Решение по дело №701/2017 на Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

 

№ ………..

 

гр. София, 27.08.2018 г.

 

В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А

                                                                           

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, І ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 20-ти състав, в публично заседание на четвърти юни две хиляди и осемнадесета година в състав:

                                               СЪДИЯ:   АЛБЕНА БОТЕВА

при секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа гр. дело № 701/2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 365 и сл. ГПК.

Образувано е по искова молба с вх. № 6222/18.01.2017 г., предявена от „О.Б.Б.“ АД, ЕИК ********със седалище и адрес на управление:***, против И.А.С., с ЕГН: **********, с адрес: ***, и К.А.С., с ЕГН: **********, действащ чрез своята майка и законен представител Г.А.Ц., с ЕГН: **********, и двамата с адрес: ***.

Ищецът „О.Б.Б.“ АД, твърди, че на 15.02.2007 г. е сключил с А.И.С., с ЕГН: **********, Договор за предоставяне на кредит за ремонт и строителство, по силата на който ищецът предоставил на кредитополучателя кредит в размер на 100 000 лева. Кредитът бил напълно усвоен, като сумата била предоставена за ремонт на недвижим имот, представляващ апартамент № 6, находящ се в гр. София, ж.к. ********За обезпечаване на задълженията на кредитополучателя, била учредена договорна ипотека върху описания недвижим имот.

Ищецът твърди, че, съгласно договора от 15.02.2007 г., кредитът е следвало да се издължи на 300 месечни анюитетни вноски, включващи главница, лихва и съответната част от годишната такса за управление и обслужване, от които 36 бр. месечни вноски в размер на 792.50 лева и 264 бр. месечни вноски в размер 878.42 лева, считано от 10.04.2007 г. до 10.03.2032 г., когато бил крайният срок за погасяване на задълженията по кредита. С Допълнително споразумение № 1 от 25.08.2011 г., страните по договора уговорили промяна в размера на погасителните вноски, без да променят крайния срок за погасяване на кредита. Ищецът сочи, че съгласно  чл. 5, ал. 1 от договора, страните уговорили, че кредитът се олихвява с лихвен процент 9.25 % годишно, като за първите три години било уговорено, кредитът да се олихвява с 6.9% годишно. Съгласно чл. 6, ал. 1 от договора, при забава на плащането на месечните анюитетни вноски, банката олихвява просрочените суми от главницата с наказателна лихва в размер на 5 пункта над договорения лихвен процент, а съгласно чл.6, ал.2 при друго неизпълнение от страна на кредитополучателя, включително предсрочна изискуемост на целия дълг, банката имала право да начислява неустойка в размер на договорения лихвен процент и наказателна надбавка в размер на 5 пункта.

Ищецът твърди, че от 10.10.2013 г., кредитополучателят не е изпълнявал задължението си по посочения договора за кредит и не е заплащал дължимите погасителни вноски, ведно с дължимите лихви, такси и комисионни. Общият брой на просрочието по кредита към 29.01.2016 г. било 840 дни. Ищецът сочи, че на 29.01.2016 г., на основание чл. 18 от договора за кредит, до кредитополучателя било изпратено съобщение, с което банката обявила за предсрочно изискуеми задълженията по кредита,  което съобщение било връчено чрез нотариус на 21.03.2016 г.

Ищецът твърди, че на 22.08.2016 г., кредитополучателят А.И.С. е починал, като ответниците били негови наследници по закон. Ответникът К.С. приел наследството на А.С. по опис (по гр.д. № 71846/2016 г. по описа на СРС, 139 състав), а ответницата И.А.С. приела наследството чрез конклудентни действия (разпореждане със суми от банковата сметка, открита на името на наследодателя в „Б.ДСК“ АД).

Предвид изложеното, ищецът моли да бъде  постановено решение, с което ответниците да бъдат осъдени да му заплатят разделно (всеки от тях по ½, съобразно наследствените му дялове) от:

-                 сумата 88 559.82 лева – главница по Договор за предоставяне на кредит за ремонт и строителство от 15.02.2007 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на исковата молба до окончателното плащане,

-                 сумата от 22 120.36 лева – възнаградителна лихва, за периода от 10.11.2013г. до 17.01.2017г.;

-                 сумата от 13 602.54 лева - наказателна лихва/неустойка за периода от 10.11.2013 г. до  17.01.2017 г.;

-                 сумата от 498.66 лева - неплатена такса за подновяване на договорна ипотека;

Ищецът претендира и направените по делото разноски.                                    

В срока по чл. 367 ГПК,  И.А.С. е депозирала отговор на исковата молба. Ответницата оспорва исковете като неоснователни с възражението, че не е легитимирана да отговаря по тях. Ответницата твърди, че още преди депозиране на исковата молба, въз основа на която е било образувано настоящото дело, се е отказала от  наследството на починалия кредитополучател, което било вписано в специалната книга на СРС под № 1353/16.11.2016 г. Освен това, ответницата заявява, че действията, които ищецът е посочил, че тя е извършила, не са сред  визираните в чл. 49 ал. 2 от ЗН.  И.С. излага съображения, че с цел набиране на средства за животоспасяващо лечение, покойният А.И.С. е открил на свое име сметка в „Б.ДСК“ АД, по която постъпили суми от много лица – близки и приятели на бащата на ответницата. С оглед настъпилата смърт на А.И.С., сумите по откритата банкова сметка ***. На 26.08.2016 г., ответницата решила да възстанови предоставените средства, за което депозирала изрично искане  в „Б.ДСК“ АД, в което посочила конкретното намерение за това си действие - възстановяване на дарените и неоползотворени средства. С оглед на това, ответницата излага съображения, че не е приела наследството с конклудентни действия, поради което и не е легитимирана да отговаря по предявените искове.

Отделно от изложеното, ответницата заявява, че вземането на ищеца е надлежно обезпечено чрез учредяване на договорна ипотека върху недвижим имот, на стойност напълно достатъчна да удовлетвори изцяло вземането по процесния договор. Освен това, И.С. сочи, че предпоставки за предсрочна изискуемост са били налице още през м.10.2013 г., а исковете били предявени през 2017 г., т.е. в противовес с добрите
нрави, кредиторът умишлено не предприемал мерки за събиране
на вземането си.

Ответницата прави възражение, че клаузата на чл.6 ал.2 от Договора за кредит от 15.02.2007 г. е нищожна, тъй като се предвижда едновременно в полза на кредитора и лихва върху предоставената сума и неустойка, при това без да е предвиден лимит за последната нито във времево, нито във стойностно изражение.  Ответницата моли, исковете да бъдат отхвърлени.

Ответникът К.А.С. не е депозирал отговор на исковата молба.

В допълнителната искова молба, ищецът заявява, че възражението на ответницата, че не притежава необходимата процесуална легитимация е неоснователно, тъй като основанието за изтегляне на паричните средства от разплащателната сметка на наследодателя е „изплащане на наследствен дял по удостоверение за наследници“. Ищецът оспорва действителността на вписания отказ от наследството и поддържа, че ответницата е приела наследството с конклудентни действия. Ищецът заявява и че са неоснователни възраженията на ответницата за злоупотреба с права и за нищожни клаузи от договора за кредит.

В отговора си на допълнителната искова молба И.С. поддръжа доводите и възраженията си. Излага съображения, че операционната бележка е била оформена от банката, а намеренията на ответницата са били обективирани в искането й до „Б.ДСК“ АД.

В открито съдебно заседание, процесуалният представител на ответника К.А.С. оспорва исковете с възражението, че са неоснователни. Оспорва твърденията, че А.С. е бил уведомен за настъпилата предсрочна изискуемост. Твърди, че претендираната неустойка е начислена на основание нищожна клауза. Прави възражение за прекомерност на платеното от ищеца адвокатско възнаграждение.

На 07.06.2018 г. и на 18.06.2018 г., съответно И.А.С. и К.А.С. са представили по делото писмени бележки, в които излагат подробни съображения, че исковете са неоснователни.

На 15.06.2018 г., ищецът е представил по делото писмени бележки, в които излага доводи за основателността на исковете.

Съдът приема следното от фактическа страна:

По делото не се спори, че на 15.02.2007 г., между „О.Б.Б.“ АД и А.И.С. е бил сключен Договор за предоставяне на кредит за ремонт и строителство. С договора, ищецът е предоставил на кредитополучателя, кредит в размер на 100 000 лева, който е бил усвоен. Тези обстоятелства са отделени като безспорни и ненуждаещи се от доказване в отношенията между страните по делото с доклада по делото (л. 95-97), а се установяват и от представения по делото договор за кредит (л. 7-10), както и от заключението на вещото лице Р.С. (л. 111-117).

От приетия по делото Договор от 15.02.2007 г. (л. 7-10) се установява, че страните са уговорили, че кредитът ще бъде погасен на 300 месечни анютетни вноски. От тях първите 36 вноски били в размер на 792.50 лева, а следващите 264 вноски - по 878.42 лева (чл. 12 от договора).  Съгласно чл. 13 от договора, крайният срок за издължаване на дълга по кредита е 10.03.2032 г.

В чл. 5, ал. 1 от договора е уговорено, че главницата по кредита се олихвява с годишен лихвен процент в размер на 9,25 %, което се извършва ежемесечно (чл. 5, ал. 2).

Съгласно чл. 6, ал. 1 от договора, при забава на плащането на месечните анюитетни вноски по кредита, банката олихвява просрочените суми от главницата с наказателна лихва в размер на 5 пункта над договорения в чл. 5, ал. 1 лихвен процент. При друго неизпълнение, включително и при предсрочна изискуемост, е уговорено, че банката има право да начисли неустойка в размер на договорения лихвен процент и наказателна надбавка от 5 пункта (чл. 6, ал. 2).

В чл. 11 от договора страните са уговорили, че изпълнението на задълженията на кредитополучателя ще бъде обезпечено с договорна ипотека върху недвижим имот - апартамент № 6, находящ се в гр. София, ж.к. „**************Такава е учредена с  представения по делото нотариален акт от 21.02.2007 г. - № 129, том І, рег. № 938, дело № 119/2007 г. по описа на нотариус с рег. № 384 от РНКРБ (л. 14-16).

С чл. 11, ал. 1 изр. 2 от договора за кредит страните са уговорили, че таксите за вписване, подновяване и заличаване на ипотеката са за сметка на кредитополучателя.

Чл. 18, ал. 1 от договора предвижда, че банката има право да направи предсрочно изискуем целия дълг по кредита при пълно или частично неплащане на две погасителни вноски по кредита, без да е необходимо да уведомява длъжника.

На 25.08.2011 г., между страните е било сключено допълнително споразумение (л. 11), с което размерът на месечната вноска е бил намален на 632.94 лв., за периода от 10.09.2011 г. до 10.03.2013 г. Страните са уговорили, че, ако длъжникът не допусне просрочие на повече от една от вноските за посочения период, останалите 229 месечни вноски ще са в размер на 880.95 лева (чл. 4). В случай че такова просрочие бъде допуснато, съгласно чл. 2 от споразумението, останалите 229 месечни вноски ще са в размер на 949.15 лева. Уговорено е, че кредитополучателят ще заплаща вноските на 10-то число от месеца (чл. 7). В чл. 8 от споразумението страните са уговорили, че при пълно или частично неплащане на две погасителни вноски кредитът става предсрочно изискуем, без да е необходимо кредитополучателят да бъде известяван.

