№ 2
гр. Пловдив , 16.03.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 2-РИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ в
публично заседание на двадесет и девети януари, през две хиляди двадесет и
първа година в следния състав:
Председател:Надежда И. Желязкова
Каличкова
Членове:Нестор С. Спасов
Радка Д. Чолакова
при участието на секретаря Катя Н. Митева
като разгледа докладваното от Нестор С. Спасов Въззивно търговско дело №
20205001000485 по описа за 2020 година
установи следното:
Производство по чл. 258 и сл. от ГПК.
Повод за образуване на делото е изходяща Д. Ц. К., ЕГН **********, **** въззивна
жалба против постановеното по т. дело № 101/2019 г. по описа на ПзОС решение, с което по
предявен от „Ю. Б.“ АД, ЕИК *********, **** срещу Д. Ц. К., ЕГН **********, **** иск по
чл. 422 от ГПК е прието за установено по отношение на ответника Д. Ц. К., че дължи на „Ю.
Б.“ АД по договор за кредит за рефинансиране на жилищен кредит ** ***** от 30.06.2009 г.
съобразно издадена заповед за незабавно изпълнение № 229 от 29. 01. 2019 г. по ч. гр. дело
№ 381/2019 г. на Пз РС следните суми:
- 52 021, 80 CHF, главница ведно със законна лихва върху нея за периода от 28.01.2019 г.
до окончателно изплащане на задължението,
- 9162,96 CHF договорна лихва за редовен кредит за периода от 07.03.2016 г. до
22.01.2019г.,
- 4571,77 CHF договорна лихва за просрочен кредит за периода от 07.03.2016г. до
22.01.2019г. ,
1
- 19, 31 CHF такси за периода - 08.11.2016 г. и 22.01.2019 г.,
- 129, 23 CHF застраховки за периода от 10.03.2016 г. до 22.01.2019 г. ,
- 474 лв. нотариални такси и
Д. Ц. К., ЕГН **********, **** е осъден да заплати на „Ю. Б.“ АД ЕИК *********
разноски съобразно издадената заповед за незабавно изпълнение размер на 4 978,72 лв. и
разноски в първоинстанционното производство в размер на 2 586,18 лева.
В жалбата са изложени подробни съображения за неправилност и незаконосъобразност на
решението, отправено е искане за отмяната му и постановяване на друго, с което искът да
бъде отхвърлен.
Насрещната страна е изразила становище за неоснователност на жалбата.
Съдът след запознаване с акта предмет на обжалване, събраните пред двете инстанции
доказателства и становищата на страните намери за установено следното:
На 16.05.2019 г. в Пз ОС е постъпила изходяща от „Ю. Б.“ АД, ЕИК *********, гр. С.
искова молба против Д. Ц. К., ЕГН **********, гр. П..
Обстоятелствената част на същата започва с това, че на 30.06. 2009 г. между ищеца и
ответника като кредитополучател бил сключен договор за кредит за рефинансиране на
жилищен кредит ** *****. С него банката предоставила на кредитополучателя кредит в
размер на равностойността в швейцарски франкове на 41 000 евро.
Сочи се, че с оглед уговорката на чл. 2 договорената сума се усвоява по сметка на
кредитополучателя, като видно от представеното с исковата молба приложение № 1 от
договора по тази сметка били преведени 60 190, 03 швейцарски франка. С това действие
задължението на банката свързано с отпускане на кредита било изпълнено.
Крайният срок за погасяване на кредита бил определен на 225 месеца считано от датата на
усвояването му.
Размерът на дължимата годишна възнаградителна лихва според чл. 3, ал.1 от договора бил
равен на разликата между базовия лихвен процент на банката за жилищни кредити валиден
за съответния период и числото 0, 05. Посочено е, че при подписване на договора БЛБ бил 7,
2 %.
Говори се и за уговорка постигната в чл. 3, ал.3 от договора, според която при просрочие на
погасителна вноска, а и при настъпване на предсрочна изискуемост на кредита,
кредитополучателят ще дължи лихва върху забавената вноска, респ. предсрочно
изискуемата сума в размер равен на сбора между лихвата за редовна главница и надбавка от
10 пункта.
2
Съответно се сочи, че длъжникът спрял да изпълнява задълженията произтичащи от чл. 6, 1
и чл. 7, ал.1 от договора. В тази връзка се споменава, че съгласно чл. 18, ал. 1 от договора и
чл. 60, ал.2 от ЗКИ банката има право да обяви кредита за предсрочно изискуем без да се
прекратява действието на договора при неплащането на която и да е погасителна вноска.
Това станало с нотариална покана от 13.04.2018 г. на Нотариус М. Д.-С. с рег. № ***, която е
връчена на длъжника на 25.05.2018. Самото неизпълнение видно от изложеното в исковата
молба се свързва с неплащане на вноска с падеж 07.07.2013 г.
По- надолу в ИМ се излага, че след обявяване на предсрочната изискуемост не са
извършени никакви плащания, което наложило да се предприемат действия по подаване на
заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение на основание чл. 417, т.2 от ГПК.
Посчено е, че към момента на подаване на заявлението размерът на дължимите по
договор за кредит за рефинансиране на жилищен кредит ** ***** суми били:
- 53 235, 40 CHF главница,
- 15 851, 20 CHF договорна лихва за редовен кредит,
- 7 642, 12 CHF договорна лихва за просрочен кредит,
- 706, 60 CHF такси,
- 300, 75 CHF застраховки и
- 548, 40 лв. нотариални такси .
Със самото заявление обаче била поискано издаване на заповед за незабавно
изпълнение и ИЛ за част от горните вземания, както следва:
- 52 021, 80 CHF, главница ведно със законна лихва върху главницата за периода от
28.01.2019 г. до окончателно изплащане на задължението,
- 9162,96 CHF договорна лихва за редовен кредит за периода от 07.03.2016 г. до 22. 01. 2019
г.,
- 4571,77 CHF договорна лихва за просрочен кредит за периода от 07. 03. 2016 г. до 22. 01.
2019 г. ,
- 19, 31 CHF такси за периода - 08.11.2016г. и 22.01.2019г.,
- 129, 23 CHF застраховки за периода от 10. 03. 2016 г. до 22. 01. 2019 г. и
- 474 лв. нотариални такси
По него било образувано ч. гр. дело № 181/2019 г. на Пз РС и били издадени заповед за
3
изпълнение и ИЛ за поисканите суми. На заявителя били присъдени и разноски от общо
4978, 72 лв.
Издаденият ИЛ станал повод за образуване на изпълнително дело. По същото длъжникът
бил уведомен за издадената заповед и подал възражение пред ПРС срещу заповедта, за
което банката била уведомена на 23.04.2019 г. Така изложеното обуславяло и правният й
интерес да предяви с исковата молба предмет на настоящето дело иск за установяване
съществуването на вземанията предмет на заповедта.
В срока по чл.367 от ГПК ответникът е подал отговор, в който е изразено ставонище за
неоснователност на исковата претенция.
В него на първо место е възразено, че вземането на банката по договора за кредит е погасено
по давност. Аргументите в тази насока се извеждат от това, че на основание чл. 18, ал.2 от
сделката предсрочната изискуемост на кредита настъпвала автоматично, без да нужно
отправяне на изявления от страна на банката до кредитополучателя при неиздължаване на
три последователни месечни вноски изцяло или частично. Твърди се, че ответникът от
07.06.2013 г. извършвал само частични погасявания на вноски по договора за кредит, което
сочело, че от 07.09.2013 г. кредитът станал предсрочно изискуем. Това пък според ищеца
водело до извод, че давността за вземанията по вече предсрочно изискуемия кредит е
изтекла на 07.09.2018 г., а заявлението било подадено през 2019 г., което налагало извод, че
те са погасени по давност.
По- надолу в отговора се споменава, че ако не се сподели това становище то се прави
възражение за недействителност на договора поради липса на погасителен план и общи
условия към него. В тази връзка ответникът се позовава на чл. 58, ал.2 от ЗКИ и сочи, че
въпреки посочването в чл. 6 от договора, че неразделна част от същия е погасителен план
такъв не е подписван от ответника и не му е предоставян. Споменато е съответно, че
представения с ИМ план не му е известен и не е подписван от него. За размера на
дължимите вноски завява, че научавал след устна информация.
Твърди се също, че не са му предоставени и ОУ към договора въпреки, че според чл. 31
неразделна част от него са и ОУ на банката за отпускане и обслужване на кредити на ФЛ.
Наред с това в отговора е изразено становище за недължимост на претендираните
договорни лихви , както и такова за наличие на неравноправни клаузи.
Недължимостта на лихвите се извежда от това, че предсрочната изискуемост на кредита
настъпила на 07.09.2013 г. и от тази дата върху предсрочно изискуемата сума съгласно
приетото в ТР № 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС не следва да се начислява договорената
възнаградителна лихва и такава за просрочие, а само законна по 86 от ЗЗД.
Евентуално е изразено становище, че ако съдът приеме, че предсрочната изискуемост е
станала факт на 25.05.2018 г., то двата вида претендирани с ИМ лихви са недължими за
4
времето от 25.05.2018 г. до 22.01.2019 г. Изразено е и становище, че е невъзможно да се
претендира за времето от 07.03.2016 г. до 22.01.2019 г. лихва за редовен кредит и такава за
просрочен.
По отношение на уговорката за начисляване на лихва за просрочие е казано, че същата има
характер на неустойка и е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Наличието на
такова се извежда от факта, че тя била прекомерна и се отклонявала от присъщите функции
на неустойката. В тази връзка е отправено и евентуално искане за намаляване на същата на
основание чл. 92, ал.2 от ЗЗД.
