Р Е Ш Е Н И Е
град София, 08.09.2022 година
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в
публично съдебно заседание на девети юни през две хиляди двадесет и втора
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Н. ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ:
ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.: ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря ЦВЕТЕЛИНА
ПЕЦЕВА и с участието на прокурор ...………. като разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА
въз.гр.дело №3453 по описа за 2021 година и за да се
произнесе след съвещание, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С
решение №20249207 от
11.11.2020г.,
постановено по гр.дело №57372/2019г. по описа на СРС, І Г.О., 157-ми състав, са
отхвърлени предявените от Н.Х.Н., с ЕГН **********, и Б.Г.Н., с ЕГН **********, срещу Н.В.К. искове
с правно основание чл.108 от ЗС във вр. с чл.55 от ЗС за
осъждане на ответника да
предаде ползването на сервитут за ползване на водоизточник – кладенец, изграден
от 21 броя стоманено бетонни пръстени, с дълбочина 20 метра за питейни нужди и
поливане чрез монофазна водна помпа, захранвана с електрическа енергия, в имот,
представляващ парцел XVІІІ - 214, кв.23 по плана на с.Волуяк от 1965г., уреден по силата на договор, сключен през
1992г..
Постъпила
е въззивна жалба от ищците - Н.Х.Н., с ЕГН **********, и Б.Г.Н., с ЕГН **********, чрез адв.Б.Р. и Л.Л.,
с която се
обжалва изцяло решение №20249207 от 11.11.2020г., постановено по гр.дело
№57372/2019г. по описа на СРС, І Г.О., 157-ми състав, като са инвокирани
подробни доводи за неправилност, необоснованост и незаконосъобразност на съдебното
решение, като постановено в противоречие на материалния закон и събраните по
делото доказателства. Поддържа се, че неправилно СРС е приел, че сключеният
между страните договор през 1992г., съдържащ уговорка, покриваща съдържанието
на сервитутно право, различно от посоченото в закона, има единствено
облигационно действие между страните и не е противопоставим на новия собственик
на имота, който не е длъжен да търпи създаденото положение, съответно да
осигури достъп до водоизточника, на който е собственик. Твърди се, че от
доказателствата по делото се установява, че през 1992г. е бил сключен договор,
в който е посочено, че кладенецът от момента на изграждането му до настоящия
момент се ползва общо за питейни нужди и поливане на трите обслужващи парцели
ХVІІІ-214, ІІ-214 и ІХ в кв.23 по плана на с.Волуяк от 1965г., като е уговорено
изрично в т.4, че собственикът на парцел ХVІІІ – 214 заявява съгласие
ползването на кладенеца да продължи при
досегашните условия, както и се задължава да осигури достъп на ползващите
кладенеца. В тази връзка се поддържа, че с цитирания договор от 1992г. в полза
на ищците е учредено право на ползване върху изградения с общ труд и средства
кладенец, както и сервитутно право на преминаване. Твърди се още, че с прехвърляне на собствеността преминава и сервитутното
право, като
новият собственик на служещия имот е длъжен да се съобразява с това положение, като в
разглеждания случай това е ответникът по делото, който на основание договор за
покупко-продажба, оформен с нотариален акт за продажба №35, том ІІІ, рег.№2534,
дело 411/31.05.2000г. е придобил парцел ХVІІІ – 214 в кв.23 по плана на с.Волуяк от
1965г., в който се намира процесния кладенец, предвид
на което основателна е претенция да бъде осъден да предаде ползването
на сервитут за ползване на водоизточник – процесния кладенец и предявените
искове се явяват основателни и доказани и като такива следва да бъдат уважени. Молят съда да постанови съдебен акт, с който
да отмени изцяло обжалваното съдебно решение и уважи предявените искове с
правно основание чл.108 от ЗС във вр. с чл.55 от ЗС. Претендират присъждане на
разноски за двете съдебни инстанции. Представят списък по чл.80 от ГПК.
Въззиваемата
страна - Н.В.К., чрез процесуален представител адв.Е.Б., депозира писмен
отговор, в който изразява становище относно неоснователността на постъпилата
въззивна жалба. Посочва се, че обжалваното решение е постановено в съответствие
със събраните по делото доказателства и при анализиране на релевантни по делото
факти и обстоятелства и при правилно прилагане на материалния закон. По
изложените съображения моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди обжалваното
съдебно решение като правилно и законосъобразно. Прави възражение по реда на
чл.78, ал.5 от ГПК досежно размера на претендираните от въззивниците разноски
за адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция.
Предявени
са при условията на субективно съединяване от Н.Х.Н., с ЕГН **********, и Б.Г.Н., с ЕГН **********, срещу Н.В.К. искове
с правно основание чл.108 от ЗС във вр. с чл.55 от ЗС.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена
подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани
доказателства по смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят
установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в
мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните
в първата инстанция доказателства, от които се установяват релевантните за
спора факти и обстоятелства.
Предвид
възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка,
съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивната жалба е допустима -
подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса
срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване,
поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно
чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението,
по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение
е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на
императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща
към мотивите изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за неоснователност
на предявените от ищците - Н.Х.Н., с ЕГН **********,
и Б.Г.Н., с ЕГН **********, срещу
ответника - Н.В.К. искове с правно основание чл.108 от ЗС във вр. с чл.55 от ЗС.
Първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото
доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени
обстоятелства по делото и съобразно
приложимия материален закон, обосновал е правилен краен извод, че
ищците не са носители на
ограничено вещно право – сервитутно право за ползване на водоизточник –
кладенец, изграден в чужд имот - ХVІІІ – 214 в кв.23 по плана на с.Волуяк от
1965г., поради което предявените искове са неоснователни и следва да бъдат
отхвърлени. Настоящият съдебен състав
споделя мотивите на първоинстанционния съд, които са законосъобразни,
постановени при правилно тълкуване на материалния закон и на основание чл.272 ГПК изцяло препраща към тях. Доводите в жалбата са изцяло
неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да
се добави и следното:
В
конкретната хипотеза с оглед твърденията, изложени в исковата молба и съответно
поддържани във въззивната жалба, съдът приема, че ищците доколкото твърдят, че
им е учредено вещно право на ползване върху изграден с общ труд и средства кладенец, намиращ се в
парцел ХVІІІ – 214 в кв.23 по плана на с.Волуяк от 1965г., собственост на
ответника /придобит от последния на основание
договор за покупко-продажба, оформен с нотариален акт за продажба №35, том ІІІ,
рег.№2534, дело 411/31.05.2000г./, имат право и интерес да предявят осъдителни искове за
защита на твърдяното от тях право по реда на чл.108 от ЗС във вр. с чл.55 от ЗС, който
извод се обосновава с оглед разпоредбата на чл.111 от ЗС /предвиждаща, че разпоредбите относно
недвижимите имоти се прилагат и спрямо вещните права върху такива имоти, ако
законът не постановява друго/. Освен това в закона липсва текст, който да
ограничава т.нар. "гол собственик" да предявява исковете за защита на
своето вещно право. Следователно въззивният съд приема, че предявените
искове са допустими, по същество неоснователни.
В разглеждания
случай спорният между страните въпрос се свежда до това дали ищците имат валидно правно основание
да упражняват
фактическа власт, респективно да ползват построения в имота на ответника
водоизточник – кладенец, както и дали притежават валидно учредено ограничено вещно
право – сервитутно право, противопоставимо на ответника, позволяващо им да
преминават в имота му.
Въззивният съд
счита, че противно на поддържаните оплаквания във въззивната жалба от анализа
на събраните по делото доказателства не се установява обстоятелството, че с договор, сключен на 22.07.1992г., между ищеца - Н.Х.Н., праводателя на ответника и трето неучастващо по делото лице, е
учредено в полза на ищците вещно право на ползване върху изграден с общ
труд и средства кладенец, находящ се в парцел ХVІІІ – 214 в кв.23 по плана на
с.Волуяк от 1965г., както и че в същия договор постигнатата уговорка в т.4, че
собственикът на парцел ХVІІІ – 214 се задължава да осигурява достъп до кладенеца представлява уговорка за учредяване на сервитут за ползване на
водоизточник – кладенец. С оглед съдържанието на сключения договор от 22.07.1992г. при действието на общата разпоредба
на чл.55 ЗС /която норма намира приложение и
относно начините на придобиване на ограничени вещни права/ и при
липсата на друга законова регламентация, уговореното между
тогавашните (към 1992г.) собственици на трите
съседни имота за общо ползване на изграден с общ труд и средства кладенец, находящ се в
парцел ХVІІІ – 214 в кв.23 по плана на с.Волуяк от 1965г. не представлява правна сделка за учредяване на вещни права, а сочи на признание за съществуването на
едно фактическо положение, т.е. състояние на търпимост. Договорът като
правопораждащият юридически факт на вещното право на ползване подлежи на вписване в имотния регистър.
В
случая със сключения
договор от 22.07.1992г. не е спазена формата за учредяване на ограничени вещни
права върху процесния кладенец доколкото липсват данни същият да е вписан в
службата по вписванията, поради което не е налице и валидно възникнало в полза
на ищците ограничено вещно право на ползване върху процесния кладенец.
На следващо място съдът счита, че
уговореното в т.4 в сключения договор от 22.07.1992г., че собственикът на
парцел ХVІІІ – 214 се
задължава да осигурява достъп до кладенеца не представлява уговорка за учредяване в полза на ищците на сервитут за ползване на водоизточник – кладенец. Сервитутните
права като вид ограничени вещни права, каквото е и правото на преминаване, са numerus
clausus, т.е. за да е допустимо тяхно съществуване следва да са изрично
предвидени от закона, т.е. същите могат да се придобиват и защитават единствено по предвидените в
действащото законодателство способи. Следователно, валидно могат да се учредят
само такива видове сервитути, които са посочени от закона и с такова
съдържание, което е предвидено от закона. Възприетият от законодателя принцип
на изчерпатеност на сервитутните права има за цел да създаде яснота, относно
вещните тежести, които могат да бъдат наложени и да избегне създаването на
различни по съдържание абсолютни права, противопоставими на всички, единствено
по силата на един относителен акт, с което по същество би се стигнало до
обременяване на един имот с множество ограничени вещни права. В случая напълно се споделя
обоснования краен извод на СРС, че към 1992г. липсва законова регламентация за уреждане на договорен сервитут за ползане на
водоизточник, като изложените
в тази насока правни аргументи от първостепенния съд са правилни и
законосъобразни, съобразени изцяло с действащите към релевантния период
нормативни актове, поради което при липсата на конкретни оплаквания във
въззивната жалба в тази насока настоящият състав препраща към тях, без да
излага собствени мотиви. Следователно,
сключеният между страните договор от 22.07.1992г., с уговорка, покриваща съдържание на сервитутно право, различно от
посоченото в закона, няма вещен ефект спрямо страните по него, със същият не се учредява
сервитутно право на преминаване през чуждия имот, а поражда единствено облигационно действие между тях. Това облигационнно действие е непротивопоставимо на
новия собственик на имота – в случая ответника по делото, поради което същият не е длъжен да търпи създаденото положение,
съответно да осигури достъп до водоизточника, намиращ се в имота му и на който е собственик, съгласно чл.24 от Закон за
водите.
По горните съображения се налага единственият правилен
извод, че ищците с допустимите в закона доказателствени средства не са доказват
активната си легитимация по
предявените от тях ревандикационни искове срещу ответника относно процесния кладенец. Предявените искове с правно основание
чл.108 от ЗС във връзка с чл.55 от ЗС са неоснователни и като такива следва да
бъдат отхвърлени. Първоинстанционният съд е достигнал до същия краен извод в атакуваното
решение, което е правилно и законосъобразно и като такова следва да бъде потвърдено
на основание чл.271 от ГПК.
При този изход на спора
разноски за въззивното производство се следват на въззиваемия, който обаче няма заявена в този смисъл
претенция, поради което съдът не следва да се произнася в тази насока.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №20249207 от
11.11.2020г.,
постановено по гр.дело №57372/2019г. по описа на СРС, І Г.О., 157-ми състав.
РЕШЕНИЕТО подлежи
на обжалване пред ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД в едномесечен срок от съобщението до
страните, че е постановено.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:
ЧЛЕНОВЕ
: 1./
2./