РЕШЕНИЕ
№ 349
гр. Карлово, 17.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КАРЛОВО, І-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на осемнадесети септември през две хиляди двадесет и
четвърта година в следния състав:
Председател:Асима К. Вангелова-Петрова
при участието на секретаря Снежанка В. Данчева
като разгледа докладваното от Асима К. Вангелова-Петрова Гражданско дело
№ 20245320100074 по описа за 2024 година
Производството е по иск с правно основание чл.55, пр.1 от ЗЗД във вр. с
чл. 21, ал. 1, чл. 22, във вр. с чл. 11, ал.1, т.9-11 от ЗПК.
Ищецът – Е. М. Б. твърди, че в качеството си на кредитополучател и
ответното дружество, в качеството на кредитодател, бил подписан Договор за
потребителски кредит № ***** от 26.06.2023г. По силата на съглашението,
получила в заем сумата от 800 лева, при фиксиран лихвен процент в размер на
40.06% и годишен процент на разходите в размер на 48.29%, месечната вноска
в размер на 82 лева за периода от 27.07.2023г. до 27.06.2024г. Съгласно чл.1,
ал.3 от договора, предоставения кредит представлявал потребителски по
смисъла на Закона за потребителския кредит (ЗПК) и бил сключен по
инициатива на кредитополучателя и съгласно Закона за предоставяне на
финансови услуги от разстояние (ЗПФУР). По силата на съглашението,
следвало да върне сумата от 984 лева. Тъй като договора бил сключен от
разстояние, съгласно ЗПФУР, то нямала оригинала на договора. Посочва, че
договорът е потребителски по смисъла на чл.9 от ЗПК и същият бил
недействителен на специалните основания предвидени в чл.22 от ЗПК.
Твърди, че договорът е недействителен на основание по чл.22, вр. чл.11,
1
ал.1, т.9 от ЗПК. Договорената възнаградителна лихва е нищожна, поради
противоречието й с добрите нрави. Съдебната практика установила, че
нищожна поради нарушение на добрите нрави е възнаградителна лихва,
надвишаваща трикратния размер на законната при необезпечени кредити и
двукратния при обезпечени. В конкретния случай, лихвата надвишава, както
двукратния, така и трикратния размер на законната. Щом като е нищожна
същата била и несъществуваща. А след като е несъществуваща, не е спазено
правилото на нормата, в договора за потребителски кредит да е посочен
размер на възнаградителната лихва и начинът на нейното прилагане.
Твърди, че в нарушение на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, в договора не бил
посочен начинът на изчисляване на годишния процент на разходите (ГПР) и
липсвало каквато и да било яснота по какъв начин е формиран същия, респ.
общо дължимата сума по него. Нормата на §1, т.2 от ДР ЗПК, определя, че тя
представлява сбор от общия размер на кредита (отпусната в заем сума) и
общите разходи по кредита. Последните били регламентирани в §1, т.1 от ДР
ЗПК и по своето същество представляват годишен процент на разходите (ГПР)
(чл.19, ал.1 ЗПК). В ГПР, съгласно законовата дефиниция, се включва
възнаградителната лихва и всички други разходи (такси, комисионни и пр.)
свързани с кредита. Определената в договора неустойка представлявала
„скрито“ оскъпяване на кредита. Ако неустойката е добавена към общата сума
за плащане посочена в договора, потребителят би установил, че ГПР ще
надвиши 50%. С това се допускало нарушение на чл.19, ал.4 от ЗПК и клаузата
за ГПР е нищожна. От тук нищожен е й договора на основание чл.22, вр.
чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.
Твърди, че неустойката, предвидена в договора, е нищожна, тъй като е
уговорена в нарушение на добрите нрави и е прекомерна. На допълнителното
основание по чл.21. ал.1 от ЗПК, неустойката е нищожна, тъй като с нея се
създават задължения, които по своето същество се покриват от ГПР и по този
начин се надвишава изискването по чл.19, ал.4 от ЗПК - ГПР не може да бъде
по-висок от пет пъти размера на законната лихва. Клаузата за неустойка
противоречи и на материалния закон - чл.71 от ЗЗД. Съгласно посочената
разпоредба, когато длъжникът по двустранен договор не представи исканите
от кредитора обезпечения, последният може да иска изпълнение на всички
задължения по договора предсрочно. С неустойката обаче в конкретния
случай, се иска нещо друго - натоварване на кредитополучателя с
2
допълнителни финансови разходи, което противоречи на материалния закон.
Твърди, че клаузата за неустойка противоречи и на императивната
разпоредба на чл. 33 от ЗПК, която предвижда, че при забава, кредиторът има
право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата.
Това е единствената санкция предвидена в ЗПК при неизпълнение на
договорните задължения, а с процесната неустойка се заобикаля тази
разпоредба и затова тя е нищожна (чл.21, ал.1 от ЗПК).
Изложеното мотивира наличие на правен интерес за предявяване на
осъдителен иск - за връщане на недължимо платените суми от ищцата по
договора за потребителски кредит № ***** от 26.06.2023г., при начална липса
на основание. Нищожността произтича, както от обстоятелството, че целият
договор е недействителен на основание чл.22 от ЗПК, така и от
обстоятелството, че клаузите по същите са нищожни, поради противоречието
им с добрите нрави, материалния закон и поради неговото заобикаляне.
МОЛИ съда, да постанови решение, с което да осъди ответното
дружество да заплати на ищцата, сумата от 30.00 лева, представляваща
недължимо платена при начална липса на основание по Договор за
потребителски кредит № ***** от 26.06.2023г., след покриване на главницата
по договора, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на
предявяване исковата молба в съда до окончателното й изплащане.
Претендира за направените по делото разноски. Моли на основание чл.38 от
Закона за адвокатурата, съобразно уважената част на исковете, да осъди
ответника да заплати адвокатското възнаграждение, според размера
предвиден в Наредбата за минималните размери на адвокатските
възнаграждения. На основание чл.127, ал.4 от ГПК, посочва банкова сметка за
плащане на присъдената сума, а именно - IBAN: *****, в ***** АД.
В ХОДА на делото, на основание чл. 214 от ГПК съдът е допуснал
изменение на иска, в частта относно неговия размер, като същия се счита
предявен в размер на 47.00 лева.
Ответното дружество намира исковата молба за нередовна, поради
несъответствие на същата с изискванията по чл. 127, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК, тъй
като не е посочена цената на иска и липсва изложение на обстоятелствата, на
които се основава претенцията. В петитума е обективирано искане за
осъждане на ответника да заплати сумата в размер на 30.00 лева, но в
3
изложението не само че липсват твърдения ищцата да е правила плащания, но
и всякаква конкретизация какви суми е платила и на коя дата, за да може
ответникът да изрази становище по основателността на иска.
По отношение на доказателственото искане за изискване на копие от
сключения договор посочва, че ищецът очевидно смесва хипотезите на чл. 183
ГПК и чл. 190 ГПК по недопустим начин.
На основание чл. 175 от ГПК, ответникът признава сключването на
сочения от ищеца договор за кредит и получаването на заемната сума в размер
на 800 лева от Е. Б., като моли тези факти да бъдат отделени като безспорни.
Дружеството претендира присъждане на деловодни разноски в размер на
100.00 лева - юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за
прекомерност по чл. 78, ал. 5 от ГПК на претендираното адвокатско
възнаграждение и моли същото да бъде определено по справедливост, като се
има предвид че съдът не е обвързан от минималните размери по Наредба № 1
от 2004г. на Висшия адвокатски съвет, а е свободен да определи такова в
зависимост от правната и фактическа сложност на делото.
От събраните по делото доказателства, съдът намира за установено от
фактическа страна следното:
Между страните не се спори, а и видно от приложения по делото
Договор за потребителски кредит № ***** от 26.06.2023г., ответното
дружество е предоставило на ищеца сумата от 800.00 лева, която е следвало
да бъде изплатена в срок до 27.06.2024г. на 12 вноски от по 82.00 лева всяка.
Датата на плащане на първата погасителна вноска е 27.07.2239г., а на
последната – 27.06.2024г. Фиксираният годишен лихвен процент по кредита е
40.06%, годишният процент на разходите - 48.29%.
С разпоредбата на чл. 4, ал. 3 от договора страните са постигнали
съгласие, че кредитолучателят следва да обезпечи задължението си с банкова
гаранция или гаранция, издадена от небанкова институция, която да
предостави в срок до края на следващия ден от сключване на договора,
съгласно реда и условията, предвидени в общите условия. Гаранцията е
определена в размер на 984.00 лева със срок на валидност до 28.06.2024.
С клаузата на чл. 6, ал. 1 от договора страните са уговорили, че при
неизпълнение на задължението на длъжника да осигури посоченото
обезпечение в установения срок, същият следва да заплати неустойка на
4
кредитора в размер на сумата от 1104.00 лева. Уговорено е, че неустойката се
заплаща всеки месец, заедно с всяка погасителна вноска.
Прието е заключение на съдебно-икономическа експертиза, което съдът
кредитира като компетентно и безпристрастно изготвено. Съгласно
заключението на вещото лице Р. М., усвоената от ищеца сума по процесния
договор е в размер на 800 лева. Поетите задължения от ищеца по договор за
кредит са следните: 800 лева – главница; 184 лева – лихва и 1104 лева –
неустойка. Ищецът е извършил плащания по процесния договор з общ размер
на 847.00 лева, от които са погасени следните задължения – главница в общ
размер на 665.66 лева и лихва в общ размер на 181.34 лева. Дължимия остатък
възлиза на 134.34 лева – главница и 2.66 лева – лихва.
При зададените параметри по Договор за потребителски кредит № *****
от 26.06.2023г., включващи 800 лева главница, 690 лева лихва и 1104 лева
неустойка, общо изплатеното по кредита би възлизало на 2088 лева.
Оскъпяването за срока на договора възлиза на 161.00%, годишния лихвен
процент възлиза на 228.87%, а ГПР – 712.35%.
Други доказателства от значение по делото не са представени.
При така установената фактическа обстановка съдът намира следното от
правна страна:
Изхождайки от предмета на договора - предоставяне на кредит под
формата на заем, както и страните по него - ответник юридическо лице, което
е небанкова финансова институция, предоставяща кредита в рамките на своята
търговска дейност, ищец - физическо лице, което при сключване на договора
действа извън рамките на своята професионална компетентност, според съда
се налага извод, че процесният заем има характер на договор за потребителски
кредит по смисъла на чл.9, ал.1 от ЗПК. При това положение, при решаване на
спора следва да намерят приложение правилата за действителността на
договора за кредит залегнали действащия ЗПК.
Относно клаузата за неустойка:
Съгласно чл. 143, ал.1 от ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването
на добросъвестността, води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя.
5
Съдът счита, че са налице и трите посочени предпоставки в хипотези на
чл.143 от ЗЗП. Обезпечението на едно вземане чрез уговаряне на неустойка
има за цел и задача да обезщети вредите, които страна по договора е нанесла
на другата чрез неизпълнение на задължението си по този договор. Иначе
казано, неустойката ще се задейства тогава, когато договорът е сключен, но не
е изпълнен по вина на една от страните. Така, както е уговорена в чл.6, ал.1,
вр. с чл.4, ал.3 от Договора означава, че тя е загубила своята обезщетителна
функция, тъй като тя не предвижда заплащане на обезщетение на вреди,
поради неизпълнение на договора, а е включена в погасителната вноска към
този договор в следствие на неизпълнение на отделна негова клауза, с която е
уговорена.
Заемодателят е поставил редица условия на които заемателят следва да
отговаря, но не като условие за предоставяне на кредита, а единствено само
като условие за обезпечаване на неустойката. Съдът счита, че поставеното от
заемодателя изискване заемателят да предостави като гаранция до края на
следващия работен ден сумата от 984 лева е най-малкото нелогично, при
положение, че последният кандидатства за отпускане на кредит от 800 лева.
Очевидно е, че това условие няма как да бъде изпълнено и с тази клауза,
заемателят е поставен в неравностойно положение от заемодателя. Имайки
предвид това, съдът прави извод, че заемодателят не е търсил обезпечение на
вземането си, а по-голяма и недължима печалба от уговорения заем. Това
означава, че той е договорил за себе си вземане, което не му се следва и по
този начин неоснователно се е обогатил.
Неустойката по своя характер е санкционна, доколкото се дължи при
неизпълнение на договорно задължение, но същата не зависи от вредите от
това неизпълнение и по никакъв начин не кореспондира с последиците от
неизпълнението. Предвидена е да се кумулира към погасителните вноски,
като по този начин се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си
функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Неустойката не е обявена по
този начин на потребителя, с което е нарушена нормата на чл.5 от ЗПК.
Освен това, включена по този начин към погасителните вноски,
неустойката на практика се явява добавък към възнаградителната лихва и
представлява сигурна печалба за заемодателя. С оглед изложеното, съдът
намира, че разходът за неустойка, отговаря на поставените от ЗПК изисквания,
6
за да се включи в общия разход по кредита. От заключението на съдебно-
счетоводната експертиза по делото се установи, че реалният ГПР, при вариант
на изчисление, при който в ГПР се включат и разходите за неустойка, размерът
на ГПР възлиза на 712.35%. Така размерът на ГПР се явява по-голям от
законово допустимия петкратен размер на законната лихва - 50%, определен
в чл. 19, ал. 4 от ЗПК. По този начин с уговорената неустойка се заобикаля
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като в годишния процент на разходите не
се включва нейният размер. Тъй като неустойката е прикрит разход по
кредита, с който се надхвърля допустимия размер на разходите по чл. 19, ал. 4
от ЗПК, включената в договора клауза за заплащането й отделно има за цел
заобикаляне на изискванията на закона за максималния размер на годишния
процент на разходите по кредита, поради което е нищожна.
Предвид всички изложено, съдът намира, че процесният договор не
отговоря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, като липсата на част от
задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата недействителност
съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е
насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на
равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга
страна - към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на
кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде
осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна,
разбираема и недвусмислена информация в договора, която не дава
възможност на потребителя да прецени икономическите последици от
сключването на договора, предвид предоставените му от законодателя
съответни стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си е достатъчен, за
да се приеме, че целият договор е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК,
във връзка с чл. 26, ал. 1, предложение първо от ЗЗД, без да е необходимо да се
обсъждат останалите аргументи на ищеца. Оттук - след като целият договор за
кредит се явява нищожен, то такава е и конкретната клауза за неустойка по
него.
За да бъде уважен предявеният иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1,
пр. 1-во ЗЗД, то в тежест на ищеца е да установи, че е налице предаване,
съответно получаване на парична престация, нейният размер и пряка
причинно-следствена връзка между обогатяването и обедняването. В тежест
на ответната страна е да изясни наличието на основание, по повод на което е
7
осъществено имущественото разместване.
В рамките на настоящото производство се изясни, че в изпълнение на
задълженията си по кредитното правоотношение, ищецът е заплатил на
ответника сума в общ размер от 847.00 лв. (съобразно заключението по
изготвената ССчЕ). Плащането към ответника е осъществено по договор,
който се явява недействителен по смисъла на чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от
ЗПК. В рамките на настоящия процес, се претендира недължимо платена сума
в размер от 47.00 лв. Съдът намира искът с правно основание чл. 55, ал. 1, пр.
1-во от ЗЗД за основателен, доколкото ответната страна не установи наличието
на основание, по силата на което да е настъпило имущественото разместване.
Ето защо, ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати на ищеца
по предявения иск сума в размер от 47.00 лв., представляваща предадена от
ищеца на ответника сума при начална липса на основание. Върху главното
вземане се дължи и законна лихва, считано от датата на подаване на исковата
молба в съда (15.01.2024г.) до окончателното й изплащане.
По отношение на разноските:
Предвид изхода на делото, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК на ищеца се
дължат направените по делото разноски. Ответникът следва да заплати на
ищеца направените по делото разноски. Ищецът е доказал разноски в размер
на 251.00 лв., от които за държавна такса – 51.00 лева и възнаграждение за
вещо лице – 200 лева, които следва да му бъдат присъдени.
Същевременно, процесуалния представител претендира присъждане и
на адвокатско възнаграждение. Видно от представения по делото Рамков
договор, Е. Б. е упълномощила адв. К. К. да я представлява в настоящото
производство, като от Договора за правна помощ и съдействие се установява,
че адвокатската правна помощ се оказва по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА, т.е.
безплатна адвокатска помощ на материално затруднени лица. Съгласно чл. 38,
ал. 2 от ЗА, в случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната
страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско
възнаграждение, като съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък
от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 от ЗА и осъжда другата страна да
го заплати. Поради това, съдът следва да осъди ответника по делото да
заплати в полза на адвокат К. К. адвокатско възнаграждение. Видно от
списъка на разноски по чл. 80 от ГПК (л. 86), адвокатското възнаграждение по
8
предявения иск е 400.00 лева, който хонорар е съобразен с размерите,
предвидени в Наредба № 1/9.07.2004г., чл.7, ал. 2, т.1. Ответната страна е
възразила за прекомерност на възнаграждението, по което съдът следва да се
произнесе.
По направеното възражение, съдът намира следното:
Въведеното с чл.38, ал.2 от ЗА правило, че съдът присъжда
възнаграждение в определения от Висшия адвокатски съвет размер, който е
значително по-висок от приложимите размери в аналогични случаи, без
възможност на съда да прецени вида, количеството и сложността на
извършената работа, създава изкуствени икономически бариери при защитата
на правата и интересите на участниците в гражданския процес и представлява
нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, в
какъвто смисъл е даденото тълкуване в решението по дело C-438/22 на СЕС.
По изложените съображения нормата на чл. 38, ал. 2 от ЗА, препращаща към
Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения
не съответства на правото на ЕС, поради което не следва да се прилага.
Посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да
служат единствено като ориентир при определяне служебно на
възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и
приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от
съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са:
видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и
преди всичко фактическата и правна сложност на делото. В този смисъл е
Определение № 50015/16.02.2024г. по т.д. № 1908/2022г. на ВКС.
Съдът намира, че в полза на адв. К. К. следва да се присъди адвокатско
възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ на Е. Б., като
материално затруднено лице по реда на чл.38, ал.1, т.2 от ЗА в размер под
минималния по наредбата. За определянето му съдът съобразява, че правната
помощ е освен за депозиране на исковата молба, така и за явяването й по
четири открити съдебни заседания с направени доказателствени и
процесуални искания. При заявен материален интерес от 47.00 лева,
претендирания размер от 400 лв. е прекомерен и непропорционален спрямо
извършената работа. Делото не се отличава с фактическа или правна
сложност, поради което дължимото от „*****“ ООД, ЕИК *****
9
възнаграждение на адв. К. К. е в размер на 150 лева.
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „*****“ ООД, ЕИК *****, със седалище и адрес на
управление: гр. С., ул. *****, представлявано от И. Н. Х.-С. да заплати на Е.
М. Б. от с. А., общ. С., ул. ***** с ЕГН **********, на основание чл. 55, ал. 1,
пр. 1-во от ЗЗД, сума в размер от 47.00 лева, представляваща недължимо
платена и получена от ответника при начална липса на правно основание по
клауза за възнаградителна лихва и неустойка по Договор за потребителски
кредит № ***** от 26.06.2023г., сключен между „*****“ ООД, ЕИК ***** и Е.
М. Б., ведно със законната лихва от датата на предявяване исковата молба в
съда – 15.01.2024г. до окончателното й изплащане
ОСЪЖДА „*****“ ООД, ЕИК *****, със седалище и адрес на
управление: гр. С., ул. *****, представлявано от И. Н. Х.-С. да заплати на Е.
М. Б. от с. А., общ. С., ул. ***** с ЕГН **********, направените разноски по
делото за внесена държавна такса в размер на 51.00 лева и внесен депозит за
съдебно-икономическа експертиза в размер на 200.00 лева.
ОСЪЖДА „*****“ ООД, ЕИК *****, със седалище и адрес на
управление: гр. С., ул. *****, представлявано от И. Н. Х.-С. да заплати на
АДВ. К. Й. К., с адрес на упражняване на дейността: гр. П., ул. *****,
адвокатско възнаграждение за осъществено на ищцата - Е. М. Б. от с. А., общ.
С., ул. ***** с ЕГН ********** безплатно процесуално представителство по
делото, в размер на 150.00 лева, определено от съда по реда на чл. 38, ал. 2 от
Закона за адвокатурата.
Присъдените суми могат да бъдат преведени по сметка, както следва:
„*****“ АД, IBAN: *****.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд – П., в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Сн.Д.
Съдия при Районен съд – Карлово: _______________________
10