Възражението за наличие на неравноправни клаузи по смисъла на чл.146 ал.1 от ЗЗП и
чл.143 ал.1 на първо место касае договорките предвиждащи възможност за едностранна
промяна на Тарифата за условията, лихвите, таксите и комисионните.
В тази връзка се говори за неравноправност на уговорките постигнати в чл. 3, ал.1 и ал.5,
чл.6, ал. 3 и чл. 12 ал.1 от договора. В подкрепа на тези си твърдения ответникът прави
позоваване и на Директива 93/13 ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г.
Доводи за неравноправност са изложени и относно уговорките касаещи валутата на кредита.
Такива според ответника са материализирани в чл.1, чл.2, чл. 6, чл. 21, чл. 22 и чл. 23.
Съответно след анализ на същите е изложено и становище, че от тях неравноправен
характер имат тези намиращи се в чл.1, ал.1 и ал.3, чл.2, ал.1 и ал.3 и чл. 23 от договора.
В подкрепа на доводите за неравноправност е направено проследяване на курса швейцарски
франк/евро в периода 2009-2019 г. Посочено е че франкът се е покачвал спрямо еврото и че
банката така печелела не само от повишаването във времето на валутния курс на
швейцарския франк към еврото/лева, но и от разликата между курс „купува“, по който се
изчислявал кредита при отпускането му и курс „продава“, по който той се изчислявал при
погасяването му. По отношение на споменаваните валутни разлики се прави извод, че не са
част от основния предмет на договора за кредит, нито представляват цена на финансова
услуга. На тази база и с оглед приетото в решение С-26/13 на СЕС се твърди, че клаузите
уреждащи превалутирането на отпуснатия кредит от франкове в евро, погасяването му в
евро при курс към франка определен от банката са неравноправни. В тази връзка се сочи и
това, че реално по кредита към момента на отпускането му банката се е лишила от
стойността на 41 000 евро с оглед на факта, че ответникът е имал право да се разпорежда не
със сума предоставена му във франкове, а с равностойността на същите равняваща се на
41 000 евра Така се сочи, че реално ищецът е намалил имуществото си точно с 41 000 евро и
било изключително увреждащо ответникът/потребител/ да поема разликата в курса на шв.
франк към еврото в различни моменти от договора при условие, че банката не е намалила
имуществото си с франкове, а с евро.
Наред с това е посочено, че с включването на чл. 23, като част от процесния договор,
ищецът формално се е опитал да демонстрира спазване на принципа на добросъвестност
5
прогласен в чл.143 ЗЗП. Твърдението за формалност се извежда от това, че в клаузите на чл.
23 липсва ясно, разбрано и подробно посочване на обстоятелствата, които оказват влияние
на курса на валутата и то за период от време равен на този на договора за кредит.
Твърди се също, че съдържанието на договора създавало неяснота досежно валутата, в която
се отпускал кредита и по точно дали тя е евро или швейцарски франка. В тази връзка се
сочи, че ако кредитът е в швейцарски франкове е следвало да се посочи конкретно
отпусканият в тази валута размер, а на де се изпише, че той се равнява на равностойността
във франкове на 41 000 евро. В тази връзка се твърди, че с оглед изписването в договора на
сумата от 41 000 евро то именно в тази валута е следвало да се отпусне кредит, което обаче
не било сторено.
Наред с това се споменава, че размерът на кредита във франкове бил трудно определяем
съгласно уговорките в чл. 1, ал.3 от договора. В подкрепа на това се сочи, че съгласно
посочения в представеното с исковата молба приложение № 1, курса на шв. франк/евро в
момента на отпускането на кредита е бил 1, 551219 и на ответника следвало да се преведат
по посочената в договора сметка 63 599, 98 франка, а не преведените 60 190, 03 франка. Във
връзка с тази неяснота се споменава, че сумата по кредита следвало да се преведе безкасово
за рефинансиране / погасяване/ на друг договор за кредит с № **** *** от 24.01.2018 г.
също в шв. франка, а в чл. 2, ал.3 от настоящия договор се говорило и за това, че усвоеният
кредит в шв. франка се превалутирал служебно по търговския курс купува на шв.
франк/евро на банката и се превеждал по еврова сметка на кредитополучателя. В подкрепа
на доводите за неяснота ответникът свързва отпускането на кредита и с плащането на цената
по договор за покупко-продажба на недвижим имот от 30.06.2009 г., обективиран в НА
№**,т. **, per. № ****, н.дело № **/**** г. на нотариус П. Т., с който ответникът закупил от
бившата си съпруга Л. Л. Ю. - 1/2 идеална част от ипотекирания в полза на банката
недвижим имот.
Наред с това се твърди, че споменаваните до тук клаузи от договора не били индивидуално
договорени, ответникът не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, което
изключвало възможността да се приеме, че те не са неравноправни по смисъла на ЗЗП. Сочи
се в тази връзка, че съгласно чл.146 ал.4 от ЗЗП банката следва да установи факта на
индивидуално договаряне.
Наред с описаните по- горе защитни възражения свързани със съдържанието на процесиня
договор ответникът сочи, че на 18.11.2016 г. между Комисията за защита на потребителите и
„Ю. Б.“ АД било подписано споразумение, с което банката се е задължила да отправи
предложение към потребителите, които са страни по действащи договори за кредит в
швейцарски франкове съществуващите задължения да се превалутират в лева или евро, като
останалата част от сумата след превалутирането да се олихвява с преференциална
променлива годишна лихва, формирана като сбор от референтен лихвен процент плюс
договорна надбавка. За референтен лихвен процент било договорено да се използва
6
индексът 6М SOFIBOR. Твърди се, че в чл. 2, ал.7 от споразумението банката се задължила
да отправи предложения до потребителите в срок от 30 работни дни от датата на влизане в
сила на съдебно определение за прекратяване на гр. дело № 3389/2016 г. на СГС, 1-13
състав. Влизането станало факт на 27.11.2017 г., но банката не отправила до ответника
предложение за изменение на договора. В тази връзка се прави извод, че това неизпълнение
било самостоятелно основание за отхвърляне на иска.
В отговора са изложени и подробни доводи за неоснователност на претенциите, че
ответникът дължи на ищеца направените от него разноски за нотариални такси и
застраховки.
В срока по чл.372 от ГПК е постъпила ДИМ, в която се правят подробни разсъждения по
повод изложените от ответника защитни възражения.
На първо место във връзка със същите се оспорва довода за настъпване на предсрочната
изискуемост още през 2013 г. и се преповтаря твърдението в ИМ за настъпване на същата на
25.05.2018 г. В тази връзка се изразява становище за неоснователност на възраженето за
изтекла погасителна давност.
Оспорено е твърдението за подписване на договора при общи условия.
Относно твърдението за неравноправни клаузи се сочи, че на кредитополучателя преди
подписване на договора била дадена възможност да се запознае с начина на образуване на
избрания референтен лихвен процент.Той не възразил и не предложил промяна на тези
клаузи. Сочи се също, че клаузите касаещи лихвата били формулирани по недвусмислен и
ясен начин като давали възможност за увеличаване или намялавяне на същата, т.е. ползвали
и двете страни. Споменава се и че БЛП не можел да бъде изменян едностранно от която и да
е от двете страни по договора. Промяната му ставала по методология, с която
кредитополучателят бил запознат, а и можел да види по всяко време. Той зависел от
различни компоненти, чието изменение ставало по обективни причини, на които кредиторът
не можел да влияе, а бил длъжен да се съобразява с тях. В тази връзка твърдението на
ответника, че поемал едностранно всички рискове и вреди от промяната на лихвения
процент е определено като неточно и неправилно. Твърди се и че при преговорите за
сключване на договор за кредит кредитополучателят избрал да заплаща променлива
възнаградителна лихва, а не фиксирана. Това означавало, че при определени условия
лихвения процент можел както да се покачва, така и да намалява. Това го ползвало и той не
можел да се твърди, че сам поема рисковете от промените в лихвения процент.В подкрепа на
това си твъредние с ДИМ е представен и лихвен лист по кредитната сделка, от който било
видно, че от 01.10.2012г. прилаганата по договора лихва намалявала, като от първоначално
уговорения процент от 7,15%, лихвата намаляла до 6,9% което било показателно за това, че
референтния лихвен процент не можел да бъде изменян едностранно, а напротив - неговата
промяна зависела от различни, стоящи вън от кредитора, условия, върху които той не можел
да влияе.
7
По отношение неравноправността на уговорките в чл. 3, ал.1 и 5, чл. 6, ал. 3 и чл.12, ал.1 е
казано, че кредитът предмет на процесния договор бил отпуснат по изрично искане на
ответника. В същото той посочил условия при които това следва да стане. Изразено е и
мнение, че тези клаузи не попадали в обхвата на чл.143 от ЗЗП, тъй като според чл.144 ал.З,
т.1 от ЗЗП нормите за неравноправни клаузи не се прилагали за сделките с финансови
инструменти, други стоки и услуги, чиято цена е свързана с колебания /изменения на
борсовия курс или индекс, на лихвения процент/, които са извън контрола на търговеца или
доставчика на финансови услуги.
По повод изричното искане на ответника се сочи, че то съдържало и волеизявление за
отпускане на кредита във франкове с плаваща лихва, защото в този период за кредити в
швейцарски франкове се прилагал най- ниският лихвен процент.
