Решение по дело №3253/2020 на Окръжен съд - Стара Загора

Номер на акта: 260081
Дата: 18 ноември 2020 г. (в сила от 18 ноември 2020 г.)
Съдия: Веселина Косева Мишова
Дело: 20205500503253
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 8 октомври 2020 г.

Съдържание на акта

Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е

 

  Номер  260081          18.11.2020 година                             Град Стара Загора

 

 

                                              В  ИМЕТО  НА  НАРОДА

 

 

СТАРОЗАГОРСКИЯТ  ОКРЪЖЕН СЪД,………втори граждански състав,

на   10 ноември………..…………………………….…2020 година,       

в публичното заседание в следния състав:

 

                                             ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА ТЕЛБИЗОВА

 

                                                                         ПЛАМЕН ЗЛАТЕВ

                                                   ЧЛЕНОВЕ:

                                                                           ВЕСЕЛИНА МИШОВА

      

Секретар ………Катерина Маджова……..………………………………

Прокурор……………………………………………………………………..

като разгледа докладваното от………………………съдията В. МИШОВА      

въззивно гражданско дело номер…3253…….по описа за 2020……...……...година, за да се произнесе, взе предвид следното:

 

                               Производството е образувано по въззивна жалба,  подадена от „ВЕАС България“ ЕООД против решение от 17.01.2020 г., постановено по гр.д. № 2262/2019 г. на Старозагорския  районен съд, в частта, с  която първоинстанционният съд не е уважил предявеният иск в пълния му размер от 1 920 лв.

                   Въззивникът твърди, че съдът е интерпретирал казуса едностранчиво и не е разгледал спора по същество. Разсъжденията му били концентрирани върху вида на сключения договор, а никой от страните по делото не е оспорила характера му. Счита, че неправилно съдът е приел, че трудовият договор е безсрочен и за него е приложима разпоредбата на чл.326, ал.2, изр.1 КТ. В конкретният случай договорът бил срочен и за него били приложими разпоредбите на КТ, предвидени за срочните договори. Императивната разпоредба на чл.326, ал.2, изр.3 КТ определя срока на предизвестието  при прекратяването на срочен трудов договор от 3 месеца и дължимото от работника обезщетение за неспазено предизвестие е в размер на трудовото възнаграждение за три месеца. Моли съдът да постанови решение, с което да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което да уважи исковата претенция изцяло.

                   Въззиваемата Т.Г.П. оспорва въззивната жалба и излага съображения в подкрепа на становището си, че трудовият договор е за изпитване, но не е срочен. Моли съдът да потвърди обжалваното решение.

                   Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени и гласни доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт:

         Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, поради което е допустима, а по същество - основателна. Съображенията за това са следните:

         Пред първоинстанционния съд е бил предявен иск по чл.220 ал.1 КТ. Ищецът „ВЕАС България” ЕООД – Стара Загора е твърдял, че ответницата (сега въззиваема) Т.Г.П. е работила на длъжност „монтажник, електрически елементи“ по трудов договор  от 23.10.2018 г. Твърдял е, че тя е подала предизвестие за напускане от 12.11.2018 г., като в него е декларирала, че нямала да отработва предвиденото в т.4 от трудовия договор срок за предизвестие при прекратяване на трудовия договор. Трудовото правоотношение с работника било прекратено  със заповед №542/12.11.2018 г. на основание чл.326, ал.1 КТ. До момента на завеждане на иска пред съда  въззиваемата не била платила дължимото обезщетение в размер на сумата от 1920 лв., съставляваща 3-месечно брутно трудово възнаграждение. Искал е съдът да постанови решение, с което да я осъди да му заплати търсената сума.

         Ответницата е оспорвала иска по размер. Счита, че следва да бъде присъдено обезщетение в размер на 640  лв., тъй като това било начисленото обезщетение в заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение.

         Първоинстанционният съд е приел за установено от фактическа страна, че ответницата е назначена на работа на длъжността „Монтажник, електрически елементи” във „ВЕАС БЪЛГАРИЯ“ ЕООД–Стара Загора, с продължителност на работния ден 8 часа, с основно месечно трудово възнаграждение 640 лв. Приел е за установено, че ответницата е започнала работа на 23.10.2018 г., а на 12.11.2018 г. писмено до управителя на „ВЕАС България“ ЕООД е заявила желанието си да бъде освободена, считано от 13.11.2018 г. Декларирала е, че няма да отработи предизвестието си, като предложила дължимото от нея обезщетение да се удържи от заплатата й за месец ноември. Работодателят е издал заповед №542/12.11.2018 г. за прекратяване на трудовия договор от работник или служител с отправено писмено предизвестие, считано от 13.11.2018 г., като е наредено на лицето да се изплати обезщетение по чл.224,ал.1 КТ за неползван отпуск за 2018 г. за 1 ден и е указано, че работникът дължи на работодателя обезщетение за неотработено предизвестие в размер на брутното трудово възнаграждение за 30 дена.   

         От правна страна е приел, че трудовият договор е сключен с посочени две основания – чл.68, ал.1 т.1 КТ и чл.70,ал.1 КТ. Приел е, че съгласно разпоредбата на чл.220,ал.1 КТ, страната, която има право да прекрати трудовото правоотношение с предизвестие, може да го прекрати и преди да изтече срока на предизвестието, при което дължи на другата страна обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение за неспазения срок на предизвестието. Приел е, че правният спор се концентрира в тълкуване на трудовия договор, съответно дали се касае за срочен договор или за трудов договор със срок за изпитване. Приел е, че трудовият договор за изпитване не е срочен по смисъла на чл.68,ал.1 т.1 КТ. Двата договора се сключват на различно правно основание. В случая, като основание за сключване на трудовия договор е посочена разпоредбата на чл.68,ал.1,т.1 КТ, във връзка с чл.70,ал.1 КТ и текстово е пояснено, че се касае за трудов договор със срок за изпитване, който е в полза на работодателя. В т.1.5 като времетраене на трудовия договор е посочено/ определен срок до 24.07.2019г. като срокът за изпитване по чл.70,ал.1 КТ се определя до 24.04.2019 г. При тълкуване на тези клаузи е намерил, че се касае за възникнало правоотношение основано на договор  с уговорен 6- месечен срок на изпитване и че правоотношението между страните не може да бъде характеризирано като срочно по чл.68,ал.1 КТ. Приел е, че съгласно чл.326,ал.2,изр.1 КТ срокът на предизвестието при прекратяване на безсрочен трудов договор е 30 дни и е присъдил обезщетение в размер на 640 лв., а в останалата част до общо търсените 1920  лв. искът е отхвърлен.

         Първоинстанционното решение е неправилно в обжалваната му част.

         По делото не е било спорно, че страните са били в трудово правоотношение по силата на трудов договор от 23.10.2018 г., по който ответницата (сега въззиваема) се е съгласила да изпълняла трудовите функции за длъжността „монтажник, електрически елементи“ с месечно възнаграждение в размер на 640 лв. Договорът е сключен за определен срок – до 24.07.2019 г. и има клауза за срок за изпитване до 24.04.2019 г. По делото не е било спорно, че този трудов договор е бил прекратен едностранно, с предизвестие от 12.11.2018 г., като ответницата е заявила изрично, че „няма да отработва предизвестието“.

         Прекратяването на трудовото правоотношение от работника или служителя с предизвестие е негово субективно преобразуващо трудово право, което се упражнява с едностранно волеизявление. Спецификата на тази хипотеза е, че прекратяването настъпва определен период от време след отправяне на предизвестието. Не е необходимо то да се приема от другата страна на правоотношението. Достатъчно е то да бъде получено от нея. В този смисъл издадената заповед от 12.11.2018 г. има само констатиращ характер, но не и правопрекратяващ. До изтичането на срока на предизвестието трудовото правоотношение продължава да съществува със съдържанието, което има при отправянето на предизвестието. Страните имат всички права и задължения по това правоотношение. Отправянето на предизвестието създава и възможност за прекратяване на трудовото правоотношение преди изтичане на срока. Тази възможност е уредена в нормата на чл.220 КТ. В този случай, вместо да отработи целия срок на предизвестието, работникът или служителят може да заплати на работодателя обезщетение за неспазената част или за целия срок. Размерът на обезщетението се определя от брутното трудово възнаграждение на работника или служителя за неспазения срок на предизвестието.

         Срокът на предизвестието може да бъде законоустановеният или да бъде установен от страните по трудовото правоотношение. В случая, видно от съдържанието на трудовия договор, срокът да предизвестието при прекратяване на трудовия договор се определя съгласно законоустановените срокове в чл.326, ал.2 КТ. Този текст предвижда, че за безсрочните трудови правоотношения законоустановеният срок за предизвестието е 30 дни – чл.326, ал.1, изр.1 КТ, а за срочните – 3 месеца, но не повече от остатъка от срока на правоотношението – чл.326, ал.1, изр.3 КТ.

         Трудовото законодателство предвижда различни трудови договори. Една от класификациите се прави въз основа на това дали страните при сключването на договора са определили срок, през който ще съществува създаденото с него трудово правоотношение. Според този критерий трудовите договори могат да бъдат срочни и безсрочни – за неопределено време. Съгласно разпоредбата на чл.67, ал.2 КТ трудовият договор се смята за сключен за неопределено време, ако изрично не е уговорено друго, т.е. когато при сключването му страните изрично са предвидили това или не са включили клауза за срок. Ако е налице изрична уговорка за предварително определен срок на действие на договора, той е срочен.

         В случая е видно от съдържанието на процесния трудов договор, че страните са уговорили определен срок на действие на договора – до 24.07.2019 г. Налице е изрична клауза за срок, поради което няма как да се приеме, че договорът не е срочен. Обстоятелството, че този договор съдържа и клауза за изпитване не променя неговия вид. Договорът за изпитване не е срочен договор, а самостоятелен вид – чл.70-71 КТ, който се сключва с точно определена цел – да се провери годността на работника или служителя да изпълнява определена работа. Както уговорката за срок на трудовия договор, така и уговорката на срок за изпитване са само възможни елементи на трудовия договор. Срок за изпитване може да се уговори при сключване както на договор за неопределено време, така и при всички видове срочни договори. Видът на трудовия договор – срочен или за неопределено време, е без значение за валидността на клаузата за изпитване (Р-10-2011, ІV г.о.; Р-376-2011, ІV г.о.; Р-108-2014, ІV г.о.; Р-155-2016, ІІІ г.о. и др.).

         Съгласно чл.220, ал.1 КТ страната, която има право да прекрати трудовото правоотношение с предизвестие, може да го прекрати и преди да изтече срокът на предизвестието, при което дължи на другата страна обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение на работника или служителя за неспазения срок на предизвестието. В случая, тъй като трудовият договор с ответницата е бил срочен, срокът на предизвестието е три месеца. Остатъкът от срока на договора е по-голям. Следователно обезщетението, която ответницата дължи на работодателя, е в размер на 3-месечни нейни брутни трудови възнаграждения или 1 920 лв.

         С оглед на тези мотиви съдът намира, че решението на първоинстанционния съд в обжалваната част, с която предявеният иск е отхвърлен над сумата от 640 лв. до размера на претендираните 1 920 лв., е неправилно и незаконосъобразно, поради което следва да бъде отменено. Вместо него въззивният съд, съобразно правомощията му по чл.271, ал.1 ГПК, следва да постанови друго, с което да присъди в полза на ищеца още 1 280 лв. като обезщетение по чл. 220, ал.1 КТ. С оглед изхода на спора решението следва да бъде отменено и в частта за разноските. На въззивника следва да бъдат присъдени направените по делото разноски за общо 1 054,40 лв. за двете инстанции.

 

                 Воден от горното, съдът

 

Р    Е    Ш    И:

 

                 ОТМЕНЯ решение № 89 от 17.01.2020 г., постановено по гр. д. № 2262/2019 г. на Районен съд – Стара Загора, поправено по реда на чл.247 ГПК с решение № 933 от 31.07.2020 г., в обжалваната част, с която предявеният иск от „ВЕАС България“ ЕООД срещу Т.Г.П. по чл.220, ал.1 КТ за присъждане на обезщетение за неспазено предизвестие е отхвърлен над сумата от 640 лв. до размера на претендираните 1 920 лв., както и в частта за разноските, като вместо него ПОСТАНОВЯВА:

 

  ОСЪЖДА на основание чл.220, ал.1 КТ Т.Г.П. *** ***, ЕГН **********, ДА ЗАПЛАТИ на „ВЕАС България“ ЕООД със седалище и адрес на управление в гр. Стара Загора, ул. Никола Петков, № 10, ЕИК *********, представлявано от управителя С.Х.С., още 1 280 лв. (хиляда двеста и осемдесет лева) за обезщетение за неспазен срок на предизвестие за прекратяване на трудов договор от 23.10.2018 г., заедно със законната лихва, считано от датата на исковата молба – 24.04.2019 г., до окончателното изплащане на сумата.

 

   ОСЪЖДА Т.Г.П. *** ***, ЕГН **********, ДА ЗАПЛАТИ на „ВЕАС България“ ЕООД със седалище и адрес на управление в гр. Стара Загора, ул. Никола Петков, № 10, ЕИК *********, представлявано от управителя С.Х.С., сумата от 1 054,40 лв. за  направените по делото разноски общо за двете инстанции.

        

                    Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

 

 

 

 

                                               ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

                                                        ЧЛЕНОВЕ: