РЕШЕНИЕ
№ 536
гр. гр. Хасково, 08.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, VІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на дванадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Христина З. Жисова
при участието на секретаря Антония Сл. Бузова
като разгледа докладваното от Христина З. Жисова Гражданско дело №
20245640100359 по описа за 2024 година
Предявен е иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 от Закона за задълженията и
договорите /ЗЗД/ от Б. Д. М., ЕГН **********, с адрес: *************, адв. А.Д., член на
САК, личен № ********* против “СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр.София, район Средец, ул.“Славянска“ № 29, ет.7, представлявано от
Н.П.П., съдебен адрес: *************, Адвокатско дружество „Н., И., М.“, код по Булстат:
*********, адв. Х.М., член на САК, личен адвокатски № **********, за присъждане на
сумата от 87,73 лева, представляващи недължимо платени по нищожен договор за
потребителски кредит № 760129 към искане № 9138867 от 03.11.2022 г., сключен между
страните, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на депозиране на исковата
молба в съда – 15.02.2024 г., до окончателното й изплащане.
Ищцата твърди, че на 03.11.2022 г. между нея и ответникът е сключен Договор за
потребителски кредит № 760129 към искане № 9138867, който бил придружен от
погасителен план и Договор за посредничество за предоставяне на потребителски кредит,
сключен на 03.11.2022 г. с „Кеш Пойнт“ ООД. Съгласно чл. 3 от Договора параметрите на
последния били следните: Размер на кредита: 400 лева; Размер на погасителната вноска: 1 х
3.12 лв. и 13 х 32,47 лв.; Ден на плащане: четвъртък; Вид вноска: седмична; Годишен
процент на разходите на заема: 49.79 %; Брой вноски: 14; Фиксиран годишен лихвен
процент: 40.05 %; Дата на първо плащане: 10/11/2022 г.; Обезпечение: Поръчител или
банкова гаранция - по избор на кредитополучателя; Дата на последно плащане: 09/02/2023 г.;
Такса за усвояване: 0; Обща сума за плащане: 425,23 лева.
1
Отделно в чл.11 ал.1 от Договора била уговорена и неустойка за непредоставяне на
обезпечение в размер на 148,77 лв. Задължението за обезпечение било посочено в чл.5 от
Договора във вид на: 1. Безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана в БНБ
търговска банка, за период от сключване на договора за кредит до изтичане на 6 месеца след
падежа на последната редовна вноска по погасяване на заема и обезпечаваща задължение в
размер на два пъти общата сума за плащане по договора за кредит, включваща договорената
главница и лихва; или 2. Поръчителство на едно или две физически лица, които да отговарят
кумулативно на посочените в договора в шест точки условия.
Съгласно чл.5, ал.2 от Договора страните се споразумели, че кредитополучателят ще
предостави посоченото в алинея 1 обезпечение в срок до 3 (три) дни от сключване на
договора, като общият размер на неустойката при непредоставяне на обезпеченията във вида
и съгласно изискванията на кредитодателя възлизал на 148,77 лева за целия срок на
договора за потребителски кредит, който бил 09.02.2023 г.
От анализа на Договора се правел изводът, че ищцата следвало да върне сумата от
574,00 лева, включваща 400,00 лева - главница; 25,23 лева - лихва; 148,77 лева - неустойка в
случай на непредоставяне на обезпечение.
Отбелязва се от ищцата, че нито в Договора за потребителски кредит, нито в
Стандартния европейски формуляр не било посочено какво точно се включва в ГПР
например, дали в ГПР се включвала цитираната неустойка при непредоставяне на
обезпечение. Видно от представеното по делото платежно, тя била заплатила общо сумата от
487,73 лв., както следва: На 03.11.2022 г. - 100 лв.; На 10.11.2022 г. - 41 лв.; На 18.11.2022 г. -
41 лв.; На 28.11.2022 г. - 41 лв.; На 02.12.2022 г. - 41 лв. и на 09.12.2022 г.- 223,73 лв.
Ищцата поддържа, че така сключеният договор за потребителски кредит е нищожен
на основание чл. 26, ал.1, предл.1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК и излага
подробни съображения. Тъй като имала качеството потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3
ЗПК, доколкото при сключването на договора за потребителски кредит действала извън
рамките на своята професионална или търговска дейност, приложимият нормативен акт бил
Законът за потребителския кредит (ЗПК).
На първо място тя твърди, че заложеното в чл. 5 от процесния договор изискване за
осигуряване от страна на кредитополучателя на обезпечение под формата на поръчителство
или банкова гаранция за период, включващ от сключване на договора за заем до изтичане на
6 месеца след падежа на последната редовна вноска по погасяване на заема и обезпечаваща
задължение в размер на два пъти общата сума за плащане по договора за заем, включваща
договорената главница и лихва, е очевидно нищожна като представляваща скрито
възнаграждение за кредитодателя, което следвало да бъде включено в ГПР. Невключването
на подобна клауза в ГПР означавало, че не било спазено изискването на чл. 11, т. 10 от ЗПК,
защото на практика не бил посочен верният ГПР в Договора за потребителски кредит. Също
така подобна неустойка можела да се разглежда и като добавка към възнаградителната лихва
по договора, без обаче в последния или в неговите приложения да била посочена като
такава, което означавало, че била нарушена и разпоредбата на чл. 11, т. 9 ЗПК поради
2
неправилно посочване на лихвените проценти. Само на тези основания, според ищцата,
договорът за кредит бил изцяло нищожен на основание чл. 22 от ЗПК, във вр. с чл. 11, т. 9 и
10 ЗПК. Сочи, че съдебната практика приемала, че когато договор за кредит не съдържа
компонентите, от които се състои ГПР, това представлявало нарушение на изискването на
закона за правилно и пълно посочване на ГПР и доколкото никъде в процесния договор не
било посочено кои разходи формират ГПР, то според ищцата било налице нарушение на
чл.22 вр. чл.11, ал.1 т.10 ЗПК.
Под внимание следвало да се вземат и изключително завишените изисквания към
физическите лица, потенциални бъдещи поръчители, както и набора от документи, които
същите следвало да предоставят в тридневен срок от сключване на договора. Очевидно
била невъзможността на ищцата да осигури подобни обезпечения в такъв кратък срок, както
и невъзможността на самите поръчители да се снабдят с целия набор от изискуеми
документи, което се доказвало и от обстоятелството, че кредитодателят не е изчакал да
включи подобна неустойка при изчисляването на месечните погасителни вноски, а видно от
погасителния план, във всяка месечна вноска се включвала и сума, представляваща част от
общия размер на описаната неустойка.
Според ищцата, подобна уговорена неустойка в общ размер от 148,77 лв. била
нищожна поради противоречие с добрите нрави и също така представлява неравноправна
клауза по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като същата била необосновано висока.
Константната и безпротиворечива съдебна практика в Република България възприемала
именно тези изводи по отношение на подобно условие, в ч. именно по договори за
потребителски кредити, сключвани от кредитодателя-ответник по настоящото дело. Освен
това, непосочването на цитираната неустойка водело до недействителност на целия договор
за потребителски кредит.
На следващо място се поддържа, че записването в договора на ГПР, който не бил
реално прилагания в отношенията между страните, представлявал заблуждаваща търговска
практика по смисъла на чл.68 д, ал.1 и ал.2 ЗЗП. Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразявал
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит. ГПР се изчислявал по специална
формула, като спазването на това изчисление давало информация на потребителя как е бил
образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената
величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следвало по ясен и
разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и
които са пряко свързани с кредитното правоотношение. Посочването само с цифрово
изражение на процента ГПР не било достатъчно, за да се считат спазени законовите
изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл. 11, т. 10 ЗПК била на потребителя да се
предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори
във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор
дали да го сключи. Поради това в договора трябвало да е посочено не само цифрово какъв
3
годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично
и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са
били отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да
тълкува всяка една клауза и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса
по кредита, невключена в ГПР, противоречало на изискването за яснота, въведено с чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК. Тази неточност в посочването на размера на разходите поставяло
потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по
кредита, което ще се дължи и в това именно се състояла недействителността в случая, като
неспазено изискване на посоченото законово основание.
Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР представлявало
предоставяне на невярна информация и следвало да се окачестви като нелоялна и по-
конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68 г, ал. 4 ЗЗП, във връзка с чл.
68д, ал. 1 ЗЗП. Тя подвеждала потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4
ЗПК и не му позволявала да прецени реалните икономически последици от сключването на
договора. Същевременно, посочването на по-нисък от действителния ГПР в договора
представлявало и предоставяне на невярна информация относно общите разходи по кредита
и следвало да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика и по смисъла
на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/EО. Това от своя страна означавало, че клаузата
за неустойка е неравноправна по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО. От
изложеното следвало, че договорът е нищожен на основание чл.26, ал.1 предл.1 от ЗЗД, вр.
чл.11, т.9 и т.10 , вр. чл.22 ЗПК.
Според ищцата клаузата относно дължимостта на неустойката при непредоставяне на
обезпечение била недействителна. Изискването за предоставяне на обезпечение чрез
поръчител или банкова гаранция съдържало множество изначално поставени ограничения и
конкретно определени параметри, които - предвид броя им и изключително краткия срок, в
който следвало да се предоставят - тридневен срок от сключването на Договора, на практика
правели задължението неизпълнимо. Срокът бил твърде кратък и за потребителя се
създавало значително затруднение да се снабди с банкова гаранция или да осигури
поръчителство, тъй като за учредяването им се изисквало набавяне на документи, одобрение
и пр., т. е. все действия, за които били нужни технологично време и чуждо съдействие. При
това положение и имайки предвид изначалното предвиждане на неустойката да се кумулира
към погасителните вноски, при непредоставяне на обезпечение /гаранция/ следвал извод, че
тя води единствено до скрито оскъпяване на кредита, като излизала изцяло извън присъщите
й функции. Непредоставянето на обезпечение не водело до претърпяване на вреди за
кредитора, който бил длъжен да оцени кредитоспособността на длъжника, съответно - риска
при предоставяне на заема към сключване на договора, като съобрази и възможностите за
предоставяне на обезпечение. Включена по този начин към погасителните вноски,
неустойката всъщност се явявала добавък към възнаградителната лихва и представлявала
сигурна печалба за заемодателя. Клаузата за дължимостта й в чл. 11, ал. 1 от Договора била
нищожна, поради противоречие с добрите нрави. Критериите дали е налице нищожност на
4
неустойка, поради противоречие с добрите нрави, се съдържали в TP № 1 от 15.06.2010 г. по
т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно - когато е уговорена извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Съгласно дадените разяснения в
мотивите на TP, за спазването на добрите нрави по иск за дължимост на неустойка, съдът
следял служебно. Преценката за нищожност се извършвала в зависимост от специфичните за
всеки конкретен случай факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени
критерии, като - естество и размер на обезпеченото с неустойката задължение; обезпечение
на поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи; вид на
уговорената неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена; съотношението между
нейния размер и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението. Освен обезпечителна и
обезщетителна, по волята на страните, неустойката можела да изпълнява и наказателна
функция. Така, както била уговорена в случая, същата била предназначена единствено да
санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне
на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното задължение имало вторичен
характер и неизпълнението му не рефлектирало пряко върху същинското задължение за
погасяване на заетата сума. В случая размерът на предвидената неустойка представлява
34,99 % от общо дължимата сума, т. е. - изначално било предвидено, че при липса на
предоставено обезпечение чрез гаранция или поръчители, за периода на връщане на кредита,
потребителят би дължал главницата, договорна лихва като печалба за кредитора, но и сума
за неустойка в значителен размер - сума, надвишаваща 1/3 от размера на главницата и
всички възнаградителни лихви по кредита.
Видно било, че такава уговорка противоречала на добрите нрави по смисъла на чл.
26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, тъй като нарушавала принципа на справедливост и излизала извън
обезпечителните и обезщетителните й функции. Действително, нямало пречка размерът й да
надхвърля вредите от неизпълнението, но в случая нямало адекватен критерий за преценка
на това надвишаване, доколкото процесната клауза обезпечавала изпълнението на вторично
задължение. Един вид се обезпечавало изпълнението на задължението за обезпечаване на
главното задължение. Т. е. и санкционната функция бил вън от предмета на задължението,
тъй като само по себе си непредоставянето на обезпечение не водело до претърпяването на
вреди. Основната цел на така уговорената неустоечна клауза била да доведе до
неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя и до увеличаване
на подлежаща на връщане сума със значителен размер, което било в контраст с границите на
добрите нрави и не се толерирало от закона. Тя нарушавала принципа на справедливост и не
държала сметка за реалните вреди от неизпълнението.
Допълнителен аргумент за нищожността на тази клауза се извеждал и от Директива
2008/48/ЕО, доколкото в случая не било спорно, че заемодателят е финансова институция.
От член 8, параграф 1 от Директивата в светлината на съображение 28 ставало ясно, че
преди сключването на договор за кредит кредиторът бил длъжен да направи оценка на
кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това задължение можело да
включва да се направи справка в съответната база данни. В този смисъл в съображение 26 се
5
посочвало, че в условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да
не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна
оценка на кредитоспособността, а държавите членки следвало да упражняват необходимия
надзор с цел избягване на такова поведение и да приложат необходимите средства за
санкциониране на кредиторите в случаите, в които те не процедират по този начин.
Преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на кредитоспособността на
кредитополучателя, доколкото целяло да предпази потребителите от свръхзадлъжнялост и
неплатежоспособност, допринасяло за постигането на целта на Директива 2008/48/ЕО,
състояща се в осигуряване на всички потребители в Съюза на високо и равностойно
равнище на защита на техните интереси и улесняване изграждането на добре функциониращ
вътрешен пазар на потребителски кредити, в който смисъл било и решение от 27.03.2014 г.
по дело С- 565/12 на СЕС по повод преюдициално запитване. Предвид това, клауза, която
предвижда, че се дължи неустойка при неосигуряване на поръчител или банкова гаранция,
била в пряко противоречие с целта на Директивата. На практика такава клауза прехвърляла
риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна
оценка на платежоспособността па длъжника върху самия длъжник и водела до
допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин на длъжника се
вменявало задължение да осигури обезпечение след като кредитът е бил отпуснат, като ако
не го направи, дългът му нараствал, тоест опасността от свърхзадлъжнялост на длъжника се
увеличавала. Целта била, ако има съмнение в платежоспособността на длъжника, първо да се
поиска обезпечение и след предоставянето му да се да отпусне кредит, която практика щяла
да съответства на изискванията на Директивата. Задължение за предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита произтичало и от
разпоредбата на чл. 16 от ЗПК. Оттук следвало, че чл. 11, ал. 1 от Договора бил
недействителен и на основание чл. 26, ал. 1, предложение първо ЗЗД във вр. с чл. 8, пap. 1 от
Директива 2008/48/ЕО във вр. с чл. 16 ЗПК.
Според ищцата, клаузата относно дължимостта на възнаградителна лихва по
процесния договор също била недействителна. Сочи, че така уговорен, размерът на
възнаградителна лихва противоречал на добрите нрави. Действително към датата на
уговарянето му нямало императивни разпоредби, определящи максималния размер на
възнаградителната лихва, но това не означавало, че свободата на договаряне не била
ограничена и то при положение, че се касаело за потребителски договор, при който
потребителят бил по-слабата икономически страна, поради което се ползвал със засилена
защита от ЗЗП и ЗПК. В правната доктрина и съдебната практика се приемало, че
накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД било налице, когато се
нарушавал правен принцип, изрично формулиран или проведен чрез създаване на конкретни
други разпоредби. Такъв основен принцип бил добросъвестността в гражданските и
търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и принципа на
справедливостта, била да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната
страна за сметка на другата. Налице била трайно установена практика на ВКС и други
съдилища, според която съглашение за плащане на възнаградителна лихва било
6
действително, ако тя не надвишава тройния размер на законната лихва. След справка в
електронната страница на БНБ се установявало, че към датата на сключване на договора -
03.11.2022 г., основният лихвен процент бил 0.59 %, от което следвало, че размерът на
законната лихва бил 10.59 %, т. е. уговореният в договора за потребителски кредит годишен
лихвен процент надвишавал три пъти законната лихва. В настоящия случай договорената
между страните лихва в размер на 40.05 % годишно надхвърляла повече от 3 пъти законната,
което било в нарушение на добрите нрави, тъй като надвишавал трикратния размер на
законната лихва. Поради тази причина клаузата на чл. 3, ал. 1 т.7 от Договора, която
уреждала възнаградителната лихва по договора, накърнявала равноправието между
страните, противоречала на добрите нрави и била в разрез с принципа на добросъвестността
при договаряне, с оглед което се явявала нищожна на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
Именно поради това и сумата, представляваща дължимата възнаградителна лихва за
целия срок на Договора за потребителски кредит до предсрочното погасяване на същия,
според ищцата била недължимо платена и подлежала на възстановяване на основание чл.
55, ал.1. предл. първо от ЗЗД на ищцата.
В допълнение се посочва, че съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски
кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита,
но не дължи лихва или други разходи по кредита. Чистата стойност на кредита в случая
възлизала на 400 лв. (главницата). Ищцата заплатила към момента на предявяване на иска
сума в размер на 487,73 лева, което означавало, че при условие, че процесният договор за
потребителски кредит е недействителен, ищцата била надплатила 87,73 лева. До същия
резултат щяло да се стигне и ако съдът приеме, че клаузата, уреждаща неустойката при
непредоставяне на обезпечение, както и тази, уреждаща възнаградителната лихва по
Договора, са нищожни. Съгласно чл. 55, ал.1, предложение първо ЗЗД, който е получил нещо
без основание бил длъжен да го върне.
По тези съображения се иска от съда да постанови решение, с което да бъде осъден
ответникът да заплати на ищцата сумата от 87,73 лева, като недължимо платена на
ответника, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на депозиране на исковата
молба в съда – 15.02.2024г., до окончателното й изплащане.
Претендират се направените съдебни разноски, за което е представен списък по чл.80
ГПК.
Ответникът счита предявения иск за недопустим и неоснователен. Поддържа, че не е
налице твърдяната от ищцата недействителност на процесния договор.
На първо място посочва, че на основание чл. 26, ал. 4 ЗЗД нищожността на отделна
договорна клауза не влече недействителност на целия договор, доколкото същият можел да
се прилага и без нея, какъвто бил и настоящият случай. В тази връзка твърди, че
неустоечната клауза не била част от съществените параметри на договора за заем, напротив -
тя била договорена между страните, за да обезпечи изпълнението на акцесорно задължение
на заемателя. Валидността на договора за кредит на първо място произтичала от това, че
7
основните му параметри – главница и лихва били валидно уговорени в изискуемата от
закона форма и в изпълнение на всички изисквания на ЗПК, регламентирани в чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 ЗПК.
Противно на твърдението в исковата молба, по отношение на формирането на
годишния процент на разходите /ГПР/ ответникът поддържа, че били спазени всички
изисквания по чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК. Съгласно ЗПК кредитодателят бил длъжен да
посочи ГПР и компонентите му към датата на сключване на договора. Както в договора за
потребителски кредит, така и в издадения стандартен европейски формуляр за предоставяне
на информация за потребителски кредити било ясно посочено какъв е размерът на ГПР и по
какъв начин се формирал същият, а именно - от посочените в разпоредбата на чл. 19, ал. 1
ЗПК компоненти. Освен това, в случая ГПР не надхвърлял пет пъти размера на законната
лихва за забава, поради което не било налице нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Посочва, че уговорената неустойка не била включена в ГПР, тъй като кредитодателят
бил длъжен да посочи ГПР и компонентите му към датата на сключване на договора. От своя
страна, неустойката била проявление на свободата на договаряне между страните, като в
настоящия случай страните я уговорили като плащане, което да бъде извършено в случай че
кредитополучателят не осигури обезпечение на главното вземане на кредитодателя след
сключване на договора, от които ставало ясно, че изначално невъзможно било уговорената
неустойка да бъде включена в ГПР. Противното щяло да бъде нарушение на закона, който
давал задължителни указания какви са компонентите на ГПР, който представлявал сбор от
разходите, които представлявали цената за предоставената от него услуга. Той представлявал
крайната стойност на заплатената услуга, за която потребителят следвало да бъде
информиран предварително. Съгласно чл. 19, т. 2 от Директива 2008/48/ЕО „За целите на
изчисляването на годишния процент на разходите се определят общите разходи по кредита
за потребителя, с изключение на сумите, дължими от потребителя за неспазване на някое от
задълженията му според договора за кредит“.
Неустойката, от своя страна, обслужвала неизпълнението и нейната функция била да
обезщети страната по сключения договор. В настоящия случай, освен че неустойката била
дължима от потребителя за неспазване на конкретно задължение по договора, тя била
уговорена като фиксиран размер и двете страни били напълно наясно с размера й още преди
да настъпи фактът на неизпълнение на задължението, което обезпечава. Твърдението на
ищеца, че уговорената между страните неустойка следвало да бъде включено в ГПР според
ответника било неоснователно и противоречало на действителните уговорки между
страните. Цитираната от ищцата съдебна практика не била приложима в настоящия случай,
доколкото от клаузите на договора било напълно ясно, че неустойката не представлявала
разход по кредита, който следва да бъде включван в ГПР. В настоящия случай неустойката
била индивидуално договорена между страните, като клаузата й била напълно ясна и
разбираема – такава би била дължима след сключване на договора и само в случай че
заемополучателят не предложи обезпечение на задължението си, т.е. към датата на
сключване на договора кредиторът не знаел дали ще възникне основание за плащане на
8
неустоечната сума. Неустойката била уговорена като фиксирана сума и изцяло в полза на
потребителя била разсрочена на вноски, които може да изплати заедно със съответната част
за главница и лихва на всеки падеж. Обстоятелството, че тя се дължала само при
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение било посочено изрично в
плана за погасяване, като в 6-та и 7-ма колона от него с знак „*“ и съответната бележка след
плана било посочено, че тези суми ще бъдат дължими само при неизпълнение на
задълженията по чл. 5 от договора за заем.
На следващо място ответникът твърди, че неустойката не представлявала „добавка
към възнаградителната лихва“. Обстоятелството, че страните се договорили, в случай на
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, неустойката да бъде
изплащана на части, а не еднократно, и в полза на потребителя да бъде плащане на всеки
падеж, не водело до превръщането й в лихва. Тази уговорка била изцяло в полза на ищеца,
тъй като разпределяла задължението му във времето. Предвид изложеното не било налице
нарушение на чл. 10, ал. 1, т. 9 ЗПК.
По отношение на уговорената лихва ответникът поддържа, че клаузата, с която била
определена и приложимата лихва по кредита също била индивидуално уговорена и
съставена на ясен и разбираем език. Нещо повече, ясно изразеният размер на лихвения
разход върху предоставената сума не изисквал преценка за неравноправен характер на
договорната клауза, тъй като бил част от основния предмет на договора. В настоящия случай
лихвата по кредита била фиксирано уговорена за целия срок на договора, като било
уговорено да бъде разпределена във всяка една от вноските по кредита, а не да се заплаща
на кредитодателя еднократно в пълен размер. По този начин се целяло поставяне на
кредитополучателя в по-благоприятно положение, тъй като не бил ангажиран от връщане на
суми в пълен размер в кратки срокове. В Част II от европейският формуляр били посочени
размерът на заемната сума, размерът на фиксираната възнаградителна лихва и размерът на
общата сума, която следвало да бъде изплатена на кредитодателя, като по този начин
кредитополучателят бил напълно информиран за условията, преди да сключи съответния
договор. Освен това, погасителният план бил неразделна част от Договора и включвал пълна
и точна информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски, както и каква част от вноската представлява главница и каква лихва.
Според ответника твърденията на ищцата, че уговореният в договора за потребителски
кредит фиксиран лихвен процент бил в противоречие с добрите нрави, тъй като надвишавал
три пъти размера на законната лихва били неправилни и необосновани. На първо място
доводът, че конкретно съотношение между възнаграждението по договора и трикратния
размер на законната лихва противоречи на закона и основополагащи правни принципи, без
подобен лимит да е законодателно уреден, бил неоснователен. Наличието на противоречие с
добрите нрави се преценявало за всеки отделен случай като меродавна за преценката била
конкретната фактическа обстановка.
На следващо място, възнаградителната лихва била част от ГПР, в същото време в
закона бил установен максималният размер на ГПР, който към датата на сключване на
9
договора бил по-висок от определения между страните. В настоящия случай лихвата по
кредита била по-ниска от максимално допустимата и поради това и напълно действителна.
Според ответника цитираната от ищеца съдебна практика била неприложима и постановена
преди въвеждане на максималния праг на допустимата лихва. При така формулираните
клаузи и от съдържанието на договора ставало ясно, че още към момента на сключването му
потребителят бил уведомен за всички възможни суми, с които би могъл да се задължи към
кредитодателя при всички възможни хипотези на развитие на отношенията им. Това било
постигнато с индивидуално уговорени параметри по договора, с които потребителят бил
наясно предварително, от които имал възможността да се откаже без каквито и да било
последици за него, както още при сключване на договора, така и след това, което оборвало и
твърдението за заблуждаваща търговска практика от страна на кредитодателя, в сочения от
ищеца смисъл. ГПР бил ясно посочен в договора, неустойката не била част от него и това
недвусмислено било уговорено между страните. От договора и от Стандартния европейски
формуляр било видно, че преди сключване на договора и с подписването му
кредитополучателят бил наясно, че ГПР не включва неустойката и, че последната ще се
дължи, ако не се предостави обезпечение на кредита. Нещо повече, заблуждаващата
търговска практика представлявала такова поведение от страна на търговеца, което да
подтикне потребителя да сключи определена сделка, която не би сключил в противен
случай, но от всичко изложено до момента по казуса било ясно, че Б. М. по своя инициатива
се задължила 12 пъти с неустоечната клауза, всеки следващ път след влизането в сила на
същата по предходен договор. Това на самостоятелно основание опровергавало твърдението
на ищеца за заблуда в условията на предоставените му кредитни услуги. Предвид това,
текстовете на процесния договор не съдържали никаква заблуда относно размера на ГПР и
оспорената клауза. Гореизложеното обосновавало и действителност на самите клаузи за
неустойка и лихва по смисъла на ЗПК. С тях не се нарушавал и заобикалял чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Според ответника клаузата за неустойка не била нищожна. Оспорената от ищеца
неустойка била уговорена като санкция за неизпълнение, в случай че кредитополучателят не
изпълни поетия с подписването на договора ангажимент да предостави на кредитора си поне
едно от изброените в него обезпечения. Съгласно чл. 11, т. 18 ЗПК предоставянето на
обезпечения при потребителското кредитиране била съобразена със закона практика, която
не водела задължително до неравновесие в правата и задълженията на страните. Процесният
договор бил сключен изцяло по волята на ищеца, който попълнил искане за сключване на
договор за кредит, бил получил подробна информация за желания от него кредитен продукт
под формата на Стандартен европейски формуляр и имал пълното право да се съгласи или
не с отделни клаузи на договора, вкл. да предложи различни формулировки. Освен това,
кредитополучателят разполагал и с цели 14 /четиринадесет/ дни, в които да упражни правото
си на отказ от договора по реда на чл. 7, ал.1 от Договора, чл. 28, ал. 5 от Общите условия
както и т. 1, Част IV от Стандартния европейски формуляр, без да е обвързан по никакъв
начин от спорната неустойка, както и без никакви други отрицателни последици –
заплащане на обезщетения или такси. Именно с тази клауза се уговаряло равновесието
между страните и се защитавали в пълна степен правата на потребителя, в случай че реши,
10
че е сключил договор при недостатъчно изгодни за него условия. Друга възможност за
кредитополучателя било удължаването на тридневния срок чрез предоставянето на нарочна
молба до кредитора и/или предоставянето на различно заместващо обезпечение като
издаването на запис на заповед например. Вместо да упражни някое от договорно и
законоустановените си права, ищецът по своя воля инициирал сключването на 12 договора с
уговорка за плащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение в периода 2022 г. –
2023 г., респективно при идентични условия, с които категорично бил наясно при
сключването на всеки договор за кредит. По-голямата част от кредитите били погасявани
доброволно и предсрочно. Видно от представени от ответника справки за движението по 11-
те процесни договора, ищецът теглел кредит, ползвал главницата, след това теглел друг, а на
29.11.2022 г. даже два, и с част от него погасявал предходния заем и така до последният 12-
ти договор, който бил сключен на 28.11.2023 г., по който бил в неизпълнение. Последният
бил предмет на гр. д. № 372/2024 г., по което бил депозиран насрещен иск. Предвид
наличието на тези 12 производства, в които се твърдяла нищожност на договорите и
клаузите, то тези на пръв поглед нелогични погасявания се обяснявали именно със
завеждането на идентични съдебни производства, които в съвкупност водели до
заключението, че лицето целяло начисляването на неустойката по колкото се може повече
договори, за да обоснове формалното си право на иск от водене на настоящите
производства, в които да печели от ответника чрез кумулирането на разноски по договори за
безплатна правна помощ. Горното било в пряко противоречие с добросъвестността, която
страните си дължат в преддоговорните отношения по чл. 12 ЗЗД и универсалния принцип, че
никой не може да черпи права от неправомерното си поведение. Отделно от
недобросъвестността на кредитополучателя, гореизложените факти водели и до явния извод,
че било налице индивидуално договаряне и добросъвестност от страна на кредитора, тъй
като ищецът се запознал многократно с условията на кредитния продукт с уговорка за
плащане на неустойка в периода от 2022 г. до 2023 г., като по всеки кредит получавал
преддоговорна информация и сам избирал да се обвърже с клаузите за неустойка при
безспорното знание за икономическите последици от тях. Това опровергавало твърденията за
недобросъвестност, нарушение на принципа за справедливост и добрите нрави от страна на
кредитодателя. Всъщност, ставало ясно, че ищецът изобщо нямал намерение да предоставя
обезпечение, а тъкмо обратното, с изтеглянето на кредитите целял да се обогати
неоснователно от кредитодателя си, като впоследствие заведе неоснователни искове за
недействителност на неустоечната клауза.
На следващо място, неустойката имала предварително определен начален и краен
момент, също така била с фиксирани параметри за срока на договора. И доколкото
преценката за нищожност на неустойката на това основание се прави за всеки конкретен
случай, както задължава Тълкувателно решение № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г на ОСТК
на ВКС; Решение № 776 от 5.01.2011 г. на ВКС по гр.д. № 969/2009 г., IV г. о., ГК, в
разглеждания такова противоречие с добрите нрави не било налице, още повече, доколкото
при изследването на този въпрос се правела проверка за наличие и на допълнителни
11
критерии, които също отсъствали. При сключване на процесните договори
кредитополучателят не бил предоставил обезпечение, което да гарантира интереса на
кредитора от връщането на предоставения заем, въпреки изискването за това, а от своя
страна кредиторът бил направил предварителна оценка на вредите от липса на такова
обезпечение в хипотезата на несъбираемост на вземането, калкулирайки я в неустойката по
чл. 11, като бил дал възможност и допълнителен срок на клиента да предостави такова
обезпечение и съответно да не плаща неустойката. Следвало да се вземе предвид също, че в
практиката на ВКС се приемало, че кредиторът има право на неустойка, само ако е налице
формата на неизпълнение на длъжника, за която същата е била уговорена. Във връзка с това,
напълно неоснователно ищецът се бил позовавал на чл. 33, ал. 1 ЗПК, доколкото цитираната
разпоредба уреждала правило при забава на погасяванията на потребителя. В настоящия
случай неустойката била уговорена за неизпълнение на задължението за предоставяне на
обезпечение, не при забавено изпълнение на потребителя.
Неоснователни били и аргументите за нищожност поради липса на направена
проверка на кредитоспособността на потребителя, тъй като такава проверка била извършена
при отправяне на искането за отпускане на кредит от страна на кредитополучателя. Нещо
повече, ЗПК предвиждал единствено административно наказателна отговорност за
кредитодател, който не е извършил такава проверка на кредитополучателите си, но
последица от липсата й не можела да бъде нищожност на клаузата, с която се уговаря
неустойка, в който смисъл бил цитирания от ищеца наднационален акт. Дори и в самата
Директива нищожността на клауза като процесната не била изведена като последица, която
националното законодателство следвало да предвиди в случаите, в които кредитодателите не
извършват проверка на кредитоспособността на клиентите си.
Поддържа се още в отговора на исковата молба, че не е налице и твърдяната
неравноправност по ЗЗП. Клаузите от договора били уговорени конкретно с ищеца, същите
били ясно и точно описани в договора и потребителят бил наясно с всички аспекти на
финансовото си задължение към търговеца, както при сключване на процесния договор, така
и преди това. В погасителния план, както и в Стандартния европейски формуляр за
предоставяне на информация за потребителските кредити също били посочени разходите по
кредита, размера на договорната лихва, ГПР, както и размера на неустойката, уговорена
впоследствие в договора за кредит. Така ищецът бил информиран за условията за ползване
на продукта на търговеца предварително – да представи обезпечение, като има право на
избор какво да бъде то, в случай че не го направи, да плати фиксирано определена лихва за
ползването на услугата и неустойка в точен и индивидуално определен размер. Това
изключвало възможността ищецът да не е бил предварително наясно с икономическите
последици от сключваните договора за кредит, респективно - да е налице нарушение на чл.
143 ЗЗП. Неоснователни били твърденията за липса на информация за всички разходи по
връщане на предоставения кредит, предвид фактът, че неустоечната клауза е съставена на
ясен и разбираем език. Значението и последиците от обвързването с нея са недвусмислено
посочени в договора, който съдържа и погасителен план на вноските за целия период на
12
кредита. Стойността на неустойката била посочена в общ конкретен размер чрез цифрова
стойност, не в процент, предпоставките при които се дължи били точно и изчерпателно
изброени, както и начинът на плащане – срок и размер на всяко едно отделно плащане до
крайния падеж на договора. Отделно от горното, настоящият договор следвало да се тълкува
в контекста на трайните отношения между конкретния потребител и търговец, тъй като
преценката за неравноправност на клаузи сключени с потребител на първо място винаги
започвала от въпроса налице ли е индивидуално договаряне на конкретното условие.
Въпреки твърденията си за нищожност на процесния договор ищецът бил сключил с
ответното дружество 12 договора за кредит за идентични кредитни продукти предоставяни
при идентични условия, предвид на което не можела да се твърди липса на индивидуално
договаряне на клаузите по договорите, както и липса на информираност с условията и
последиците от процесните клаузи, доколкото ищецът се бил запознавал с тях многократно
и всеки път имал възможност да не се задължава с тях, но сам е избирал да направи
обратното. Ищецът бил информиран за условията за ползване на продукта на търговеца
предварително – да представи обезпечение в тридневен срок, като имал право на избор
какво да бъде то, а в случай че не го направи, да плати неустойка в точен и индивидуално
определен размер, да връща заемната сума при фиксирана лихва. Впоследствие и след
еднократно задължаване с условията по договора, потребителят отново бил избрал същите
условия и повторно се задължил с тях и това поведение е повтаряно от потребителя до
сключването на 12 идентични договора. От това било явно, че в случая е налице
индивидуално договаряне, което изключвало неравноправността на оспорените клаузи и
липсата на достатъчно информация за финансовите задължения, които се поемат с тях.
Освен това се твърди от ответника, че сключването на 12 договора за кредит оборвало
твърденията на ищеца за недобросъвестност от страна на ответното дружество и
противоречие с добрите нрави, доколкото от фактическата обстановка на трайните
отношения между страните ставало ясно, че същите били договаряли равнопоставено, като
ищецът сам бил инициирал сключването на договорите при пълно знание за условията им.
Изложеното изключвало възможността ищецът да не е бил предварително наясно с
икономическите последици от сключваните договора за кредит, респективно да е налице
нарушение на чл. 143 ЗЗП и чл. 146 ЗЗП.
Неоснователни били и твърденията на ищеца за липса на информация за всички
разходи по връщане на предоставения кредит, предвид фактът, че неустоечната клауза и
клаузата, определяща възнаградителната лихва били съставени на ясен и разбираем език,
значението им и последиците от обвързването с тях били недвусмислено посочени в
договора, който съдържал и погасителен план на вноските за целия период на кредита.
Стойността на неустойката била посочена в общ конкретен размер чрез цифрова стойност,
не в процент, предпоставките при които се дължи били точно и изчерпателно изброени,
както и начинът на плащане – срок и размер на всяко едно отделно плащане до крайния
падеж на договора. Същото се отнасяло и за договорната лихва. По всяка една от
уговорените вноски недвусмислено бил посочен размерът на лихвата която се дължи към
всеки падеж. Според ответника процесните клаузи напълно отговаряли на изискванията на
13
ЗЗП и Директива 93/13 ЕИО за неравноправните клаузи в потребителските договори,
многобройната и приложима практика на СЕС, както и многобройната такава на
националния съд по въпроса кога е налице действителност на клаузата, уговорена с
потребител, а именно: да бъде индивидуално договорена и съставена по прозрачен начин.
В случая договорът и отделните му клаузи били действителни по изложените в
отговора съображения, поради което всички платени от ищеца суми били получени на
валидно правно основание и не подлежали на реституция.
Така, всички доводи на ищцата в исковата молба били неправилни, поради което
предявения иск следвало да бъде отхвърлен.
Ответникът претендира присъждане на направените по делото разноски. Прави
възражение по искането на ищцата за присъждане на такива на процесуалния й
представител, както и по искането в нейна тежест да не бъдат възлагани разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност,
както и доводите на страните, съобразно изискванията на чл. 235, ал. 2, вр. чл. 12 ГПК,
приема за установено от фактическа страна следното:
Не се спори между страните, а и от представените по делото писмени доказателства
(договор за потребителски кредит № 760129 към искане № 9138867 от 03.11.2022 г.,
стандартен европейски формуляр /СЕФ/ за предоставяне на информация за потребителски
кредити от 03.11.2022 г., искане от 03.11.2022 г. за сключване на договор за кредит №
9138867 и Договор за посредничество за предоставяне на потребителски кредит от
03.11.2022 г., сключен между „Кеш Пойнт“ и Б. Д. М.) се установява, че между ищцата Б. Д.
М. /кредитополучател/ и ответника „Сити Кеш” ООД /кредитор/, чрез кредитния посредник
– „Кеш Пойнт“ ООД е сключен описания договор, тоест че между страните е възникнало
облигационно правоотношение.
Съгласно чл.3 от договора за потребителски кредит № 760129, ищцата трябва да
върне сума по кредита от 425,23 лева на 14 седмични вноски, първата от които в размер на
3,12 лв. и следващите 13 вноски в размер на 32,47 лв., с падеж на първа погасителна вноска
- 10.11.2022 г. и дата на последно плащане – 09.02.2023 г., при сума за получаване 400 лева,
ГПР – 49.79 %, годишен лихвен процент- 40.05%. Предвидено е и обезпечение – поръчител
или банкова гаранция – по избор на кредитополучателя.
В чл.5, ал. и ал 2 от Договора е предвидено, че страните се споразумяват договорът за
кредит да бъде обезпечен с поне едно от описаните обезпечения – безусловна банкова
гаранция или поръчител в срок до три дни от сключването му. Предвидени са следните
обезпечения: 1. Безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана в БНБ търговска
банка, за период, включващ сключване на договора за кредит до изтичане на 6 месеца след
падежа на последната редовна вноска и обезпечаваща задължение в размер на два пъти
общата сума за плащане по договора, включваща освен главницата, също така и лихвата или
2. Поръчителство на едно или две физически лица, които отговарят кумулативно на
следните условия: имат осигурителен доход общо размер на най-малко 7 пъти размера на
14
минималната работна заплата за страната; в случай на двама поръчители, размерът на
осигурителния доход на всеки един от тях трябва да е в размер на поне 4 пъти минималната
работна заплата за страната; не са поръчители по други договори за кредит, сключени с
кредитора; не са кредитополучатели по договори за кредит, сключени с кредитора, по които
е налице неизпълнение; нямат кредити към банки или финансови институции с
класификация различна от „Редовен", както по активни, така и по погасени задължения,
съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят служебна бележка от
работодателя си или друг съответен документ за размера на получавания от тях доход;
В чл.11, ал.1 е предвидено, че при неизпълнение на чл.5, заемателят дължи на
заемодателя неустойка в размер на 148,77 лева. Съгласно чл.11, ал.2 от договора страните са
постигнали съгласие в тези случаи дължимата неустойка да бъде заплатена разсрочено.
Представен е и погасителен план към договор за потребителски кредит № 760129,
видно от който общият размер на погасителната вноска с включена неустойка възлиза на
41,00 лв.
Не е полемично на следващо място обстоятелството, а и се установява както от
представените от ищцата Приходен касов ордер № ********* от 03.11.2022 г., издаден от
„Кешпойнт Хасково“ за сумата от 100 лева; Приходен касов ордер №********* от 10.11.2022
г., издаден от „Кеш Пойнт Хасково” за сумата от 41 лева; Разписка № 0300017169986685 от
18.11.2022 г. за вноска в размер на 41 лева; Разписка № 0300017253778865 от 28.11.2022 г. за
вноска в размер на 41 лева; Разписка №0300017282729358 от 02.12.2022 г. за вноска в размер
на 41 лева; Приходен касов ордер №********* от 09.12.2022 г., издаден от „Кеш Пойнт
Хасково” за сумата от 223,73 лева, така и от приложената от ответника справка по
процесния договор (л.121 от делото), че е погасена сумата в общ размер от 487,73 лева.
При така установената фактическа обстановка съдът достигна до следните правни
изводи:
Предявен е иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, който е процесуално
допустим.
Разгледан по същество, същият е изцяло основателен, като съображенията за това са
следните:
За да бъде уважен предявеният иск по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, в тежест на ищеца е да
установи, че е налице предаване, съответно получаване на парична престация, нейният
размер и пряка причинно- следствена връзка между обогатяването и обедняването. В тежест
на ответната страна е да изясни наличието на основание, по повод на което е осъществено
имущественото разместване.
Без съмнение и изхождайки от предмета и страните по процесния договор -
физическо лице, което при сключване на контракта действа извън рамките на своята
професионална компетентност и финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 ЗКИ,
предоставяща кредита в рамките на своята търговска дейност, съдът приема, че процесният
договор има характеристиките на договор за потребителски кредит, чиято правна уредба се
15
съдържа в действащия ЗПК, в който законодателят предявява строги изисквания за формата
и съдържанието на договора за потребителски кредит, уредени в глава трета, чл.10 и чл.11.
СЕС многократно е подчертавал, че националния съд е длъжен служебно да преценява
неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в обхвата на Директива 93/13 и
по този начин да компенсира неравнопоставеността между потребителя и доставчика, като
аргументи в този смисъл са изложени в редица решения.
Предвид създадената между страните облигационна обвързаност съдът счита, че
ищцата има качеството потребител по смисъла на § 13 ЗЗП, даващ легална дефиниция на
понятието "потребител", според който текст потребител е всяко физическо лице, което
придобива стока или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска
или професионална дейност. На ищцата, в качеството на физическо лице е предоставен
потребителски кредит.
Разпоредбата на чл. 143 ЗЗП дава легално определение на понятието "неравноправна
клауза" в договор, сключен с потребителя и това е всяка уговорка в негова вреда, която не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие между
правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя като в 18 точки
визираната правна норма дава изчерпателно изброяване на различни хипотези на
неравноправие. Според чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни,
освен ако не са уговорени индивидуално, като в алинея 2 от същата разпоредба е разписано,
че не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради
това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им особено в
случаите на договор при общи условия. Тези нормативни разрешения са дадени и в
Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в
потребителските договори, която е транспонирана с нов чл. 13а, т. 9 от ДР на ЗЗП /ДВ бр.
64/2007 г. /.
Според чл. 3 от Директивата неравноправни клаузи са договорни клаузи, които не са
индивидуално договорени и които въпреки изискванията за добросъвестност създават в
ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията,
произтичащи от договора. Според Директивата не се счита индивидуално договорена клауза,
която е съставена предварително и следователно потребителят не е имал възможност да
влияе на нейното съдържание. Фактът, че някои аспекти от дадена клауза или някоя отделна
клауза са индивидуално договорени, не изключва приложението на чл. 3 от Директивата към
останалата част на договора, ако общата преценка на договора сочи, че той е договор с общи
условия. Когато продавач или доставчик твърди, че клауза от договор с общи условия е
договорена индивидуално, негова е доказателствената тежест да установи този факт. В тази
връзка следва да се даде отговор на въпроса при какви условия е сключен процесният
договор за потребителски кредит и как са уговорени клаузите на този договор. Предвид
обсъдената в тази насока доказателствена съвкупност се установи, че процесният договор е
сключен при общи условия /при предварително определени от едната страна- кредитор
клаузи на договора/.
16
Константна е практиката на Съда на ЕС, според която съдилищата на държавите-
членки са длъжни да следят служебно за наличието на неравноправни клаузи в
потребителските договори. В този смисъл е и чл. 24 ЗПК, която разпоредба, във връзка с
неравноправните клаузи в договорите за потребителски кредит, препраща към чл. 143 - 148
ЗЗП. Съдът е длъжен да следи служебно и за наличието на клаузи, които противоречат на
императивни разпоредби на закона или го заобикалят и в този смисъл се явяват нищожни –
чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 2 от ЗЗД.
В глава четвърта на ЗПК е уредено задължението на кредитора преди сключването на
договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при
отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В съображение 26 от преамбюла на
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година
относно договорите за потребителски кредити изрично се сочи следното: "В условията на
разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по
безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на
кредитоспособността, а държавите-членки следва да упражняват необходимия надзор с цел
избягване на такова поведение и следва да приложат необходимите средства за
санкциониране на кредиторите в случаите, в които те процедират по този начин".
В този смисъл клауза, като уговорената в чл.11 от договора за потребителски кредит
№ 760129 от 03.11.2022 г., според която се дължи неустойка в размер на 148,77 лв., при
неосигуряване от страна на кредитополучателя на обезпечение, а именно на поръчител,
който да отговаря едновременно на посочените в чл.5, ал.1, т.2 от договора условия или
безусловна банкова гаранция – чл.5 ал.1 т.1, се намира в пряко противоречие с преследваната
цел на транспонираната в ЗПК директива.
Това вземане, макар и наречено неустойка, според настоящия съдебен състав няма
характера на такава, тъй като видно от клаузите в договора и размера му - 148,77 лв. при
главница от 400 лв., няма типичните за неустойка обезпечителна и обезщетителна функции.
На практика подобна уговорка прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на
финансовата институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността
на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на
задълженията. По посочения начин се заобикаля и законът – чл. 33, ал. 1 ЗПК, който
предвижда, че при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху
неплатената в срок сума за времето на забавата. С процесната клауза за неустойка в полза на
кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно
задължение – недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна неустойка
всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано от
длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1
ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо и в този
смисъл съдебната практика е константна. Такава неустойка, дори и същата да беше валидна,
няма да се дължи и на основание чл. 83, ал. 1 ЗЗД. В случая, в чл.11 от договора, макар
формално да е уговорена неустойка за неизпълнение за задължение на кредитополучателя,
17
то фактически се дължи не неустойка, а договорна лихва, представляваща допълнителна
печалба на кредитора. Това е така, доколкото, за да не възникне вземането за неустойка,
договорът предвижда редица условия, които са кумулативно дадени, следва да бъдат
изпълнени в много кратък срок, поради което е обективно трудно да бъдат покрити от
кредитополучателя. Кредиторът е дал възможност на насрещната страна да предостави
обезпечение чрез поръчителство или банкова гаранция, но поръчителят/ите трябва да
отговаря/т на множество изисквания – за изключително висок осигурителен доход,
надвишаващ размера на минималната работна заплата, да нямат лоша кредитна история, да
не са поръчители или кредитополучатели по друг договор. Освен това следва този
поръчител/и да представи/ят и надлежна бележка от своя работодател. Налагането на тези
специфични изисквания, вкл. и по отношение на банковата гаранция въобще препятства
всички възможности на длъжника да реагира и да изпълни условията. Той обективно е в
затруднение дори да направи опит да потърси поръчител, още по- малко да намери такъв,
който следва да отговаря и на всички посочени условия. Всички тези кумулативно дадени
условия навеждат на извод, че изначално е трудно, ако не и невъзможно тяхното
изпълнение. Друга алтернативна опция за обезпечение в договора и Общите условия не е
предвидена, от което следва, че всъщност реална възможност на длъжника да избегне
плащането на неустойка не му е предоставена. След като това е така, във всички случаи
вземането за неустойка ще възникне в сферата на кредитора. Именно поради изложеното,
същата е уговорена и като сигурна част от дълга, като следва да се заплаща разсрочено, на
равни части, заедно с всяка погасителна вноска, видно и от самия погасителен план към
договор за потребителски кредит № 760129.
При тези трудно изпълними условия и предвид размера й от 148,77 лв. /при главница
от 400 лева/ настоящият съдебен състав намира, че неустойката излиза извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и наказателна функции и се превръща само в средство за
обогатяването на кредитора и води до скрито оскъпяване на кредита. Тя противоречи на
справедливостта и еквивалентността на престациите, съответно на добрите нрави. Ето защо
тя е и нищожна. Фактически не се касае за дължима неустойка, а за вземане, което се плаща
заедно с вноските за главница и лихва, което вземане представлява допълнителна печалба за
кредитора, освен лихвата. В конкретния случай реално е уговорена допълнителна договорна
лихва, която да плаща длъжникът и която е печалба за кредитора.
Следователно в договора трябва да се посочи размера на лихвения процент, като в
конкретната хипотеза в този процент трябва да е включена и т.нар. „неустойка“, която като
неустойка е нищожна, а реално е сигурна печалба за кредитора. Следователно, годишният
лихвен процент няма да е посочения 40, 05 %, а следва да е много по-голямо число, ако в
него участва и вземането от 148,77 лв., формално уговорено като неустойка.
Следва да се обърне внимание и на твърденията на ищеца за недействителност на
договорните клаузи, разгледани през призмата на процентната стойност на ГПР, разписана в
чл.3.5 от процесния договор за кредит. Кредиторът не включва т. нар. от него "неустойка"
към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК като
18
разписаните предвиждания при формиране на ГПР включват само вземането за главница и
лихва.
Съгласно чл.19 ЗПК, годишният процент на разходите по кредита за потребителя
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други
преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит като в него не се включват разходите, които
потребителят дължи при неизпълнение на договора. От една страна, неустойката е включена
като падежно вземане - обезщетение на кредитора, а от друга - същата е предвидена в
размер, който не съответства на вредите от неизпълнението. По този начин съдът намира, че
се заобикаля ограничението, предвидено в чл.19, ал.4 ЗПК при определяне на ГПР.
Доколкото в случая неустойката е възнаградителна лихва - печалба на кредитора, то тя е част
от ГПР и е следвало да се посочи и друг размер на ГПР, различен от този в договора. С
размера на неустойката, ГПР от 49.79 % би нараснал допълнително и то значително като за
този извод не са необходими специални знания. Това не е сторено, поради което е налице и
нарушение на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Същата норма - ал. 4 на чл. 19 ЗПК ограничава ГПР до
пет пъти размера на законната лихва, а посредством изплащането на задължението за
неустойка ще се получи сума, която като финансов резултат ще е в полза на кредитора по
договора за кредит и което плащане не е включено в ГПР. Това плащане в същото време
представлява около 40 % от размера на кредита и при включването му в годишния процент
на разходите, размерът му значително надхвърля максимално регламентирания в чл. 19, ал. 4
ЗПК.
Следователно, договорът за заем противоречи на част от императивните постановки
на ЗПК. Приложим е в случая чл.21, ал.1 ЗПК, който гласи, че всяка клауза в договор за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е
нищожна.
Освен това, отношенията между страните се регулират и от Закона за защита на
потребителя, какъвто безспорно е ищеца - кредитополучател.
Основателни са в тази връзка и доводите на ищцата, че процесната „неустоечна“
клауза е неравноправна и по смисъла на чл.143, ал.1, т.5 ЗЗП, тъй като въведеното с нея
задължение е необосновано високо - то представлява малко под 40 % от размера на
предоставения кредит и като такава е нищожна съгласно чл.146, ал.1 ЗЗП.
Само за пълнота следва да се отбележи, че в случая не може да се приложи
разпоредбата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД, тъй като нищожните клаузи на договора относно
определянето на процента възнаградителна лихва и ГПР не биха могли да се заместят по
право от повелителни норми на закона. Още повече, че съгласно задължителната практика
на СЕС националните съдилища са длъжни само да не прилагат неравноправните договорни
клаузи, така че те да нямат задължителна сила за потребителя, но не са овластени да изменят
съдържанието им. Доколкото договорът за потребителски кредит е възмезден, кредиторът не
би го сключил без определено възнаграждение за отпуснатия кредит, то не е налице и
19
втората хипотеза на чл.26, ал.4 ЗЗД.
Следва да се посочи още, че липсата на ясна, разбираема и недвусмислена
информация в договора съобразно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, не дава
възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването му.
Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР, което представлява
невярна информация относно общите разходи по кредита, следва да се окачестви като
нелоялна и по - специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6,
параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди
средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да
го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.
Отделно от гореизложеното, съдът намира, че клаузата в процесния договор,
предвиждащи заплащане на възнаграждение за непредоставяне на обезпечение е нищожна и
на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД като накърняващи добрите нрави. Анализът на съдържанието
на цитираните по-горе текстове от договора налага разбирането, че договореностите са
установени с една единствена цел- да се предостави възможност на кредитора да реализира
допълнителен доход от потребителя.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1 т.
7- 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална
недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и
когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата
стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
Както бе изложено по-горе, съдът намира, че не са спазени изискванията на чл. 11, ал.
1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Както бе посочено по - горе, ГПР не отговаря на законовите изисквания, защото е посочено
единствено, че той е във фиксиран размер от 49.79 %, а пък ГПР е 40.05 %, като липсва ясно
разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои
компоненти точно са включени в него и как се формира същият/. Посочената пък годишна
фиксирана лихва, не е ясно как точно се съдържа и е изчислена по отношение на общия ГПР.
Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно /като сума в лева/ е
оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в
случая, като неспазено изискване на посоченото основание. В случая се установява
несъответствие и с разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, в която е поставено изискването за
посочване на лихвения процент по кредита и условията за прилагането му. Макар в договора
да е посочен ГЛП от 40,05 % следва да се отчете липсата на уточнение върху, каква база се
начислява той: дали върху целия размер на заетата сума или върху остатъчната главница.
20
Това е пречка да се определи, как с е разпределя лихвата във времето и влияе ли се от
намаляването на главницата. Тъй като в договора липсва отбелязване, какъв е общият
размер на дължимата за срока на същия възнаградителна лихва и съотношението й с
главницата по него не може да се провери, как е приложен лихвеният процент и дали
същият отговаря на посочения от кредитодателя фиксиран от 40,05 %.
Освен това, уговорената в договора възнаградителна лихва от 40,05 %, според
настоящия съдебен състав и доколкото на годишна база размерът й надвишава трикратния
размер на законната лихва, също така накърнява добрите нрави. Казаното налага извод, че и
тя е нищожна, като противоречаща на добрите нрави - чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД.
Ето защо и предвид констатираните от съда нарушения на разпоредбите на чл. 11, ал.
1, т. 9 и т.10 ЗПК, следва да се приеме договорът за потребителски кредит за недействителен
на основание на чл. 22 ЗПК. Съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, последица от
недействителността е връщане само на чистата стойност по кредита от потребителя, без
лихви или други разходи. Тъй като се установява, че ищцата като кредитополучател е
извършвала плащания по договора следва да се приеме, че с тях същата е заплатила на
заемодателя суми, които следва да се отнесат като връщане на предоставената му от
кредитора сума от 400 лв. като размерът на същите е 487,73 лв.
Изложеното дотук налага извода, че претендираното вземане, се основава на
неравноправни за потребителя клаузи, които се явяват нищожни по смисъла на чл. 146, ал. 1
ЗЗП. Нищожността е пречка за възникване на задължение по тях, поради което платените
суми са предадени при начална липса на основание и подлежат на връщане, съгласно чл. 55,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Ето защо и след като съдът достигна до извод за нищожността на клаузата за
неустойка, вкл. и по аргумент от чл. 23 ЗПК, платените суми се явяват получени без
основание и се дължи връщането им на ищцата.
По делото не се спори, а и се установява от представените разписки, приходни касови
ордери и справка за извършените плащания по процесния договор за потребителски кредит,
че ищцата е заплатила в полза на ответното дружество сумата от общо 487,73 лева. В случая
липсва основание за получаването на сумата от общо 87,73 лева от ответника, поради което
съдът намира, че предявеният иск за осъждане на ответното дружество да възстанови
недължимо платената сума на ищеца е основателен и като такъв следва да бъде уважен.
Като законна последица от уважаване на иска, главницата от 87,73 лева следва да се
присъди, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда
– 15.02.2024г. до окончателното й изплащане.
С оглед изхода на спора и тъй като ищцата е била освободена от заплащането на
държавни такси и разноски по делото, ответникът следва да бъде осъден да заплати по
сметка на РС – Хасково, държавна такса и разноски на основание чл.78 ал.6 ГПК в размер на
50,00 лева за държавна такса, както и сумата от 5,00 лева за държавна такса в случай на
служебно издаване на изпълнителен лист за нейното събиране.
Следва да бъде определено и възнаграждение за процесуално представителство от
21
един адвокат по чл. 38 ЗАдв. в полза на адвокат адв. А.Д., член на САК, въпреки данните за
образувани в РС – Хасково 12 производства между същите страни.
По отношение на размера на хонорара, който следва да се определи в полза на
адвокат А.Д., съдът намира следното: Съобразно изричните разяснения, дадени в Решение
на Съда на Европейския съюз от 23.11.2017 г. по съединени дела C-427/16 и С-428/16 по
преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд, установените размери на
минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на
разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че
освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на
Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния
пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с
постановеното Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22
с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски
районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3
ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя
минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен
характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1,
националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по
отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско
възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за
адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е
посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се
тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на
адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална
правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е
длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато
предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на
адвокатските услуги.
С оглед всички посочени по – горе принципни съображения и като взе предвид
липсата на фактическа сложност на делото, както и наличие на трайна и безпротиворечива
съдебна практика по спорните въпроси, извършените от адв. А.Д., процесуални действия,
изразяващи се единствено в депозиране на писмени молби по делото, приключване
разглеждане на делото в едно съдебно заседание, настоящия съдебен състав намира, че на
основание чл.38 ал.2, вр. ал.1 т.2 от Закона за адвокатурата /ЗАдв./, в полза на адв. А.Д.
следва да се определи възнаграждение за осъщественото от него процесуално
представителство, защита и съдействие по настоящото дело в размер на 300 лв. Към тази
сума следва да се прибави и 60 лв. ДДС по аргумент от § 2а от Наредба № 1/09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, което да бъде заплатено от
ответника. Според настоящия съдебен състав, върху адвокатското възнаграждение, вкл. при
договори за правна защита и съдействие, сключени на основание чл. 38, ал. 2 ЗА, ДДС
22
следва да бъде начислен, като данъчната основа се формира от минималното адвокатско
възнаграждение съгласно НМРАВ. В тази насока се споделя съдебната практика,
обективирана в Определение № 98 от 8.03.2022 г. на ВКС по ч. т. д. № 1544/2021 г., II т. о.,
ТК, докладчик съдията Б.Й.; Определение № 50012 от 1.03.2023 г. на ВКС по ч. т. д. №
478/2022 г., II т. о., ТК, докладчик председателят Т.В.; Определение № 266 от 18.04.2019 г. на
ВКС по ч. т. д. № 1913/2018 г., II т. о., ТК, докладчик съдията К.Н.; Определение № 64 от
1.02.2017 г. на ВКС по ч. т. д. № 453/2016 г., I т. о., ТК, докладчик съдията Е.М. и доколкото
в случая адв. А.Д. безспорно е регистриран по ДДС – л.12 /гръб/ от делото, то върху
определения от съда размер на адвокатското възнаграждение е добавен ДДС.
В тази връзка, съдът не споделя направеното възражението на ответното дружество
за прекомерност на договорения от ищеца хонорар на адвокат, тъй като такъв не е договарян
по размера си, а се определя от съда.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА, на основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, “СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр.София, район Средец, ул.“Славянска“ № 29, ет.7,
представлявано от Н.П.П., съдебен адрес: *************, ДА ЗАПЛАТИ на Б. Д. М., ЕГН
**********, с адрес: *************, сумата от 87,73 лева, представляващи недължимо
платена сума по недействителен договор за потребителски кредит № 760129 към искане №
9138867 от 03.11.2022 г., сключен между Б. Д. М. и “СИТИ КЕШ“ ООД, ведно със законната
лихва върху нея, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 15.02.2024 г., до
окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА “СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр.София, район Средец, ул.“Славянска“ № 29, ет.7, представлявано от Н.П.П.,
съдебен адрес: *************, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, да заплати в полза на
държавата по сметка на Районен съд – Хасково сумата от 50,00 лева, представляваща
дължима държавна такса по делото, както и сумата от 5,00 лева за държавна такса в случай
на служебно издаване на изпълнителен лист за нейното събиране.
ОСЪЖДА “СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр.София, район Средец, ул.“Славянска“ № 29, ет.7, представлявано от Н.П.П.,
съдебен адрес: *************, да заплати на адв. А.Д., член на САК, личен № *********,
адрес на кантората: *************, сумата от 360,00 лева, представляваща дължимо
адвокатско възнаграждение по делото.
Посочената, на основание чл. 127, ал. 4 ГПК, банкова сметка, по която да се преведат
присъдените суми на ищцата е: IBAN: BG23STSA93001526669872.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Хасково в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
23
Съдия при Районен съд – Хасково: /П/ не се чете.
Вярно с оригинала!
Секретар: А.Б.
24