№ 1123
гр. София, 25.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и девети януари през две хиляди двадесет и пета година
в следния състав:
Председател:Пепа Маринова-Тонева
Членове:Василена Дранчовска
Цветина Костадинова
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Пепа Маринова-Тонева Въззивно гражданско
дело № 20241100511889 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 15823 от 19.08.2024 г. по гр.д. № 21377/2023 г. Софийски
районен съд, 61 състав отхвърлил предявения от К. С. П., ЕГН **********,
срещу „НСК СОФИЯ“ ЕООД, ЕИК *********, иск с правно основание чл. 200
КТ за осъждане на „НСК София“ ЕООД, ЕИК *********, да заплати на К. С.
П., ЕГН **********, сумата от 35 000 лв., представляваща обезщетение за
претърпени неимуществени вреди (болки, страдания) в резултат на
претърпяна трудова злополука, настъпила на 18.10.2021 г., ведно със
законната лихва от 18.10.2021 г. до окончателното изплащане на вземането. На
основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът е осъден да заплати на ответника сумата 3
650 лв. – разноски по делото.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца К. С. П., който го
обжалва изцяло при твърдения за неправилност – неправилно приложение на
материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила
и необоснованост, като същевременно се твърди и дадена от районния съд
неправилна правна квалификация на претенцията. По делото се установило
безспорно, че на 18.10.2021 г. в двора на детска градина „Славейче“ в с.
1
Лесново, община Елин Пелин, област Софийска, при изпълнение на трудовите
му функции в работно време ищецът претърпял вреди вследствие на трудов
инцидент, при който му били причинени: Счупване на дясната
голямопищялна кост с оформяне на триъгълен фрагмент. Линейно счупване в
долния край на голямопищялната кост в областта на глезенната става. От
приетата в първата инстанция СМЕ се установили претърпените от ищеца
увреждания, които реализирали медикобиологичния признак „трайно
затруднение в движенията на десния долен крайник за период по-голям от 30
дни“. Вещото лице посочило, че общият възстановителен период е в рамките
на 7-8 месеца, с имобилизация в рамките на 3 - 3,5 месеца. Установените от
вещото лице травми отговаряли да са получени по начина, описан в исковата
молба. Въззивникът счита, че първоинстанционният съд не дал правилна
правна квалификация на претенцията, а задължение на съда било да
квалифицира иска. Дадената неправилна квалификация обусловила и
неправилните изводи на съда. Съдът не взел предвид и че съгласно чл. 49 и чл.
45 ЗЗД този, който е извършил деликта е длъжен да обезщети пострадалия за
претърпените вреди. В случая по делото се установили елементите от
фактическия състав на чл. 45 ЗЗД, като неимуществените вреди на ищеца
настъпили именно „по вина“ на ответното дружество. Районният съд не
мотивирал решението си, като не обсъдил събраните доказателства, нито
приетите експертизи по делото, а се ограничил само до анализ на понятието
„трудова злополука“. Съдът не следвало да се ограничава до основанието,
посочено в исковата молба, а бил длъжен да квалифицира иска, а в случая
искът бил неправилно квалифициран. Съдът не указал на страната, че не сочи
доказателства за настъпила трудова злополука, а едва с решението си
коментирал, че няма разпореждане по смисъла на чл. 60, ал. 1 КСО. Ако съдът
квалифицира иска по чл. 200 КТ, то той следвало да даде указания, че ищецът
не сочи доказателства за признаването на трудова злополука по съответния
ред. Съдът допуснал процесуално нарушение като не указал на ищеца, че не
сочи доказателства за настъпила трудова злополука и не му дал подходящ срок
за изпълнение на указанията. Развива съображения за установени по делото
нарушения на трудовото законодателство от ответника. Моли съда да отмени
атакуваното решение и вместо него постанови друго, с което да уважи
предявения иск. Претендира присъждане на адвокатско възнаграждение на
пълномощника му на основание чл. 38 ЗА.
2
Въззиваемата страна „НСК СОФИЯ“ ЕООД с отговор по реда на чл. 263,
ал. 1 ГПК оспорва жалбата и моли съда да потвърди атакуваното решение
като правилно. Претендира разноски за въззивното производство съгласно
списък по чл. 80 ГПК. Прави евентуално възражение за прекомерност по
смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл.
259, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт, поради което съдът следва да се произнесе по основателността й.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост
на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на
материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д.
№ 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно и допустимо. Настоящият състав
намира, че при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни
материалноправни норми, а с оглед оплакванията в жалба е правилно по
следните съображения:
Неоснователно в жалбата се поддържа, че районният съд неправилно е
квалифицирал иска като такъв по чл. 200 КТ. Правната квалификация
действително е задължение на съда, а евентуално посочена такава от ищеца не
обвързва съда, който следва да квалифицира иска с оглед фактическите
твърдения в исковата молба.
В случая фактическите твърдения в исковата молба са ясни и
непротиворечиви – ищецът твърди, че с ответника били в трудово
правоотношение по силата на трудов договор от 12.10.2021 г., по което
изпълнявал длъжността „общ работник, строителство на сгради; На
18.10.2021 г., при изпълнение на трудовите му задължения, ищецът претърпял
трудова злополука, при която му били причинени травматични увреждания,
наложили продължително лечение; Злополуката била призната за трудова; В
резултат на злополуката претърпял неимуществени вреди – болки и
страдания, за обезщетяване на които претендира ответникът да му заплати
сумата 35 000 лв.
Тези фактически твърдения несъмнено обуславят правна квалификация
3
на претенцията по чл. 200 КТ, а доводите в жалбата първостепенният съд да
дал неправилна квалификация на претенцията са неоснователни.
Съгласно чл. 200, ал. 1 КТ, за вредите от трудова злополука или
професионална болест, които са причинили временна неработоспособност,
трайна неработоспособност над 50 % или смърт на работника или служителя,
работодателят отговаря имуществено, независимо от това дали негов орган
или друг негов работник или служител има вина за настъпването им.
Работодателят дължи обезщетение за разликата между причинената вреда -
неимуществена и имуществена, включително пропуснатата полза, и
обезщетението и/или пенсията по общественото осигуряване - ал. 3 на чл. 200.
Фактическият състав за възникване на отговорността на работодателя, имаща
обективен характер, включва следните кумулативно изискуеми предпоставки:
1. Наличие на трудово правоотношение между ищеца (или наследодателя му)
и ответника; 2. професионално заболяване или трудова злополука, претърпяна
от работника или служителя в периода на трудовото правоотношение и
причинила временна неработоспособност, трайна неработоспособност над 50
% или смърт; 3. вреда - имуществена и/или неимуществена, и 4. причинна
връзка между професионалното заболяване или трудовата злополука и
вредата.
Характерът на злополуката като „трудова” следва да бъде установен по
предвидения в чл. 55 и сл. КСО ред, с разпореждане на органа по чл. 60, ал. 1
КСО. Съгласно трайната практика на ВКС, обективирана в решение №
31/02.02.2011 г. по гр.д. № 1894/2009 г., IV ГО, решение № 109/12.03.2012 г. по
гр.д. № 622/2011 г., ІV ГО, решение № 319 от 22.06.2010 г. по гр. д. №
204/2009 г., ІІІ ГО, решение № 410 от 29.06.2010 г. по гр. д. № 599/2009 г., ІІІ
ГО, решение № 753 от 28.01.2011 г. по гр. д. № 457/2010 г., ІІІ ГО, решение №
728 от 28.01.2011 г. по гр. д. № 1957/2009 г., ІІІ ГО, решение № 298 от
08.11.2012 г. по гр. д. № 184/2012 г., IIІ ГО, решение № 374 от 23.07.2014 г. по
гр. д. № 3766/2013 г., ІV ГО, решение № 36 от 18.02.2020 г. по гр. д. №
3334/2019 г., ІV ГО и др., липсата на влязъл в сила индивидуален
административен акт относно наличието на трудова злополука е пречка за
уважаване на исковете по чл. 200, ал. 1 КТ, тъй като не е налице елемент от
фактическия състав на имуществената отговорност на работодателя по този
законов текст. Установяването на този факт не може да се извърши по съдебен
4
ред, тъй като е предвиден специален административен ред, който не може да
бъде игнориран. Предвидената в чл. 57 и сл. КСО процедура по деклариране,
разследване и квалифициране на злополуката като трудова, детайлизирана в
Наредбата за установяване, разследване, регистриране и отчитане на
трудовите злополуки (обн. ДВ, бр. 6/21.01.2000 г., в сила от 01.01.2000 г.),
обуславя наличието на елемент от фактическия състав на имуществената
отговорност на работодателя по смисъла на чл. 200 КТ. Липсата на
разпореждане по чл. 60, ал. 1 КСО не дава възможност на ищеца да
предизвика установяване на трудова злополука в рамките на съдебно
производство. Разпореждането на органа по чл. 60, ал. 1 КСО има двойствено
значение - от една страна то представлява индивидуален административен акт
относно наличието или не на трудова злополука, а от друга страна е
официален удостоверителен документ за установените в него факти, и в
частност за наличието на трудова злополука като положителен юридически
факт, който е елемент от фактическия състав на имуществената отговорност
на работодателя и от който зависи съществуването на правото. Липсата на
проведена процедура по посочения нормативно установен ред обуславя
отхвърлителен резултат по предявени от пострадалия работник или служител,
респ. неговите наследници искове с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ.
В случая въззивникът не е представил разпореждане на органа по чл. 60,
ал. 1 КСО, с която процесният инцидент да е признат за трудова злополука, а и
не твърди да е инициирал процедура по чл. 57 и сл. КСО. Липсата на влязъл в
сила индивидуален административен акт, установяващ наличието на трудова
злополука, обуславя извод за неоснователност на предявения иск за
обезщетяване на вреди по реда на чл. 200 КТ, тъй като не е налице елемент от
фактическия състав на имуществената отговорност на работодателя, а
установяването на характера на злополуката, за което е предвидена специална
административна процедура, в рамките на общия исков ред не може да се
извърши.
Неоснователни са и доводите в жалбата за допуснато от районния съд
съществено нарушение на съдопроизводствените правила във връзка с
доклада по делото. Противно на поддържаното в жалбата, с доклада
първоинстанционният съд е указал на ищеца, че негова е тежестта да докаже
признаването на злополуката за трудова по установения ред. С исковата молба
е било заявено доказателствено искане за изискване от НОИ – ТП София
5
област на преписката във връзка с процесния инцидент, вкл. разпореждане на
НОИ за трудова злополука, поради което и съдът не е имал задължение по
реда на чл. 146, ал. 2 ГПК да указва на ищеца, че не сочи доказателства за този
факт. С определението по чл. 140 ГПК доказателственото искане е уважено,
но с писмо от 16.10.2023 г. на НОИ – ТП София област е отговорено, че за
процесния инцидент не е подавана декларация за трудова злополука и не е
подаван сигнал, като предвид седалището на работодателя компетентното ТП
е София град. В проведеното първо открито съдебно заседание в първата
инстанция, когато е докладвано и прието писмото, процесуалният
представител на ищеца е присъствал, но не е заявил искане за изискване на
преписка от ТП – София град, а в пледоарията си в хода на устните състезания
е поддържал, че работодателят е бил длъжен да декларира злополуката,
ищецът не знаел закона, но по делото се било доказано изцяло настъпването на
трудовата злополука. Впрочем, въпреки оплакванията в жалбата, и пред
настоящата инстанция не са заявени доказателствени искания, нито се твърди
да е налице влязло в сила разпореждане по чл. 60, ал. 1 КСО.
При недоказване на една от кумулативно изискуемите предпоставки за
основателността на иска по чл. 200 КТ, същият следва да бъде отхвърлен. При
това положение е безпредметно обсъждането на останалите събрани по делото
доказателства, а доводът в жалбата в тази връзка също е неоснователен.
Крайните изводи на двете инстанции съвпадат, поради което
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.
При този изход и изричната претенция, разноски за настоящата
инстанция се следват на въззиваемия. Доказано направените такива са в
размер на 1 600 лв. – адвокатско възнаграждение, което е заплатено по банков
път, видно от приетите договор за правна защита и съдействие от 23.01.2025 г.
и извлечение от сметка.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 15823 от 19.08.2024 г., постановено по
гр.д. № 21377/2023 г. на Софийски районен съд, 61 състав.
ОСЪЖДА К. С. П., ЕГН **********, с. Лесново, община Елин Пелин,
6
ул. ****, да заплати на „НСК СОФИЯ“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление: гр. София, бул. „Тодор Александров“ № 133, ет. 8, ап.
26, на основание чл. 78 ГПК сумата 1 600 лв., представляваща разноски за
въззивното производство.
Решението подлежи на касационно обжалване при условията на чл. 280,
ал. 1 и ал. 2 ГПК пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от
връчването му.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7