Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, ......08.2021г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, IІ А въззивен състав, в
открито съдебно заседание на двадесет и трети ноември през двехиляди и двадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СИМОНА УГЛЯРОВА
при участието на секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното
от съдия Йовчева въззивно гражданско
дело № 1625 по описа за 2020 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.
258 - чл. 273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба срещу решение от
24.10.2019г. по гр.д. № 19142/2019г. на СРС, I ГО, 42 състав, с което е признато за установено по
предявен от К.Ц.П. отрицателен установителен иск с правна квалификация чл. 439
от ГПК, че ищецът не дължи на „П.и.б.“ АД сумите от 2985. 84 лв. – главница по договор за кредит, 199, 20 лв. – договорна лихва за периода от 19.01.2013г. до
05.08.2013г., 51,03 лв. – наказателна
лихва за периода от 19.02.2013г. до 19.08.2013г. и 301,72 лв. – разноски, поради настъпила погасителна давност.
Въззивникът – ответник „П.и.б.“ АД обжалва решението като
неправилно, поради противоречие с материалния закон. Поддържа, че действително
съгласно т. 10 на ТР № 2/26.06.2015г. по т.д. № 2/2013 г. на ВКС, ОСГТК нова
погасителна давност започва да тече от датата, на която е поискано или е
предприето последното валидно изпълнително действие. Сочи, че до
постановяването на тълкувателното решение са били в сила постановките на ППВС №
3/18.11.1980г., съгласно което погасителната давност не тече докато трае
изпълнителният процес относно вземането и едва с цитираното ТР, постановлението
е било изрично отменено. С оглед на това твърди, че за периода от 27.09.2013г.
(дата на образуване на изпълнителното производство) до 26.06.2015г. (датата на
постановяване на ТР № 2/26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г. на ВКС, ОСГТК)
давност не е текла, а от 26.06.2015 г. до 02.04.2019 г. (датата на завеждане на
исковата молба) не са изминали пет години. Цитира формирана практика на ВКС по
реда на чл. 290 от ГПК в посочения смисъл. Предвид изложеното, моли съда да
отмени решението и постанови ново, с което да отхвърли предявения иск.
Претендира разноски за двете съдебни инстанции.
Въззиваемият – ищец К.Ц.П. оспорва жалбата в депозиран писмен отговор като неоснователна.
Поддържа, че ППВС № 3/18.11.1980г. е изгубило
действието си, което е обявено изрично с ТР № 2/26.06.2015г. по т.д. № 2/2013
г. на ВКС, ОСГТК. Излага съображения, че с ТР се дава задължително указание за
прилагането на съществуваща правна норма, а не се създава ново правило за
поведение, действащо за в бъдеще, поради което решението има действие от
влизането в сила на закона, който се изяснява. Това разбиране следвало от
изричното правило на чл. 50, ал. 1 от ЗНА, съгласно което тълкуването има
действие от деня, когато е влязъл актът, който се тълкува. Поддържа, че в
случай, че тълкуващият орган е искал да ограничи действието на тълкуването си
само за напред, по аргумент от чл. 50, ал. 2 от ЗНА, той е следвало да посочи
това изрично в тълкувателния си акт. Посочва, че предприетото валидно
изпълнително действие е налагане на запор върху банкова сметка ***.10.2013г.,
като изпълнителното дело е било перемирано на 08.10.2015г., а погасителната
давност е изтекла на 08.10.2018 г. Моли съда да потвърди обжалваното решение.
Претендира разноски.
Софийски
градски съд, след преценка по реда на въззивното производство на твърденията и
доводите на страните и на събраните по делото доказателства, намира следното:
При извършената служебна проверка по чл. 269, изреч. 1
от ГПК, въззивният съд намира, че първоинстанционното
решение е валидно и процесуално допустимо.
При преценка правилността на първоинстанционното
решение, съгласно разпоредбата на чл. 269, изреч. 2 от ГПК, въззивният съд
намира следното:
Жалбата е неоснователна като краен резултат.
Производството пред СРС е образувано по предявен иск с
правно основание чл. 124, ал. 1 вр. чл. 439, ал. 1 ГПК за признаване за
установено спрямо ответника „П.и.б.“ АД, че ищецът не дължи сумите 2 985. 84
лв. – главница по договор за кредит, 199,20 лв. – договорна лихва за периода от
19.01.2013г. до 05.08.2013г., 51,03 лв. – наказателна лихва за периода от
19.02.2013 г. до 19.08.2013 г. и 301,72 лв. – разноски, предмет на принудително
изпълнение по изп.д. № 20138380406646 по описа на ЧСИ Милен Бъзински, поради настъпила
погасителна давност.
В исковата молба ищецът твърди, че изпълнително дело № 20138380406646
по описа на ЧСИ М.Б.е образувано по издаден в полза на „МКБ Ю.“ ЕАД
изпълнителен лист от 16.09.2013 г. по ч.гр.д. № 35144/2013 г. по описа на СРС,
с който ищецът е бил осъден да заплати процесните суми. Поддържа се, че
последното редовно изпълнително действие е извършено на 08.10.2013г. с налагане
на запор върху вземания по банкова сметка ***, като давността е изтекла,
считано на 08.10.2018г.
За да постанови решението си,
първоинстанционният съд е приел, че съгласно ТР № 2/26.06.2015г. по т.д. №
2/2013 г. на ВКС, ОСГТК давността не е била спряла по време на изпълнителното
дело и същата се прекъсва с предприети изпълнителни действия, като всяко
действие поставя началото на нов петгодишен давностен срок. Констатирал е, че
последното изпълнително действие по изпълнителното дело е наложен запор върху
банкова сметка ***.10.2013г. и давността на вземанията е изтекла на 10.10.2018г.
– преди подаването на исковата молба на 02.04.2019г. С гореизложените мотиви е
уважил предявения иск.
Процесните вземания са предявени за
принудително изпълнение от взискателя „МКБ Ю.“ ЕАД – праводател на ответника „П.и.б.“
АД, с молба с правно основание чл. 426 ГПК от 27.09.2013г., по която е било
образувано изп.д. № 20138380406646 по описа на ЧСИ М.Б.за изпълнение на
вземания по изпълнителен лист от 16.09.2013г. по ч.гр.д. № 35144/2013 г. по
описа на СРС, издаден въз основа на заповед за изпълнение на парично задължение
въз основа на документ по чл. 417 от ГПК от 16.09.2013г.
На 08.10.2013г. са изпратени
множество запорни съобщения до банки в страната, получени в периода
09.10.2013г. – 10.10.2013г. В изпълнение на запора, върху
сметка на длъжника в „Ю.Б.“ АД, на 10.10.2013г., по сметка на съдебния
изпълнител е постъпила сумата от 19,65 лв.
Съгласно задължителните указания,
дадени в т. 10 на ТР № 2/26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г. на ВКС, ОСГТК,
прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките
на определен изпълнителен способ, вкл. извършването на опис и оценка на вещта.
Не са изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на
изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение,
проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки,
набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне
на непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз
основа на влязлото в сила разпределение и др.
С решение от 17.09.2018 г. по гр. д. № 2382/2017 г. на
ВКС, ІV ГО е даден отговор на въпроса от кой момент поражда действие отмяната
на ППВС № 3/80 г., извършена с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по т.д. №
2/2013г., като е прието, че цитираното ТР се прилага от 26.06.2015г. занапред и
само по отношение на висящите към 26.06.2015г. изпълнителни производства, като,
"ако преди постановяване на новото ТР са се осъществили факти, които са от
значение за съществуващото между страните правоотношение, които са породили
целените последици, те следва да бъдат преценявани с оглед на ППВС или ТР,
което е било действащо към момента на настъпване на последиците".
Предвид изложеното, в случая за всички осъществили се
факти до 26.06.2015г. е приложимо ППВС № 3/18.11.80г., съгласно което по време
на изпълнителния процес не тече давност по отношение на изпълняваните вземания.
Доводите в жалбата в тази връзка са основателни. Съгласно мотивите на горецитираното решение на ВКС, дадените с
тълкувателните актове тълкувания на правната норма са задължителни за
съответните органи и същите следва да я прилагат в смисъла посочен в тези
актове, като това тяхно задължение отпада едва с отмяната им. Затова не може да
бъде изисквано от съответния орган да съобразява действията си с тълкувателен
акт, който все още не е действащ. От друга страна, посочените по-горе
разпоредби, уреждащи задължителната сила на тълкувателните актове, не
предвиждат такова задължително действие на същите по отношение на другите
правни субекти извън посочените в тях. Последните обаче, макар и да не са
адресати на задължителната сила на тълкувателните актове, могат да изискват от
съответния орган да съобрази решението си с тях. В случай, че това не бъде
направено, те имат възможността да оспорват взетите от съответните органи
решения по установения за това ред. Те обаче не могат да изискват от тези
органи да съобразяват действията си с бъдещи тълкувателни актове, нито пък
самите органи могат да прилагат последните преди те да са постановени. С оглед
на това следва да бъде прието, че последващите тълкувателни решения нямат
подобно на първоначалните такива обратно действие и започват да се прилагат от
момента, в който са постановени и обявени по съответния ред. В този случай
решението, с което се постановява тълкувателния акт се състои от две части. С
първата от тях се дава новото тълкуване на правната норма, а в втората се
обявява за загубил сила предшестващи тълкувателен акт. Втората част поражда
действие от момента на постановяването на новото ТР, поради което и от този
момент предшестващия тълкувателен акт престава да се прилага. Затова
установеното с новото ТР тълкуване на правната норма ще може да бъде прилагано
от съответните органи, за които то е задължително, по случаите които са от
тяхната компетентност, когато въпросът е отнесен за разрешаване до тях, след
приемането на новото ТР или по такива, които са били заварени към този момент.
В тези случаи, ако преди постановяване на новото ТР са се осъществили факти,
които за от значение за съществуващото между страните правоотношение, които са
породили правните си последици, то тези последици трябва да бъдат преценявани с
оглед на тълкувателното ППВС или ТР, което е било действащо към момента на
настъпването на последиците. В противен случай ще се придаде същинско обратно
действие на новото ТР, което е недопустимо и съгласно чл. 14 ЗНА се предвижда
само по изключение и то въз основа на изрична разпоредба за това.
Следователно, с образуване на изпълнителното
производство на 27.09.2013г. е прекъсната давността, по арг. от чл. 116, б.
"в" ЗЗД, а на основание чл. 115, ал. 1, б. "ж" от ЗЗД
давността е спряла да тече по време на изпълнителния процес.
Давността е започната да тече отново с постановяването
на ТР № 2/26.06.2015г. по т.д. № 2/2013 г. на ВКС, ОСГТК, по силата на което ППВС
№ 3/80г. е загубило действието си. По делото не се установява извършване на
изпълнителни действия след този момент, като самото дело е било перемирано на
основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК на 10.10.2015 г. – 2 години след налагане
на запора от 10.10.2013 г.
Въззивният съд споделя практиката на ВКС по
приложението на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, съгласно която влязлата в сила заповед по
чл. 417 ГПК е приравнена на влязло с сила съдебно решение, поради което е
приложима общата 5 - годишна давност. /в същия смисъл определение №
628/11.11.2019 г. по т.д. № 1075/2019 г. на ВКС, ІІ ТО/.
Следователно след 26.06.2015г. до датата на
приключване на производството пред въззивната инстанция – 23.11.2020г., е
изтекъл предвидения в закона 5 - годишен давностен срок. Този факт следва да
бъде съобразен от съда, по арг. от чл. 235, ал. 3 ГПК – в същия смисъл решение
№ 209/02.020.2016г. по т.д. № 1248/2013г. на ВКС, І ТО. Съгласно практиката на
ВКС, предявяването на отрицателен установителен иск не прекъсва давността –
така решение № 109/25.05.2015г. по гр.д. № 7420/2014г. на ВКС, І ГО. При
съответно приложение на мотивите на цитираното решение, следва извод, че
длъжникът не може да прекъсне или спре течащата в негова полза давност чрез предявяването
на отрицателен установителен иск, тъй като подобно действие не представлява
активност от страна на кредитора. Прекъсване на давността би било налице при предявен насрещен иск от кредитора, но
такъв не е налице в случая.
При така изложеното, давността по отношение на
вземанията е изтекла в хода на въззивното производство на 26.06.2020г. преди
приключване на устните състезания. По изложените съображения, предявеният иск с
правно основание чл. 439 ГПК е основателен като краен резултат.
Предвид съвпадението на изводите на
двете инстанции, жалбата е неоснователна и решението следва да бъде потвърдено.
По разноските:
При
горния изход на делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, на въззиваемия следва
да се присъдят претендираните и доказани разноски за настоящата инстанция в
размер на 500 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение.
Така мотивиран, Съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖАДАВА
решение от 24.10.2019г. по гр.д. №
19142/2019 г. на СРС, I ГО, 42 състав.
ОСЪЖДА „П.и.б.“ АД, ЕИК*******, седалище и адрес на
управление:***, да заплати на К.Ц.П.,
ЕГН **********, съдебен адрес: ***, партер, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК,
сумата от 500 лв. – разноски за въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване, на
основание чл. 280, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.