№ 361
гр. Русе, 24.10.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – РУСЕ, ТРЕТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесети октомври през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:Аглика Гавраилова
Членове:Палма Тараланска
Антоанета Атанасова
при участието на секретаря Маня Пейнова
като разгледа докладваното от Антоанета Атанасова Въззивно гражданско
дело № 20234500500591 по описа за 2023 година
Производството е по чл.258 и сл. ГПК.
Образувано е въз основа на въззивна жалба от Е. Т. Д. чрез адв. К. Б. АК Русе
срещу решение № 999/28.06.2023 г., постановено по гр. д. № 4289/2022 г. на Русенския
районен съд в частта, в която е признато за установено по отношение на „ЕОС М.“
ЕООД, че Е. Т. Д. дължи на ищеца сумата в размер на 1558,51 лв. договорна лихва за
периода от 07.03.2020 г. до 07.12.2020 г. по договор за потребителски кредит №
3639813 от 08.04.2019 г. , със срок от 07.05.2019 г. до 07.04.2029 г., сключен между
ответника и „У.К.Ф.“ ЕАД, с общ размер от 21630 лв., за което вземане е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по ч. гр. д. № 2656/2022 г. на РРС по чл.
410 ГПК. Във въззивната жалба се оспорва първоинстанционното решение с
искане за неговата отмяна. Релевирани са възражения за неправилност на
първоинстанционното решение, постановяването му в противоречие с материалния и
процесуалния закон, както и с константната съдебна практика. Жалбоподателят счита,
че доколкото по делото е безспорно установено, че в договора за кредит, на който се
позовава ищецът ГПР не е посочен правилно и ясно, то е налице нарушение по чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК, при което първоинстационният съд е следвало да приложи чл. 23 ЗПК.
Възразява още, че в договора липсва ясно разписана методика на формиране на ГПР.
Не бил посочен лихвен процент на ден, което било самостоятелно основание за
прогласяване на договора за недействителен. Възразява също така, че договорът и
1
общите условия са изготвени в различен по размер шрифт, като поради отстоянието
между редовете текстът бил трудно четлив. Не било доказано в процеса, че шрифът на
ДПК е поне 12. Допълнителното плащане на застрахователната премия не било
отразено като разход при формиране на посочение ГПР. Възразява и срещу извода на
първоинстанционния съд, че процесните вземания били надлежно цедирани на ищеца,
предвид разминаването на датата на договора и тази, посочена в Приложение № 1 към
цесията. В обобщение, претендира отмяна на решението в обжалваната част и
постановяване на ново, с което искът да бъде отхвърлен. Претендира разноски по чл.
38, ал. 2 ЗА за настоящата инстанция.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от
въззиваемата страна „ЕОС М.“ ЕООД чрез адв. Д. К., с който се оспорва същата с
искане за потвърждаване на първоинстанционното решение в обжалваната част.
Поддържа, че процесният договор за потребителски кредит е валидно сключен и
отговаря на приложимите законови разпоредби, поради което валидно обвързва
страните с правните си последици. Намира за неоснователни като недоказани
твърденията на ответника, че е налице нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Заявява,
че е доказал надлежно сключване на договор за цесия между него и първоначалния
кредитор. Претендира разноски. Въвежда възражение за прекомерност на
претендираното от насрещната страна адвокатско възнаграждение.
Русенският окръжен съд, след като провери обжалваното решение съобразно
правомощията си по чл. 269 ГПК, прецени събраните по делото доказателства по свое
убеждение и обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намери за
установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срок, изхожда от легитимирана страна и е насочена
срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално
допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от наведените в жалбата оплаквания. При извършената служебна проверка
на постановения първоинстанционен акт, настоящият състав на въззивният съд намира,
че решението е постановено от законен състав на първостепенния съд, в изискуемата
от закона форма, поради което е валидно. Първоинстанционното решение е допустимо,
тъй като е постановено в съответствие с основанието и петитума на искането за
съдебна защита.
Пред първоинстанционния съд е предявен положителен установителен иск по
реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от ищеца „ЕОС М.“ ЕООД против Е. Т. Д. с правно
основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 415 ГПК, вр. с чл. 99 ЗЗД и чл. 240 и чл. 86 от ЗЗД за
признаване на установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на
2
ищеца сумата в размер на 1186,08 лв. – непогасена главница, 1688,42 лв. договорна
лихва и 174,50 лв. застрахователна премия по сключена застраховка по договор за
потребителски паричен кредит № 3639813/08.04.2019 г., за които суми е издадена
заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 2656/2022 г. по описа на РРС.
Първоинстанционният съд прекратил производството по исковете за главница и
застрахователни премии като недопустимо, а установителният иск за договорната
лихва уважил за сумата от 1558,51 лв. и отхвърлил за разликата до претендираната
сума от 1688,42 лв. като неоснователен и недоказан.
За да постанови този резултат, районният съд приел, че от заключението на
изслушаната пред него СЧЕ се установявало, че отпуснатата по договора за паричен
кредит № 3639813 от 08.04.2019 г. сума в размер на 21 000 лв. + 630 лв. такса за
разглеждане на кредита е усвоена. Размерът на договорната лихва за периода
07.03.2020 г. до 07.12.2020 г. вещото лице изчислило на 1558,51 лв. При изслушването
му в открито съдебно заседание експертът уточнил, че в ГПР не е включена
застраховката, но ако беше включена ГПР ще е около 20 % и няма да надвишава 50 %.
Така, като съобразил заключението на вещото лице и събраните по делото писмени
доказателства, районният съд намерил за неоснователни възраженията на ответника, че
договорът е недействителен по смисъла на ЗПК, ЗЗП и ЗЗД. За неоснователни приел и
възраженията, че вземанията не са надлежно цедирани. Като краен резултат уважил
установителния иск по чл. 422 ГПК за договорна лихва за сумата от 1558, 51 лв.,
съобразно заключението на вещото лице, а в останалата част го отхвърлил.
Този извод на съда е незаконосъобразен.
Правилно и в съответствие с ангажираните писмени доказателства е прието, че
вземанията по процесния договор за кредит са надлежно цедирани от предходния
кредитор „У.К.Ф.“ ЕАД на ищеца „ЕОС М.“ ЕООД. Възарженията във въззивната
жалба в този смисъл са неоснователни, доколкото е изяснено, че се касае до техническа
грешка при посочване на датата на сключване на договора в Приложение № 1, като
номерът му съвпада с този на процесния. Тези възражения са и в противоречие с
процесуалното поведение на жалбоподателя – признанието на задължението му за
главница и законна лихва към този кредитор /цесионера/ в заповедното производство.
Неправилен обаче е изводът на първоинстанционния съд за действителност на
процесния договор за кредит.
Съгласно разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК договорът за потребителски
кредит следва да съдържа лихвения процент по кредита и условията за прилагането му,
а съгласно т. 10- годишния процент на разходите по кредита, както и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора.
Процесният договор за кредит формално отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9
и т. 10 от ЗПК, доколкото в него е налице посочване на лихвен процент, годишен
3
процент на разходите и обща сума, дължима от потребителя. Неправилно обаче в
обжалваното решение районният съд не е отчел, че размерът на ГПР не съответства на
действителния такъв, съобразно поетите от потребителя задължения. Съгласно
разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки
или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент
от общия размер на предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "общ
разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. В случая, видно от дадените от
експерта разяснения в открито съдебно заседание при изслушването му по реда на чл.
200 ГПК уговорената застрахователна премия в договора не е била включена в ГПР по
кредита, въпреки че разходите за заплащането й са пряко свързани с договора за кредит
и съобразно императивните разпоредби на чл. 19, ал. 1 от ЗПК и § 1, т. 1 от ДР на ЗПК
е следвало да бъдат включени при изчисляването му. Предвид това, посоченият в
договора ГПР не съответства на действителния такъв, определен съгласно чл. 19, ал. 1
ЗПК и изразяващ общите разходи по кредита. Налага се извода, че в договора за кредит
е налице неточно посочване на ГПР по кредита, в резултат на което потребителят е
въведен в заблуждение относно действителната му цена, което следва да се окачестви
като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от
Директива 2005/29/ЕО. Според настоящия състав на съда посочването в договора за
кредит на годишен процент на разходите, различен от действителния такъв,
противоречи на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, поради което следва да се
приеме, че договорът за кредит не съдържа посочване на годишния процент на
разходите по кредита и не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, което
съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК води до неговата недействителност. В този
смисъл е налице и формирана съдебна практика- Определение № 50685 от 30.09.2022 г.
на ВКС по гр. д. № 578/2022 г., III г. о. Съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК при
недействителност на договора за потребителски кредит потребителят следва да върне
само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
При това положение следва да се приеме, че длъжникът не дължи на кредитора
заплащане на претендираната договорна лихва.
Поради несъвпадане изводите на двете инстанции, първоинстанционното
решение следва да бъде отменено в обжалваната част и вместо него да се постанови
друго, с което предявеният иск за заплащане на договорна лихва в размер на 1558,51
лв. да се отхвърли.
4
По разноските в производството:
При този изход от спора, разноски се дължат само в полза на ответника, поради
което решението следва да се отмени и в частта, с която Е. Т. Д. е осъден да заплати в
полза на „ЕОС М.“ ЕООД разноски пред РРС в размер на 207,35 лв., както и разноски
по заповедното производство в размер на 31,10 лв.
Искане за изменение на решението в частта за разноските, страните не са
депозирали пред първоинстанционния съд, като съответно и определеният за ответника
размер на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА за първа инстанция и за
заповедното производство не следва да се променя. С оглед изхода на спора, в полза на
адв. К. Б. АК Русе следва да се присъдят допълнително 153 лв. за заповедното
производство и 490,11 лв. за производството пред първата инстанция.
За въззивната инстанция, от страна на въззиваемия се претендират разноски за адв.
възнаграждение в полза на адв. К. Б. за осъщественото от нея безплатно процесуално
представителство по делото, които настоящият състав определя в размер на 455,85 лв.,
съгласно чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 999/28.06.2023 г., постановено по гр. д. № 4289/2022 г. на
Русенския районен съд В ЧАСТТА, в която е признато за установено по отношение на
ищеца „ЕОС М.“ ЕООД, че ответникът Е. Т. Д. му дължи сумата в размер на 1558,51
лв. договорна лихва за периода от 07.03.2020 г. до 07.12.2020 г. по договор за
потребителски кредит № 3639813 от 08.04.2019 г., със срок от 07.05.2019 г. до
07.04.2029 г., сключен между ответника и „У.К.Ф.“ ЕАД, с общ размер от 21630 лв., за
което вземане е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч. гр. д. №
2656/2022 г. на РРС по чл. 410 ГПК, както и В ЧАСТТА, в която Е. Т. Д. е осъден да
заплати на „ЕОС М.“ ЕООД 207,35 лв. разноски пред РРС и 31,10 лв. разноски по
заповедното производство, съразмерно с уважената част от исковете и ВМЕСТО
ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявеният от „ЕОС М.“ ЕООД против Е. Т. Д. иск за
признаване на установено в отношенията между страните, че Е. Т. Д., ЕГН **********
дължи на „ЕОС М.“ ЕООД, ЕИК ********* сумата в размер на 1558,51 лв. договорна
лихва за периода от 07.03.2020 г. до 07.12.2020 г. по договор за потребителски кредит
№ 3639813 от 08.04.2019 г. , със срок от 07.05.2019 г. до 07.04.2029 г., сключен между
ответника и „У.К.Ф.“ ЕАД, с общ размер от 21630 лв., за което вземане е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по ч. гр. д. № 2656/2022 г. на РРС по чл.
410 ГПК.
5
ОСЪЖДА „ЕОС М.“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. *** да заплати на адвокат К. И. Б., ЕГН **********, служ. адрес: гр.
София, *** общо 816,20 лв., от които 153 лв. за заповедното производство, 207,35 лв.
за първоинстанционното производство и 455,85 лв. за въззивното производство,
представляващи адвокатски възнаграждения за оказана от нея безплатна правна помощ
на ответника Е. Т. Д., ЕГН **********, на основание чл. 38, ал. 2 ЗА.
В останалата част решението като необжалвано е влязло в законна сила.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6