О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1280
15.05.2020г., гр. Бургас
ОКРЪЖЕН
СЪД - БУРГАС, Гражданско отделение, трети въззивен състав в закрито заседание
на петнадесети май две хиляди и двадесета година в състав:
Председател: Росен Парашкевов
Членове:
Кремена Лазарова
Йорданка Майска
като разгледа докладваното от съдия Майска
в.ч.гр.д. № 1018 по описа за 2020 г. и за да се произнесе взе
предвид следното:
Производството е по чл. 413, ал.
2 във вр. с чл. 279 във вр. с чл. 278, ал.
1 и сл. от ГПК.
Образувано е по частна
жалба от ”ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ” ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр.София, район Средец, бул.”България” № 49,
бл.53Е, вх.В, представлявано от Светослав Николаев Николов и Цветелина
Георгиева Станева, заявена чрез пълномощника юк.Радина Илиева срещу разпореждане, инкорпорирано в заповед от 04.02.2020г. по ч.гр.д. № 740/2020г.
по описа на РС-Бургас в частта, с която заповедният съд оставил без уважение
Заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК относно претендираното вземане за договорно възнаграждение в размер на 228,26лв.,
възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги в размер на 606,34лева и
такси за събиране на вземането от 30лева.
Намира същото за
незаконосъобразно и постановено при неправилно приложение на материалния закон. По-конкретно посочва, че съгласно т. 14 от
Допълнителните разпоредби на Закона за защита на потребителите (ЗЗП) услуга е "всяка материална или интелектуална дейност, която се
извършва по независим начин, предназначена е за друго лице и не е с основен
предмет прехвърляне владение на вещ". Смята, че от това правило се налага
изводът, че споразумението за предоставяне на допълнителни услуги действително
представлява услуги, в смисъл на дейности, които ще се извършат по повод на
договора за кредит в полза на друго лице
– кредитополучателя и съгласно съдебната
практика с договора за предоставяне на услуга изпълнителят поема задължение да
извърши конкретни действия, срещу дължимо от възложителя възнаграждение, като
тези действия обикновено са фактически, а не правни и доколкото втората част от
определението за договор за потребителски кредит
по чл. 9, ал. 1
от ЗПК предоставя известна свобода за кредитора да предоставя допълнителни услуги,
които са извадени от договора за потребителски кредит,
то законодателно е допустимо уговарянето на такива.
Несъгласие се изразява и
с мотивите на заповедния съд, че уговореното между страните договорно
възнаграждение е нищожно като противоречащо на законовите разпоредби на чл.10а,
чл.11, ал.1 ,т.10,чл.19, ал.1-4, чл.22 и чл.23 от ЗПК, като изводите в тази
насока се считат за неправилни.
Сочи, че в българското
действащо право, в отношенията между правните субекти действа принципът на
свободно договаряне (чл. 9 от ЗЗД) и съгласно този принцип всеки е свободен да встъпва в правни и договорни
връзки, ако желае, с когото желае и след като сам определя и се съгласява със
съдържанието на създаденото по негова воля правоотношение. Твърди, че тези три
възможности, включени в понятието свободно договаряне, трябва да бъдат
обезпечени от правния ред, тъй като те съставляват кръга на т. нар. волева
автономия, която се предоставя на индивида за свободна инициатива. Излага, че с
оглед на принципа за свобода на договаряне и по своя свободна воля страните са
се съгласили да сключат процесния договор за потребителски кредит и подписаното към него Споразумение за
предоставяне на пакет от допълнителни услуги. При тези условия и по своя
свободна воля страните са се съгласили да сключат договора за кредит с годишен
лихвен процент и ГПР в допустимите от закона рамки. Твърди, че длъжникът се е
съгласил с тази цена на кредита на
преддоговорния етап с получаването на стандартен европейски формуляр за
сравняване на различни предложения, така и към момента на сключването на
договора, така и с не обективиране на желанието си да се откаже от сключения
договор и с погасяване на месечни вноски. Твърди, че "ПРОФИ КРЕДИТ
България" ЕООД в качеството си на кредитор
не създава задължение за потребителя при сключване на договор за потребителски кредит, да сключи и споразумение за
предоставяне на пакет от допълнителни услуги, а тази възможност през клиента се
явява опционална. Излага, че в обхвата на общите разходи по кредита, които следва да се отчетат при
формирането на ГПР, попадат разходи за допълнителни услуги, но само в случаите,
когато получаването на такива допълнителни услуги е задължително условие за
сключването на договора за кредит.
Изтъква, че предвид това следва, че разходите на потребителя за въпросните
допълнителни услуги не представляват част от общите разходи по кредита, съответно не следва да се отчитат при
изчисляването на ГПР. Т. е. дължимото по процесиите допълнителни услуги
възнаграждение се дължи от кредитополучателя
отделно и независимо от цената на самия кредит,
респективно не следва да се включва при изчисляването на ГПР и не противоречи
на чл. 19, ал.
4 от ЗПК. В допълнение отбелязва, че са налице действащи
законови разпоредби, които изрично посочват кои клаузи в даден договор биха
били неравноправни и по отношение на подобни случаи чл. 24 от
Закона за потребителския кредит (ЗПК) изрично препраща към чл. 143-148 от
Закона за защита на потребителя (ЗЗП). Сочи, че чл. 143 от
ЗЗП в 19 точки определя кои клаузи биха поставили потребителя в неравноправно
положение спрямо кредитора. Видно от
цитираната разпоредба и от приложените по делото доказателства е, че
Споразумението за представяне на пакет от допълнителни услуги е съобразено с
изискванията на закона и не попада в нито една от множеството хипотези, описани
в чл. 143 ЗЗП и всички суми по договора представляват индивидуално уговорени клаузи, а
именно -каква сума клиентът желае да му бъде отпусната, какви ще са ГЛП и ГПР
по договора, както и дали да бъде подписано споразумение за предоставяне на
допълнителни услуги и какво възнаграждение ще се дължи за него.
Въз основа на
гореизложеното, твърди, че изводът на съда, че клаузите от договора за
потребителски кредит са недействителни е
неправилен.
Моли съда да отмени
атакуваното разпореждане в тази му част и да разпореди да бъде издадена заповед
за изпълнение за претендираното вземане за договорно възнаграждение и за възнаграждение
за закупен пакет от допълнителни услуги.
Частната жалба е
допустима, тъй като същата е подадена в законовия срок, против подлежащ на
обжалване съдебен акт и от лице, за което е налице правен интерес от обжалване
(чл. 413, ал.
2 от ГПК).
Разгледана
по същество, частната жалба е частично основателна.
Настоящата инстанция,
като съобрази оплакванията в жалбата и приложеното ч. гр. д. № 740/2020г. по
описа на Районен съд – Бургас, намира за установено следното:
Производството пред първоинстанционния съд, е образувано по заявление на "Профи
кредит България" ЕООД за издаване на
заповед по чл.410 ГПК против длъжника Р.И.И. с ЕГН-**********,
за суми на основание договор за потребителски кредит № **********/25.01.2018г.
и споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги.
В обстоятелствената част
на заявлението е посочено, че вземанията произтичат от Договор за потребителски
кредит с
№ **********/25.01.2018г., по силата на който кредиторът
е предоставил кредит в размер на 1 000лв, а длъжникът се е задължил да погаси
задължението си за срок от 18 месеца, с месечни вноски в размер на 75,38 лв. и
падеж всяко 15-то число на месеца, при ГПК 49,89, ГЛП 41,17%, лихвен процент на
ден-0,11 и крайна дължима сума по кредита от 1356,84лв. По сключено към
договора допълнително споразумение за пакет от допълнителни услуги е определено
възнаграждение за пакета от 779,58лв. с размер на вноската по пакета от 43,31лв..
Така общото задължение по кредита и по пакета от допълнителни услуги възлиза на
2136,42лв., а дължимата вноска до 15-то число на месеца е в размер на 118,69лв..
Излага, че съгласно ОУ към договора длъжникът дължи договорно възнаграждение за
изтегления кредит, което е предварително
определено и е разсрочено във времето, като се погасява в рамките на
погасителния план. Така се сочи, че неизплатеното договорно възнаграждение
възлиза на 228,26лв. дължимо за периода от 15.07.2018г. до 15.08.2019г..
Излага, че страните са сключили споразумение за предоставяне на пакет от
допълнителни услуги, по силата на което длъжникът дължи възнаграждение, което става изискуемо с подписването му и то следва да бъде
разсрочено за срока на договора, на равни месечни вноски и добавено към
месечните вноски за погасяване на кредита, като
неплатеното възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги възлиза на 606,34лв.
и е дължимо до 15.08.2019г.. Твърди се, че длъжникът не е изпълнил
задължението по договора, заплатил е само 4 погасителни вноски и е изпаднал в
забава, като падежът на последната погасителна вноска е бил на 15.08.2019г..
Твърди, че след като падежът и на последната погасителна вноска е настъпил, е
налице основание да се претендира заплащане на сумите: 827,06лв., представляваща
главница; ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението до
изплащане на вземането; 228,26лв. – договорно възнаграждение за периода от 15.07.2018г.
до 15.08.2019г., неплатено възнаграждение за закупен
допълнителен пакет от услуги в размер на 606,34лв., неплатени такси по Тарифата
за извънсъдебно събиране на вземането в размер на 30лв., съдебни разноски,
включващи държавна такса от 47,35лв. и 150 лв. юрисконсултско възнаграждение.
Заповедният съд е издал Заповед за изпълнение на парично задължение
по чл.410 ГПК № 245/04.02.2020г. по ч.гр.д. № 740/2020г. на БРС за неплатена
главница от 827,06лв., ведно със законната
лихва от датата на подаване на
заявлението пред съда - 03.02.2020г. и съдебни разноски.
С обжалваното
разпореждане, инкорпорирано в разпоредителната част на посочената заповед,
заповедният съд е отхвърлил заявлението в частта, досежно претендираното вземане
за договорно възнаграждение в размер на 228,26лв., възнаграждение за закупен
пакет от допълнителни услуги в размер на 606,34лева и такси за събиране на
вземането от 30лева.
В мотивите си заповедният
съд е приел, че в тези части е налице противоречие със закона, тъй като е
основано на договор за потребителски кредит, който е недействителен съгласно разпоредбите
на чл.10а, чл.11, ал.1, т.10,чл.19, ал.1-4, чл.22 и чл.23 от ЗПК.
Настоящата инстанция си счита, че
районният съд правилно е приел, че спрямо договорът за паричен заем, във връзка
с който са възникнали процесните вземания, обект на заповедта за изпълнение, е
приложим Законът за потребителския кредит /ЗПК/. Също
така следва да бъде посочено, че съгласно чл. 411, ал. 2, т. 2 от ГПК съдът е задължен служебно да извърши проверка дали искането не противоречи на закона
и на добрите нрави. В случая съдът счита, че частната жалба е неоснователна
досежно претенцията за възнаграждение за закупен допълнителен пакет услуги в
размер на 606,34лв..
Съгласно представеното към процесния
договор Споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги,
заплащането на уговореното възнаграждение се дължи при предоставяне от
кредитора на една или всички от посочените услуги, а именно:
1) приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит; 2) възможност
за отлагане на определен брой погасителни вноски; 3) възможност за намаляване
на определен брой погасителни вноски; 4) възможност за смяна на дата на падеж и
5) улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства.
Възможността за събиране от потребителя
на такси и комисионни за допълнителни услуги, свързани с договора, е
регламентирана в разпоредбата на чл.10а, ал.1 ЗПК (нов – ДВ, бл.35 от 2014 г.,
в сила от 23.07.2014 г.).
Законът обаче не допуска кредиторът да
изисква заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и
управление на кредита – чл.10а, ал.2 ЗПК. Макар законът, а също и сключения
между страните договор да не съдържа легално определение по отношение на
понятията „такса за управление на кредита” и „такса за усвояване на кредита”,
съдът намира, че първата от уговорените услуги попада именно под обхвата на
втората посочена такса. Затова и тази уговорка противоречи на разпоредбата на
чл.10а, ал.2 ЗПК. Нещо повече, следва да се посочи и че, с уговарянето на
посоченото допълнително възнаграждение, съдът намира, че се заобикаля
разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, касаеща ограничение в размера на ГПР. На
основание чл.21, ал. ЗПК всяка клауза в договора за потребителски кредит, имаща
за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна, за която
съдът е длъжен служебно да следи. Затова, поради недействителност на уговорката за възнаграждение за закупен пакет
допълнителни услуги в посочения размер,
заявлението, в частта му за процесната сума е неоснователно и като такова правилно е
отхвърлено. При горните мотиви настоящият съдебен състав намира че правилно
заповедният съд е отказал да присъди и търсената сума от 30лв., посочена като
такса за извънсъдебно събиране на вземането, тъй като освен изложеното, липсва
и яснота по какъв начин е формирана същата.
На второ място,
основателно е твърдението в жалбата, с което се оспорва извода на заповедния
съд за недействителност на договореното договорно възнаграждение/възнаградителна
лихва/. Това е така, защото в конкретния случай е сложена за разглеждане договорна клауза на договор за
кредит, предлаган от търговец по занятие и правилата на поведение на субектите
на конкретното правоотношението се уреждат от специален закон, а именно –
Законът за потребителския кредит. В разпоредбата на чл.19, ал.4 от него е
предвидено, че: „Годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България“.
Цитираният
законов текст е насочен към избягване на възлагането на несъразмерни тежести върху икономически
по-слабата страна, по-точно върху потребителя, от страна на търговеца, който
има възможност да се възползва от по-неблагоприятното положение на
кредитополучателя. За да възприеме като законов критерий ГПР, законодателят е
отчел, че размерът на договорената възнаградителна лихва за предоставяне на
средства на потребителя, не винаги е меродавен, защото към него може да се
насложат допълнителни разходи като такси, комисиони, други разноски и те на
практика да увеличат кредитната тежест за кредитополучателя. Ето защо, за да
бъде избегната подобна злоупотреба, законодателят е предвидил като критерий
максимален размер на годишния процент на разходите по кредита и това е
пределът, до който може да се зачете като непротиворечащо на морала и добрите
нрави общото оскъпяване на кредите. Законната лихва по реда на чл. 86, ал. 2 от ЗЗД се определя по следния
начин: към основния лихвен процент на
БНБ, плюс 10 пункта надбавка.
Основният лихвен процент /ОЛП/ на БНБ от 01.08.2015г. до 01.01.2016г. е бил
– 0,01% и от там нататък до сега е
-0,00%. При разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК,
съобразена с Постановление № 426 на МС от 18.12.2014 г. за определяне размера
на законната лихва по просрочени парични задължения и размера на ОЛП на БНБ към
датата на сключване на договора, се налага заключение, че договореният ГПР не
надвишава 50%, ето защо е в рамките на допустимата граница. Затова възражението
за нищожност на договорената възнаградителна лихва се явява неоснователно. В
този смисъл е правното разрешение, възприето и по Решение № 869 от 11.10.2019
г. на ОС - Варна по в. т. д. № 962/2019 г., Решение № 329 от 30.09.2019 г. на
ОС - Хасково по в. гр. д. № 332/2019 г., Решение № 166 от 23.07.2019 г. на ОС -
Ловеч по в. гр. д. № 202/2019 г., Решение № 258 от 12.07.2019 г. на ОС - Перник
по в. гр. д. № 306/2019 г., Решение № 72 от 22.04.2019 г. на ОС - Габрово по в.
гр. д. № 62/2019 г., Решение № 431 от 18.10.2019 г. на ОС - Плевен по в. гр. д.
№ 702/2019 г.
Предвид
обстоятелството, че следва да бъде издадена заповед за изпълнение и за сумата
от 228,26лв. за договорно възнаграждение, настоящата инстанция констатира, че претенцията
за разноски в заповедното производство съобразно уважената част от посочените
вземания не се променя и не надвишава вече присъдените със заповедта суми.
С оглед частичната основателност на
частната жалба жалбоподателят има право на съдебни разноски за въззивното
производство, но доколкото липсва такава претенция, разноски не следва да бъдат
присъждани.
Така мотивиран, съдът на основание чл. 413, ал. 2 ГПК
О
П Р Е Д Е Л И :
ОТМЕНЯ разпореждане, инкорпорирано в заповед от 04.02.2020г. по ч.гр.д. № 740/2020г.
по описа на РС-Бургас в частта, с която е отхвърлено заявлението на „Профи
Кредит България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище: гр. София, бул. „България“
№ 49, бл. 53Е, вх. В, представлявано от Светослав Николаев Николов, Ондрей
Локевенц, Ярослав Ян Чечински и Ирина Харалампиева Георгиева, чрез юрисконсулт
Радина Илиева, за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 ГПК срещу Р.И.И. с ЕГН-********** от гр.Б., ж.к.С., бл.**, вх.*, ет.**,
ап.*** относно претендираното вземане за договорно възнаграждение в размер на 228,26лв.
по договор за потребителски кредит № **********/25.01.2018г., като
вместо него
ПОСТАНОВЯВА
:
ДА
СЕ ИЗДАДЕ в полза на „Профи
Кредит България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище: гр. София, бул. „България“
№ 49, бл. 53Е, вх. В, представлявано от Светослав Николаев Николов, Ондрей
Локевенц, Ярослав Ян Чечински и Ирина Харалампиева Георгиева, заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК срещу Р.И.И. с ЕГН-**********
от гр.Б., ж.к.С., бл***, вх.*, ет.**, ап.*** относно претендираното
вземане за договорно възнаграждение в размер на 228,26лв. по договор за
потребителски кредит № **********/25.01.2018г..
ПОТВЪРЖДАВА
разпореждането
в останалата част.
ВРЪЩА
делото на Районен съд – Бургас за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК съобразно настоящото определение.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.