№ 379
гр. София, 07.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 5-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично
заседание на седемнадесети май през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Женя Димитрова
Членове:Величка Борилова
Зорница Гладилова
при участието на секретаря Ива Андр. Иванова
като разгледа докладваното от Величка Борилова Въззивно търговско дело
№ 20221001000229 по описа за 2022 година
взе предвид следното:
Въззивното производството е образувано по жалба на „Телесофт Консултинг“ООД,
чрез адв.Т.М. от САК насочена против Решение № 260811/20.05.2021 г., постановено по т.д.
№ 694/2019 г. по описа на Софийски градски съд, ТО, с която е уважен предявеният против
въззивното дружеството осъдителен иск с правно основание чл.430, ал.1 ТЗ от „Прокредит
Банк /България/“ЕАД за заплащане на сумата от 55 000 евро, представляваща частичен иск -
част от усвоен кредит по договор за овърдрафт № 904-1048016/25.08.2014 г., ведно със
законната лихва върху това вземане, считано от 10.09.2019 г. до окончателното й заплащане
и са присъдени сторените по делото разноски.
В жалбата се поддържа неправилност на обжалваното решение, като постановено при
съществени нарушения на съдопроизводствените правила, изразяващи се в едностранчива и
превратна преценка на приобщените по делото доказателства и недопускане на
своевременно формулирани от въззивника и относими към предмета на спора доказателства,
както и за постановяването му в противоречие с материалния закон – ТЗ и ЗЗД, вкл. за
необоснованост.
Поддържа се и че първоинстанционният съд допуснал и нарушение във връзка с
доклада по делото, който бил непълен и неточен, защото не дал указания на въззивника-
ответник, че следва да докаже факта, че съществуват плащания по главницата, а отделно от
това оставил без уважение формулираните за установяване на този факт доказателствени
искания от тази страна в процеса.
В отговора по въззивната жалба насрещната страна оспорва наведените в нея доводи
и поддържа правилност на решението на СГС.
Пред настоящата инстанция не е допуснато събирането на нови доказателства.
1
Предмет на въззивното производство е и определение № 265723/21.12.2021 г., с което
по реда на чл.248 ГПК първоинстанционният съд е оставил без уважение искането на
въззивното дружество за изменение на постановеното по делото решение в частта му
относно разноските.
Срещу същото е подадена жалба от „Телесофт Консултинг“ООД с твърдения за
неправилност и се иска отмяната му, а по съществото на спора – присъждане на поисканите
разноски, сторени пред СГС, в негова полза.
В отговора по тази жалба насрещната страна е изложила доводи за неоснователността
й.
Софийският апелативен съд в решаващия състав, в изпълнение на правомощията си
по чл.269 ГПК след като извърши служебна проверка за валидност и допустимост на
първоинстанционното решение и прецени доводите на страните и събраните по делото
доказателства, съобразявайки основанията за неправилност срещу първоинстанционния
съдебен акт, посочени във въззивната жалба, приема следното:
Обжалваното решение на СГС е валидно и допустимо, като постановено от надлежен
съдебен състав, в рамките на неговата правораздавателна власт и в съответната форма, по
редовно предявени искове.
Разгледани по същество оплакванията за неправилност на същото настоящата
инстанция намира за неоснователни.
Предвид формулираните оплаквания във въззивната жалба, които могат да бъдат
обобщени като такива за допуснати нарушения на процесуалните правила, изразяващи се в:
1/непълен доклад и ограничаване правото на страната да ангажира доказателства да
установявате на твърдени от нея факти, вкл. – недопускане разглеждането по същество на
въведеното възражение за прихващане и едностранна и превратна преценка на приобщените
по делото доказателства и 2/ материално – правни нарушения, изразяващи се в неуважаване
на възражението за прихващане, неправилно приложение на материалния закон в нормите
му на чл.430, ал.1 ТЗ и чл.6 от Закона за мерките и действията по време на извънредно
положение /ЗМДВИП/, въззивната инстанция приема, че в останалата му част изводите на
първоинстанционния съд са възприети като правилни от страните по делото, вкл. въззивника
и в настоящето производство, като ограничен от посоченото в жалбата /арг. от чл.269,
изр.второ ГПК/решаващият състав дължи произнасяне единствено по тези оплаквания за
неправилност.
Последното, защото въззивният съд не е ограничен от оплакванията в жалбата
единствено когато служебно проверява допустимостта на въззивното производство,
валидността на цялото първоинстанционно решение и неговата допустимост в обжалваната
част, а правилността в случаите, когато това се следва от разпореденото в закон с оглед вида
или характера на заявеното искане, както и за точното приложение на императивните
материалноправни норми и за правната квалификация на спора /арг. от т.1 от ТР №
1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС/.
Във всички останали случаи, въззивният съд е обвързан от обективните и субективни
предели на въззивната жалба и изложените в нея конкретни оплаквания, като не може да ги
заменя, нито да въвежда нови факти и обстоятелства в предмета на иска и в предмета на
въззивното производство.
Във връзка с изложеното в процесния казус следва да се подчертае, че не са налице
основания за служебна проверка правилността на обжалваното решение, доколкото правната
квалификация на предявените и разгледани искове е правилно определена и решаващият
състав не констатира да е налице неправилно приложение на императивна правна норма.
Следователно и въззивната инстанция е ограничена в извършване на проверката си за
правилност на обжалваното решение единствено от формулираните оплаквания в тази
насока от въззивника, при преценка на които взе предвид следното:
СГС е бил сезиран с предявени при условието на обективно кумулативно
съединяване осъдителен иск с правно основание чл.430, ал.1 ТЗ от „ПроКредит Банк
България“ЕАД против „Телесофт консултинг“ООД.
2
Твърдяло се е в обстоятелствената част на исковата молба, че страните по делото били
обвързани от договор за овърдрафт № 904-1048016/25.08.2014 г. при установените в него
права и задължения за страните. С него бил предоставен първоначално лимит от 50 000 евро
от кредитора на кредитополучателя, с краен падеж – 09.09.2016 г. С анекс от 24.11.2014 г.
размерът на отпуснатия кредит бил увеличен на 100 00 евро, а с друг ог 24.09.2015 г. – на
150 000 евро, като останалите клаузи на договора не били променени.
Приложими към договора били освен изричните съглашения в него и Общите условия
/ОУ/ на банката.
Според чл.7.2 от договора кредитополучателят се задължил да поддържа по сметките
си в банката кредитор оборот, свързан с осъществяваната от него търговска дейност в
размер, не по-малък от 50 000 евро месечно, изчислени средномесечно на шестмесечна база.
Ответното дружество изпълнявало това свое задължение до началото на 2018 г.,
когато оборотите му рязко спаднали, като за цялата година оборотът му бил 56 960 лв.
Поради това банката се възползвала от правото си по чл.7.1, във вр. с чл.7.2 от
договора и т.28 и т.29 от ОУ и едностранно променила договорните условия, като
трансформирала договора от такъв в договор на вноски, при уговорените между страните
условия.
За така взетото решение от кредитния съвет на банката на кредитополучателя било
изпратено писмо-уведомление в системата интернет банкиране на 27.11.2018 г.
След получаване на уведомлението за трансформиране на кредита в такъв на вноски и
погасителния план към него, ответното дружество заплатило една вноска, с падеж
01.01.2019 г. Т.к. следващите се три вноски, съответно с падеж 01.02., 01.03. и 01.04.2019 г.
на били платени, ищцовата банка обявила кредита за предсрочно изискумем, упражнявайки
правата си по чл.30 от ОУ, като това обстоятелство станало известно на ответника с
връчването на исковата молба.
По изложените съображения е поискано от съда да постанови решение, с което да
осъди ответника да заплати на банката-кредитор сумата от 55 000 евро, като част от
главница от общо 135 086,72 евро, дължима по договор за овърдрафт № 904-
1048016/25.08.2014 г., ведно със законната лих ва върху тази сума, считано от датата на
предявяване на исковата молба до окончателното й изплащане.
В допълнителната искова молба не са изложени твърдения и правни доводи, различни
от изложените.
В отговора по исковата молба и допълнителния такъв ответното дружество е оспорило
предявените искове по основание.
Не е оспорило фактическото твърдение на ищеца, че страните са били обвързани от
договор за овърдрафт № 904-1048016/25.08.2014 г., при уговорените в него права и
задължения.
Оспорило е обаче твърденията, че страните са били обвързани надлежно от договор за
кредит на вноски и е поддържало от своя страна, че противно на твърденията на ищеца не са
били налице основанията за трансформиране на първоначалния договор за овърдрафт в
такъв на вноски.