От приетите по делото уведомления и известия за доставяне (л. 17-20) се установява, че банката е изпратила две писма до кредитополучателя, с които го уведомява за допуснатото просрочие по кредита и обявява същия за предсрочно изискуем. Първото уведомление е било изпратено на 29.01.2016 г., видно от датата на пощенското клеймо (л. 20). Видно от известията е, че тези уведомления не са били получени от А.С., като и на двете известия за доставяне липсва подпис на получател, а на едната пратка е отбелязано, че „не е потърсена от получателя“ (л. 18).

По делото е приета и нотариална покана (л. 21-22), в която се съдържа изявлението на банката, че обявява кредита за предсрочно изискуем. От разписката към поканата (л. 23) се установява, че връчителят е посетил адреса (ул. „*********) четири пъти, по различно време, в периода от 26.02.2016 г. до 07.03.2016 г. Връчителят е удостоверил, че лицето не е било намерено и никой друг не се е съгласил да получи поканата, поради което на 07.03.2016 г. е залепено уведомление и такова е пуснато в пощенската кутия. Въз основа на това, нотариус с рег. № 040 от НК е удостоверил, че на 21.03.2016 г., поканата е връчена на А.С. при условията на чл. 47 от ГПК.

По делото са представени и приети епикризи (л. 49-52), от които се установява, че от 08.02.2016 г. до 10.02.2016 г. и от 15.02.2016 г. до 18.02.2016 г., А.С. е постъпил в отделението по пневмология на „Пета МБАЛ София“ ЕАД. Видно от епикризите е, че А.С. е диагностициран с дребноклетъчен Ca вдясно с прорастване в гръдна стена.

От представения по делото електронен документ, неоспорен от ищеца, представляващ разпечатка от Фейсбук страница (л. 53), се установява, че А.С. е отправил молба за набиране на средства за лечение на раковото му заболяване. Средствата е следвало да бъдат внесени по сметка с титуляр: А.С., а основанието е следвало да бъде: „дългосрочен заем“. IBAN ***.

От приетото удостоверение за наследници (л. 24) се установява, че А.С. е починал на 22.08.2016 г. Видно от същото, единствени негови наследници по закон са ответниците по делото – И.А.С. и К.А.С. (негови деца).

На 26.08.2016 г., И.С. е подала искане до „Б.ДСК“ ЕАД (л. 54). С него ответницата е заявила намерението си пред банката да получи внесените средства за лечението на баща си, „за да ги върне на хората, които са ги превели“. Поради това тя е поискала извлечение от неговата разплащателна сметка № 23719539, за да разбере на кого каква сума да възстанови.

На същата дата, ответницата е изтеглила 4 619.30 лева от сметка № 23817138 в „Б.ДСК“ ЕАД. В операционната бележка (л. 55) е описано следното основание за получаване на средствата по сметката: „изплащане на наследствен дял“. Не се спори, че сметката е на починалия А.С., което се потвърждава и от приетото платежно нареждане от 25.09.2016 г. (л. 56). От него е видно, че И.С. е внесла обратно изтеглената от нея сума от 4 619.30 лева по същата сметка с титуляр А.С.. Основанието за внасянето на сумата обратно по сметката е : „връщане на средства по банков път на вносителите на средства за А.С.“.

На 19.10.2016 г. „Б.ДСК“ ЕАД е издала извлечение от сметката на А.С., която той е посочил като такава, по която се набират средства за лечението му (BG14STSA93000023719539). От извлечението се установява, че за периода от 19.07.2016 г. до 29.08.2016 г. по сметката за постъпили различни по размер суми с основание на повечето преводи: „дългосрочен заем“ (извлечение, л. 57-60).

На 16.11.2016 г., в специалната книга на СРС, под № 1353/16.11.2016 г. е вписан отказа на И.С. от наследството на починалия й баща (л. 45).

На 07.12.2016 г. К.С. е подал до СРС заявление за приемане на наследство по опис (л. 118-119). Не се спори между страните, че приемането по опис е вписано по реда на чл. 49, ал. 1 от ЗН.

От приетото заключение на вещото лице Р.С. се установява, че последното плащане по договора за кредит е било в размер на 500 лева. С него е погасена частично вноската с падеж на 10.10.2013 г., както следва: 138.35 лева – главница; 307.85 лева – част от възнаградителна лихва; 53.80 лева – наказателни лихви и неустойки. След тази вноска по кредита не са извършвани други погашения. Видно от отговора на първата задача от експертизата е, че по кредита е погасена главница в размер на 11 440.18 лева. Останалата сума до размера на отпуснатия кредит от 88 559.82 лева, представлява незаплатената от кредитополучателя главница.

От заключението се установява още, че от 29.01.2016 г. (когато е изпратено уведомлението до кредитополучателя) банката счита кредита за предсрочно изискуем. Към този момент са падежирали 27 вноски в размер на общо 24 216.27 лева, от които 4 207,07 лева – главница и 20 009.20 лева – възнаградителна лихва. Към посочената дата - 29.01.2016 г., остатъкът от редовната главница от 84 352.75 лева е счетен от банката за предсрочно изискуем.

Видно от експертизата е, че след 28.01.2016 г. банката е начислила още 2 111.16 лева лихви, които представлявали отложена възнаградителна лихва, формирана като разлика между дължимата възнаградителна лихва за периода от 10.09.2011 г. до 10.03.2013 г. и намалените вноски за лихви за същия период.

Към датата на която банката е отнесла кредита като предсрочно изискуем на кредитополучателя са начислени вземания за неустойка за забава на плащането на падежиралите вноски от 10.10.2013 г. до 10.01.2016 г. в размер на 1 260.13 лева (сборът от сумите в колони 6 и 7 на таблица 2 от заключението на вещото лице – 842.24 лв. + 417.89 лв.).

