№ 279
гр. Варна, 06.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, III СЪСТАВ, в публично заседание на
седми февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Невин Р. Шакирова
Членове:Николай Св. Стоянов
мл.с. Александър В. Цветков
при участието на секретаря Г. Сл. Стефанова
като разгледа докладваното от мл.с. Александър В. Цветков Въззивно
гражданско дело № 20223100502631 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е въз основа на въззивна жалба, подадена от Община Варна, чрез
процесуален представител юриск. Г.П., срещу Решение N93192 от 24.10.2022 г. постановено
по гр.д.№ 2933/2022 г. по описа на Районен съд - Варна, с което жалбоподателят е осъден да
заплати на В. Н. Н. сумата от 1250 лева обезщетение за причинени неимуществени вреди,
като частично предявена претенция от общия размер на задължението от 15000 лева, под
формата на причинени болки и страдания в резултат на увреждане осъществено на
11.07.2021г., при което в гр. Варна, на велоалея по бул. „Христо Смирненски“ в района след
спирка на градски транспорт „Сотира“, посока на движение ж.к. „Виница“, непосредствено
след намиращия се след спирката автосервиз и на разстояние 10-20 метра преди завоя за
включване в движение по бул. „Осми Приморски полк“, по североизточната част от
оградата на Технически университет –Варна, ищецът пропада с левия си крак в дупка, която
се намира на велоалеята, в следствие на което счупва глезенна става на ляв крак, ведно със
законната лихва считано от датата на увреждането - 11.07.2021г. до окончателно изплащане
на задължението на осн. чл. 49, ал.1 ЗЗД, както и в полза на бюджета на съдебната власт по
сметка на Варненски районен съд сумата от 600 лева, от които 50 лева дължима държавна
такса и 550 лева заплатени от бюджета на съда съдебно – деловодни разноски и 5 лева
държавна такса за служебно издаване на изпълнителен лист, на осн. чл. 78, ал.6 от ГПК.
Въззивникът изразява становище за неправилност на съдебното решение поради
нарушения на материалния закон и на съществени съдопроизводствени правила. Сочи, че в
нарушение на процесуалните правила по същество липсва анализ и оценка на конкретни за
случая факти и обстоятелства от значение за формиране на преценката за справедливия
размер на обезщетението. Първоинстанционният съд не е взел предвид и не е обсъдил
изложените от ответната община доводи и съображения. От заключението на вещото лице
по СМЕ не се установявало ищецът да се е подлагал на рехабилитация, доколкото и по
делото не са представени писмени доказателства - медицински документи подкрепящи това
1
твърдение. Експертът по СПЕ е обосновал, че не са регистрирани маркери на депресия, а
ищецът се е възстановил от процесната травма, което обстоятелство било игнорирано от
съдебния състав и същото не е съобразено при определяне размера на справедливото
обезщетение. На следващо място излага твърдения, че размерът на същия е необосновано
завишен, тъй като при съобразяване тежестта на полученото увреждане с възстановителен
период от 3-4 месеца, като са възстановени основните функции на крайника, създали
неудобство в бита за посочения по - горе период, липса на трайни последици свързани с
болки и страдания над обичайните за подобни случаи. Въззивникът сочи още, че по делото
не са ангажирани доказателства, от които да бъде направен категоричен извод, че ищецът е
бил поставен в положение на зависимост, в което да се нуждае от чужда помощ и грижи за
период по дълъг от възстановителния и оздравителния. От друга страна
първоинстанционният съд при преценката на свидетелските показания не съобразил
разпоредбата на чл. 172 от ГПК, не е отчел заинтересоваността на свидетелите и не е
изложил мотиви в тази насока. Неправилно приел още, че ищецът вследствие на процесното
увреждане е бил възпрепятстван да започне работа, като същият противоречал на
представеното по делото писмено доказателство - писмо с рег.№
ПН022000112ВН_001ВН/08.04.2022г. от Директор на дирекция „Агенция по заетостта" - гр.
Варна, от което се установявало обстоятелството, че В. Н. не е имал регистрация в
последното, както и че към момента на настъпване на деликта не е бил трудово ангажирано.
Съдът неправилно отхвърлил възражението на ответника за съпричиняване на вредоносния
резултат от пострадалия, тъй като от показанията на свидетелката Кр. Н.а се установило
обстоятелството, че от двете страни на велоалеята, където е настъпил инцидента, има
изградени тротоари. От същите се установявало още, че мястото на процесния инцидент „не
е добре осветен", а не че е нямало улично осветление. Позовавайки се на Тълкувателно
решение № 3/22.04.2005г. по т. гр. д. № 3/2004г., на ОСГК на ВКС обосновава становище, че
законната лихва върху сумата на обезщетението за неимуществени вреди следва да се дължи
от момента на предявяването на исковата молба, в случай че бъде доказана вината на
ответната страна, респективно виновното поведение на Община Варна, а не от датата на
настъпване на деликта. По изложените съображения отправя искане за отмяна на
обжалвания съдебен акт и отхвърляне на иска, евентуално за редуциране на размер на
присъденото обезщетение.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор от В. Н. Н., чрез адв. Е. М., с
който въззивната жалба се оспорва като неоснователна. Правилно първоинстанционният съд
приел, че са налице всички кумулативно изискуеми елементи на отговорността по чл. 49 от
ЗЗД. Неоснователно било оплакването във въззивната жалба, че въззиваемият не се е
подлагал на рехабилитация, тъй като от събраните по делото писмени и гласни
доказателства, включително и от показанията на свид. Н.а и свид. Г., които съдът е
кредитирал като пълни и безпристрастни, е доказано, че ищецът е извършвал
рехабилитационни процедури, като лично свид. Кр. Н.а е подпомагала ищеца в този период
от около 4 месеца. Оспорва още възражението, че съдът не е ценил свидетелските показания
при съобразяване разпоредбата чл.172 от ГПК, тъй като показанията на двете свидетелки
били преки и непосредствени, непротиворечиви и кореспондиращи с доказателствения
материал, събран в хода на съдебното дирене, поради което правилно били кредитирани като
достоверни. По отношение на твърденията на въззивника, че първоинстанционният съд
неправилно е формирал извод относно това, дали ищецът е бил възпрепятстван за започване
на работа поради липса на регистрация към Агенцията по заетостта, сочи, че липсва на
правна норма, задължаваща субект на правото при търсене и намиране на работа да бъде
регистриран към съответната Регионална дирекция „Бюро по труда”. С оглед изложеното
обосновава становище, че съдът правилно е отчел характера на преживените болки,
страдания, лишения и ограничения на възможности на ищеца, поради което обосновано е
приел, че справедливото обезщетение изисква предявеният частичен иск да бъде уважен в
2
пълен размер. В заключение оспорва възраженията на въззивника относно началния момент
на начисляване на мораторната лихва в размер на законната такава, като счита, че
цитираното тълкувателно решение не е относимо към процесния случай. По изложените
съображения отправя искане за потвърждаване на обжалваното съдебно решение и
присъждане на разноски за настоящата инстанция.
За да се произнесе, съдът съобрази следното:
Производството по делото е образувано въз основа на искова молба, подадена от В.
Н. Н., с който е предявен осъдителен иск с правно основание чл. 49 от ЗЗД срещу Община
Варна за осъждане на ответника да му заплати сумата от 1250 лева, като частично предявена
претенция от общия размер на задължението от 15000 лева, представляващи обезщетение за
причинени неимуществени вреди ведно със законната лихва считано от датата на
увреждането до окончателно изплащане на задължението, в следствие на причинени болки
и страдания в резултат на увреждане осъществено на 11.07.2021г., при което в гр. Варна, на
велоалея по бул. „Христо Смирненски“ в района след спирка на градски транспорт
„Сотира“, посока на движение ж.к. „Виница“, непосредствено след намиращия се след
спирката автосервиз и на разстояние 10-20 метра преди завоя за включване в движение по
бул. „Осми Приморски полк“, по североизточната част от оградата на Технически
университет –Варна, ищецът пропада с левия си крак в дупка, която се намира на
велоалеята, чиято дълбочина е 1 метър, широчина 0,9 метра и дължина от 2-3 метра, същата
необезопасена и без сигнализация за наличието й, в следствие на което счупва глезенна
става на ляв крак.
В исковата си молба ищецът излага твърдения, че прибирайки се към своя дом на
11.07.2021 г. около 23.20 часа пропаднал с левия си крак в необозначена дупка в настилката
на велоалеята, находяща се бул. „Христо Смирненски“ в района след спирка на градски
транспорт „Сотира“, посока на движение ж.к. „Виница“, непосредствено след намиращия се
след спирката автосервиз и на разстояние 10-20 метра преди завоя за включване в движение
по бул. „Осми Приморски полк“, по североизточната част от оградата на Технически
университет –Варна. Придвижвал се по велоалеята, тъй като в този район липсва обособен
тротоар. Инцидентът е станал в тъмната част на денонощието, а в района на инцидента
липсвало осветление. Дупката била с дълбочина е 1 метър, широчина 0,9 метра и дължина от
2-3 метра, същата необезопасена и без сигнализация за наличието й . Обосновава
претенцията си с твърдения, че за поддръжка и ремонт носи ответника, който не е положил
необходимите грижи да изпълни законовите си задължения.
Вследствие на настъпилия инцидент ищецът претърпял счупване на глезенната става
на левия си крак, поради което му била поставена гипсова имобилизация на лявата
подбедрица и ходилото за срок от 35 дни. Впоследствие срокът за лечение чрез
обездвижване бил продължен на 45 дни. След премахване на гипсовата имобилизация
ищецът продължавал да усеща болка в областта на счупването. Твърди, че с оглед
увреждането е в невъзможност да движи глезена в равнина сгъване – разгъване, като
движението е ограничено до 30 градуса. Уврежданията допринесли до невъзможността на
ищеца да се обслужва сам, като същия разчитал на помощта на родителите си. Увреждането
станало причина той да развие депресивно разстройство, чиито проявни форми били
безсъние, раздразнителност, потиснатост, унилост, чувство на страх от безперспективно и
непособност за справяне с ежедневните задължения, както и с бъдещите професионални
такива. Травмата го възпрепятствала да се явява на интервюта за работа и да упражнява
хобитата си – посещение на футболни мачове и музикални концерти.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от Община Варна, с който исковата
молба се оспорва като неоснователна. Ответникът оспорва твърденията на ищеца, че в
частта на бул. „Христо Смирненски“, в която е настъпил инцидента не е наличен тротоар за
движение, както и че към момента настъпването му не е работило уличното осветление в
3
района. Релевира възражение за съпричиняване от страна на пострадалия на вредоносния
резултат, тъй като същият е нарушил разпоредбата на чл.108, ал.1 ЗДвП, като не се е движил
по обособения тротоар за пешеходци, като вместо това неправилно се е движил по велоалея.
Възразява още относно твърдяната продължителност на възстановителния процес, както и
че инцидентът е възпрепятствал възможността на ищеца да полага труд, като посочва, че и
към момента на увреждането той е бил безработен. В условията на евентуалност оспорва и
периода, за който се претендира законната лихва, като твърди, че същата може да бъде
присъдена считано от депозиране на исковата молба в съда, а не от датата на увреждането.
След съвкупна преценка на доказателствата по делото и съобразявайки
становището на страните и нормативните актове, регламентиращи процесните
отношения, съдът приема за установено следното от фактическа и правна страна :
Предявеният иск намира правното си основание в разпоредбата на чл. 49 от ЗЗД. За
да бъде ангажирана на гаранционно-обезпечителната отговорност на ответника следва да са
доказани следните предпоставки: противоправно и виновно извършено деяние при и/или
повод изпълнение на възложена от последния работа, което действие или бездействие е в
пряка причинно-следствена връзка с настъпила за ищеца вреда. Съобразно задължителните
указания на ПП на ВС № 7/29.12.1958г. ответната страна може да се освободи от
отговорност, ако докаже, че този, комуто е възложена работата не е причинил вреда и
действията му не са виновни и противоправни или ако вредата не е причинена при или по
повод на възложената работа.
От представения по делото фиш от 11.07.2021г. се установява, че екип за спешна
медицинска помощ е пристигнал на 23:50 в гр. Варна, изход от Терапия в посока бул. Осми
Приморски полк, до завоя на Технически университет, като районът съответства на
описания в исковата молба, на който е настъпил инцидентът. Пристигналият на мястото
лекарски екия е установил травма на левия глезен на пациента В. Н..
Видно от издадения лист за преглед на пациент от МБАЛ „Света Анна-Варна“ АД е,
че на 12.07.2021г. в 00.00 часа е приет в медицинското заведения за допълнително
изследване на констатираните травми в левия глезен и ляво коляно.
Поставената на ищеца основна диагноза - счупване на вътрешния малеолус, се
установява от амболаторен лист за медицински преглед от 16.07.2021г., в който
удостоверено още осъществяването на имобилизация, като пациента е насочен за изследване
чрез рентген. Препоръчано е оперативно лечение, поради неефективност на консервативното
такова.
Посочената основна диагноза се потвърждава и от извършения последващ преглед,
заключенията от който са обективирани в амболаторен лист от 19.07.2021г. След него е
отречена необходимостта от оперативна интервенция, а препоръчано гипсовата
имобилизация на бъде отстранена след 45-тия ден, или на 26.08.2021 г.
От представения амболаторен лист за медицински преглед на ищеца от 26.10.2021г.,
в който се посочва, че с оглед счупване на ляв глезен е проведена
рехабилитация и физиотерапия, като е снета анамнеза от пациента за епизодични болки при
промяна на времето и при натоварване.
Ценени поотделно и в своята съвкупност описаните писмени доказателства
обосновават категоричния и безпротиворечив извод, че на посочената 11.07.2021г. малко
преди полунощ ищецът, настоящ въззиваем, е претърпял инцидент, при който е получил
травматично увреждане, изразяващо се във фрактура в левия глезен, която е наложила
поставянето на гипсова имобилизация за период от 45 дена.
По същество начинът и механизмът на настъпването на посоченото увреждане на
здравето на пострадалия не е спорен между страните, като същият се потвърждава и от
4
изготвената при първоинстанционното разглеждане на делото съдебномедицинска
експертиза, кредитирана от съда като обективно и компетентно дадена. От заключението на
вещото лице Демиров се установява, че травматичното увреждане е възможно да бъде
получено при пропадане на левия крак в дупка и последяващо внезапно, форсирано
извиване на същия при фиксирано стъпало, и същото изразява в счупване на вътрешния
глезен на лявата глезенна става на ищеца.
Пасивната материално правна легитимация на ответника, настоящ въззивник, да
отговаря за вредите настъпили в неимуществената сфера на пострадалия, вследствие на
травматичните увреждания от пропадането в дупката на пътното платно произтича от
неизпълнението на задължението му, уредено в разпоредбата на чл. 167, ал. 1 ЗДвП, която
задължава лицата, които стопанисват пътя, да го поддържат в изправно състояние, да
сигнализират незабавно препятствията по него и да ги отстраняват във възможно най-кратък
срок. Съгласно § 7, ал. 1, т. 4 от ЗМСМА с влизането на закона в сила, общинските пътища,
улиците, булевардите, площадите, обществените паркинги в селищата и зелените площи за
обществено ползване; преминават в собственост на общините. С нормата на чл. 30, ал. 4 от
ЗП е предвидено, че общините извършват изграждането, ремонтът и поддържането на
тротоарите в общинските пътища, както и тяхната поддръжка. По гореизложените
съображения следва да се приеме, че задължението за стопанисване, поддържане и
ремонтиране на пътната настилка в населените места в община Варна в добро състояние,
което да не създава риск за живота и здравето на хората, е именно на ответника, който е
пасивно легитимиран да отговаря за всички вреди настъпили вследствие на
противоправното неизпълнение на това свое задължение.
Спорни между страните са въпросите относно продължителността и интензитета на
настъпилите в патримониума на пострадалия неимуществени вреди, както и относно
наличието на съпричиняване от него негова страна на вредоносния резултат, респективно
размерът на подлежащото на присъждане обезщетение на неимуществените вреди.
Съобразно критерия за справедливост, регламентиран в разпоредбата на чл. 52 от
ЗЗД обезщетяването на вредите на увреденото лице следва да бъде извършено в най-пълна
степен, като съдът е необходимо да отчете действителният размер на моралните вреди, с
оглед характера и тежестта на уврежданията, интензитета и продължителността на болките
и страданията, отразили се на личността пострадалия и неговия живот, с оглед специфични
характеристики, с които се отличава на конкретния случай. Като ориентир за определяне на
размер служи и икономическата обстановка в страната към момента на увреждането.
За установяване на посочените правнорелевантни факти по делото са ангажирани
гласни доказателствени средства и са изготвени експертни заключения. От заключението на
обсъдената СМЕ се установява още, че констатираното счупване на лява глезенна става е
обусловило трайно затруднение в движението на левия крайник за период от 3-4 месеца.
Към момента на изготвяне на заключението и с оглед осъществения преглед функциите на
крайника са възстановени, като се наблюдава болезненост при разгъване на глезенната
става. При защита на заключението си в съдебно заседание, вещото лице уточняване, че
функциите на долния крайник са възстановени без дефицит, а изпитваната от ищеца болка
се появява при екстремни натоварвания на крайника.
По делото е изготвена още съдебно–психологична експертиза на вещото лице А.Ц..
Инцидентът е допринесъл до отключване на стресогенни фактори, които се обективират във
външни проявни форми на чувство за тревожност, отдръпване от заобикалящата среда,
подтиснато настроение, нарушен сън, кошмари. Състоянието на ищеца към момента на
инцидента е било дезадаптивно, като при същия се е наблюдавала силна фрустрация. При
осъществяване изследването експертът констатира, че при пациента се наблюдава разширен
диапазон от емоционални преживявания, които са предимно в негативния емоционален
регистър. Установяват се данни за тревожни преживявания, които са оказали негативен
5
ефект върху психо – емоционалното състояние. Инцидентът е възприет от ищеца, като
травмиращ, в резултат на което се наблюдава при него разстройство и промяна на
социалното и емоционално функциониране. при защита на заключението си, вещото лице
посочва, че е констатирал дисхармоничност в личността на ищеца. Самата личност се
характеризира като тревожна, емоционална, емоционално – лабилна, впечатлителна, което
обуславя и по-тежкото преживяване на травматичното събитие. Вещото лице дава
заключение, че за период от около 3-4 месеца нанесената психологична травма при ищеца е
отшумяла до известна степен, като той си е възстановил състоянието допреди инцидента, но
се наблюдават епизоди, при които неприятните спомени „оживяват“ и носят негативни
емоции.
Настоящият съдебен състав не кредитира заключението единствено в частта, с която
поради липса на медицинска документация по отношение на извършен от психиатър
преглед за депресивни състояния, се посочва, че не може да бъде установено изпадането в
такова състояние от въззиваемия. Макар извършената частна експертиза да не се ползва с
материална доказателствена сила относно констатациите на специалиста по психиатрия, то
видно от приложеното медицинско удостоверение се установява, че В. Н. е бил прегледан на
02.12.2021 г. от психиатър, като му е поставена диагноза тежък стрес с разстройства в
адаптацията – тревожно депресивно разстройство. Посочената диагноза няма обвързваща
доказателствена стойност, но опровергава заключението на СПЕ, че неосъществяването на
преглед от психиатър възпрепятства констатирането на обстоятелството дали обследваният
е изпаднал в депресивно състояние вследствие на травматичното увреждане.
С преимуществено значение в случая обаче е фактът, че такова състояние се доказва
от ангажираните чрез разпит на свидетелите Кр. П. Н.а и Г.Ив. Г. гласни доказателствени
средства. При преценка им съобразно правилото на чл. 172 от ГПК се достига до извод, че
същите са непосредствени, конкретни, последователни, логични, кореспондиращи с
останалите доказателства по делото, поради което следва да бъдат кредитирани.
От показанията на свидетелката Кр. Н.а – майка на ищеца се установява, че
началните дни след инцидента ищецът е изпаднал в депресивно състояние, обусловено от
очакванията му за оперативна интервенция с оглед провеждане на лечение. Едва след
предоставено второ мнение от друг медицински специалист, който отхвърлил
необходимостта от оперативно лечение ищецът се е успокоил. Говорил непрекъснато за
инцидента в един продължителен период до сваляне на гипса. След това той започнал да
осъществява рехабилитация и упражнения с цел да натовари крака. Майка му го е
подпомагала за период от около 4 месеца, докато започне стабилно да ходи. Излага, че в
началните моменти след инцидента се е налагало нейният съпруг и баща на ищеца да го
подпомага в ежедневното му обслужване. За период от около 4 месеца ищецът е отказвал да
напуска домът, в който живее, доколкото е изпитвал срам от това, че използва патерици за
предвижване. Правил го единствено и само с оглед осъществяване на медицински прегледи.
Допълнително фактор за депресия при ищеца е била и невъзможността му да се яви на
интервю за работа, съответно да приеме предложение за започване на такава от досегашен
негов работодател. Бил възпрепятстван да посещава концерти на любими свои музикални
групи, за които имал закупени билети.
От показанията на другата свидетелка Г.Ив. Г. – леля на ищеца се установява, че
последният след инцидента е бил с повишена тревожност, изпитвал е притеснения, което му
състояние е продължило за период от време около 4 месеца. През този период от време той
почти не излизал от жилището, в което живеел. Възможността за бъде подложен на
оперативно лечение допълнително го стресирала.
С оглед гореизложената фактическа установеност съдът приема, че все вследствие на
инцидента ищецът е изпаднал в депресивно състояние поради невъзможността си да се
обслужва сам и необходимостта да разчита на помощта на своите родители. Изпитал е силна
6
фрустрация и са настъпили стресогенни фактори, които се обективират във външни проявни
форми на чувство за тревожност, отдръпване от заобикалящата среда, подтиснато
настроение, нарушен сън, кошмари. В период продължил около 4 месеца същият се е
възстановявал както от настъпилите здравословни увреждания, които са го възпрепятствали
да поддържа обичайният си начин на живот. През него той е изгубил е социалните си
контакти, не е могъл да продължи да си търси работа, както и е бил лишен от възможността
да посещава музикални събития, за които е имал закупени билети. В конкретния случай
установените от СПЕ характеристики на личността на пострадалия - тревожна, емоционална
и лабилна са обусловили настъпването на неимуществени вреди с по-голям интезитет и
продължителност. Всичко гореизложено обосновава извод, че частичният иск е доказан в
предявения размер от 1250 лева, като несъстоятелни се явяват възраженията на въззивника,
че посоченият размер е прекомерен за обезщетяване на настъпилите морални вреди. По
същество оспорванията, че той е на стойност от 23 минимални работни заплати към датата
на настъпване на инцидента по същество касаят пълният размер на претенцията от 15 000
лева, която е предявена частично до стойността от 1250 лева, и не е предмет на разглеждане
в своята цялост в настоящото производство, поради което и съдът не е надлежно сезиран да
се произнесе по нейната основателност и доказаност.
Съгласно задължителните постановки на Тълкувателно решение № 1/2021 г. на
ОСГТК, при прилагане разпоредбата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД преценката на съда за размера на
справедливото обезщетение за неимуществени вреди от деликт не е ограничена от заявената
претенция, но той не може да се присъди сума, надхвърляща поисканата в петитума на
исковата молба.
Съобразно цитираната разпоредба обезщетението за вреди от непозволено увреждане
може да се намали, ако и самият пострадал е допринесъл за тяхното настъпване.
Съпричиняването на вредата изисква наличие на пряка причинна връзка между поведението
на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, но не и вина. Приносът на увредения -
обективен елемент от съпричиняването, може да се изрази в действие или бездействие, но
всякога поведението му трябва да е противоправно и да води до настъпване на вредоносния
резултат, като го обуславя в някаква степен.
В настоящия случай въззивникът не е доказал извършването на противоправно
действие от страна на пострадалия, с което да е допринесъл за настъпване на вредоносния
резултат. На първо място той не е ангажирал доказателства за твърдението си, че на мястото
на настъпване на инцидента е имало свободен тротоар, предназначен единствено за
придвижване на пешеходци, който не е бил зает от велосипедна алея. Нещо повече, самият
факт, че въззиваемият се е предвижвал по велоалея не обосновава становището му за
противоправност на неговите действия, тъй като не е съществувала забрана за предвижване
на пешеходци по същата. Това е така, защото Наредба за организацията и движението на
територията на община Варна, приета с Решение на Общински съвет Варна №1078-5 по
Протокол № 26 от 31.01.2018 г. се съдържа единствено задължение за велосипедистите да
осъществяват движение по уличните плата, а по тротоарите и в пешеходните зони – само
при наличие на велосипедни алеи или ленти, означение по съответния начин. Не е налице
обаче забрана за пешеходците да се придвижват по обозначените велосипедни алеи нито в
посочената наредба, нито в друг нормативен акт, уреждащ правилата за движение.
Напротив, предвидения в ППЗДвП знак „Г16“, обозначава задължителен път за
велосипедисти и пешеходци, но в правилника не е предвиден такъв, който да забранява
движението на пешеходци по велосипедните алеи, още по-малко въззивникът е доказал на
процесният участък да е имало поставен такъв.
Жалбоподателят не е ангажирал и доказателства за твърдението си, че участъкът, на
който е настъпил инцидента е бил добре осветен. Напротив единствените неопровергани
доказателствени средства за установяване на осветеността на мястото са събрани чрез
7
разпит на свидетелката Кр. Н.а. Същата е станала очевидец на мястото, на което
пострадалият е пропаднал в дупката, и от неопроверганите от доказателствения материал
по делото показания се установява, че в нощта на инцидента мястото е било неосветено до
такава степен, че първоначално трудно е забелязал и местоположението на сина. Само за
пълнота на обосновката следва да се посочи, че дори и да е бил осветен участъкът, то
гаранционно-обезпечителната отговорност на ответната община отново би следвало да се
ангажира в пълнота, тъй като единствено нейно е задължението да поддържа пътната
инфраструктура и тротоарите в състояние, което да не създава опасност за здравето и
живота на гражданите, а при наличието на опасни участъци незабавно да ги обозначи и
ремонтира в най-кратки срокове, което в настоящия случай не е извършила. От друга
страна, за пострадалия не е съществувало задължение да полага особена грижа при
придвижването си на тротоара, поради което при неволното му попадане в необезопасената
дупка не може да бъде налице противоправност, която да обуслови редуциране на
дължимото му обезщетение поради съпричиняване на основание чл. 51, ал. 2 от ЗЗД.
Императивната разпоредба на чл. 84, ал. 3 от ГПК предвижда, че при задължение от
непозволено увреждане длъжникът се смята в забава и без покана, поради което
дължимостта на мораторната лихва за забава настъпва от датата на деликта, която в
настоящия случай е 11.07.2021 г. Напълно несъстоятелни са доводите на въззивника, че
началният момент следва да бъде определен съгласно задължителните постановки на ТР №
3/2005 на на ОСГК на ВКС, тъй като същите касаят отговорността на държавата и общините
за вреди от незаконосъобразни административни актове, а не за настъпил деликт.
С оглед всичко гореизложено исковата претенция, заявена в частичен размер от 1250
лева се явява основателна и доказана, като претендираната сума подлежи на присъждане в
цялост, ведно със законната лихва от 11.07.2021 г. Поради пълното съвпадение в
решаващите изводи на двете съдебни инстанции, на основание чл. 272 от ГПК
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено като валидно, допустимо и
правилно.
Предвид изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК на репариране подлежат
сторените от въззиваемия съдебно-деловодни разноски за адвокатска защита в размер на
1312 лева.
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 93192 от 24.10.2022 г. постановено по гр.д.№
2933/2022 г. по описа на Районен съд – Варна.
ОСЪЖДА Община Варна. с административен адрес гр. Варна, бул. Осми Приморски
полк №43, представлявана от Иван Портних в качеството му на Кмет да заплати на В. Н.
Н., ЕГН ********** от гр. Варна, ************* сумата от 1312 лева, представляваща
сторените във въззивното производство съдебно-деловодни разноски.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
8
2._______________________
9