Сочи се, че към момента на сключване на договора за кредитополучателя е било най-
изходно да получи швейцарски франкове и да връща сумите в швейцарски франкове. Наред
с това се споменава, че ответникът посочил в искането си за кредита, че по професия е
продуктов мениджър. Това според ищеца означавало, че в професионалната си дейност той
се занимава с различни спекулативни сделки, разработване на стратегии, както и продажби
в различни валути и е могъл да прецени рисковете от сключване на банков кредит в
различна от лева валута и въпреки тях той е поискал именно кредит в швейцарски франкове.
Твърди се и че на кредитополучателя била дадена възможност да избере от другите
кредитни продукти на банката и да изтегли кредит в друга валута, но той избрал да понесе
валутния риск при прилагането на по-малка лихва при кредити във франкове, а не да плаща
по-голяма, без да носи риск от поскъпване/поевтиняване на валутата.
Сочи се също, че процедурата по сключване на договор за банков кредит не протичала в
един ден, а била дълъг процес. През него между кредитополучателя и банковите служители
се обменяла информация във връзка с договора и неговите условия, обсъждали се различни
варианти на финансиране, ценови параметри по договора и се обяснявало подробно какъв е
рискът от сключване на договор в чужда валута, как промяната на валутния курс влияе на
месечната вноска и рисковете от това. По тази причина ищецът намира за неоснователно
твърдението на ответника, че не бил запознат с валутния риск от получаване на швейцарски
франкове.
По повод на това се излагат разсъждения, че валутният риск е потенциална загуба, или
печалба от поскъпването, или поевтиняването на една валута спрямо друга такава и че
кредиторът не можел да влияе по никакъв начин на валутния пазар, нито да изменя
стойността на различните валути. Това ставало при определени макро-икономически
условия, под влияние на международните финансови пазари, което означавало, че при
обезценяване на швейцарския франк спрямо лева/ еврото банката би била в по-лошо
състояние, отколкото при отпускането на кредита, т.е. и тя поема риск.
8
По повод знанието за риска от сключване на договор за чужда валута ищецът се позовава и
на това, че то било факт още при сключване на първия договор за банков кредит от
ответника в тази валута. В тази връзка се сочи, че за срока на действие на този първи
договор на К. му станала известна опасността от поскъпването на швейцарския франк, но
явно е преценил да поема риска от ново такъв договор.
Липсата на риск от сключване на процесиня договор е извежда и от предвидената
възможност в чл. 21 за превалутиране на кредита в друга валута.
По отношение твърденията за това, че банката печелела от разликата в курс „купува”, по
който се изчислява кредитът при отпускането му и курс „продава” по който се изчислява
при погасяването му се сочи, че кредитополучателят имал възможност да внася по сметка на
банката сума в швейцарски франк или да превалутира другаде ако смята, че курсът на
банката не му е изгоден.
В ДИМ са изложени и доводи за неоснователност на твърденият за предоставяне на по-
малка сума от договорената, на тези, че следвало да се предостяват евро, а не франкове.
Оспорена е приложимостта на споразумението между Комисията за защита на
потребителите и банката.
В отговора на ДИМ са преповторени първоначалните защитни възражения и са оспорени
изложените от ищеца допълнителни доводи в ДИМ.
Така след събиране на поисканите от страните и относими към спора доказателства съдът е
постановил решението предмет на обжалване.
В него след анализ на събрания доказателствен материал като цяло е формиран извод,
че договорът е сключен при условията на индивидуално договаряне. Това е една от
причините да се приеме, че не може да се говори за неравноправни клаузи. Прието е също в
тази връзка, че на ответника били известни критериите за промяна на лихвения процент и
риска от изменение в курса на валутата. За неоснователно е прието и възражението за
погасяване на вземанията предмет на иска по давност, като е посочено, че кредитът е станал
предсрочно изискуем от момента на обявяването на същата на ответника през 2018 г., а не
автоматично при забавата на три последователни вноски през 2013 г.
Така искът по чл. 422 от ГПК е бил уважен.
Недоволен от решението е останал ответникът и е подал жалбата станала причина за
започване на настоящето производство.
В жалбата са оспорени изводите на Пз ОС за момента на настъпване на предсрочната
изискуемост и респ. тези за това, че спорните вземания не са погасени по давност. В тази
връзка са преповторени доводите изложени пред Пз ОС досежно момента на настъпване на
предсрочната изискуемост. Преповторени са и всички останали защитни възражения
9
касаещи наличието на неравноправни клаузи, както и тези за недействителност на договора
поради липса на ОУ и подписан от ответника погасителен план.
С оглед разпоредбата на чл. 269 от ГПК съдът дължи произнасяне за валидността и
допустимостта на обжалваните съдебни актове служебно, а досежно тяхната правилност с
оглед посоченото в жалбата.
По повод на тази преценка ПАС намира за нужно да посочи, че едно решение е невалидно
(нищожно), когато не е постановено от надлежен орган или е постановено от ненадлежен
състав, т.е. от лице, което няма качество на съдия или от едноличен вместо троен състав и
т.н. Нищожно е и решение, което не подписано или не е постановено в предвидената от
закона писмена форма. Налице е нищожност и в случаите, когато решението е постановено
от съда извън пределите на неговата компетентност, т.е. срещу лица неподчинени на
правораздавателната власт на българските съдилища.
В случая нито една от тези предпоставки не е налице и за нищожност не може да се говори.
За недопустимостта с оглед съдържанието на чл. 270, ал.3 от ГПК следва извод, че такава е
налице, когато е извършено произнасяне въпреки липсата на право на иск или има
произнасяне по един непредявен иск. Налице е недопустимост и когато спорът е разгледан
от некомпетентен съд, т.е. във всички случай, когато е постановен съдебен акт въпреки
липсата на предпоставки за разрешаване на спора по същество.
В случая видно от изложеното до тук съдът е сезиран с положителен установителен иск с
правно основание чл. 415 от ГПК, вр. с чл. 422 и 124 от ГПК.
От приетите по делото писмени доказателства е безспорно, че по ч. гр. дело № 381/2019 по
описа на Пз РС ищецът е инициирал производство за издаване на заповед за изпълнение на
процесните вземания. Такава е издадена ведно с изпълнителен лист, а от страна на
ответника в срок е подадено възражение, което води до извод за наличието на интерес от
предявяване на иск по чл. 422 от ГПК.
Изложеното сочи, че искът е допустим, което прави такова и първоинстанционното
решение.
Това съобразено с нормата на чл. 271 от ГПК налага, съставът на ПАС да реши спора по
същество, като потвърди или измени изцяло или отчасти решението.
С иска предмет на разглеждане ищецът желае да се установи съществуване на вземания по
сключен с ответника договор за рефинансиране на банков жилищен кредит, който поради
неизпълнение на поетите от длъжника задължения бил обявен за предсрочно изискуем от
страна на банката.
Това сочи, че основателността на иска е обусловена от съществуването на
10
правопораждащите вземането факти-договор за кредит, неизпълнение на задълженията по
същия от страна на кредитополучатея и настъпване на предсрочна изискуемост.
По делото с исковата молба е представен писмен документ наименуван Договор за кредит
за рефинансиране на жилищен кредит ** ***** от 30.06.2009 г. Той материализира
изявления на ищеца и ответника и техните подписи потвърждаващи авторството им. Това
съобразено и с факта, че съществуването на този договор не се оспорва налага извод, че
такъв е бил сключен между страните.
С него в чл.1, ал.1 е постигнато съгласие банката да предостави на ответника кредит в
швейцарски франкове в размер на равностойността в швейцарски франкове на 41 000 евро
по курс купува за швейцарския франк към еврото на банката в деня на усвояване на кредита,
който кредит съответно е предназначен за рефинансиране на жилищен кредит отпуснат на
Л. Л. Ю.-К.А по силата на договор за кредит № ** ***** от 24.01.2008 г.
В чл. 10, ал.1 пък кредитополучателят се е задължил да погасява получените в кредит суми в
срокове и при условия на договора.
В чл.1, ал.2 от договора е посочено, че общият размер на предоставената сума в шв. франка
не може да надвишава максимални размер на кредита посочен в чл.1, ал.1, а в ал. 3 е
предвидено, че в деня на усвояване на кредита страните подписват приложение № 1
представляващо неразделна част от договора, в което посочват приложимия към същата дата
курс купува за швейцарски франк на банката, както и конкретно определен съобразно този
курс размер на кредита в швейцарски франкове. В ал. 5 пък е посочен начина, по който се
определя курс купува за шв. франк към еврото на банката.
В чл. 5 на договора е определен срокът за погасяване на кредита /главница и лихви/ - 225
месеца от датата на усвояването му удостоверено с подписване на приложението по чл. 1,
ал.3 от договора.
В чл. 2, ал.1 е уговорено, че разрешеният кредит се усвоява по блокирана сметка /изписан е
номера на същата/ в швейцарски франкове на кредитополучателя Д.К. открита в банката
като средствата по същата се превеждат безкасово по сметка /също е изписан номера/ на Л.
Л. Ю.-К.А в банката с цел предсрочно погасяване на жилищен кредит ** ***** . Посочено е,
че разрешения кредит се ползва при условията на ал. 3 и 4 след настъпването на определени
предпоставки.
В ал. 3 се говори, че УСВОЕНИЯТ кредит се превалутира служебно от банката в лева по
търговския курс купува на швейцарския франк към лева на банката за съответната валута в
деня на усвояването, като се превежда по открита в банката сметка на
кредитополучателя/изписан е номера й/ в евро. Материализирано е и съгласие за служебно
извършване на тези действия. В ал. 4 пък е уговорено, че за тези действия не се дължат
такси.
11
Според чл. 6, ал.1 погасяването на кредита става на месечни вноски включващи главница и
лихва с размер на всяка вноска съгласно погасителен план съставляващ приложение № 2 от
договора.
В чл. 6, ал. 2 е предвидено, че погасяването на вноските се извършва във валутата, в която
кредитът е разрешен и усвоен-швейцарски франкове и ако на падежа на вноската
кредитополучателят не е осигурил дължимите суми в тази валута по сметката си по чл. 2,
ал.1, но има средства в евро или лева по свои други сметки в банката погасяването на
кредита може да се извърши от банката и в лева или евро след служебно превалутиране на
същите в швейцарски франкове по курс продава на банката за швейцарския франк към
еврото/лева. Материализирано е и изявление, че кредитополучателят дава своето съгласие за
извършване на горните действия с подписване на настоящия договор.
Уговорките за дължимите лихви са материализирани в чл. 3 от сделката, като в ал. 2 е
казано, че такава се дължи от момента на усвояването му.
Размерът й е определен в ал.1, като в нея е казано, че за усвоеният кредит
кредитополучателят дължи на банката годишна лихва в размер на базовия лихвен процент
на банката за жилищни кредити в швейцарски франкове валиден към периода на
начисляване на лихвата намален с 0, 05 пункта. В изр. 2 е посочено, че при сключване на
договора базовия лихвен процент е 7, 2 %.
В чл. 3, ал. 3 е договорено, че при просрочие на дължимите погасителни вноски, както и
при предсрочна изискуемост на кредита, кредитополучателят дължи лихва в размер на
сбора от лихвата за редовна главница за съответиня преиод и наказателна надбавка от 10
пункта.
В чл. 3, ал. 5 е уговорено, че действащият базов лихвен процент не подлежи на договаряне и
промените в него стават незабавно задължителни за страните.
В изр. 2 на същата се споменава, че банката уведомява страната за новия размер на базовия
лихвен процент за шв. франкове и датата, от която е в сила чрез поставяне на видно място в
банковите салони. Уговорено е и че надбавката не се променя.
В чл. 6, ал.3 на договора са постигнати уговорки за това, че ако по време на действието му се
промени базовия лихвен процент размерът на погасителната вноска се променя автоматично
с промяната, за което кредитополучателя давал съгласие с подписване на този договор.
В чл. 4 са определени дължимите по вид и размер от кредитополучателя на банката такси и
комисионни, както следва:
-такса предоговаряне от 1 % върху размера на предоговорената сума,
-комисионна управление на кредита платима ежемесечно на датата на падежа на
12
съответната погаситена вноска в законоустановената последователност на плащането
спрамо месечната погасителна вноска в размер на 0, 04 % от размера на непогасената
главница,
В чл.12 е уговорено, че банката запазва правото си по време на действие на договора да
променя Тарифата за условията, лихвите, таксите и комисионните, които прилага при
операциите си, както и приложимите лихви по настоящия кредит в швейцарски франкове
или друга валута при евентуалното им превалутиране по реда на чл.21. Измененията на
Тарифата и/или приложимите лихви влизат в сила от деня на приемането им от
компетентния банков орган, а задължителни са за страните, като кредитополучателя се
уведомява чрез съобщения в банковите салони и на интернет страницата на банката.
В чл. 21 от договора за кредит са предвидени възможности кредитополучателят да
поиска от банката ПРЕВАЛУТИРАНЕ на кредита от швейцарски франкове в лева или евро,
като във връзка с това е постигнато съгласие да се заплати комисионна съгласно действаща
към момента на искането Тарифа на банката.
В ал. 2 на чл. 21 е изразено съгласие превалутирането да стане по действащия курс купува
на банката за швейцарски франкове към датата на превалутирането, както и да прилага
лихвени проценти обявени от банката по реда на чл. 12, ал.2 от договора за съответната
валута и вид на кредита.
В чл. 22 е дадено определение на операцията превалутиране-промяна на валутата, в която се
изчислява стойността на задължението, при което следва да се приложи лихвен процент
приложим за новата валута на кредита при изчисляване на лихвата по същия.
Чл. 23 като цяло материализира изявление на кредитополучателя за знание, разбиране и
съгласие относно последиците от някои от постигнатите в сделката договорености. Така в
ал. 1 е посочено, че той е запознати и е съгласен с обстоятелството, че промяната на
обявения от банката курс купува и/или продава на швейцарския франк към българския лев
или евро, както и че превалутирането на договора, може да има като последица, вкл. и за
случаите на чл. 6, ал. 2 от него повишаване на размера на дължимите погасителни вноски по
кредита, изразени в лева/евро. Посочено е съответно, че приема да носи за своя сметка риска
от тези промени и повишаване и че е съгласен да поеме всички вреди от промяната на
валутните курсове и новите лихви, приложими по превалутирания кредит. В ал. 2 е
материализирано и изявление, че той е запознат с с икономическия смисъл и правните
последици на разпоредбите на чл. 6, ал.2 и чл. 21-23 от договора и че е съгласен с
настъпването им.
Даването отговор на въпроса за съществуването на договор за кредит не предполага
единствено установяване наличието на две съвпадащи насрещни волеизявления дадени в
предвидената за това форма, но и преценка дали същият е годен да породи права и
задължения между страните, т.е. действие между тях. Това съобразено с факта, че при
13
нищожност договорът въобще не поражда действие налага съдът да разгледа направените от
ответника възражения в тази насока, а и да извърши своя самостоятелна служебна преценка
за наличие на основания да се направи извод за пълната или частичната му нищожност.
Необходимост от извършване на такава следва и от факта, че кредитополучателят е
потребител по смисъла на ЗЗП. Това според чл. 7, ал. 3 от ГПК изисква служебна проверка
за наличието на неравноправни клаузи в процесния договор. Тук за яснота е нужно да се
спомене, че и част от защитните възражения на ответника са свързани с твърдения за
наличието на такива.
В тази връзка е нужно да се посочи, че в чл. 143, ал.1 от ЗЗП е казано, че неравноправна
клауза в договор, сключен с потребител е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря
на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. От страна на законодателя е
направено и примерно изброяване на уговорки даващи основание да се достигне до извод за
неравноправност.
В чл. 145, ал.1 на ЗЗП, законодателят сочи, че неравноправната клауза в договор сключен с
потребител се преценява, като се вземат предвид видът на стоката или услугата - предмет на
договора, всички обстоятелства, свързани с неговото сключване към датата на сключването,
както и всички останали клаузи на договора или на друг договор, от който той зависи.
В ал. 2 пък са посочени уговорките /клаузите/, за които не се прави преценка за
неравноправност. Те касаят тези свързани с определяне на основния предмет на договора.
Изрично е посочено, че преценката за неравноправност не се прави ако тези клаузи на
договора са ясни и разбираеми, т.е. при липса на такава съдът е длъжен да извърши
преценка и на тази част от уговорките в сделката.
При даване отговор на въпроса дали в процесния договор има неравноправни клаузи или не
следва да се изхожда и от факта, че предмет на същия е доставка на финансова услуга по
смисъла на § 13, т.12 от ДР на ЗЗП, т.е. при преценката по споменатия въпрос следва да се
има предвид и разпоредбата на чл. 144 от ЗЗП.
В нея се говори за неприложимост на определени разпоредби на чл. 143 от ЗЗП по
отношение на договори с предмет доставка на финансови услуги.
Анализът на тези текстове на ЗЗП дават основание на ПАС да направи заключение, че не
може да се говори за автоматична приложимост на същите при всеки един договор за
финансова услуга. Реално това ще е възможно само, когато съдържанието на съответната
клауза дава основание да се достигне до извод, че причината за материализираната с нея
уговорка е съобразена с посоченото в текстовете на чл. 144 от ЗЗП. Липсата на възможност
да се извърши преценка, че предвижданията за измемение в условията на сделката са
следстиве на тези хипотези е основание за заключение, че чл. 144 от ЗЗП е неприложим. В
подкрепа на това си становище ПАС намира за нужно да посочи, че изискването за яснота и
14
разбираемост на договорите е залегнало в чл. 147 от ЗЗП, а при липса на такава е прието, че
те следва да се тълкуват в полза на потребителя.
Неравноправните клазуи спорд чл. 146, ал.1 от ЗЗП са нищожни освен ако са уговорени
индивидуално.
В тази връзка е нужно да се спомене, че законодателят с текста на чл. 146, ал. 5 от ЗЗП е
посочил, че тежестта за доказване на това, че дадена уговорка е ИНДИВИДУАЛНА е в
патримониума на търговеца или доставчика твърдящ това обстоятелство, т.е. изключване на
извод за нищожност поради неравноправност на дадена клазуа по договор с потребител е
възможно само при възражение от страна на търговеца, че същата е индивидуално
уговорена и ангажиране на доказателства в тази насока.
В случая ищецът излага доводи в тази насока, но не е ангажирал и едно доказателство за
наличие на индивидуално договаряне. Твърденията му в тази насока се извеждат от факта,
че били водени продължителни преговори преди датата на сключване на договора. Това
обаче дори и да е така не е и не може да бъде основание за извод за наличие на
индивидуално договаряне. Реално такова би било налице само ако се установи, че
съществена част от договора или оспорените клаузи са различни от тези при които са
сключвани договори с клиенти на банката със същия предмет. Данни в тази насока липсват,
което изключва възможността да се достигне до извод за индивидуално договаряне. От
друга страна следва да се посочи, че искането за отпускане на кредит е от 03.06.2009 г., а
сделката е от 30.06.2009 г., т.е. не става реч за продължителност на преговорите. От друга
страна от факта, че преди сключване на договора са осъществявани разговори за условията
по същия до извод за индивидуалност на договорките не може да се достигне при условие,
че е общоизвестен факт, че преди сключване на договори с такъв предмет е логично
осъществяването на разговори със съответните кредитни консултанти.
С оглед извършваната проверка за нищожност на процесния договор следва да се посочи, че
съгласно чл. 430 от ТЗ с договора за банков кредит банката се задължава да отпусне на
заемателя парична сума за определена цел и при уговорени условия и срок, а заемателят се
задължава да ползва сумата съобразно уговореното и да я върне след изтичане на срока.
Предвидено е, че заемателят плаща лихва по кредита, уговорена с банката и че договорът за
банков кредит се сключва в писмена форма.
От описаното по- горе съдържане на процесиня договор е безспорно, че същият съдържа
всички елементи на договора за банков кредит посочени чл. 430 от ТЗ, сключен е от
надлежна страна като кредитодадтел и в предвидената от закона форма, т.е. не може да се
говори за пълна нищожност на същия.
До извод за такава не може да се достигне и от факта, че към договора не е приложен
подписан и от ответника погасителен план. Това е така защото от съдържанието на
ДИРЕКТИВА 2008/48/ЕО НА ЕВРОПЕЙСКИЯ ПАРЛАМЕНТ И НА СЪВЕТА и споменатия
15
чл. 430 от ТЗ е видно, че погасителният план не е компонент от договора за банков кредит и
неговата функция е информационна. По тази причина в чл. 10, пар.3 от Директивата е
предвидено изискване кредиторът да предоставя на потребителя безплатно и по всяко време
през действието на договора за кредит на извлечение под формата на погасителен план. В
случая от данните по делото за ПАС следва извод, че такава информация е предоставяна при
условие, че за времето след сключване на договора ответникът е извършвал в един дълъг
период от време плащания, които са се равнявали на дължимите погасителни вноски според
представения с исковата молба неподписан от ответника екземпляр от погасителния план.
От друга страна следва да се има предвид, че до подобни изводи води и даденото тълкуване
на разпоредбите на чл. 10, пар.2, буква „З“ и „И“ от Директивата с Решение на Съда от 09
ноември 2016 г. по дело C-42/15 при условие, че процесният договор позволява на
ответника да установи лесно и със сигурност падежите на месечните вноски-виж чл. 5, ал.1
от договора и чл. 6, ал.1 от същия.
Не може да се говори и за недействителност на договора поради липсата на общи условия.
В тази връзка следва да се посочи, че съгласно чл. 147а, ал.1 от ЗЗП при сключване на
договор при общи условия с потребител общите условия обвързват потребителя само ако са
му били предоставени и той се е съгласил с тях. В случая видно от съдържанието на чл. 31
от процесния договор неразделна част от него са ОУ на ищеца за отпускане на кредити за
ФЛ. В този чл. 31 съответно е материализирано и изявление на ответника, че е запознат с
тяхното съдържание и ги приема. Преценката са или не са приложими в случая същите
обаче следва да се извърши и на база останалите алинеи на този чл. 147 а.
В тях се предвижда, че съгласието на потребителя с общите условия се удостоверява с негов
подпис. Предвижда се, че търговецът или упълномощен негов представител е длъжен да
предаде подписан от него екземпляр от общите условия на потребителя, както и че тежестта
да докаже изразеното от потребителя съгласие с общите условия и получаването им при
подписване на договора е на търговеца. В ал. 5 съответно е посочено, че включена в
индивидуалните договори клауза за съгласие с общите условия на договора и деклариране
на получаването им от потребителя, не е доказателство за действителното приемане на ОУ и
получаване на екземпляр от потребителя.
В случая от данните по делото въобще не може да се направи извод, че са спазени
споменатите изисквания още повече, че в самия чл. 31 липсва и декларативно изявление за
получаване на екземпляр от същите.
Това води до извод, че в отношенията между страните тези ОУ са неприложими. Това обаче
не е основание за формиране на извод за недействителност на процесния договор по
причина, че в него се съдържат всички съществени елементи от договора за банков кредит
по смисъла на чл. 430 от ТЗ.
Действието на процесния договор между страните за ПАС не е обусловено и от сключеното
16
на 18.11.2016 г. извънсъдебно споразумение между Банката и Комисия за защита на
потребителите. С него действително от страна на ищецът е поето задължение за отправяне
на предложения до потребителите сключили с него кредити в шв. франкове за
превалутиране на договорите, респ. при нежелание за промяна на валутата по кредита да
отправи предложение за определяне на нов лихвен процент. Това обаче не изключва
действието на договора между страните по настоящия спор до момента на постигане на
съгласие за изменението му още повече, че така постигнатото споразумение няма характер
на съдебна спогодба в производство по глава 33 от ГПК, за да се преценява дали същото има
действие по отношение на ответника в настоящето производство.
Изложеното налага да се извърши преценка дали отделни клаузи от договора са нищожни
поради неравноправност.
Според съдържанието на чл. 1 от сключеният между страните договор банката се задължава
да отпусне на ответника потребителски кредит в размер на равностойността в швейцарски
франкове на 41 000 евро. Посочено е, че същата се определя по курс купува на франка към
лева на банката в деня на усвояване на кредита. По повод на същото в ал. 3 на чл. 1 е
предвидено и че страните по договора подписват приложение № 1 неразделна част от него, в
който посочват съответния курс и конкретният размер съобразно същия на кредита във
франкове.
Това води до извод, че е нужно да се извърши преценка на това в каква по вид валута
страните са изразили воля да се предостави кредита.
С исковата молба по делото е представено и не е оспорено от ответника подписано от
страните на 07.07.2009 г. приложение № 1 към сделката от 30.06.2009 г. С него е
удостоверено, че датата на усвояване на кредита е 07.07.2009 г., че на същата приложимия
курс купува на Ш. Ф. към еврото е 1, 551219 лв. и усвоената сума е 60 190 швейцарски
франка.
Това води до извод, че между банката и кредитополучателя е постигнато съгласие в
предвидената от закона писмена форма за курса, по който се определя равностойността във
франкове с оглед уговореното в чл.1, ал.1 от договора, а и за реално предоставения размер
на кредита в съответния вид валута. В случая действително при съотнасяне на този курс
купува със сумата посочена в чл.1, ал.1 от договора се получава равностойност в ш.ф. в по-
голям размер от усвоения. Това обаче не е основание да се формира извод за нищожност или
неизпълнение по причина, че реално с подписване на споразумението страните по договора
за кредит са определили крайният размер на предоставяната сума в съответната валута.
Този извод на ПАС не се променя и от факта, че според чл. 2, ал. 1 от договора сумата
предмет на кредита в швейцарски франкове е предоставена на ответника по блокирана
сметка, с която то не е могъл да се разпорежда и от това, че според чл.2, ал.3 от договора
сумата по нея подлежи на служебно превалутиране в друг вид валута по курса към момента
17
на усвояване на кредита и тази друга валута се превежда по друга сметка на длъжника.
Това на първо место е така по причина, че според чл. 1, ал.1 от договора отпускането на
процесния кредит е за погасяване на задължения по друг такъв в швейцарски франкове и
според чл. 2, ал.1 още от момента на усвояване на същия по сметката на ответника банката
дължи прехвърляне на кредита и то в усвоената валута/франкове/ по сметка, с която другия
кредит се счита погасен.
Това води до извод, че в случая кредитът не само, че е усвоен във швейцарски франкове, но
е и разпореден от ответника в същия вид валута.
Това за ПАС изключва възможността да се говори за неяснота относно вида на валутата, в
която същия се отпуска с оглед на факта, че размерът на предоставяната сума във франкове
е определяем чрез съотнасяне на курс купува на банката за тази валута към количествена
стойност определена в евро.
От друга страна за заблуждение в ответника за вида на валутата, в която е предоставен
кредита не може и да става реч при условие, че в уговорките между страните за погасяване
на вноските се говори, че то се извършва в ШВЕЙЦАРСКИ ФРАНКОВЕ. Това сочи, че
желанието на ищеца и на ответника е било за сключване на договор с точно такъв предмет,
като водещото за това е желанието на кредитополучателя да получи по-добри условия на
кредит. От друга страна за ПАС действията по т.н. превалутиране на франковете към
момента на усвояване на кредита не са част от кредита, а следва да се разглеждат като
отделна сделка за обмяна на валута извършена с изричното съгласие на ответника по делото.
Така изложеното изключва и извод за наличие на неяснота и неразбираемост и
възможност да се извършва преценка за НЕРАВНОПРАВНОСТ на тези клаузи от договора.
Изложеното до тук относно уговорките в чл. 1 и 2 от договора за кредит на първо место
сочи, че ответникът е сключил договора за кредит в процесия тип валута по причина, че е
имал нужда от такава за погасяване на друг стар кредит отпуснат в същата валута и е счел
ще му е по изгодно да получи заем в същата валута вместо в друга , за да търпи загуби от
превалутиране.
Независимо от това в случая е безспорно, че валутата на кредита не е тази, в която
кредитополучателят получава доходите си. Това води до логичен извод, че погасителните
вноски основно ще се плащат във валута различна от тази на кредита и тя служебно ще се
превалутира чрез изкупуване по курса за деня във валутата на кредита. По тази причина
настоящият състав счита, че при сключване на договора за кредитиране в съответната
чуждестранна валута, банката е следвало да предостави на потребителя пълна и подробна
информация за последиците от процесната сделка при условие, че курса на валутата на този
кредит не е фиксиран. Същата е следвало да е такава, че да му даде възможност за преценка
и то в дългосрочен план на икономическите последици от валутния риск за поетите
18
финансови задължения при описания по- горе тип договорки и опасността да не може да
понесе същите при значимо обезценяване на валутата, в която получава доходите си спрямо
швейцарския франк. В подкрепа на това становище на ПАС е и обстоятелството, че курсът
на швейцарския франк не е бил фиксиран, а срокът на самия договор е 18 години и 8 месеца.