От заключението се установява още, че задълженията на кредитополучателя по договора, изчислени до датата на подаване на исковата молба възлизат на : 1/ 88 559.82 лева, която представлява сбора от  главница, включена в месечните анюитетните вноски, с падеж от 10.11.2013 г. до 28.01.2016 г., и предсрочно изискуемите непадежирали вноски до края на срока на договора; 2/ 22 120.36 лева - възнаградителна лихва, включена в месечните анюитетните вноски, с падеж от 10.11.2013 г. до 28.01.2016 г, както и сумата от 2 111.16 лева, т.нар. „отложени лихви“; 3/ 13 602.54 лева - наказателни лихви, които за периода от 10.11.2013 г. до 28.01.2016 г. са начислени върху размера на месечната вноска, а след 28.01.2016 г. - върху размера на цялата обявена за предсрочно изискуема главница.

По делото са събрани и гласни доказателства чрез разпита на свидетеля В.В.В.. Свидетелят разбрал за заболяването на А.С. от публикацията му във Фейсбук, с която апелирал за събиране на средства за лечението му. От показанията му също се установява, че молбата на починалия е била основанието за превода на средствата да бъде дългосрочен заем. На погребението на А.С. дъщеря му заявила пред свидетеля, че се е заела да направи списък на хората, които са дарили пари за лечението на баща ѝ и да им възстанови дарените средства. Такива не са били възстановени на свидетеля.

На 18.01.2017 г., „О.Б.Б.“ АД е депозирала исковата молба, въз основа на която е било образувано производството по настоящото дело. В нея не се съдържа волеизявление на ищеца, че обявява кредита за предсрочно изискуем. Към исковата молба са приложени уведомленията и нотариалната покана, адресирани до А.С., с които банката е заявила, че упражнява правото си да направи кредита предсрочно изискуем. Препис от исковата молба е връчен на К.С., чрез неговата майка на 13.02.2017 г., а на И.С. - на 22.02.2017 г. (по реда на чл. 46 от ГПК – на пълнолетно лице от домашните със задължение да го предаде).

При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:

Предявени са обективно пасивно кумулативно съединени осъдителни искове по:

1/ чл. 430, ал. 1 ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1-во ЗЗД – за главниците по договор за банков кредит ведно със законната лихва върху сумата от датата на исковата молба до окончателното плащане;

2/ чл. 430, ал. 2 ТЗ – за възнаградителната лихва по договор за банков кредит,

3/ чл. 92 ЗЗД – за неустойка по договор за банков кредит,

4/ чл. 430, ал. 1 ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1-во ЗЗД – за такса за подновяване на ипотеката,

Относно иска по чл. 430, ал.1 ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1-во ЗЗД – за сумата от 88 559.82 лева – главница по договор за банков кредит:

Съгласно чл. 430 от ТЗ, с договора за банков кредит банката се задължава да отпусне на заемателя парична сума за определена цел и при уговорени условия и срок, а заемателят се задължава да ползва сумата съобразно уговореното и да я върне след изтичане на срока. Следователно в тежест на ищеца е да докаже следните обстоятелства: възникване в полза на ищеца на вземането по главния дълг в резултат на сключен договор за банков кредит с твърдяното от ищеца съдържание; предоставяне на паричната сума на кредитополучателя по договора за банков кредит и настъпване на падежа на задължението за връщане на вноските по кредита и на предпоставките за настъпване на предсрочната изискуемост на всички вноски по кредита, изначално уговорения падеж на които не е настъпил /последното предполага да са настъпили основанията за предсрочна изискуемост според уговореното между страните в договора; уведомяване на длъжника за настъпилата предсрочна изискуемост, както и че оспорените от ответника клаузи са индивидуално договорени.

Установи се по делото, че на 15.02.2007 г., е сключен Договор за предоставяне на кредит за закупуване на недвижим имот, по силата на който „О.Б.Б.“ АД е предоставила на А.И.С., кредит в размер на 100 000 лева, а последният е поел задължението да погаси задълженията по кредита на 300 месечни анютетни вноски.

 От заключението по ССчЕ се установи, че след 10.10.2013 г., вноските по кредита не са били погасявани. Към датата, на която банката е изпратила съобщение за обявяване на предсрочна изискуемост са падежирали 27 вноски в размер на общо 24 216.27 лева, от които 4 207.07 лева – главница.

Установи се също, че изпратените от банката уведомления за обявяване на предсрочната изискуемост не са били получени от А.С., поради което ищецът е изпратил нотариална покана до длъжника си. Връчителят не е успял да намери получателя на адреса при четирите си посещения, извършени в продължение на период от 10 дни – от 26.02. до 07.03.2016 г. Поради това, при последното посещение е залепил уведомление, а нотариусът е приел връчването за редовно при условията на чл. 47 от ГПК.

В разпоредбата на чл. 47, ал. 1 ГПК, в редакцията към връчването, преди изм. с ДВ, бр. 86/2017 г.,  и последващите я алинеи, не е предвиден срок, в който връчителят следва да посещава посочения по делото адрес, за да извърши надлежно удостоверяване. Следователно, прилага се общото правило, уредено в чл. 41, ал. 1 ГПК и посещенията следва да бъдат извършвани в рамките на един месец. С Решение № 233 от 03.07.2014 г. по гр. д. № 7723/2013 г. на ВКС, ІV ГО е прието, че когато при първото посещение на посочения адрес връчителят не намери адресата или друго лице, което е съгласно да приеме съобщението, той трябва да потърси сведения дали адресатът пребивава там. Ако връчителят намери сведения, било че ответникът живее на адреса, било че от известно време или никога не е пребивавал там, той трябва да ги удостовери в разписката към съобщението. При получени сведения, че ответникът не живее на адреса, връчителят няма защо да го посещава повече. В случаите, при които се установи, че ответникът пребивава на адреса, той трябва да положи усилия да узнае, по кое време може да бъде намерен там, за да направи следващото посещение тогава. Ако и при второто посещение не може да се осъществи връчване, връчителят трябва да направи най-малко още едно посещение, като времето между първото и последното трябва да е повече от един месец. При последното посещение връчителят поставя уведомление, като попълва в него датата на поставянето му и го подписва. Връчването чрез залепване на уведомление по реда на чл. 47 от ГПК е възможно само на регистрирания настоящ адрес (ако той е различен от постоянния) или на регистрирания постоянен адрес (ако няма различен настоящ).  

В настоящият случай връчителят е удостоверил, че лицето не е намерено на адреса. От удостовереното в разписката не става ясно дали лицето не живее на адреса или живее там, но въпреки това не е открито. След като връчителят е направил четири посещения, то съдът приема, че не са събрани данни адресата да не живее на адреса. В случая обаче посещенията са извършени в период от 10 дни, а както се посочи, интервалът между първото и последното следва да е повече от един месец. С оглед изложеното нотариусът неправилно е приложил разпоредбите на чл. 47, ал. 1-5 от ГПК. Ето защо нотариалната покана не е била редовно връчена, от което следва, че с тази покана банката не е обявила предсрочната изискуемост на кредитополучателя. До смъртта му няма нито данни нито твърдения банката да е правила други опити да обяви предсрочна изискуемост на кредита. Поради това следва да се прецени дали такава е обявена на наследниците му. За да извърши тази преценка съдът следва на първо място да установи дали ответниците имат качеството наследници на А.С..

По делото е установено, че К.С. е приел наследството на баща си по опис. Поради това той отговаря за задълженията на неговия наследодател до размера на полученото наследство (чл. 60, ал. 2 от ЗН).

Спорен е въпросът дали извършените от И.С. действия представляват мълчаливо приемане на наследството.

Съгласно трайната практика на ВКС, действията по приемане на наследство следва да са недвусмислени, т. е. да водят единствено до извода за намерение за приемане на наследството (подробни съображения за което ответницата е изложила и в отговора си на исковата молба и в писмените бележки). Мълчаливо приемане на наследство се реализира чрез извършване на фактически или правни действия от наследника, които несъмнено предполагат неговото намерение да приеме наследството. Действията не трябва да са двусмислени, т. е. от тях да е възможно да се направят и други изводи. Действията могат да са различни, като законът предоставя на съда за всеки конкретен случай да прецени доколко те предполагат волята на наследника да приеме наследството (така: решение № 395 от 04.11.2010 г. по гр. д. № 309/2010 г., г. к., ІІ г. о. на ВКС и решение № 535 от 02.09.2011 г. по гр. д. № 92/2010 г., г. к., ІІ г. о. на ВКС).

В решение № 10 от 10.01.1956 г. по гр. д. № 7819/1955 г. на ВС, IV ГО, е прието, че „изтеглянето на наследствените суми от влоговата книжка на наследодателя достатъчно ярко изразява желанието на наследниците да получат това наследство“. Според настоящият състав, обаче, сами по себе си действията по изтегляне на средства от сметката на наследодателя не може да наведат на категоричния извод  за намерението на ответницата да приеме наследството. Изтеглянето на средствата от призован към наследяване може да представлява също и действие по управление на наследството съгласно чл. 58 от ЗН. Ето защо изолирано това действие само по себе си не е достатъчно, за да се приеме несъмнено наличието на намерение за приемане на наследството. Преценката дали ответницата е имала такова намерение следва да се направи с оглед на всички останали данни по делото.

Установено е, че ответницата е имала желанието да изтегли средствата по сметката, за да ги върне на лицата, които са ги превели за лечението на заболяването на баща й. Съдът намира, че намерението на И.С. да върне парите на лицата, които са превели средствата по сметката на починалия й баща, представлява намерение за разпореждане с тези средства.

Съгласно Тълкувателно решение № 91 от 1. Х. 1974 г. по гр. д. № 63/74 г. на ОСГК разпореждането е такъв правен акт, с който носителят на едно вещно право внася някаква промяна в него, като го прехвърля, видоизменя, ограничава или прекратява. Независимо дали ответницата е считала, че ще върне дарени или заети на починалия й баща средства, тя е имала намерението да се разпореди с получената от банковата сметка сума. Ето защо действието на ответницата по изтегляне на парите от сметката на баща й, при това с намерение да се разпореди с тях, представлява приемане на наследството. Това, че средствата са възстановени впоследствие не разколебава по никакъв начин извода на съда за несъмненото намерение на И.С. да приеме наследството, тъй като връщането на изтеглената сума е било продиктувано от невъзможността на ответницата да изпълни намерението си да се разпореди с тези средства, а не от липсата на такова намерение. Предвид изложеното съдът счита за несъмнен извода, че действията на И.С. говорят за намерението й да приеме наследството на А.С..

След като ответницата е приела наследството, то последващият й отказ от него е недействителен и не е породил правни последици  (така: решение № 17 / 19.01.1994 г. по гр. д. № 594/1993 г., I г. о. на ВС; решение № 395 /04.11.2010 г. по гр. д. № 309/2010 г., г. к., ІІ г. о. на ВКС; решение № 489/01.02.2013 г. по гр. д. № 891/2011 г., І го на ВКС; решение № 248 / 11.06.2012 г. по гр. д. № 470/2011 г., г. к., І г. о. на ВКС). Ето защо тя е наследник на починалия А.С. и като такъв отговаря за неговите права и задължения (чл. 60, ал. 1 от ЗН).

След като и двамата ответници са наследници на починалия кредитополучател, то следва да се прецени дали на тях е обявена предсрочна изискуемост на кредита.

Съдебната практика приема, че предсрочната изискуемост на вземането има действие от получаване от длъжника на изявлението на банката, че прави кредита предсрочно изискуем, ако към този момент са настъпили уговорените в договора за банков кредит предпоставки, обуславящи настъпването й (така решение № 139 от 05.11.2014 г. по т. д. № 57/2012 г., т. к., І т. о. на ВКС и решение № 77 от 10.05.2016 г. по т. д. № 3247 / 2014 г. на IІ т. о. на ВКС). Съгласно цитираната практика, исковата молба може да има характер на волеизявление на кредитора, че счита кредита за предсрочно изискуем, и с връчването на препис от нея на ответника по иска предсрочната изискуемост се обявява на длъжника.

В настоящият случай, исковата молба не съдържа изрично изявление на кредитора, че счита кредита за предсрочно изискуем. С предявяването на иска обаче банката претендира последиците от предсрочната изискуемост. Освен това като доказателства към нея са представени уведомленията, изпратени до А.С.. В тях изрично е заявено, че „О.Б.Б.“ АД упражнява правото си да направи целия кредит предсрочно изискуем на основание чл. 18 от договора за кредит. Поради това съдът намира, че с връчването на препис от исковата молба и приложенията към нея изявлението на банката, че вземанията й по кредита са предсрочно изискуеми са достигнали до И.С. и К.С., за които съдът установи, че са наследници на кредитополучателя.

Ето защо съдът приема, че банката е довела до знанието на наследниците на кредитополучателя изявлението си, че остатъкът от кредита следва да се счита за предсрочно изискуем. Предвид цитираната практика, за да породи действие това изявление към този момент следва да са настъпили уговорените в договора за банков кредит предпоставки, обуславящи настъпването на предсрочната изискуемост.

По делото е установено, че вноските по кредита са били с определен падеж – на 10-то число на месеца. Последното плащане е било недостатъчно да погаси цялата вноска, дължима на 10.10.2013 г. След тази дата А.С. не е извършвал повече плащания по кредита до смъртта си. Следователно е налице неизпълнението, визирано в чл. 18 от договора за кредит – пълно или частично неплащане на две погасителни вноски. С връчването на препис от исковата молба на двамата ответници банката е обявила кредита за предсрочно изискуем.

По делото се установи, че незаплатената част от главницата е в размер на 88 559.82 лева, която включва както падежиралите вноски, така и частта от непадежиралите вноски, чиято предсрочна изискуемост банката е обявила. Поради това ответниците следва да бъдат осъдени за заплатят сумата разделно, съобразно квотите им от наследството, а именно по ½ или по 44 279.91 лева. Предвид основателността на главната претенция, основателна е и акцесорната за лихва за забава от датата на исковата молба до окончателното плащане.

Относно иска по  чл. 430, ал. 2 ТЗ – за сумата от 22 120.36 лева - възнаградителна лихва, включена в месечните анюитетните вноски, с падеж от 10.11.2013 г. до 28.01.2016 г., както и отложена възнаградителна лихва за периода на облекчено погасяване по допълнителното споразумение от 25.08.2011 г.:

Установи се по делото, че страните по договора за кредит са уговорили, че кредитополучателят дължи възнаградителна лихва, дължима на 10-то число на месеца като част от погасителната му вноска. Установено е също, че за периода от последното плащане до датата, до която се претендира лихвата същата е в размер на 20 009.20 лева. Поради това тази сума следва да бъде заплатена от ответниците съобразно квотите им от наследството.

По отношение на сумата от 2 111.16 лева, не се установява основание, на което същата да е дължима от ответниците. С допълнителното споразумение, на което ищецът се позовава като основание за дължимостта на сумата, страните са уговорили период, през който длъжникът ще заплаща вноска в намален размер. От приетите по делото доказателства не се установява от какво е формирана тази вноска. Не е установено между страните да има уговорка, че при изпълнението на определени условия кредитополучателят ще дължи суми, които не са били платени през периода на облекчено погасяване. С оглед на горното по делото не е доказано ищецът да има вземане за претендираната сума. Поради това, претенцията е основателна единствено за сумата от 20 009.20 лева, която е дължима от ответниците съобразно квотите им в наследството, а именно по 10 004,60 лева.

Относно иска по чл. 92, ал. 1 ЗЗД, за сумата от 13 602.54 лева – наказателни лихви съгласно чл. 6, ал. 1 от договора, за периода от 10.11.2013 г. до 28.01.2016 г.:

Неустойката е акцесорно съглашение, с предмет задължението на неизправна страна по правна сделка да престира определена (глобално или в процент) парична сума, като обезщетение за вредите от неизпълнението на породено главно задължение, без да е необходимо същите да бъдат доказвани. Следователно, за да възникне вземането е необходимо да са осъществени предпоставките: наличие на валидно главно задължение, договорено акцесорно задължение за неустойка, което е действително и неизпълнение на главното задължение.

Първите и последната предпоставки са установени при разглеждането на  исковете по чл. 79, ал.1 пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ за присъждане на частта от главницата с настъпил падеж от 10.11.2013 г. до 28.01.2016 г. Установи се и че в процесният договора е включена клауза за неустойка (чл. 6, ал. 1).

За да възникне правото на неустойка обаче, уговорката за дължимостта й не трябва да противоречи на императивните правни норми на закона и на добрите нрави, разглеждани като неписани морални норми, израз на принципите за справедливост и добросъвестност в гражданските и търговските правоотношения. Противоречието със закона и/или с добрите нрави прави уговорката за неустойка нищожна по силата на чл. 26, ал. 1, пр.1 и пр.3 ЗЗД и препятства възникването на вземането и на задължението за неустойка. Поради това, действителността  клаузата за неустойка, следва да бъде преценена от служебно от съда, независимо дали страните са се позовали на нищожността й, а в настоящият случай е налице и възражение в този смисъл (решение № 247/11.01.2011 г. по т. д. № 115/2010 г. на ВКС, ІІ ТО,  решение № 229 от 21.01.2013 г. по т. д. № 1050/2011 г., на ВКС, ІІ ТО, решение № 23/07.07.2016 г. по т. д. № 3686/2014 г.,  на ВКС, І ТО, и решение № 232/05.01.2017 г. по т. д. № 2416/2015 г. на ВКС, ІІ ТО).  

С т. 4 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС са изяснени предпоставките, при които уговорената в договор неустойка е нищожна поради накърняване на добрите нрави. Според дадените с решението указания, преценката дали една неустойка е нищожна от гледна точка на добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, като клаузата за неустойка е нищожна поради накърняване на добрите нрави /чл. 26, ал. 1 ЗЗД/ във всички случаи, когато е уговорена извън присъщите на неустойката обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.

В изпълнение на служебното задължение за изследване валидността на уговорената клауза за неустойка, преценена към пораждане на задължението, съдът намира, че същата не противоречи на закона, нито на добрите нрави, тъй като уговореният размер „на 5 пункта над договорения в чл. 5, ал. 1 лихвен процент“  от неиздължената по договора сума не нарушава принципа на справедливост. Съгласно т. 3 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/ 2009 г. на ОСТК на ВКС, неустойката не е нищожна при липса на уговорен краен предел за начисляването й.  Уговорената надбавка от 5 % следва да обезщети кредитора за вредите от неизпълнението, както и да изпълни наказателната функция на неустойката. В Решение № 228 от 21.01.2013 г. по т. д. № 995/2011 г. на ВКС, ІІ ТО е прието, че неустойката освен обезпечителна и обезщетителна функция, има и наказателна функция, тъй като е предназначена да санкционира неизправния длъжник в случай на виновно неизпълнение на договора. За периода от 10.11.2013 г. до 28.01.2016 г. незаплатената главница е в размер на 4 207.07 лева. За забавата си с плащането на посочената сума ответниците дължат 1260.13 лева наказателна лихва. Като абсолютна сума наказателна лихва за забава, която ответникът дължи не е незначителна в сравнение с главницата за посочения период. От друга страната, ако размерът на неустойката като абсолютна стойност, е голям, то това произтича единствено от значителната продължителност на периода на забава на плащането на паричното задължение и неговия размер и от процента на възнаградителната лихва, който страните са договорили, а не от необосновано високата надбавка, формираща наказателната лихва. С оглед на изложеното и като взе предвид, че в договора не са предвидени други неустойки, чието кумулативно действие да бъде съобразено, съдът намира, че клаузата на чл. 6, ал. 1 от договора не е нищожна.

Ищецът претендира наказателна лихва за периода от 10.11.2013 г. до датата на исковата молба в размер на 13 602.54 лева. От заключението на вещото лице се установи, че за периода от 10.11.2013 г. до 28.01.2016 г. (от когато банката счита кредита за предсрочно изискуем) дължимата от ответника наказателна лихва е размер на 1 260.13 лева.

След тази дата банката е начислявала наказателна лихва върху цялата остатъчна главница по кредита. Същевременно се установи, че към този момент не са били налице условията за обявяване на предсрочна изискуемост. Поради това ответниците не дължат неустойка върху цялата непадежирала главница, а върху сумата на всяка от погасителните вноски за периода до датата, на която ищецът е обявил предсрочна изискуемост на наследниците на кредитополучателя. Същевременно банката претендира неустойка до датата на исковата молба. Съдът е обвързан от направеното искане, поради което на „О.Б.Б." АД  се дължи неустойка върху погасителните вноски, дължими до 17.01.2017 г.

За периода от 10.11.2013 г. до 17.01.2017 г. са падежирали 39 вноски. Видно от таблица № 3 към заключението на вещото лице, вноските по кредита са в размер на 881.20 лева. Приложимият процент на неустойката е 15.05. По този начин дължимата неустойка за всеки ден забава е в размер на 0,3633441095890411 лева[1]. Изчислена по реда на чл. 162 ГПК, дължимата неустойка за всички 39 вноски е в размер на 8 323.49 лева[2].

Видно от таблица № 2 към заключението е, че на 24.03.2016 г. е погасена част от дължимата наказателна лихва в размер на 47.19 лева. Същата следва да се приспадне от общо дължимия размер на наказателната лихва. По този начин дължимата от ответниците неустойка за периода от 10.11.2013 г. до 17.01.2017 г. е в размер на 8 276.30 лева. Ответниците следва да бъдат осъдени за платят на ищеца дължимата неустойка съобразно квотите им от наследството, а именно по 4 138.15 лева.

Относно иска по  чл. 430, ал.1 ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1-во ЗЗД – за сумата от 498,66 лева – такса за подновяване на ипотеката:

Съгласно чл. 11, ал. 1 изр. 2 от договора за кредит, таксите за вписване, подновяване и заличаване на ипотеката са за сметка на кредитополучателя. За обезпечаване на задълженията по процесния договор,  е била вписана ипотека върху същия недвижим имот. По делото не са ангажирани доказателства тази ипотека да е подновена, нито ищецът да е заплатил такса за това. След като липсват доказателства за извършването на такъв разход, то съдът приема, че той не е направен. Следователно, искът е неоснователен и следва да се отхвърли.

Относно възраженията на ответниците:

Ответницата е възразила, че вземането на ищеца е надлежно обезпечено чрез учредяване на договорна ипотека върху недвижим имот, на стойност напълно достатъчна да удовлетвори изцяло вземането по процесния договор:

Ипотеката се учредява за обезпечение на едно вземане, като по този начин кредиторът има правото да се удовлетвори предпочтително от цената на ипотекирания имот, независимо от това в чия собственост се намира той (чл. 173 от ЗЗД). Удовлетворяването на кредитора от ипотекирания имот предполага образуването на изпълнителното производство, в хода на което той може да бъде изнесен на публична продан. За да бъде образувано изпълнителното производство, обаче, следва кредиторът да се снабди с някое от изпълнителните основания по чл. 404 от ГПК. Именно това е причината ищецът да предяви осъдителен иск и да образува исково производство, т.е. чрез предявяването на настоящия иск може да се стигне до изпълнение върху имота, който служи за обезпечение на процесните вземания.

Ответницата е възразила, че предпоставки за предсрочна изискуемост са били налице още през м.10.2013 г., а исковете били предявени през 2017 г., т.е. в противовес с добрите нрави, кредиторът умишлено не предприемал мерки за събиране на вземането си:

Титулярът на правото на иск преценява дали и кога да упражни това си свое право. Стимул към предявяване на претенцията си представлява института на погасителната давност. Същият пази и длъжника от злоупотреба от страна на неговия кредитор, като предвижда, че, при бездействие за срок по-дълъг от предвиденото от закона, вземането на кредитора не ще може да се реализира по принудителен път.

В настоящия случай няма наведени възражения за изтекла погасителна давност. Освен твърдението на ответницата, липсват доказателства, че кредиторът е бездействал умишлено.

Относно разноските:

При този изход от спора право на разноски имат и двете страни, които са направили своевременно искане в тази връзка. Цената на предявените от ищеца искове е общо в размер на 124 781.38 лева, а претенциите са уважени общо за 116 892.51 лева.

На основание чл. 78, ал. 1 ГПК, на ищеца следва да се присъди сумата от 4 956.74 лева от общо направените разноски в размер на 5 291.26 лева (4991.26 лева – ДТ, л. 25 и 300 лева – депозит за ССчЕ, л. 99), формирана както следва: 5 291.26 лв.  х  116 892.51/124 781.38).

Ищецът е представил доказателства за извършени разноски в размер на 4 824 лева, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие,  приложен на лист 25а от делото.  В съдебно заседание на 04.06.2018 г. ответниците са направили възражение за прекомерност на възнаграждението и са поискали същото да бъде намалено на основание чл. 78, ал. 5 ГПК.

Съгласно чл. 78, ал. 5 от Гражданския процесуален кодекс, ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата.  Разпоредбата на чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата предвижда, че размерът на възнаграждението трябва да е справедлив и обоснован и да не бъде по - нисък от предвидения в наредба на Висшия адвокатски съвет размер за съответния вид работа.  Съгласно задължителните разяснения, дадени с т.3 от ТР № 6 от 6.11.2013г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012г., ОСГТК, при намаляване на подлежащо на присъждане адвокатско възнаграждение, поради прекомерност по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът не е обвързан от предвиденото в § 2 от Наредба № 1/09.07.2004г. ограничение и е свободен да намали възнаграждението до предвидения в същата наредба минимален размер.

Съдът, след като взе предвид фактическата и правна сложност на спора, броя на проведените открити съдебни заседания, вида и обема на събраните доказателства, както и след като съобрази, че относно решаващите за изхода на спора въпроси е налице задължителната съдебна практика, което определя сложност на спора в по-ниска степен, и след като съобрази разпоредба на чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/09.07.2004г., приема, че възнаграждението следва да се  намали на 4 025.63 лева, от които съразмерно на уважената част от исковете ответниците дължат 3 771.12 лева (4 025.63 х116 892,51/124 781,38).

Или на ищеца следва да се присъди общо сумата от 8 727.86 лева – разноски по делото.

На основание чл.78, ал.1 от ГПК вр. чл. 38, ал.1, т.2 от ЗА, вр. чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1 за минималният размер на адвокатските възнаграждения, ответникът следва да бъде осъден да заплати на процесуалните представители на ответниците, адвокатско възнаграждение съразмерно на уважената част от исковете, което е в размер на по 254.51 лева (4025.63 х 7888.87/124781.38).

Така мотивиран,  СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, І ГО, 20 състав,

 

Р Е Ш И:

 

ОСЪЖДА И.А.С., с ЕГН: **********, с адрес: ***, и К.А.С., с ЕГН: **********, действащ чрез своята майка и законен представител Г.А.Ц., с ЕГН: **********, и двамата с адрес: ***, да заплатят на „О.Б.Б.“ АД, ЕИК ********със седалище и адрес на управление:***, както следва:

-                 на основание чл. 430, ал.1 ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1-во ЗЗД, сумата от по 44 279.91 лева  - главница по Договор за предоставяне на кредит за ремонт и строителство от 15.02.2007 г., сключен между „О.Б.Б.“ АД и А.И.С.,  включена в месечните анюитетните вноски, с падеж от 10.11.2013 г. до 28.01.2016 г., както и предсрочно изискуемата част от непадежиралите вноски до края на срока на договора, ведно със законната лихва, считано от 17.01.2017 г. до окончателното плащане,

-                 на основание чл. 430, ал. 2 ТЗ, сумата от по 10 004.60 лева, представляваща възнаградителна лихва, включена в месечните анюитетните вноски, с падеж от 10.11.2013 г. до 28.01.2016 г.,

-                 на основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД, сумата от по 4 138.15 лева, представляваща наказателни лихви по чл. 6, ал. 1 от Договор за предоставяне на кредит за закупуване на недвижим имот от 15.02.2007 г., за периода от 10.11.2013 г. до 17.01.2017 г., както и

-                 на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 8 727.86 лева – разноски по делото, като

ОТХВЪРЛЯ, като неоснователни:

-                 исковете по чл. 430, ал. 2 ТЗ, за разликата над  20 009.20 лева до пълния предявен размер от 22 120.36 лева,

-                 исковете по чл. 92, ал. 1 ЗЗД, за разликата над 8 276.30 лева до пълния предявен размер от 13 602.54 лева, и

-                 исковете по чл. 430, ал.1 ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1-во ЗЗД, за  сумата от 498.66 лева – такса за подновяване на ипотеката.

ОСЪЖДА „О.Б.Б.“ АД, ЕИК ********със седалище и адрес на управление:***, да заплати на адв. С.Д.Г. ***, на основание чл. 78, ал. 3, вр. с чл. 38 ЗА, сумата от 254.51 лева – адвокатско възнаграждение.

ОСЪЖДА „О.Б.Б.“ АД, ЕИК ********със седалище и адрес на управление:***, да заплати на адв. Г.В.Г.от САК, гр. София, ул. Ж.№ 8, на основание чл. 78, ал. 3, вр. с чл. 38 ЗА , сумата от 254.51 лева – адвокатско възнаграждение.

РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.

         

 

                                                                СЪДИЯ: