СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, IV-Б въззивен състав, в публичното заседание на тринадесети февруари
две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РЕНИ КОДЖАБАШЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
СТАНИМИРА ИВАНОВА
мл. съдия
МАРИНА ГЮРОВА
при секретаря Капка Лозева, като разгледа
докладваното от съдия Гюрова в. гр. д. №
7649 по описа за 2019 г., за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение №
69474/19.03.2019 г., постановено по гр. д. № 80082/2017 г. по описа на СРС, ГО,
28 състав, са признати за недействителни по предявените от Р.С.Д., ЕГН **********,
срещу „Ю.Б.“ АД, ЕИК *******, искове, с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр.
143, т. 10 ЗЗП, клаузите от договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL26869 от 11.09.2007 г., а именно чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 3 и чл. 12, ал. 1 от
договора, като са отхвърлени исковете, с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД,
вр. 143, т. 12 ЗЗП, за прогласяване на нищожност на чл. 3, ал. 1 от договора. С
решението, на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД „Ю.Б.“ АД, ЕИК *******, е осъдено да
заплати на Р.С.Д., ЕГН **********, сумата от 3578,49 евро, представляваща
надплатена сума в резултат от прилагане на увеличен лихвен процент по договор
за кредит за покупка на недвижим имот № HL26869 от 11.09.2007 г. за периода от
24.10.2012 г. до 24.10.2017 г., ведно със законната лихва върху сумата от
датата на подаване на исковата молба до окончателното и заплащане, като искът е
отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 5 239,59 евро.
С решението „Ю.Б.“ АД, ЕИК *******, е осъдено да
заплати на Р.С.Д., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от
1 215,63 лв. - разноски по делото.
С решението Р.С.Д., ЕГН **********, е осъдена да
заплати на „Ю.Б.“ АД, ЕИК *******, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 158,52
лв. - разноски по делото.
В законоустановения срок е подадена въззивна жалба от „Ю.Б.“
АД, чрез редовно упълномощен процесуален представител-юрк. Б.К., в която са
изложени подробни съображения за неправилност на атакувания акт, в частта в
която исковете са уважени. Поддържа се, че в нарушение на чл. 146, ал. 2 ЗЗП
първоинстанционният съд неправилно е приел, че оспорените клаузи не са
индивидуално договорени, поради което неправилно същите са обявени за
неравноправни. Неправилно според въззивника в решението е прието и че не са
налице изключенията по чл. 144 ЗЗП. В жалбата се подчертава, че от събраните по
делото доказателства се установявало, че към договора не се прилагани общи
условия и че ищцата е имала възможност да дискутира договорните клаузи или да
иска тяхната промяна, но не се е възползвала, като напротив съгласила се е с
тях, доколкото освен договора е подписала и нотариален акт, в който същите
клаузи били възпроизведени. Освен това се отбелязва, че ищцата през цялото
време е заплащала сумите съобразно договора. Необсъдено от Софийски районен съд
според въззивника е и обстоятелството, че от 2012 г. лихвата е намалена от 8.45
% до 8.20 %. Сочи се, че от заключението на вещото лице,
изготвило съдебно - счетоводната експертиза, било видно, че банката е имала
основание за извършване на увеличението. Подчертава се и че методологията за
определяне на БЛП е публикувана на интернет страницата на банката и всеки има
свободен достъп до нея. Неизследван от районния съд според въззивника е и
въпросът дали на е налице условието за незабавно прекратяване на договора от
страна на кредитополучателя, както и възражението по отношение предвидените и
опредени от банката такси, лихви и комисионни по кредита, съгласно чл. 12, ал.
1 от договора. С оглед всичко изложено се моли решението в обжалваната част да
бъде отменено, като вместо това бъде постановено друго, с което исковете на
ищцата да бъдат изцяло отхвърлени. Претендира се и присъждането на разноски по
делото.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на
въззивната жалба от Р.Д., чрез редовно упълномощен процесуален представител - адв.
С.К., в който се оспорват доводите на въззивника като неоснователни. Поддържа
се, че ищецът не е имал възможност да влияе върху съдържанието на процесните
клаузи от договора, тъй като същите не били индивидуално уговорени. Сочи се, че
е ирелевантно дали ищцата се е възползвала или не от възможността да иска
промяна на недействителните клаузи от договора, тъй като те са в противоречие с
българското и европейското законодателство. Подчертава се, че съдът е преценил
всички събрани по делото доказателства. Изтъква се като аргумент и че към
датата на сключване на процесния договор разпоредбата на чл. 58 ЗКИ не е била в
сила, поради което кредитодателят е бил длъжен да посочи метода за изчисляване
на лихвата в самия договор. Въззиваемата поддържа и че съгласно константната
съдебна практика предсрочно погасяване не е възможност за прекратяване на
договора заради несъгласие с променените от банката условия. Ето защо се моли
обжалваното решение да бъде потвърдено, като се претендира и присъждането на
сторените по делото разноски.
Софийски
градски съд, след като обсъди събраните по делото доказателства и становищата
на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от
фактическа и правна страна:
Производството е образувано по въззивна жалба, подадена от процесуално - легитимирана страна, в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК и
срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното
решение е валидно и допустимо. При постановяване на първоинстанционното решение
не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, а с оглед
релевираните в жалбата оплаквания,
същото е и правилно, като въззивният съд споделя изцяло изложените в мотивите
му съображения, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях.
Независимо от това, във връзка с доводите, изложени в жалбата, въззивният съд намира следното:
СРС, Гражданско отделение, 28 състав е бил сезиран с обективно кумулативно
съединени искове, с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. 143, т. 10 ЗЗП и чл. 55, ал. 1 ЗЗД.
Първоинстанционният съд е приел за безспорно между
страните, че на 11.09.2007 г., между последните е сключен договор
за кредит за покупка на недвижим имот, като "Ю.Б." АД е
отпуснало на Р.С.Д. сумата от 37 000 евро със срок на погасяване 300 месеца, както и че отпусната сума е била усвоена от ищеца.
Оплакванията във въззивната жалба са свързани с
обстоятелствата по сключването на договора, които според въззивника установяват
индивидуално договаряне на клаузите на чл. 3, ал. 5, чл. 6 и чл. 12 от
договора за кредит между страните, както и с преценката дали същите клаузи
следва да се приемат за неравноправни.
Съгласно чл. 143 ЗЗП неравноправна клауза в
договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца и потребителя. На основание чл.
146, ал. 1 ЗЗП такива клаузи са нищожни, като противоречащи на закона,
освен ако са уговорени индивидуално. Не са индивидуално уговорени клаузите,
които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал
възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при
общи условия- чл. 146, ал. 2 ЗЗП.
Спорно по делото е дали посочените от ищеца клаузи: чл.
3, ал. 5, чл. 6, ал. 3 и чл. 12, ал. 1 от
процесния кредитен договор - Договор за кредит за покупка на
недвижим имот от 11.09.2007 г., са нищожни - като неравноправни по смисъла на чл. 143 ЗЗП.
Според настоящата въззивна инстанция посочените клаузи са
такива по типов договор, сходен на договор, сключен при общи условия. Изготвени
са от страна на кредитодателя предварително и кредитополучателят не е имал
възможност да влияе върху съдържанието им. В този смисъл атакуваните договорни
клаузи не са били индивидуално уговорени и по отношение на тях може да намери
приложение чл. 146, ал. 1 ЗЗП. Специалният закон е поставил в тежест на
ответника доказването на релевантното обстоятелство, че тези договорни клаузи
са били индивидуално уговорени, каквото доказване в настоящия случай от негова
страна не е проведено. Неправилно е схващането му, поддържано във въззивната
жалба, че ищецът е този, който дължи да докаже, че е бил лишен от възможността
да изрази становището си по предложените му от банката договорни клаузи и да
направи искания за промяна на договорното съдържание, а също и че е направил
възражения по предложените от банката договорни клаузи. Съдът не може,
пренебрегвайки установения в закона императив, да разпредели доказателствената
тежест по начин, различен от изрично посочения в чл. 146, ал. 4 ЗЗП.
Поради това и не е налице допуснато от СРС нарушение на съдопроизводствените
правила, изразяващо се в неправилно разпределение на тежестта на доказване в
процеса, а наведеният в този смисъл довод на въззивника е неоснователен. Събраните гласни и
писмени доказателства не установяват твърденията на ответника за индивидуално
уговаряне на клаузите. Напротив свидетелката Братанова е посочила, че договорът
е типов. В този смисъл правилно районният съд е приел, че клаузите не са
индивидуално уговорени.
Във връзка с казаното, следва да се посочи, че
възражението на въззивника, а именно че въззиваемата не се е противопоставила
на клаузите относно лихвените условия по договора, нямат отношение към
настоящото дело. Това е така, тъй като съгласно §§ 25 и 31 от решението на Съда
на Европейските общности по дело C-243/08 Pannon GSM Zrt., чрез което се
тълкуват правилата на възприетата в националното право чрез разпоредбите на чл.
143 - 146 ЗЗП Директива 93/13/ЕИО, е прието, че неравноправните
клаузи следва да не обвързват потребителя, дори и той да не е възразил срещу
тях при сключване на договора. Българското право е гарантирало този ефект, като
е предвидило, че неравноправните клаузи, които не са уговорени индивидуално са
нищожни, а за нищожността съдът следи служебно. Не е нужно тя да бъде
релевирана, за да не се приложат дадени неравноправни клаузи.
Съгласно чл. 143, т. 10 ЗЗП неравноправна е
договорна клауза, която не е уговорена индивидуално и която позволява на
търговеца едностранно да измени условията на договора на непредвидено в него
основание. Оспорените от ищеца разпоредби на чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 2 и чл. 12, ал. 1 от процесния кредитен договор правилно са
преценени от първоинстанционния съд като такива, даващи възможност на ответника - като икономически по - силната страна в договорното
правоотношение, едностранно да промени БЛП на банката за жилищни кредити в лева
в посока повишаването му, без да се позовава на ясно разписани в договора
правила за това. Никъде в договора за кредит от 11.09.2007 г. няма позоваване на методология за определяне на БЛП
на „Ю.Б.“ АД, нито препращане
към такава. Липсват и изрично разписани в самия договор критерии, въз основа на
които банката да има правно основание да промени лихвения процент. По сходен
начин в договора е уредена и възможността ответникът едностранно да променя дължимите
такси за обслужване на кредита - чл. 12, ал. 1. Не е установено по делото каква е била
методологията за промяна на БЛП към датата на сключване на договора и имало ли
е такава. Отделно в разпита си в съдебно заседание вещото лице е
посочило, че никъде в методологията няма данни за конкретно относително тегло
на различните компоненти.
Следователно спорните договорни клаузи не отговарят на
изискванията за добросъвестност и водят до значително неравновесие между
правата и задълженията на банката и кредитополучателя и то във вреда на
последния, тъй като при неизвестни /респ. непрозрачни/ основания той не би
могъл да предвиди евентуалните промени на годишния лихвен процент. Липсата на
такава информация преди да бъде сключен договорът не може да бъде компенсирана
с това, че в хода на изпълнението му потребителят ще бъде уведомен по
предвидения ред за промяната на лихвения процент и че при поискване ще получи
новия погасителен план, още повече, че ако не иска да приеме тази промяна, той
не би могъл да прекрати договора. Напротив, несъгласието на кредитополучателя с
новите условия, изразяващи се в увеличение на годишния лихвен процент, е
предвидено като предпоставка за предсрочна изискуемост на кредита.
Следва да се отбележи, че нормативните актове, регламентиращи
банковата дейност, не препятстват едностранното изменение на лихвата по
отпуснатите от банката кредити, но условията, при които това е допустимо,
следва стриктно да бъдат регламентирани. В тази насока са и разпоредбите на чл.
58, ал. 1, т. 2 ЗКИ. Липсата на ясно разписани правила, обаче, не може да
се отразява негативно в правната сфера на потребителя, в чиято защита са приети
разпоредбите на чл. 143, чл. 146 и чл. 147 ЗЗП.
Предвид изложеното, клаузите на чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал.
2 и чл. 12, ал. 1 от процесния договор са неравноправни по смисъла на чл.
143, т. 10 ЗЗП, което води до тяхната нищожност - съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП. По отношение на тях
не е налице изключението по чл. 144, ал. 2, т. 1 ЗЗП, според което чл.
143, т. 10 ЗЗП е неприложим, когато доставчикът на финансови услуги си е
запазил правото да промени без предизвестие лихвения процент /ако има основание
за това/, дължим от кредитополучателя по предоставената финансова услуга,
уведомил е потребителя за промяната и му е дал възможност да прекрати незабавно
договора. Тъй като посочените условия не са налице в настоящия случай,
позоваването на тази разпоредба от страна на ответника е неоснователно.
Действително съгласно чл. 8 от договора кредитополучателят може да плати
предсрочно кредита и така да прекрати договора преди изтичане на уговорения 20 - годишен срок. Тази хипотеза
на прекратяване чрез предсрочно погасяване на кредита, обвързано с 4 %
допълнителна такса върху предсрочно погасения остатък, обаче, не е нарочна
клауза за обезпечаване правата на потребителя при едностранно изменение на
договора и във връзка с чл. 144, ал. 2, т. 1 ЗЗП. Предсрочното
прекратяване по чл. 8 от договора е самостоятелно основание за прекратяване на
договора, не е възможност за потребителя при изменение на БЛП на банката и
съществува независимо от поведението на банката.
Основателен е и осъдителният иск на по чл. 55, ал. 1, изр.1 ЗЗД:
Констатираната нищожност на чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 2 и
чл. 12, ал. 1 от процесния договор за кредит е предпоставка за уважаване на
предявения от ищеца иск по чл. 55, ал. 1, изр.1 ЗЗД за връщане на
надплатените без основание суми по договора. Фактическият състав на чл. 55,
ал. 1, пр.1 ЗЗД изисква предаване, съответно получаване на нещо при
начална липса на основание, т.е. когато още при самото получаване липсва
основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на
друго. В тежест на ищеца е било да установи при условията на пълно главно
доказване факта на плащане на процесната сума, а ответникът дължи доказване, че
е налице основание за получаването, съответно задържане на полученото /чл.
154 ГПК/.
По делото е безспорно установено наличието на договор за
банков кредит, който е формален /изискуемата от закона форма за действителност
е писмена форма- чл. 430, ал. 3 ТЗ/, срочен, двустранен, възмезден и
консенсуален. Банката - кредитор е имала задължение да отпусне уговорената парична сума, а
кредитополучателят е имал няколко насрещни задължения: да върне главницата,
заедно с уговорената лихва по кредита; да даде на банката необходимите сведения
във връзка със сключването и изпълнението на договора и да осигури обезпечение.
По силата на този договор ищецът е получил кредит в размер на 37 000 евро. По време на действие на
договора кредитополучателят е заплатил на банката по - висок размер на първоначално уговорените месечни
погасителни вноски на обща стойност 5 239,56 евро за периода 11.09.2007 г.- 24.10.2017 г. Надвишаването на платените
суми в полза на ответника е в резултат на едностранното повишаване на БЛП на
банката за жилищни кредити в лева въз основа на договорни клаузи, които се
явяват нищожни на основание чл. 26, ал. 1, изр. 1 ЗЗД вр. чл. 143, т.
10 ЗЗП, а именно: чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 2 и чл. 12, ал. 1 от процесния
кредитен договор. При така приетият извод за нищожност на посочените договорни
клаузи платените суми в повече от първоначално уговорения размер на месечната
погасителна вноска и такса за обслужване на кредита се явяват платени при
начална липса на основание по чл. 55, ал. 1, изр.1 ЗЗД, поради което и
подлежат на връщане.
Правилно е прието от първоинстанционния съд, че приложима
относно процесното вземане, произтичащо от неоснователно обогатяване, е общата
5 - годишна погасителна давност
по чл. 110 ЗЗД, тъй като не се касае за периодични плащания по смисъла
на чл. 111, б. "в" ЗЗД. Това е така, тъй като между страните е
договорено погасяване на парично задължение на отделни вноски, които не
представляват периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. "в" ЗЗД. В този смисъл са дадените в ТР № 3/2012 г. на ВКС- ОСГТК тълкувателни
разяснения, според които периодичните плащания по смисъла на чл. 111, б.
"в" ЗЗД представляват самостоятелно обособени, еднородни
престации, независими една от друга, и произтичащи от общ юридически факт, и
дадените в установената по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС
разрешения /Решение № 28/5.04.2012 г. по гр. д. № 523/2011 г. на ВКС,
ІІІ ГО; Решение № 103/16.09.2013 г. по т.д. № 1200/2011 на ВКС, І ТО; Решение
№ 261/12.07.2011 г. по гр. д. № 795/2010 г. на ВКС, ІV ГО/, според които
при договора за заем е налице неделимо плащане, като в случай, че е уговорено
връщането на сумата да стане на погасителни вноски на определени дати, то това
не превръща тези вноски в периодични плащания. В този
смисъл и районният съд е счел за частично основателно възражението за погасяване
на вземането по давност, като е приел, че възражението е основателно за периода
до 24.10.2012 г., като от този момент до края на процесния период, а именно
24.10.2017 г. претенцията следва да бъде уважена в размер от 3 578,49
евро.
Във въззивната жалба не са изложени доводи за неправилност на обжалваното
решение в тази част, поради което с оглед разпоредбата на чл. 269 ГПК и липсата
на нарушение на императивните правни
норми въззивният състав приема същата за неоснователна.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски има въззиваемата страна, която е
представила списък по чл. 80 ГПК и претендира заплащането на сумата от 800 лв.
за адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред СГС. С оглед
представения договор за правна защита и съдействие, в който е отразено, че
уговореният адвокатски хонорар е заплатен изцяло в брой, което има характер на
разписка, съдът намира, че е доказано заплащането им. Направеното от въззивника възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на основание чл. 78, ал. 5 ГПК е неоснователно. Минимално предвиденият размер на
възнаграждението, съгласно чл. 7, ал. 2, т. 4 НМРАВ, е 837,43
лв. с оглед на което уговореното и заплатено
възнаграждение от 800 лв. е под минималния размер.
Предвид изложените съображения, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 69474/19.03.2019
г., постановено по гр. д. № 80082/2017 г. по описа на СРС, ГО, 28 състав, в
обжалваната част.
ОСЪЖДА „Ю.Б.“ АД, ЕИК *******, да заплати
на Р.С.Д., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 800 лв. – разноски
във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с касационна жалба, при
наличие на предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, пред Върховен
касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните.