Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 04.02.2020 г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на шестнадесети
октомври през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я: РОСИ МИХАЙЛОВА
при
секретаря Юлия Асенова, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 14990 по описа за
2018 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 и сл. ГПК.
С решение от 16.07.2018 год. постановено по гр.дело № 12093/2018 г. на СРС, І Г.О., 40 състав, е признато за
установено по иск с правна квалификация чл.415, във вр. с чл.124, ал.1 от ГПК,
във вр. с чл.79 от ЗЗД, във вр. чл.538, ал.1 от ТЗ, предявен от Е.Т.В., ЕГН **********,
с адрес: ***, съдебен адрес:***, партер, чрез пълномощника адв.Х.В., срещу С.Г.М.,
ЕГН **********, с адрес: ***, че С.Г.М., ЕГН **********, с адрес: ***, дължи на
Е.Т.В., сумата от 1000 евро по запис на заповед, издаден на 21.12.2013 г., с
падеж на 25.12.2014 г., ведно със законната лихва за периода от 07.07.2016 г.
до изплащане на вземането, за което е издадена заповед за незабавно изпълнение
по ч.гр.дело № 37312/2016 г. по описа на СРС, 40 състав. С решението на съда е
осъдена на основание чл.78, ал.1 от ГПК, С.Г.М., ЕГН **********, с адрес: ***,
да заплати на Е.Т.В., ЕГН **********, с адрес: ***, съдебен адрес:***, партер,
чрез пълномощника адв.Х.В., разноски по делото в размер на 489,19 лева, както и
разноски в заповедното производство в размер на 439,12 лева.
Срещу решението на СРС, 40 с-в е постъпила въззивна жалба от С.Г.М., подадена чрез пълномощника адв.М.М., с искане същото да бъде отменено изцяло, и вместо него
да бъде постановено решение, с което да бъде отхвърлен предявения иск. В
жалбата се излагат доводи, че решението е неправилно и незаконосъобразно, като постановено в нарушение на материалноправните и процесуалноправните
разпоредби на закона. Претендира
присъждане на направени разноски по делото.
Въззиваемата
страна- ищец Е.Т.В., чрез пълномощника си адв.Х.В. оспорва жалбата, по
съображения подробно изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263,
ал.1 от ГПК. Моли жалбата като неоснователна да бъде отхвърлена, а
първоинстанционното решение -потвърдено, като правилно и законосъобразно.
Претендира присъждане на направени разноски по делото.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по
чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.
Разгледана по същество въззивната жалба
е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно
чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението,
по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не
е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми.
Решението е и правилно, като на
основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС,
обосноваващи окончателен извод за основателност на предявения от ищеца Е.Т.В.
срещу ответницата С.Г.М. чл.422 от ГПК вр. чл.124, ал.1 от ГПК вр. чл.415 от ГПК във вр. с чл.535 от ТЗ, за признаване за установено, че С. Г.М. дължи на ищеца сумата
от 1000 евро по запис на заповед, издаден на 21.12.2013 г., с падеж на
25.12.2014 г., ведно със законната лихва за периода от 07.07.2016 г. до
изплащане на вземането, за което е издадена заповед за незабавно изпълнение по
ч.гр.дело № 37312/2016 г. по описа на СРС, 40 състав. При правилно
разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и
изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като
е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по
делото и съобразно приложимия материален закон, поради което
съдът следва да разгледа доводите на жалбоподателя във връзка с неговата
правилност. Фактическите
и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в
атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Изводите на съда са обосновани с оглед данните по делото. Доводите в
жалбата са общи, а по същество са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените
във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:
В настоящия случай ищецът основава вземането си срещу ответницата на основание
менителничен ефект - процесния запис
на заповед,
издаден на 21.12.2013 г., с падеж на 25.12.2014 год. Записът на заповед е едностранна, абстрактна правна сделка, при която
издателят безусловно обещава на поемателя да заплати определена сума пари.
Записът на заповед е ценна книга, материализираща права и доказателство за
вземането. Вземането по запис на заповед произтича от абстрактна сделка, на
която основанието е извън съдържанието на документа. Съдът приема, че основанието
за издаване на запис на заповед не е елемент от съдържанието на волеизявлението
за плащане. Документ, който съдържа посочените в разпоредбата на чл.535 от ТЗ
реквизити представлява запис на заповед и е годен да породи задължението по
него. И обратно- съгласно разпоредбата на чл.536, ал.1 от ТЗ не е "запис
на заповед" документ, който не съдържа всички реквизити изрично посочени в
чл.535 от ТЗ. Допустимите изключения от правилото на чл.536, ал.1 от ТЗ са
посочени изрично и изчерпателно в ал.2-4 на същата законова разпоредба. Предвид
естеството на предявения иск /по реда на чл.422 от ГПК/ и посоченото от ищеца в
заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл.417 от ГПК основание
за възникване на вземането му /менителнично задължение по процесния запис на
заповед/, съдът е длъжен служебно да прецени наличието на всички задължителни
съгласно закона реквизити на процесния запис на заповед. Съдът приема, че
процесния запис на заповед, на който ищецът основава вземането си е редовен от
външна страна и удостоверява подлежащо на изпълнение вземане.
Съгласно задължителните
разяснения дадени в т.17 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 год. по
т.дело № 4/ 2014 год. на ОСГТК на ВКС, предмет на делото при предявен установителен иск по реда
на чл.422,
ал.1 от ГПК в хипотезата на издадена заповед за изпълнение по чл.417, т.9 от ГПК е съществуване на вземането, основано на записа на
заповед.
При въведени от страните твърдения или възражения,
основани на конкретно каузално правоотношение, по повод или във връзка с което
е издаден записът на заповед, на изследване подлежи и каузалното
правоотношение.
От друга страна съдът приема, че в производството по
установителния иск, предявен по реда на чл.422, ал.1 от ГПК, ищецът - кредитор доказва вземането си, основано на
менителничния ефект - съществуването на редовен от външна страна запис на
заповед, подлежащ на изпълнение. При въведени твърдения или възражения,
основани на конкретно каузално правоотношение, по повод или във връзка с което
е издаден записът на заповед, всяка от страните доказва фактите, на които са
основани твърденията и възраженията и са обуславящи за претендираното,
съответно отричаното право - за съществуването, респективно несъществуването на вземането по записа на заповед.
На следващо място съдът приема, че записът на
заповед е абстрактна сделка и за разлика от каузалната сделка не съдържа
основание с оглед действителността му, поради което от съдържанието на
процесния запис на заповед не би могло да се установи основанието за неговото
издаване. В настоящия случай съдът приема, че е доказано по делото наличие на
каузално правоотношение, от което произтича вземането на ищеца по записа на
заповед. Процесният запис на заповед е издаден, като обезпечение на друга
сключена каузална сделка – договор за паричен заем. Обосновано с оглед
събраните по делото доказателства, първоинстанционният съд е приел за
установено, че между Е.Т.В. и С.Г.М. е сключен на 14.12.2013 год. договор за паричен заем, в
който изрично е уговорено, че изпълнението по него се обезпечава от заемателя/ С.Г.М./,
чрез издаването на запис на заповед. Следователно каузалното отношение, по
повод на което, респективно за обезпечаване на което е издаден записът на
заповед е договор за паричен заем.
На
следващо място, съдът приема, с оглед разпоредбата на чл.2, ал.3 от договора за
паричен заем от 14.12.2013 год., че с подписването на същия заемателят/ т.е. С.Г.М./
е удостоверила обстоятелството, че е получила от заемодателя заемната сума в
размер на 6000 евро. С оглед на което предоставената в заем сума е подлежала на
връщане от страна на ответницата. С оглед обстоятелството, че договорът за заем
е реален, същият се счита за сключен с предаване на уговорената сума и след
като в случая безспорно е доказан по делото факта на предоставяне на процесната
сума на ответницата, следователно се налага правния извод, че сключения договор
за заем от 14.12.2013 год. е породил валидно правно действие. В тази връзка,
съдът приема за установено обстоятелството, че е налице валидно парично вземане
на ищеца спрямо ответницата, което се основава на посоченото каузално
правоотношение- договор за заем от 14.12.2013 год. Следователно процесният
запис на заповед, издаден за обезпечаване на възникналото каузално отношение- сключен договор за заем, удостоверява
валидно и изискуемо вземане на ищеца спрямо ответницата за заплащане на
процесната сума в размер на 1000 евро по ценната книга.
По изложените по-горе съображения,
настоящият въззивен състав приема, че възражението на издателя на записа на
заповед за недължимост на процесната сума е неоснователно и недоказано.
Процесният запис на заповед е редовен от външна страна и удостоверява подлежащо
на изпълнение вземане. Безспорно установено е по делото обстоятелството, че
записът на заповед обезпечава изпълнението на задължението на ответницата за
връщане на предоставен заем. С оглед на което предявения иск с правно основание чл.422 от ГПК вр. чл.124,
ал.1 от ГПК, вр. чл.415 от ГПК, във вр. с чл.535 от ТЗ за установяване на
съществуването на вземането в размер на сумата от 1000 евро се явява изцяло основателен и като такъв правилно е бил уважен от първоинстанционния съд.
С оглед на така изложените съображения и
поради съвпадане на приетите от двете инстанции изводи, въззивната жалба, като
неоснователна следва да бъде оставена без уважение, а обжалваното с нея решение,
като правилно и законосъобразно, следва да бъде потвърдено изцяло на основание
чл.271, ал.1 от ГПК.
При
този изход на спора на въззивника-ответник не се следват разноски настоящата
инстанция. На основание чл.273 от ГПК във вр. с чл.78, ал.1 от ГПК на
въззиваемата страна- ищец следва да се присъдят своевременно поисканите
разноски за въззивното производство, представляващи уговорено и заплатено адвокатско
възнаграждение в размер на сумата от 200 лева по договор за правна помощ с
пълномощно от 11.10.2019 год.
Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение от 16.07.2018 год. постановено по гр.дело № 12093/2018 г. на СРС, І Г.О., 40 състав.
ОСЪЖДА
С.Г.М., ЕГН **********,
с адрес: ***, да заплати на Е.Т.В., ЕГН **********, с адрес: ***, на основание чл.78, ал.1 от ГПК във вр. с чл.273 от ГПК, сумата
от 200 лв. /двеста лева/, представляваща
направените пред въззивната инстанция разноски /адв.възнаграждение/.
РЕШЕНИЕТО
е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по арг. на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.