Р
Е Ш Е Н И Е
гр. София, 02.11.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV–„A“ въззивен
състав, в открито съдебно
заседание на единадесети октомври две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТАШЕВА
мл. с-я: МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
при
участието на секретаря Цветелина Добрева, като разгледа докладваното от съдия Ташева
в.гр.д. № 8532 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
решение № 125643 от 18.06.2020 г., постановено по гр. д. № 49799/2019 г. по
описа на СРС, ІII ГО, 81 състав са отхвърлени предявените от „С.в.” АД,
ЕИК ********, със седалище и адрес на управление ***, ж. к. *******, ул. „**********сграда
2 А, против С.Г.Ц., ЕГН **********, с адрес ***, ж. к. *******, бл. **********искове
с правно основание чл. 422 от ГПК във вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК във вр. чл. 79,
ал. 1, пр. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за признаване за установено, че
ответникът дължи на „С.в.” АД сума в размер на 1588,76 лв., представляваща
стойността на услуги по доставка на питейна вода, отвеждане и пречистване на
отпадъчни води, предоставени в апартамент № 137, находящ се в гр. София, ж. к. ***
**, бл. *******, за периода 17.09.2015 г. -20.02.2019 г., мораторна лихва в
размер на 185,16 лв. за периода 18.10.2015 г. – 20.02.2019 г., ведно със
законна лихва от датата на подаване на заявлението до изплащане на
задълженията, като ищецът „С.в.” АД, ЕИК ****** е осъдена да заплати на С.Г.Ц.,
ЕГН ********** на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 400 лева – разноски в
исковото производство, както и сумата от 400 лв. – разноски в заповедното
производство.
Срещу
постановеното съдебно решение е депозирана въззивна жалба от „С.в.” АД /ищец в
първоинстанционното производство/, чрез пълномощника юрск. П.И., в което същото
се обжалва като неправилно, незаконосъобразно и постановено при съществено
нарушение на процесуалните правила. В жалбата се излагат съображения, че в обжалваното
съдебно решение, съдът е приел за недоказани твърденията на ищеца, че ответникът
има качеството на потребител на В и К услуги, респ. че между страните е
съществувало облигационно правоотношение. Поддържа се, че тези изводи на съда са
неправилни и противоречащи на събраните в производството доказателства. Сочи
се, че да да докаже качеството „потребител“ на В и К услуги на ответника за
процесния имот за процесния период, ищцовото дружество е представило писмени
доказателства още с исковата молба, които не са били обсъдени в мотивите на
съдебното решение, а именно заявление на ответника до В и К оператора, в
качеството му на титуляр на партидата с клиентски номер открит за процесния
имот, в което като свой собствен адрес, същият сочи адреса, на който се намира
имота. Излага се, че в допълнение на това писмено доказателство, за
установяване на обстоятелството, че ответникът е собственик на процесния имот,
по искане на ищцовото дружество е изискано удостоверение за декларирани данни,
издадено от СО, Столична община, район „Овча купел“, Отдел “Общински приходи -
Овча купел“, което като издадено от длъжностно лице в кръга на службата му по
установените форма и ред е официален документ и като такъв съставлява доказателство
за изявленията пред него и да извършените от него и пред него действия,
съгласно нормата на чл.179, ал.1 ГПК. Сочи се, че от представеното
удостоверение именно се установява, че данъчно задължено лице за имота се явява
ответникът по делото С.Г.Ц., а в депозираната от ответника декларация по чл. 14 ЗМДТ, същият е декларирал, че е собственик на процесния имот, която по
естеството си съставлява извънсъдебно признание за това обстоятелство.
На
следващо място, в жалбата се излага, че първоинстанционният съд е отхвърлил
предявените искове като неоснователни, поради това, че ищецът не е доказал че
през процесния период е предоставил В и К услуги на стойност претендираната по
делото главница“, поради това, че с изготвеното заключение по допусната съдебно
- икономическа експертиза не е допустимо да се доказват тези обстоятелства, при
условие, че за същите не се съдържат доказателства по делото. Твърди се, че решаващият
съд е достигнал до този извод в резултат на допуснато от него съществено
нарушаване на процесуалните правила в хода на съдебното производство, което е
обусловило постановяването на неправилното съдебно решение. В тази връзка се
излага, че още в исковата молба е било направено искане за допускане на
комплексна счетоводно – техническа експертиза, с изрично искане вещите лица да
извършат проверка, както при ищеца, така и по местонахождението на процесния
имот, но в доклада си по чл. 140 ГПК, съдът е допуснал изготвянето на
съдебно-икономическа експертиза, без да се произнесе по искането за допускане
на комплексна счетоводно-техническа експертиза. В допълнение,
първоинстанционният съд е посочил, че въз основа на заключението на вещото лице
по допуснатата съдебно - счетоводна експертиза не може да се направи извод, че
е доставена услуга на претендираната стойност, както и че по делото не са представени
доказателства за доставката на В и К услуги на претендираната стойност, на
потребената вода, от които да може да се направи извод за размера на
ежемесечните задължения и начина, по който са формирани. В тази връзка
жалбоподателят поддържа, че на вещото лице по допуснатата експертиза са
предоставени всички относими технически /отчети, карнети и др./ и счетоводни
документи, въз основа на които експертът е направил обосновани и правилни
изводи, като поддържа, че е лишено от смисъл представянето и прилагането по
делото на същите тези документи, с които е работило вещото лице.
Предвид
изложеното, жалбоподателят моли съда да отмени обжалваното решение като
неправилно и незаконосъобразно и вместо него да постанови друго, с което да
уважи изцяло предявените искове. Претендира разноски по делото.
Въззиваемата
страна С.Г.Ц. /ответник по делото/ е депозирал писмен отговор по въззивната
жалба в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, в който оспорва същата
като неоснователна като излага подробни съображения за това, поради което моли
да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение да бъде потвърдено
като правилно и законосъобразно. Претендира разноски по делото.
Съдът, като прецени събраните по делото
доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл. 235,
ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивният
съд намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена
подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са събрани
доказателства по смисъла на чл. 266 от ГПК, които да променят установената
фактическа обстановка.
Предвид
възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка,
съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивната
жалба е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, от надлежна
страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално
допустима.
Разгледана
по същество, същата е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно
нормата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваните му части, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
При
извършена служебна проверка въззивният съд намира, че обжалваното решение е
валидно и процесуално допустимо, като при постановяването му не е допуснато
нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми.
Настоящият
състав намира, че първоинстанционното решение е и правилно и законосъобразно,
като фактическите и правни констатации на въззивния съд съвпадат с направените
от районния съд в атакувания съдебен акт, поради което и на основание чл. 272
от ГПК препраща към мотивите, изложени от СРС. Във връзка с изложените във
въззивната жалба доводи, следва да се добави следното:
Първоинстанционният
съд е бил сезиран с предявени искове от „С.в.” АД против С.Г.Ц. искове
с правно основание чл. 422 от ГПК във вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК във вр. чл. 79,
ал. 1, пр. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за признаване за установено, че ответникът дължи на „С.в.”
АД сума в размер на 1588,76 лв., представляваща стойността на услуги по
доставка на питейна вода, отвеждане и пречистване на отпадъчни води,
предоставени в апартамент № 137, находящ се в гр. София, ж. к. *********, за периода
17.09.2015 г. -20.02.2019 г., мораторна лихва в размер на 185,16 лв. за периода
18.10.2015 г. – 20.02.2019 г., ведно със законна лихва от датата на подаване на
заявлението до окончателното изплащане на задълженията.
За
да постанови обжалваното решение, с което е отхвърлил предявените искове,
първоинстанционният съд е приел, че ищецът „С.в.“ АД не е провел пълно и главно
доказване на обстоятелството, че ответникът е страна по договор за доставка на
„ВиК“ услуги по отношения на процесния имот, в това число, че е собственик или
носител на вещно право на ползване по отношение на имота, предмет на делото и
следователно, че същият има качеството на потребител на „ВиК“ услуги. На
отделно основание, съдът е приел, че ищецът не е доказал, че през процесния
период е предоставил ВиК услуги на стойност претендираната по делото главница.
Спорният пред въззивната инстанция
въпрос съобразно наведените от страните доводи и възражения се свежда до
съществуването на валидно облигационно правоотношение между страните по делото
по договор за доставка и пречистване на вода, респ. че ответникът е собственик
или носител на вещно право на ползване по отношение на имота, предмет на
делото, респ. че същият има качеството на потребител на водоснабдителни и
канализационни услуги, както и дали дружеството - ищец е доказал, че реално е
доставил до процесния имот питейна вода и нейното количество, съответно че е
предоставил ВиК услуги по отвеждане и пречистване на отпадъчни води.
Съдът приема, че с оглед
разпоредбата на чл. 154, ал. 1 от ГПК, в тежест на ищеца е да докаже
съществуването на договорни отношения между страните за доставка на питейна
вода, количеството на доставената питейна вода за процесния период, както и че
нейната стойност възлиза на претендираната сума.
С оглед представените по делото
доказателства, въззивният съд намира, че в случая не може да се приеме за
доказано наличието на облигационна връзка между страните. Ищецът се е позовал
на действащи за периода Общи условия, твърди, че между страните в процеса е
налице неформално правоотношение по доставяне на питейна вода. По делото не са
представени доказателства обаче, от които да може да се направи извод, че
ответникът е собственик или ползвател на имота, за който е отреден процесния
абонатен номер.
По силата на § 1, т. 2 от ДР на
ЗРВКУ „потребители“ по смисъла на закона са юридически или физически лица -
собственици или ползватели на съответните имоти, за които се предоставят ВиК
услуги, и юридически или физически лица - собственици или ползватели на имоти в
етажната собственост.
Съгласно чл. 3, ал. 1 от Наредба № 4
от 14.09.2004 г. за условията и реда за присъединяване на потребителите и за
ползване на водоснабдителните и канализационните системи, потребители на
услугите ВиК са собствениците и лицата, на които е учредено вещно право на
строеж или право на ползване на водоснабдявани имоти и/или имоти, от които се
отвеждат отпадъчни и/или дъждовни води, на жилища и нежилищни имоти в сгради -
етажна собственост и на водоснабдяваните обекти, разположени на територията на
един поземлен имот и присъединени към едно водопроводно отклонение. Следователно
потребители на ВиК услуги по смисъла на посочената нормативна уредба са
собствениците или лицата с учредено вещно право на ползване или на строеж за
съответните имоти, като в Общите условия на дружеството е предвидена
възможността такива да са и наемателите, но при подадена от наемателя нарочна
писмена декларация за това.
В настоящия случай, въззивният съд
съдът намира, че по делото не са ангажирани доказателства, от които да може да
се направи извод, че ответникът притежава право на собственост или вещно право
на ползване върху имота, за който е отреден процесния абонатен номер. За да
докаже твърденията си в тази връзка, дружеството – ищец е ангажирал като
доказателства в тази насока писмо от Дирекция “Общински приходи” и
удостоверение от СО, Дирекция “Общински приходи”, без обаче към тези документи
да е приложена самата данъчна декларация по чл. 14 от ЗМДТ. Независимо от този
факт, обаче въззивният съд споделя напълно изводите на първоинстанционния съд,
че данъчната декларация, още по-малко извлечение от същата, не е предвиден
закона способ нито за придобиване, нито за доказване право на собственост върху
недвижим имот, в който смисъл е и посочената от първоинстанционния съд съдебна
практика, обективирана в Решение № 972 от 06.01.2010 г. по гр. д. № 4266/2008
г. на ВКС, II г.о. Съгласно чл. 77 ЗС правото на собственост се
придобива чрез прана сделка, по давност или по други начини, определени закона,
а според чл. 18 ЗЗД договорите за прехвърляне на собственост или за учредяване
на други вещни права върху недвижими имоти, трябва да бъдат извършени с
нотариален акт. Писмото и удостоверението от СО, Дирекция “Общински приходи”
няма удостоверителна стойност относно качеството собственици, поради което от
тях не може да се установи качеството на потребител на ответника.
В тази връзка, въззивният съд
намира, че подадената данъчна декларация не е документ за доказване на правото
на собственост на дадено лице върху недвижим имот. Правото на собственост се
доказва с нотариален акт и собственик на имота е лицето, посочено като такъв в
нотариалния акт. Предназначението на данъчната декларация е свързано само с
данъчно-правното отношение между собственика на имота и държавата. Тя се подава
само за целите на данъчното облагане. По различни причини е възможно лице да
декларира пред данъчните имот, на който не е собственик, но това обстоятелство
не го прави собственик. От декларациите по ЗМДТ не може да се прави извод за
наличие на право на собственост или за изявено намерение за своене или липса на
такова, тъй като те се подават в изпълнение на административно-данъчно
задължение пред орган, който налага специфични изисквания относно начина на
подпълване на образеца за декларация, а откриването на данъчна партида за
недвижимия имот е административна дейност. Затова от тези доказателства не
може да се прави извод за признаване права на съсобственици и/или за владението,
или липса на такова /в този смисъл Решение № 97 от 19.10.2020 г. по гр. д. №
325/2020 г. на ВКС, I г.о./.
Настоящият състав намира, че
декларацията, депозирана пред данъчната администрация по чл. 14 ЗМДТ /която
обаче в настоящия случай не е представена по делото/ и съответно удостоверението
от СО Дирекция “Общински приходи” може евентуално да се цени в съвкупност с
други представени доказателства за собственост, но не и самостоятелно като
доказателство, установяващо собствеността върху имота. В разглежданата
хипотеза, обаче такива доказателства по делото не са представени. Наведените
във въззивната жалба доводи, че такова доказателство съставлява представеното
заявление на ответника до ВиК оператора, с твърдения, че същото е подадено в
качеството му на титуляр на партидата с клиентски номер, открит за процесния
имот, в което като свой собствен адрес същият е посочил адреса, на който се
намира имота, съдът намира за неоснователни. Това е така, тъй като видно от
обективираното в съдържанието на заявлението, в същото не може по никакъв начин
да се установи, че посоченият адрес е собствен на ответника С.Ц.. Видно от
представеното заявление, посоченият адрес не е отбелязан нито като постоянен,
нито като настоящ адрес, а наред с това от съдържанието му се установява, че
със същото е поискана информация за показанията на водомерите в посочения имот.
В тази връзка, съдът намира, че от заявлението не би могло да се установи, че ответникът
е собственик, ползвател или обитава жилището на посочения адрес.
Поради изложеното, настоящият състав
намира, че ищцовото дружество „С.в.“ АД не е установило при условията на пълно
и главно доказване по делото, че ответникът е собственик или носител на вещно
право на ползване по отношение на имота, предмет на делото, респ. че има
качеството на потребител на „ВиК“ услуги, както и че между страните през
процесния период е съществувал договор за доставка на „ВиК“ услуги по отношения
на процесния имот. В тази връзка, въззивният съд намира, че след като по делото
не е доказано, че между страните е съществувало облигационно правоотношение,
чиито източник е договор при общи условия за получаване на услуги ВиК, то
правилно първоинстанционният съд е приел, че предявените искове следва да бъдат
отхвърлени само на това основание.
По отношение на релевираните оплаквания
във въззивната жалба за допуснато от първоинстанционния съд процесуално
нарушение, изразяващо се в непроизнасяне по искането на ищеца за допускане на комплексна
счетоводно – техническа експертиза, въззивният съд намира за неоснователно, тъй
като на първо място, видно от изготвения доклад по делото, същият е бил приет
без възражения от страна на ищеца. В този смисъл, ищцовото дружество не е представлявано
в проведеното открито съдебно заседание, а в подадената молба от 12.12.2019г.
не се били наведени възражения по изготвения доклад по делото. На следващо
място, следва да се посочи, че дори и да се приеме за основателно направеното
оплакване, то следва да се вземе предвид, че от страна на въззивника не са
заявени никакви доказателствени искания в тази насока във въззивната жалба. Не
на последно място, следва да се посочи, че основният мотив на съда, за да
отхвърли предявените искове е, че по делото не е доказано наличието на валидно облигационно
правоотношение между страните по делото по договор за доставка и пречистване на
вода, което е първата предпоставка, чието наличие ищецът следва да докаже с
оглед разпоредбата на чл. 154, ал. 1 от ГПК, за да може да установи по делото.
Следователно, дори и да беше доказано по делото доставката на ВиК услуги, в този
смисъл посредством допускане от съда на съдебно-техническа експертиза, която да
установи този факт, то предявените искове отново ще са неоснователни, поради
това, че по делото остана недоказано обстоятелството досежно наличието на
облигационно правоотношение между страните по делото, от което да произтича
материалната легитимация на ответника да отговаря по предявените искове.
По отношение на наведеното оплакване
във въззивната жалба, че на вещото лице по допусната съдебно-счетоводна
експертиза са били предоставени всички относими технически (отчети, карнети и
др.) и счетоводни /фактури и справки/ документи, въз основа на които същото е
направило обосновани и правилни изводи, като логично няма смисъл същите да
бъдат предоставяни и прилагани по делото, съдът намира следното:
Съгласно чл. 32, ал. 1 от Наредба №
4 от 14.09.2004 г., количеството изразходвана вода от водоснабдителната система
на оператора се измерва чрез монтираните на всяко водопроводно отклонение
водомери, а за сгради - етажна собственост - въз основа на измереното
количество, отчетено по общия водомер на водопроводното отклонение за определен
период от време, което се разпределя между отделните потребители въз основа на
отчетите за същия период от време на всички индивидуални водомери след общия
водомер, като първо се отчита общият водомер в присъствието на представител на
потребителите, а след това се отчитат индивидуалните водомери - чл. 32, ал. 2 и
3 от наредбата. Съгласно чл. 32, ал. 4 от Наредбата, отчетените данни се
установяват чрез отбелязване в карнет, заедно с датата на отчитане на общия
водомер и на индивидуалните водомери и подписа на потребителя или негов
представител, освен в случаите на отчитане по електронен път. Отчитането на
показанията на водомерите се извършва от служител на оператора на В и К услуги
в присъствието на потребителя или на негов представител (чл. 23, ал. 4 ОУ),
като клаузата на чл. 24, ал. 1 ОУ регламентира задължението на потребителя да
осигурява свободен и безопасен достъп на легитимните длъжностни лица на В и К
оператора. Относно случаите, в които потребителят на В и К услуги не е изпълнил
задължението си да осигури достъп до имота за извършване на отчет, редът за
констатиране на това обстоятелство е определен в чл. 35, ал. 4 и 5 от Наредба №
4.
Следователно доставянето на
определени количества ВиК услуги се установява с представяне на документи
(карнети) за отчет на главния водомер на сградата и индивидуалния водомер в
съответния имот и техните показания. В случаите на самоотчет следва да бъдат
представени резултатите от самоотчета, а в случаите на служебно начисляване
поради неосигурен достъп следва да бъде представен съответният протокол за
неосигурен достъп, подписан от длъжностното лице и поне от един свидетел, на
когото са посочени трите имена, единен граждански номер и адрес - чл. 35, ал. 5
от Наредба № 4. Следователно в Наредба № 4 е предвидено ползваните ВиК услуги
да се заплащат само въз основа на реално измереното количество изразходвана
вода от водоснабдителната система на оператора, отчетено чрез монтираните
водомери на всеки потребител, като изключенията са изброени изчерпателно /за
каквито изключения няма данни/. В тази връзка, съдът намира, че от ищцовото
дружество не са представени карнети, съдържащи отчети и подписи срещу
отчетените показания, протоколи, съставени от длъжностно лице, удостоверяващи
неосигурен от абоната достъп за реален отчет, няма данни и за отчитане на
показанията на водомера по електронен път. В случая по делото не са представени
документи за отчет на водомера за обекта или ангажирани други доказателства,
поради което не може да се направи извод, че ищецът е провел успешно доказване
на реалното доставяне и количеството потребена вода за процесния имот,
съответно стойността на услугите по доставяне на питейна вода, отвеждане и
пречистване на отпадъчни води в процесния имот.
С оглед изложените правни изводи,
въззивният съд намира, че ищецът не е доказал претенциите си в условията на
пълно и главно доказване, което води до извод за неоснователност на предявените
искове и същите подлежат на отхвърляне.
Поради съвпадане на крайните изводи
на двете съдебни инстанции, въззивният съд приема, че решението на районния съд
е правилно и следва да бъде потвърдено, а подадената срещу него въззивна жалба
следва да се остави без уважение.
По разноските:
При този изход на спора, въззивникът
следва да заплати на въззиваемата страна на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК
направените разноски във въззивното производство за адвокатско възнаграждение в
размер на 400 лева, като съобрази и направено от въззивника възражение за
прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение.
Водим
от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 125643 от
18.06.2020 г., постановено по гр. д. № 49799/2019 г. по описа на СРС, ІII ГО, 81
състав.
ОСЪЖДА „С.в.” АД, ЕИК*****, със
седалище и адрес на управление ***, ж. к. ****, ул. „**********сграда 2 А да
заплати на С.Г.Ц., ЕГН **********, с адрес ***, ж. к. ******* на основание чл.
78, ал. 3 ГПК сумата от 400 лева – адвокатско възнаграждение за въззивното
производство.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване, съгласно
чл. 280, ал. 3 т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.