочил, че сред предадените му от временните синдици документи на
длъжника, е открито уведомление от ищеца „Б.“АД до „П.Х.“АД за прехвърляне на
процесното вземане, предмет на настоящото дело, на “П.” АД по силата на Договор
за прехвърляне на вземане от 30.12.2016г. Представя уведомлението и моли съдът
да допусне съдебно - счетоводна експертиза, която да извърши проверка в
счетоводството на “Б.” АД и “П.” АД и установи, налице ли е надлежно
осчетоводяване на Договор за прехвърляне на вземане от 30.12.2016 г., по силата
на който “Б.” АД прехвърля на “П.” АД вземане в размер на 8 265 072.53 лв.
срещу “П.Х.” АД.
По този повод, в подадената доп. ИМ,
ищецът заявява, че не оспорва истинността на представеното уведомление за
прехвърляне на вземане от „Б.“ АД
на “П.” АД. Посочва, че
действително, с договор за прехвърляне на вземането от 30.12.2016г., „Б.“ АД е
прехвърлило процесните вземания на „П.” АД.
Независимо от това, ищецът поддържа,
че легитимиран да води настоящия иск по реда на чл.694, ал.2, т.1 ТЗ е цедентът
„Б.“ АД, а не правоприемника му „П.” АД. Излага съображения, че това е така,
защото на 25.11.2016г., вземанията са предявени в производството по
несъстоятелност от „Б.“ АД по реда на чл.685 ТЗ още преди да бъдат прехвърлени
на „П.” АД, а възражението срещу неприемането на вземанията по чл.690 ТЗ също е
подадено от „Б.“ АД, като носител на материалното право към този момент.
Излага съображения, че предмет на
иска по чл.694, ал.2, т.1 ТЗ е установяване съществуването на неприето вземане
и то към момента на предявяването му в несъстоятелността с молбата по чл.658 ТЗ. Счита, че легитимацията за предявяване на този иск принадлежи на кредитора
с неприето вземане, който е предявил вземането в срока по чл.685 ТЗ и е
направил възражение срещу неприемането му по реда на чл.690, ал.1 ТЗ, но съдът
е оставил възражението му „без уважение”. В случая, кредиторът с неприето
вземане е „Б.“ АД и предмет на настоящото дело по чл.694, ал.2, т.1 ТЗ е да
бъде установено съществуването на вземането му към момента на предявяването му
в производството по несъстоятелност на „П.Х.” АД, а този момент несъмнено
предхождал прехвърлянето на вземането на „П.” АД, което било видно и от
представеното по делото уведомление. Посочва, че има функционална връзка между
производството по предявяване и приемане на вземанията на кредиторите в
несъстоятелността и исковото производство за установяване на тези вземания по
реда на чл.694 ТЗ, като последното се явява своеобразно продължение и последващ
етап от първото, поради което правото на иск по чл.694 от ТЗ е на кредитора,
който е предявил неприетото вземане, а приобретателят ще се ползва от изхода на
производството и ще бъде обвързан от решението. Поддържа, че в настоящата
хипотеза на частно правоприемство по договор за цесия, цесионерът „П.” АД нямал
качеството на кредитор с неприето вземане, който е направил възражение срещу
неприемането му по реда на чл.690, ал.1 ТЗ. Счита, че с предявяването на иска
по чл.694 ТЗ е създадена висящност на исковия процес от момента на предявяване
на вземането с молбата по чл.685 ТЗ, към който момент цедентът „Б.” АД е
носител на спорното право, поради което същият има легитимация, като ищец по
делото. В случая, била приложима разпоредбата на чл.226, ал. 1, но и ал.2 и
ал.3 ГПК. В този смисъл, посочва разрешението дадено с Тълкувателно решение № 3
от 2014г. на ОСГТК на ВКС по въпроса в т.10, буква „в”, на което се позовавал
ищеца, като счита, че мотивите изложени в тълкувателното решение са релевантни
и в настоящия случай и следва да се приложат по аналогия, защото касаят
аналогична правна хипотеза.
Съдът не споделя гореизложените
доводи, с които се обосновава наличието на активна процесуална легитимация на
ищеца по предявения иск, като счита, че за ищеца липсва основна положителна
процесуална предпоставка за допустимост на иска, от категорията на абсолютните,
а именно – правен интерес.
За да е налице такъв интерес,
потърсената чрез предявяването на иска защита следва да доведе, респ. да се
твърди от ищеца, че ще доведе до съответен, изгоден за него, правно значим
резултат. В случая обаче, ищецът сам посочва, че по силата на договор от
договор за прехвърляне на вземането от 30.12.2016г., „Б.“ АД е прехвърлило
процесните вземания на „П.” АД и че от този момент нататък, последното е
титуляр на същите. Действително, въпросната смяна на титуляра на вземането към
длъжника „П.Х.“АД е настъпила, след като същото е предявено в производството по
несъстоятелност от „Б.“ АД по реда на чл.685 ТЗ. Спорно е доколко „Б.“АД е било
титуляр на вземането и към датата на подаване на възражение от срещу неприемането на вземанията по чл.690 ТЗ, тъй
като пощенското клеймо на пратката с възражението е също с дата 30.12.2016г.
Независимо от горното, обаче, релевантен
според съда, при преценка за наличието на правен интерес за ищеца от предявения
иск, е безспорният, признат от самия ищец факт, че „Б.“ АД не е било титуляр на
вземането, предмет на иска по настоящото дело, към датата на подаване на
исковата молба, по която е образувано настоящото дело. Няма спор, че
предявяването на исковете по чл.694, ал.1-3 ТЗ е обусловено от протекло преди
това производство по чл.692, ал.2-4 ТЗ, завършило с определение на съда по
несъстоятелността по чл.692, ал.4 ГПК. Няма никакво съмнение и че именно в
преклузивния 14-дневен срок от обявяването на определението на съда по
несъстоятелността по чл.692, ал.4 ГПК, кредиторът с неприето вземане може и
следва да предяви иск за установяване съществуването на неприетото вземане, тъй
като в противен случай ще се преклудира правото му на иск.
Тук е мястото обаче да се направи
важно разграничение между производството по гл.43 „Предявяване на вземания“,
чл.685-чл.695 ТЗ и заповедното производство по гл.37 от ГПК. Това е необходимо,
защото тезата на ищеца е, че с предявяването на иска по чл.694 ТЗ, е създадена
висящност на исковия процес от момента на предявяване на вземането с молбата по
чл.685 ТЗ, към който момент цедентът „Б.” АД е бил носител на спорното право,
поради което същият има легитимация и като ищец по делото.
Настоящият съд намира тази позиция
за съвършено грешна по следните причини:
Висящността на иска по чл.694,
ал.1-3 ТЗ не възниква от датата на предявяване на вземането. При заповедното
производство, висящността на производството по иска по чл.422 ГПК възниква от
един по-ранен, предхождащ подаването на исковата молба, момент, а именно –
датата на подаване на заявлението по чл.410 или чл.417 ГПК, по силата на
изрична законова норма – чл.422, ал.1 ГПК. Аналогична норма в гл.43 „Предявяване на вземания“ на ТЗ обаче липсва, а
съответно приложение на ГПК, на основание чл.621 ТЗ и конкретно на визираната
по-горе норма на чл.422, ал.1 ГПК, е недопустимо, както защото производството
по гл.43 „Предявяване на вземания“, чл.685-чл.695 ТЗ, е именно съвкупност от
особени разпоредби, уреждащи изчерпателно уредените в същата производства, така
и защото целта, характера и самата процедура при двете производства е съвсем
различна. Една съществена разлика например е, че подаването на заявление за
издаване на заповед за изпълнение не прекъсва давността за вземането, докато с
предявяването на вземането, давността се прекъсва и спира да тече, докато трае
производството по несъстоятелност. Друга разлика е, че аналогична на
производството по чл.692, ал.2-4 ТЗ процедура в заповедното производство
липсва. Освен това, в чл.694 ТЗ липсват аналогични на заповедното производство
разпоредби за даване на указания от съда, че може да се предяви иск, не се
довнася държавна такса, има множество съществени различия и в страните, които
са легитимирани да участват и да встъпят в производството, както и по отношение
обхвата на установителното действие на влязлото в сила решение по иск по чл.422 ГПК и по иск по чл.694, ал.1-3 ГПК.
По изложените съображения, съдът
счита, че в случая е абсолютно неприложима разпоредбата на чл.226, ал. 1, вкл.
и ал.2 и ал.3 ГПК, както поддържа ищеца, тъй като висящността на иска по чл.694 ТЗ възниква от датата на подаване на ИМ, поради което в случая не е налице
прехвърляне на спорното право в течение на производството, при което делото да
следва своя ход между първоначалните страни. Напротив, в случая, ищецът, като
кредитор на длъжника, с неприето вземане, е прехвърлил възмездно същото след
предявяването му в производството по несъстоятелност, но преди завеждането на
иска по чл.694 ТЗ за установяване на съществуването му, на икономически
заинтересовано трето лице, при липса на висящ процес. Ефектът на извършеното
прехвърляне е, че „Б.“АД е престанало да бъде кредитор на „П.Х.“АД, като такъв
е станало третото лице „П.“АД. Доколкото прехвърлянето на вземанията на
кредиторите по време на висящата несъстоятелност не е забранено от закона,
ефектът от извършването му е просто промяна на титуляра на съответното вземане,
което се съобразява в съответния етп от производството по несъстоятелност от
синдика, съда по несъстоятелността и съответно от другите състави на съда по
несъстоятелността, гледащи исковете по чл.694 ТЗ. Тоест, дори в списъка на
приетите вземания да фигурира цедента, след като цесионера е валидно придобил
правата му в един по-късен момент, няма пречка от този момент насетне вече той
да участва като кредитор на длъжника в съответната фаза на производството по
несъстоятелност. Нещо повече, в случая придобитото от цесионера вземане е било
включено в списъка на неприетите вземания, поради което, именно цесионерът „П.“АД
е бил материално-правно и процесуално правно легитимиран да предяви иска по
чл.694, ал.2 ТЗ, след като е придобил вземането, докато е текъл срока по чл.694,
ал.6 ТЗ. Именно той е и лицето, което разполага с правен интерес от
предявяването му, тъй като преклудирането на правото на иск по чл.694, ал.2 ТЗ,
респ. стабилизирането на списъка на непритетите вземания, в което е включено
придобитото от „П.“АД вземане ще засегне именно него, а не цедента „Б.“АД,
който вече се е удовлетворил чрез извършената на 30.12.2016г. цесия и няма
повече нито интерес от участие в производството по несъстоятелност, нито
основание за това. При това, в настоящата хипотеза ищецът на практика е
предявил чужди права, при липса на уредена в ТЗ такава възможност, което
съгласно чл.26, ал.2 ГПК е недопустимо. А чл.27, ал.1 ГПК доразвива горното
правило още по-ясно – „Процесуално правоспособен е този, който е правоспособен
по материалното право“.
Предвид изложените по-горе
съображения, неоснователно се явява позоваването от ищеца на разрешението,
дадено с Тълкувателно решение № 3 от 2014г. на ОСГТК на ВКС, по въпроса в т.10,
буква „б”, а именно:
„Налице ли са
процесуалните предпоставки за съществуването и надлежното упражняване на
правото на иск по чл.422 ГПК в случаите, когато е настъпило универсално или
частно правоприемство на страната на заявителя или на длъжника след издаване на
заповедта за изпълнение, и кои са легитимираните страни в производството по
установителния иск, във връзка с което
ищецът счита, че изложените мотиви в тълкувателното решение са релевантни и в
настоящия случай и следва да се приложат по аналогия, защото касаят аналогична
правна хипотеза. Видно е от мотивите по т.10б, че даденото разрешение е
предпоставено и основано изключително от спецификите на заповедното
производство и по специално относно момента, от които по силата на изричната
норма на чл.422, ал.1 ГПК се счита за предявен иска за съществуване на вземането
(от датата на подаване на заявлението):
При настъпило частно правоприемство,
легитимиран да предяви иска е праводателят - заявител в заповедното
производство, на когото съдът е дал указанията по чл.415, ал.1 ГПК. Исковият
процес продължава между заявителя и ответника по правилото на чл.226 ГПК със
съответно приложение и на нормите на 226, ал.2 и ал.3 ГПК. В хипотезата на
частно правоприемство по договор за цесия, цесионерът няма качеството на
заявител и указанията по чл.415, ал.1 ГПК се дават от съда на цедента, който е
легитимиран да предяви иска. С
предявяването на иска е създадена висящност на исковия процес от момента на
подаване на заявлението, към който момент цедентът е носител на спорното право,
поради което същият не предявява чужди права пред съд. В течение на делото той
е праводател на прехвърленото спорно право и първоначална страна по смисъла на
чл.226, ал.1 ГПК. По тези съображения искът би могъл да се предяви и от
цесионера при спазване на срока по чл.415, ал.1 ГПК, който и по отношение на
него тече от датата на връчване на указанията на съда на цедента.
Както вече бе посочено, аналогична
на чл.422, ал.1 ГПК норма в производството по предявяване на вземания по ТЗ
няма. В същото, съдът по несъстоятелността също така не дава указания на кредитора
с неприето вземането, чието възражение е оставено без уважение, че може да
предяви иск за установяване на вземането си, като при липса на създадена
висящност по такъв иск към датата на извършването на процесната цесия, липсват
основания за приложение на чл.226, ал.1 ГПК, респ. за съобразяване на
задължителните указания на ВКС по т.10, б от ТР относно заповедното
производство.
В обобщение, след като ищецът сам
твърди, че не е бил носител на заявеното с иск материално право към датата на
подаване на ИМ в съда, което се установява и от представените по делото
доказателства, се налага извод, че за него липсва, както правен интерес от
предявения по делото иск, така и законово установено право да предявява
материалното право, предмет на иска, от името на действителния му титуляр към
датата на подаване на ИМ – цесионера „П.“АД. В случая, следва да се отбележи и
че длъжникът е бил уведомен за извършената цесия от предишния кредитор „Б.“АД,
видно от представеното с доп. ИМ уведомление по чл.99, ал.3 ЗЗД.
Предвид гореизложеното, следва да се
прекрати като недопустимо производството по настоящото дело, образувано по
предявеният от „Б.“ АД срещу „П.Х.“ АД иск за признаване за установено, че „Б.“
АД, ЕИК *** има следните вземания към „П.Х.“ АД - в производство по
несъстоятелност, с ЕИК: ***, а именно:
- Вземане за непогасена главница в
размер на 5 541 671, 80 лева (пет милиона петстотин четиридесет и една хиляди
шестстотин седемдесет и един лева и осемдесет стотинки) по договор за безсрочен
депозит от 31.03.2008 г., сключен между „Б.“ АД, в качеството на депозант, и „П.Х.“
АД.
- Вземане за договорна лихва в
размер на 1 076 078, 74 лева (един милион седемдесет и шест хиляди седемдесет и
осем лева и седемдесет и четири стотинки) за периода м.юли 2009г. до
28.11.2013г.
- Вземане за законна лихва върху
главницата в размер на 1 599 506,60 лева (един милион петстотин деветдесет и
девет хиляди петстотин и шест лева и шестдесет стотинки) за периода от
24.12.2013 г. /датата, на която вземането е станало изискуемо/ до 25.10.2016 г.
/датата, на която е обявено в Търговския регистър при Агенция по вписванията
съдебното решение за откриване на производството по несъстоятелността на „П.Х.“
АД/.
- Вземане за законна лихва върху
главницата в размер на 47 815,39 лева (четиридесет и седем хиляди осемстотин и
петнадесет лева и тридесет и девет стотинки) за периода от 26.10.2016 г. до
датата на предявяване на вземанията пред съда по несъстоятелността - 25.11.2016
г.
- вземане за законна лихва върху
главницата за периода от 26.11.2016г. (датата след датата на предявяване на
вземанията) до окончателното погасяване на вземанията.
Водим от горното и на основание
чл.7, чл.26, ал.2, чл.124, ал.1 ГПК, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ПРЕКРАТЯВА производството по търг.
дело №160/2018г. по описа на С. окръжен съд, образувано по предявеният от „Б.“
АД, ЕИК:***, със седалище и адрес на управление гр.С.***, представлявано от
изп. директор Х.Д.М. срещу „П.Х.“ АД, ЕИК:*** и синдика на „П.Х.“АД иск за
признаване за установено, че „Б.“ АД, ЕИК *** има следните вземания към „П.Х.“
АД - в производство по несъстоятелност, с ЕИК: ***, а именно:
- Вземане за непогасена главница в
размер на 5 541 671, 80 лева (пет милиона петстотин четиридесет и една хиляди
шестстотин седемдесет и един лева и осемдесет стотинки) по договор за безсрочен
депозит от 31.03.2008 г., сключен между „Б.“ АД, в качеството на депозант, и „П.Х.“
АД.
- Вземане за договорна лихва в
размер на 1 076 078, 74 лева (един милион седемдесет и шест хиляди седемдесет и
осем лева и седемдесет и четири стотинки) за периода м.юли 2009г. до
28.11.2013г.
- Вземане за законна лихва върху
главницата в размер на 1 599 506,60 лева (един милион петстотин деветдесет и
девет хиляди петстотин и шест лева и шестдесет стотинки) за периода от
24.12.2013 г. /датата, на която вземането е станало изискуемо/ до 25.10.2016 г.
/датата, на която е обявено в Търговския регистър при Агенция по вписванията
съдебното решение за откриване на производството по несъстоятелността на „П.Х.“
АД/.
- Вземане за законна лихва върху
главницата в размер на 47 815,39 лева (четиридесет и седем хиляди осемстотин и
петнадесет лева и тридесет и девет стотинки) за периода от 26.10.2016 г. до
датата на предявяване на вземанията пред съда по несъстоятелността - 25.11.2016
г.
- вземане за законна лихва върху
главницата за периода от 26.11.2016г. (датата след датата на предявяване на
вземанията) до окончателното погасяване на вземанията,
поради недопустимост на предявения
иск.
Определението подлежи на обжалване с
частна жалба, в 1-седмичен срок от съобщението, пред Пловдивския апелативен
съд.
ОКРЪЖЕН
СЪДИЯ