По делото данни за предоставяне на такава информация липсват. Това води до извод, че
ответникът/потребител/ не е могъл да извърши преценка на последиците от поетия от него
риск сключвайки договора при уговорките в чл. 6, ал. 2 от същия , вкл. и от тези имащи
характер на декларативно изявление за знание в чл. 23. Наред с това следва да се посочи, че
с процесиня договор не само, че не е предоставена информация в посочения по- горе
смисъл, но не е предвидена и възможност на длъжника да се опита да ги промени преди
подписването на сделката.
Тук за яснота е нужно да се спомене, че от данните по делото не може да се направи извод,
че ответникът е имал необходимите специални знания по отношение на споменатия риск и
не е имало необходимост от допълнителни разяснения. В тази връзка банката се позовава на
посочено от ответника в искането за кредит обстоятелство, че работи като продуктов
мениджър. Липсват обаче данни дали тази длъжност е свързана с извършване на
спекулативни сделки, разработване на стратегии и продажба на валута, за да се приеме, че
същият е съзнавал риска от процесната сделка в перспектива.
До извод за такова съзнаване не може да се достигне и от факта, че 1 година по- рано е
имало сключен друг договор за кредит с подобен предмет по причина, че няма данни по
него да е правено такова разяснение. За ПАС до такава дългосрочна преценка не може да се
достигне и от факта, че има промяна в курса франк/евро или франк/лев за времето между
сключването на двата договора.
На тази база за ПАС следва извод, че тези клаузи от договора не отговарят на изискването
за добросъвестност и създават неравновесие в отношенията между банката и потребителя,
като способстват за пълното прехвърляне на валутния риск върху потребителя и
облагодетелстват търговеца. Това съобразено с текста на чл. 146, ал.1 от ЗЗП прави същите
нищожни.
Тази нищожност от своя стана води до извод, че ответникът кредитополучател не е носител
на риска от промяна в курса франк/евро и франк/лев и равностойността на дължимата
погасителна вноска във франкове подлежи на определяне по курса на валутата използвана за
погасяване на съответното задължение по договора за кредит действал към момента на
усвояване на кредита, т.е. по курс към 07.07.2009 г.
За ПАС са налице основания да се говори за неравноправност и при уговорките касаещи
начина на определяне на дължимата лихва и условията за изменението на същата и
комисионните в срока на действие на договора.
19
От така описаното съдържание на цитираните клаузи /чл.3, ал.1, изр.1, чл. 3, ал.5, чл. 6, ал.3
и чл. 12/ е безспорно, че в тях са постиганти уговорки за едностранна промяна на лихвата
без наличие на яснота за начина на извършването й. Лихвите и комисионните пък при
договори като процесния съставляват цена на предоставяната от финансовата институция
услуга. Интересното е че в тези разпоредби предвидената промяна не е свързана с породено
право на насрещната страна да прекрати договора при значително увеличение, като дори не
са посочени основанията и причините даващи основание за промяната. Това от своя страна е
пречка да се направи извод, че са налице основанията предвидени в чл. 144 от ЗЗП за
неприложимост на текстовете за неравноправни клаузи.
На тази база следва заключение, че разпоредбите на чл. 3, ал.1, изр.1, чл.3, ал.5, чл. 6, ал.3 и
чл. 12 даващи възможност за едностранна промяна на договора по въпроси касаещи размера
на дължими лихви, такси и комисионни са неравноправни и като такива се явяват нищожни.
Това от своя страна води до извод, че при липса на други договорки размера на дължимата
лихва за процесия договор за кредит е тази определена по механизма посочен в чл.3, ал.1,
изр. 2 от договора за кредит 7, 2 - 0,05, т.е. 7, 15 %.
По- горе се спомена, че в чл. 3, ал.3 от договора е постигната уговорка за това, че при
просрочие на дължима погасителна вноска, както и предсрочна изискуемост на кредита
върху забавената сума се начислява лихва за редовна главница увеличена с 10 пункта.
Във връзка с тази лихва следва да се приеме, че тя има обезщетителен характер. Това и
факта, че не е равна на размера посочен в чл. 86 от ЗЗД води до извод, че е налице договорно
определяне размера на дължимото обезщетение, т.е. съставлява НЕУСТОЙКА по смисъла
на чл. 92 от ЗЗД.
Именно в тази връзка явно и ответника е направил възражение за противоречие на същата с
добрите нрави.
Преценката за това е или не е налице нищожност поради проиворечие на добрите нрави
изисква да се даде определение на понятието „добри нрави“ и респективно да се извърши
анализ на клаузите, за които се твърди да е налице споменатото противоречие.
В тази връзка е нужно да се спомене, че определение за това що е „добри нрави” не е дадено
от законодателя. Това сочи, че значението на това понятие следва да се извлече по
тълкувателен път.
Под „нрави” според българския тълковен речник следва да се разбира обичаи, традиции,
обществени навици т.е. изградените порядки в нашето общество, които определят
нормалните отношения между неговите членове. Част от тези порядки(обществени
отношения) са регулирани от държавата с правни норми. Друга част от същите не са
нормативно урегулирани, но са се превърнали в принципи от значение за правото и респ. за
20
нормотворчеството. Трети не са определени от държавата като задължително правило за
поведение, но така са се наложили в обществените отношения между хората, че са се
превърнали в такива независимо от липсата на държавна принуда при неизпълнението им.
Именно вторите и третите при условие, че не са залегнали в конкретна правна норма следва
да се причислят към т.н. „добри нрави”, които трябва да се съблюдават при договарянето
между страните.
В случая е нужно да се даде отговор на въпроса до колко размера на договорена неустойка
противоречи на тези добри нрави, т.е. може ли да се говори, че в обществото се е
определила от само себе си някакъв максимално допустим праг, до който страните могат да
уговорят предварително размера на дължимото обезщетение за неизпълнение на договорно
задължение.
Първото, което следва да се има предвид при отговора на този въпрос е предназначението
на неустойката. С уговарянето й според чл. 92 от ЗЗД се цели да се упражни натиск върху
длъжника да изпълнява в срок задълженията си под страх от плащане на нещо повече от
реално дължимото. Тя има и обезщетителна функция, т. е. предназначена е да покрие
вредите, които изправната страна търпи от неизпълнения на задължението от страна на
длъжника. Уговорената от страните неустойка може да е в по- голям размер от реално
претърпените вреди, като в тези случаи се говори и за НАКАЗАТЕЛНА функция на
неустойката. Тя разбира се не следва да се абсолютизира т.е. има възможност за намаляване
на самата неустойка поради прекомерност според нормата на чл.92, ал.2 от ЗЗД.
По въпроса е или не е налице противоречие на добрите нрави следва да се има предвид, че
според чл. 3 от договора от длъжника обичайно се дължи възнаградителна лихва в какъвто
смисъл е и предвиждането в чл. 430 от ТЗ. Задължение за плащане на такава е обусловено от
ползването на предоставената в заем главница и е логично при падежиране на съответната
месечна вноска по същата то да отпадне с оглед на това, че с връщане на сумата реално
ползването й приключва.
Така в един момент обаче би се достигнало до ситуация, при която ти не плащаш в срок
вноската, а реално продължаваш да ползваш сумата. Това прави и логично да се предвиди,
че при такъв тип забава се дължи лихва имаща характер на обезщетение. Логично е в случая
размерът на същата да включва ставка раняваща се на пропусканата възнаградителна лихва
от ползването вече без основание на забавената вноска за главницата, а и ставка имаща
обезпечителен и санкционен характера ,т.е. ставка , която да принуждава длъжника да
плаща в срок с оглед знанието, че при забава ще плати нещо повече от дължимото.
В случая тази санкционна и обезпечителна ставка е определена на 10 пункта. За ПАС тя не
се явява противоречаща на добрите нрави при условие, че самият законодател в правилата за
определяне на законната лихва по 86 от ЗЗД е предвидил, че тя включва пропусната лихва
увеличена с 10 пункта.
21
Това от своя страна води и до извод, че не може да се говори и за прекомерност на
договореното между страните обезщетение/неустойка/.
Така на база изложеното до тук следва извод, че правата и задълженията на страните, респ.
размера на дължимите вноски за главница, лихви и т.н. по процесиня договор следва да се
определят след игнориране на клаузите от същия, за които се изрази мнение за нищожност
на основание чл. 146, ал.1 от ЗЗП.
Наред с това основателността на исковата претенция е обусловена и от даване отговор на
въпроса за това е или не е налице неизпълнение и наличието на предсрочна изискуемост.
Настъпването на такава предполага изменение в постигнатото съвпадение на две насрещни
волеизявления за получаване на кредит и погасяване на същия на вноски за определен
период.
Това сочи, че правото да се измени договора, като се направи същия предсрочно изискуем е
потестативно по характер и съществува в патримониума на кредитора по съответния
договор. То се упражнява чрез направа на едностранно волеизявление на носителя му до
другата страна. Фактът, че същото е свързано с изменение на един договор и породеното от
него правоотношение предполага, че настъпване на тази промяна изисква и получаване на
волеизявлението от насрещната страна, т.е. тя не може да стана факт автоматично при
настъпване на опредени събития. Реално освен тях правоимащата страна следва да извърши
действия по упражняване на потестативното право - да направи самото волеизявление в
тази насока и такива по връчване на същото на насрещната страна.
Във връзка с процесния казус е нужно да се спомене, че клаузи в договора от 2009 г.
касаещи възникване на предсрочната изискуемост/чл. 18, ал.2/ предполагат автоматично
настъпване на такава, т.е. не са съобразени с изложеното по- горе и създават условия за
неравнопоставеност на страните, т.е. те са нищожни с оглед чл. 146 от ЗЗП.
В чл. 18, ал.1 от договора е предвидено, че при неиздължаване, на която и да вноска от
кредита и при неизпълнение, на което и да задължение банката може да обяви кредита за
предсрочно изискуем.
Това, съобразено с изложеното по- горе и разпоредбата на чл. 60, ал. 2 от ЗКИ сочи, че
изводът за предсрочна изискуемост на процесния кредит е възможен при наличие на
доказателства за неизпълнение на задължения по договора за кредит и на такива за
отправено изявление на кредитора за упражняване на потестативното си право да обяви
кредита за предсрочно изискуем, което следва да е достигнало до насрещната страна.
Именно момента на достигане на изявлението до нея се свързва и с настъпване на самотно
изменение на договора. В този смисъл е и направеното тълкуване в ТР № 4/2014 г. на
ОСГТК на ВКС. В самото предизвестие следва да се сочи и точния размер на задълженията
по договора за кредит и тези от тях, за които банката твърди да са просрочени.
22
По процесния казус изявление от страна на кредитодателя до кредитополучателя е
материализирано в нотариална покана, която е предоставена за връчване на 13.04.2018 г.
Действия по връчването й са извършени на 25. 05. 2018 г., на която дата е отбелязано
връчване на адресата по неговата месторабота. Самото връчване е извършено на управителя
на фирмата работодател. Във връзка със същото по делото не се оспорва, че ответникът е
работил там и същото от ПАС се приема за редовно. Това води до извод, че кредита е станал
предсрочно изискуем на дата 25.05.2018 г.
Съответно към тази дата на банката е била дължима падежираната и неплатена главница,
станала е дължима непадежираната и вече предсрочно изискуема главница, дължимата и
неплатена до 25.05.2018 г. възнаградителна лихва, дължимата и неплатена наказателна
лихва върху просрочената падежирана главница, респ. възникнало е задължението за
плащане на такава и върху предсрочно изискуемата непадежирана до момента главница.
Размерът на тези задължения обаче подлежи на определяне съгласно действителните
уговорки на договора за кредит в редакцията към момента на подписването му и като не се
вземат предвид клаузите от договора, за които по- горе се направи извод за нищожност.
В тази връзка при извършване на преценка за размера на погасените, респ. непогасените
задължения по кредита следва да се изхожда от това, че при плащане на вноските във валута
различна от тази на кредита превалутирането следва да се извършва по курса за съответния
вид валута към шв. франк към момента на усвояване на кредита на 07.07.2009 г. Отговор на
този въпрос е даден в назначената пред ПАС допълнителна ССчЕ. От съдържанието на
същата става ясно, че при превалутиране по този курс е следвало да се отразят като
погасени вноски за главница за още 1357, 23 шв. франка. Това съотнесено с данните от
погасителния план и тези в заключенията на вещите лица за размера на платените и
неплатени вноски сочи, че реално следва да се считат за платени изцяло вноските за
главница до 07.01.2014 г. и част от дължимата вноска на 07.02.2014 г. тази част е равна на
143, 73 франка.
Така според вещото лице общо неплатената сума за главница /падежирана и непадежирана/ е
равна на 51 878, 17 франка.
Съдът е поставил на експерта и задача да определи съобразявайки се със споменатите
курсове и какъв е размера на дължимите суми за възнаградителна и наказателна лихва. Така
за първата е посочено, че той е равен на 12 842, 15 франка, а за втората в размер на 7 641, 53
франка.
Преди обаче да се направи краен извод за основателност на исковите претенции следва да се
вземе отношение по направеното възражение за погасяване на същите по давност.
То според ответника е факт с оглед автоматичното настъпване на предсрочната изискуемост
по силата на чл. 18, ал. 2 от договора.
23
Тази клауза, както се спомена по- горе е нищожна и неприложима. Това от своя страна
изключва извода, че абсолютно всички вземания по процесния договор са станали
предсрочно изискуеми на 07.09.2013 г. и съответно до датата на подаване на заявлението по
чл. 417 от ГПК е изтекъл предвидения в ЗЗД давностен срок.
Тук по скоро би могло да се говори за погасяване по давност на част от падежираните
вноски за главница с оглед на факта, че по конкретния казус между банката и
кредитополучателя е постигната уговорка за плащане на предоставената в заем сума на
части и е определен момент за плащане на всяка отделна част от същата. За ПАС тази
доброволна уговорка за погасяване на дълга е от типа позволяващ преодоляване на
забраната по чл. 66 от ЗЗД. Тя обаче не променя характера на съответното плащане, т.е. то
не става периодично по смисъла на закона и ТР № 3/2012 на ОСГТК на ВКС. Това е така по
простата причина, че повторяемостта му не следва от естеството на правопораждащия
задължението факт, а от постигнато допълнително съгласие между страните за приемане на
плащания на дълга на части. Това за ПАС изключва приложимостта по отношение
задълженията за плащане на главницата на кратката три годишна давност предвидена в чл.
111, буква „ В“ от ЗЗД. С постигане на договорка за плащане на задължението на части се
променя момента на изискуемост на всяка отделна част и по отношение на нея давността по
чл. 110 от ЗЗД започва да тече от настъпване на падежа.
От изложеното по- горе е видно, че от страна на ответника не са платени падежирани
вноски от 09.02.2014 г., което съотнесено с това, че заявлението до ПРС е от 28.01.2019 г.
изключва извода за погасяването им по давност.
Не така стоят нещата по отношение на лихвата - възнаградителна и наказателна с оглед на
факта, че давността при същата с оглед чл. 111 от ЗЗД е тригодишна.
Това сочи, че по давност са погасени вземанията за двата вида лихви падежирани преди
29.01.2016 г. Наред с това възнаградителната лихва с оглед споменатото по-горе за начина
на начисляване се дължи за времето до обявяване на предсрочната изискуемост, т.е. до
25.05.2018 г.
Видно от съдържанието на исковата молба с иска по чл. 422 от ППК, а и със заявлението за
издаване заповед за изпълнение банката претендира да се установи съществуване на вземане
за двата вида лихви за времето от 07.03.2016 г. до 22.01.2019 г. , т.е. за период, в който за
изтекла давност не може да се говори.
В случая от таблиците на експертизата изготвена от в.л. Р. може да се изчисли размера на
лихвата за тези периоди.
Възнаградителната такава за времето от 07.03.2016 г. до 25.05.2018 г./датата на обявяване на
предсрочната изискуемост/ е равна на 7 162, 59 франка, а наказателната за времето от
07.01.2016 г. до 29.01.2019 г. е равна на 3789, 96 франка.
24
Така изложеното води до извод, че по процесния договор за кредит ответника дължи 51 878,
17 шв. франка падежирана и предсрочно изискуема главница, възнаградителна лихва от
7 162, 59 шв. франка за периода от 07.03.2016 г. до 25.05.2018 г. и наказателна лихва от
3789, 96 шв. франка за времето от 07.03.2016 г. до 22.01.2019 г.
Това сочи, че исковата претенция следва да се уважи в посочените по- горе размери и
съответно да се отхвърли за тези над тях. Във връзка с тези изводи и констатациите от ПАС
за нищожност на клаузите на чл. 6, ал.2 и чл. 23 от договор за кредит за рефинансиране на
жилищен кредит ** ***** от 30.06.2009 г. следва да се има предвид, че при погасяване на
същата във валута различна от тази на кредита , т.е. в лева или евро превалутирането на
плащането във щвейцарски франка следва да се извърши по курса на банката за франк-лев
или франк - евро какъвто е бил към момента на усвояване на кредита на дата 07.07.2009 г.
Освен горните вземания ищецът претендира такива за такси в размер на 19, 31 шв. франка
като част от неплатени такива от 706, 60 шв. франка, за застраховки в размер на 129, 23 шв.
франка като част от дължими такива от 300, 75 шв. франка и за нотариални такси в размер
на 474 лв. като част от такива дължими в размер на 548, 40 лв.
По отношение на вземането за застраховки следва да се посочи, че задължение за сключване
на такава от ответника и възможност за подновяване на същата и плащане на премията от
Банката при бездействие на длъжника са предвидени в чл. 14 от договора. В случая
доказателства за платена от ответника премия за процесиня период не са представени. Има
са обаче такива за извършени плащания от страна на банката. В случая съдът не сита, че с
обявяване на кредита за предсрочно изискуем тези договорни задължения отпадат по
простата причина, че смисъла на застраховката е да обезпечи кредитора при погиване на
ипотекираното имущество. Ипотеката пък от своя страна подлежи на заличаване едва след
погасяване на кредита. Размерът на платените от банката застраховки видно от
заключението на вещото лице прието от Пз ОС е 300, 75 шв. франка. Предмет на заповедта
за изпълнение и на иска е по- малка сума, което сочи, че същият следва да се уважи изцяло,
т.е. за сумата от 129, 23 шв.франка.
По отношение претенцията за такси в размер на 19, 31 шв. франка като част от неплатени
такива от 706, 60 шв. франка следва да се има предвид, че в чл. 4 от договора е постигната
уговорка за плащане на такса за управление от 0,04 % върху размера на непогасената
главница от кредита на всяка падежна дата. Видно от заключението на вещото лице на стр.
165 от делото на Пз ОС, банката е начислява такса за управление на кредита и такса за
просрочие на същия. В случая уговорка за плащане на такса за просрочие липсва, а и дори
да имаше би била нищожна, тъй като с нея би се създала възможност за допълнително
санкциониране на длъжника наред с предвидените възможности за заплащане на лихва за
просрочие. Казаното съотнесено с липсата на яснота каква част от общо начислената таса е
за управление и каква за просрочие налага този иск като недоказан да бъде отхвърлен.
25
Неоснователен е и искът за плащане на нотариални такси по простата причина, че в самия
договор задължение за поемане на разходите на банката в тази насока липсват. Такъв извод
не следва и от съдържанието на цитирания в ДИМ чл. 10, т.3 от договора, което е пречка
пък същата на това основание да бъде включена в счетоводните книги на банката.
Така изложеното води до извод, че първоинстанционното решение следва да се потвърди в
частта, с която са признати вземания по процесния договор за кредит, както следва:
- 51 878, 17 CHF, главница ведно със законна лихва върху нея за периода от 28.01.2019 г. до
окончателно изплащане на задължението,
- 7 162, 59 CHF договорна лихва за редовен кредит за периода от 07.03.2016 г. до 25.05.2018
г.,
- 3789, 96 CHF договорна лихва за просрочен кредит за периода от 07.03.2016г. до
22.01.2019г.,
- 129, 23 CHF застраховки за периода от 10.03.2016г. до 22.01.2019г.
При това потвърждаване с оглед установената нищожност на клаузи от договора в
решението на ПАС следва да се посочи, обстоятелството, че при погасяване на същата във
валута различна от тази на кредита , т.е. лева или евро превалутирането на плащането във
щвейцарски франка следва да се извърши по курса на банката франк-лев или франк - евро,
какъвто е бил към момента на усвояване на кредита на дата 07.07.2009 г.
Решението на ПЗ ОС съответно следва да се отмени в частта, с която са признати вземания ,
които несъществуват и искът за тях да се отхвърли.
Това касае следните суми:
- 143, 63 CHF представляващи разликата между претендираните с ИМ и признати с
решението на Пз ОС 52 021, 80 CHF и дължимите 51 878, 17 CHF главница.
- 2000, 37 CHF представляващи разликата между претендираната с ИМ и призната с
решението на Пз ОС договорна лихва за редовен кредит за периода от 07.03.2016 г. до
22.01.2019г. в размер на 9 162,96 CHF и дължимата такава в размер на 7 162, 59 CHF за
периода от 07.03.2016 г. до 25.05.2018 г. ,
- 781, 81 CHF представляващи разликата между претендираните с ИМ и признати с
решението на Пз ОС договорна лихва за просрочен кредит за периода от 07.03.2016г. до
22.01.2019г. в размер на 4571,77 CHF и дължимата такава от 3789, 96 CHF,
- 19, 31 CHF такси за периода - 08.11.2016 г. и 22.01.2019 г. и
- 474 лв. нотариални такси.
26
Решението на ПЗ ОС следва да се потвърди в частта за разноските за сумата от 4 736, 40 лв.
представляващи направени от банката такива по съразмерност в заповедното производство
и за сумата от 2 460 лв. разноски по съразмерност в първоинстанционното производство. То
респективно следва да се отмени за присъдените разноски над тези размери, както следва -
242, 32 лв. за заповедното и 126, 18 лв. за първоинстанционното.
Съответно на Д.К. следва да се присъдят разноски по съразмерност за първоинстанционното
производство в размер на 208, 55 лв. и такива за въззивното производство в размер на 210,
80 лв.
Водим от това съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА постановеното по т. дело № 101/2019 г. по описа на ПзОС решение, с
което е по предявен от „Ю. Б.“ АД, ЕИК *********, **** срещу Д. Ц. К., ЕГН **********,
**** иск по чл. 422 от ГПК е прието за установено по отношение на ответника Д. Ц. К., че
дължи на „Ю. Б.“ АД по договор за кредит за рефинансиране на жилищен кредит ** *****
от 30.06.2009 г. съобразно издадена заповед за незабавно изпълнение № 229 от 29. 01. 2019
г. по ч.гр.дело № 381/2019 г. на ПзРС следните суми:
- 51 878, 17 CHF, главница ведно със законна лихва върху същата за периода от 28.01.2019 г.
до окончателно изплащане на задължението,
- 7 162, 59 CHF договорна лихва за редовен кредит за периода от 07.03.2016 г. до 25.05.2018
г.,
- 3789, 96 CHF договорна лихва за просрочен кредит за периода от 07.03.2016г. до
22.01.2019 г. в размер на,
- 129, 23 CHF застраховки за периода от 10.03.2016г. до 22.01.2019 г.,
като във връзка с установената от ПАС нищожност на клаузите на чл. 6, ал.2 и чл.
23 от договор за кредит за рефинансиране на жилищен кредит ** ***** от 30.06.2009 г.
следва да се има предвид, че при погасяване на вземанията във валута различна от
тази на кредита, т.е. в лева или евро превалутирането на плащането във швейцарски
франка следва да се извърши по курс франк-лев или франк-евро на банката, какъвто е
бил към момента на усвояване на кредита на дата 07. 07. 2009 г.
ОТМЕНЯ постановеното по т. дело № 101/2019 г. по описа на ПзОС решение в частта, с
която по предявен от „Ю. Б.“ АД, ЕИК *********, **** срещу Д. Ц. К., ЕГН **********,
**** иск по чл. 422 от ГПК е прието за установено по отношение на ответника Д. Ц. К., че
дължи на „Ю. Б.“ АД по договор за кредит за рефинансиране на жилищен кредит ** *****
27
от 30.06.2009 г. съобразно издадена заповед за незабавно изпълнение № 229 от 29. 01. 2019
г. по ч.гр.дело № 381/2019 г. на ПзРС следните суми:
- 143, 63 CHF представляващи разликата между претендираната с ИМ и призната с
решението на Пз ОС главница от 52 021, 80 CHF и дължимата такава от 51 878, 17 CHF,
- 2000, 37 CHF представляващи разликата между претендираната с ИМ и призната с
решението на Пз ОС договорна лихва за редовен кредит за периода от 07.03.2016 г. до
22.01.2019 г. в размер на 9162,96 CHF и дължимата такава в размер на 7 162, 59 CHF за
периода от 07.03.2016 г. до 25.05.2018 г. ,
- 781, 81 CHF представляващи разликата между претендираната с ИМ и призната с
решението на Пз ОС договорна лихва за просрочен кредит за периода от 07.03.2016г. до
22.01.2019г. в размер на 4571,77 CHF и дължимата такава от 3789, 96 CHF,
- 19, 31 CHF такси за периода - 08.11.2016 г. и 22.01.2019 г.,
- 474 лв. нотариални такси,
като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен предявения от „Ю. Б.“ АД, ЕИК *********, **** срещу
Д. Ц. К., ЕГН **********, **** иск по чл. 422 от ГПК, с който се претендира да се приеме за
установено по отношение на ответника Д. Ц. К., че дължи на „Ю. Б.“ АД по договор за
кредит за рефинансиране на жилищен кредит ** ***** от 30.06.2009 г. съобразно издадена
заповед за незабавно изпълнение № 229 от 29. 01. 2019 г. по ч.гр.дело № 381/2019 г. на
ПзРС следните суми:
- 143, 63 CHF представляващи разликата между претендираната с ИМ и призната с
решението на Пз ОС главница от 52 021, 80 CHF и дължимата такава от 51 878, 17 CHF,
- 2000, 37 CHF представляващи разликата между претендираната с ИМ и призната с
решението на Пз ОС договорна лихва за редовен кредит за периода от 07.03.2016 г. до
22.01.2019 г. в размер на 9162,96 CHF и дължимата такава в размер на 7 162, 59 CHF за
периода от 07.03.2016 г. до 25.05.2018 г. ,
- 781, 81 CHF представляващи разликата между претендираната с ИМ и призната с
решението на Пз ОС договорна лихва за просрочен кредит за периода от 07.03.2016г. до
22.01.2019г. в размер на 4571,77 CHF и дължимата такава от 3789, 96 CHF,
- 19, 31 CHF такси за периода - 08.11.2016 г. и 22.01.2019 г.,
- 474 лв. нотариални такси.
ПОТВЪРЖДАВА постановеното по т. дело № 101/2019 г. по описа на ПзОС решение в
28
частта, с която Д. Ц. К., ЕГН **********, **** е осъден да заплати на „Ю. Б.“ АД, гр. С.,
ЕИК ********* разноски съразмерност за заповедното производство в размер на 4736, 40
лв. и разноски по съразмерност за първоинстанционното производство в размер на 2460 лв.
ОТМЕНЯ постановеното по т. дело № 101/2019 г. по описа на ПзОС решение в частта, с
която Д. Ц. К., ЕГН **********, **** е осъден да заплати на „Ю. Б.“ АД,гр. С., ЕИК
********* разноски съразмерност за заповедното производство в размер на 242, 32 лв. и
разноски по съразмерност за първоинстанционното производство в размер на 126, 18 лв.
ОСЪЖДА „Ю. Б.“ АД, гр. С., ЕИК ********* да заплати на Д. Ц. К., ЕГН **********,
г**** разноски по съразмерност за първоинстанционното производство в размер на 208, 55
лв. и такива за въззивното производство в размер на 210, 80 лв.
Решението подлежи на обжалване в 1 месечен срок от получаване на съобщението за
изготвянето му пред ВКС.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
29