Оспорило е и твърденията, че е надлежно уведомено за едностранното решение на
банката за трансформирането на кредита от такъв за овърдрафт в кредит на вноски и е
поддържало, че това не е сторено.
Поддържано е също, че писмен договор за предоставяне на кредит и издължаването
му на вноски не е бил сключван/подписван между страните и в този смисъл твърди, че
договорът за кредит на вноски е нищожен, поради липса на съгласие.
Въвело е възражение за недействителност на клаузата за промяна на лихвения
процент в първоначалния договор.
Оспорило е и твърденията, че ищецът е упражнил надлежно правото си да обяви
кредита за предсрочно изискуем.
Оспорило е и че заемните суми са били предадени реално.
3
Оспорило е твърдението, че е заплатил първата от дължимите се вноски по
трансформиран договор за кредит на вноски с падеж 01.01.2019 г. и е поддържал, че ищецът
служебно е събрал сумата, при липса на основание за това.
Оспорило е предявените искове и по размер.
Анализът на становищата на страните във връзка с приобщените по делото
доказателства предпоставят, че страните не са спорили по установения и от ангажираните
пред първоинстанционния съд писмени доказателства факт, че са се обвързали валидно от
договор за овърдрафт № 904-1048016/25.08.2014 г.
Видно от съдържанието на същия, банката-кредитор е предоставила на въззивното
дружество, като кредитополучател кредит овърдрафт в размер и при условията, посочени в
договора. Предоставеният кредит е уговорен като такъв в размер на 50 000 евро с цел -
плащане на задължения към доставчици. Изрично е конкретизирано, че сумата по кредита се
предоставя по конкретно посочена разплащателна сметка на кредитополучателя, като
средствата по него се усвояват многократно при условията на т.5 от договора, а именно: 1/ в
рамките на срока на договора /от 09.09.2014 г. до 09.09.2016 г./ кредитополучателят се
задължава да усвоява и погасява суми до максимално разрешения размер, като
постъпленията по разплащателната сметка автоматично погасяват съответната част от
овърдрафта; 2/ при неизпълнение на ангажимента за многократно ползване на овърдрафта
и/или при настъпили или вероятност да настъпят неблагоприятни промени във финансовото
състояние или правния статут на кредитополучателя, банката има право по всяко време да
намали размера на предоставената сума или да прекрати ползването на овърдрафта, или
едностранно да преустанови усвояване на средствата от овърдрафта и да трансформира
усвоената сума в анюитетен кредит. В този случай кредитополучателят се задължава да
погаси всички усвоени суми и дължими лихви в предоставения от банката срок.
Отделно от изложеното в т.7.2 от договора е уговорено задължение за
кредитополучателя да поддържа по сметките си в банката оборот, свързан с
осъществяваната от него търговска дейност, в размер не по-малък от 50 000 евро месечно ,
изчислени на шестмесечна база.
Във връзка с нея в предходната разпоредба - т. 7.1., е уговорено правото на банката,
след извършване на финансов мониторинг съгласно ОУ за кредитиране, да вземе решение за
преобразуване на овърдрафта в кредит на вноски за срок до 36 месеца при лихва
шестмесечния EURIBOR плюс 5,5 пункта надбавка, но не по-малко от 6 % и такса
управление в размер на 0,50 %.
В т.6 е уговорено също, че неразделна част от договора са Общите условия /ОУ/ за
платежни услуги и Тарифата за ФЛ/ЮЛ на „ПроКредит Банк България“ЕАД, с които
кредитополучателят се е запознал при предоставянето им към момента на сключване на
договора в предвидената от закона писмена форма, предвид наличната им публикация на
интернет страницата на банката.
Доколкото не е спорно, че действащите и приложими към процесния договор ОУ на
банката са представените по делото, съдържанието им установява /т.28/, че в нея, както и в
самия договор, е предвидено правомощие за банката да осъществява финансов мониторинг
минимум веднъж на всеки дванадесет месечен период, считано от датата на подписване на
договора с цел да провери стабилността на финансовото състояние
на кредитополучателя/солидарния длъжник и изпълнението на условията по договора.
Според съглашението в т. 30 от ОУ банката има право едностранно да обяви
вземането си за предсрочно изискуемо когато кредитополучателят/солидарният длъжник не
изпълни което и да е друго задължение или наруши което и да е от условията по договора за
кредит.
С нормата на т. 42 от ОУ е установено, че всички уведомления, покани, писма до
кредитополучателя се изпращат по електронна поща, с писмо с обратна разписка или чрез
уведомление в системата за интернет банкиране Пробанкинг.
Служебно извършената справка в ТР при АВП от решаващия състав по партидата на
дружеството кредитополучател установи, че към датата на сключване на договора –
25.08.2014 г., същото се е представлявало от управителя Е. У., който се е задължил и като
4
солидарен длъжник по същия договор.
Именно той е положил и подпис за кредитополучателя в самия договор.
Доколкото въззивникът не е оспорил гореустановения факт, вкл. не е твърдял, нито
ангажирал доказателства в насока, че при сключването на договора кредитополучателят,
чрез законния си представител, не е изразил правновалидна воля за обвързването му с него,
несъстоятелни се явяват твърденията му, че договорът е недействителен, поради липса на
съгласие.
Горните изводи се отнасят и до последващите писмени съглашения – анекси,
сключени между същите страни, с които са договорени промени на част от клаузите на
обвързващия ги първоначално договор.
Така с анекс от 24.11.2014 г. страните са се съгласили за увеличение на разрешения
лимит до размер на 100 000 евро, като по повод на последното кредитополучателят се е
задължил да поддържа по сметките си при банката оборот, свързан с осъществяваната от
него търговска дейност в размер не по-малък от 100 000 евро месечно, изчислени на
шестмесечна база.
С анекс от 24.09.2015 г. е постигнато съглашение за увеличаване на разрешения
лимит на 150 000 евро, а с анекс от 29.08.2016 г. е договорено срокът за ползване на така
договорени кредит да се поднови, считано от 09.09.2016 г. до 09.09.2019 г.
Според представеният протокол от кредитен съвет /л.16 от първоинстанционното
дело/ на 21.11.2018 г. същият взел решение цялата сума на овърдрафта в размер на 150 000
евро да се трансформира в кредит на вноски за срок от 36 месеца.
В протокола не са посочени имена на членовете на този съвет, качеството, в което те
участват в него, вкл. не са изложени обстоятелствата и мотивите на взетото решение.
На 27.11.2018 г. съобщение за последното до кредитополучателя е било публикувано
в системата за интернет банкиране на банката.
Гореустановените релевантни за предмета на настоящето производство факти според
въззивната инстанция сочи на извод за правилност на изводите на първоинстанционния съд
в насока, че ищеца-въззиваем не е установил при условието на пълно и главно доказване в
хода на производството предпоставките за трансформиране на кредита от овърдрафт в
такъв на анюитетни вноски, при извършеното тълкуване по реда на чл.20а ЗЗД на
обвързващите страните клаузи от първоначалния договор, ОУ към него и последващо
сключените анекси.
Доколкото правилността на този извод и не се оспорва от въззивника, само за
пълнота и на отделно и самостоятелно основание решаващият състав приема, че същият
следва и от неустановеността на факта относно изпълване на предвидената в договора
процедура за трансформиране на кредита от страна на самия кредитор.
В този смисъл ангажираните доказателства не установяват дали решение за
последното е взето от лица, служители на банката, които имат правомощието да сторят това,
вкл. – към който момент от тях е преценявано наличието на предпоставките по т.7.2 от
договора, т.28 и т.29 от ОУ.
Анализът на тези доказателства предпоставя и правилност на другия решаващ извод
на първоинстанционния съд, който също не се оспорва от въззивника, а именно – че не
установява и настъпване на предпоставките за предсрочна изискуемост на процесния кредит
за овърдрафт.
По отношение на спорния въпрос и пред настоящата инстанция относно реалното
отпускане и усвояване на кредита, както и на неговия размер, изслушаната пред
първоинстанционния съд съдебно-счетоводна експертиза е докладвала по основното и
допълнителното си заключения, че кредитът е отпуснат съобразно уговореното в договора и
анексите между страните по делото, а усвоеният му размер към 21.11.2021 г. възлиза на
149 418,47 евро. Докладвала е и че вкл. кредитополучателят е осчетоводил усвоения кредит
за периода 29.09.2014 г. – 20.11.2018 г. като такъв в размер на 149 418, 47 евро, по дати,
посочени приложение № 1 към основното заключение.
Докладвала е и че за погасяване на главницата по кредита са отразени няколко
5
счетоводни записвания: 1/ на 02.01.2019 г. 3 553,32 евро, с основание – първа вноска по
погасителен план и на 11.04.2019 г. – 3 732,52 главница – втора вноска от погасителен план,
която сума е наредена от ЧСИ Х..
Съответно – според счетоводните записвания на банката-въззиваем към 21.09.2020 г.
дължимата се сума по главницата е в размер на 142 714,16 евро.
Според решаващият отразяването от въззивника в счетоводните му записвания на
факта на усвояване на кредита сочи безсъмнено на извод, че кредитът е бил реално отпуснат
и респ. – усвоен от него, поради което и възраженията му в обратната насока както в хода на
първоинстанционното, така и на настоящето производство, се явяват неоснователни.
Следва изрично да се акцентира, че противно на поддържаното във въззивната жалба
и в хода на въззивното производство, ответникът-въззивник не е въвел твърдения в
отговорите си по исковата молба, нито в хода на цялото първоинстанционно производство,
че е погасил задължението си по договора за кредит, вкл. и частично, чрез плащане.
Така установените факти предпоставят правилност на решаващия извод на
първоинстанционния съд за основателност на предявения иск поради настъпване в хода на
производството пред него на правнорелевантия факт на изтичане на срока на обвързващия
страните договор за овърдрафт, установен с анекса от 24.09.2015 г., който е 09.09.2019 г.
Съобразно нормата на чл.235, ал.3 ГПК, чието съдържание е подложено на тълкуване
по задължителен за настоящия решаващ състав начин в мотивите на т.9 от ТР №
4/18.06.2014 г. по т.д. № 4/2013 г. и т.1.2 от ТР № 8/02.04.2019 г. по т.д. № 8/2017 г. на
ОСГТК на ВКС, съдът е длъжен да вземе предвид и фактите, настъпили след
предявяването на иска, които са от значение за спорното право, което означава и да се вземе
предвид и настъпването на падежа на определени вноски или на целия кредит след
предявяването на иска, бил той установителен или осъдителен по своя характер.
Горният извод съответства в най-пълна степен и е обусловен от момента, към който
се формира силата на пресъдено нещо - приключване на съдебното дирене.
В този смисъл и съществуването на вземането, произтичащо както в случая от
договор за банков кредит, се установява към момента, в който се формира сила на
пресъдено нещо, поради което и същият подрежи на уважаване за изискуемите вземания
към датата, към която се формира сила на пресъдено нещо. Това задължава съда да вземе
предвид и фактите настъпили след предявяването на иска, ако те са от значение за спорното
право, било защото го пораждат или защото го погасяват - например ищецът придобива
спорното право след предявяването на иска, притезанието става изискуемо в течение на
делото, ответникът плаща или прихваща след предявяването на иска.
При съблюдаване на тези задължителни указания изцяло споделим е крайният извод
на първоинстанционния съд, че при дължимата преценка за основателността на предявения
иск с оглед материалноправното положение в деня на приключване на съдебното дирене в
пред него, е изтекъл договорения между страните падеж на цялото задължение по кредита,
поради което и то е станало изцяло изискуемо на това основание.
Т.к. по размер искът е предявен като частичен – за сумата от 55 000 евро, за която,
както вече се посочи, въззивникът не е твърдял, нито ангажирал доказателства да е погасил
чрез плащане или по друг начин, съответно на установеното от съвкупният анализ на
доказателствата същият е уважен в пълния му предявен размер, ведно със законната лихва
върху него, считано от 10.09.2019 г. до окончателното му изплащане.
Затова и като правилно, обжалваното решение следва да се потвърди изцяло.
За пълнота във връзка с оплакванията, развити във въззивната жалба и независимо,
че същите нямат отношение към основанието за уважаване на иска, въззивната инстанция
излага и следното:
Несъстоятелни се явяват оплакванията за допуснати процесуални нарушения от
първоинстанционния съд, изразяващи се в непълнота на доклада и препятстване на страната
да ангажира доказателства в подкрепа на становището си по иска, вкл. по отношение
извършването на частично погасяване на задължението по договора за кредит.
Както вече се посочи от решаващия състав в определението по реда на чл.267 ГПК,
6
първоинстанционният съд не е указвал на ответника-въззивник, че има тежестта да установи
фактът на плащане по главницата, но това не е било сторено, т.к. нито той, нито ищецът по
делото са твърдели при размяна на книжата, вкл. след обявяване на доклада на СГС по
чл.146 ГПК за окончателен настъпването на този факт.
При липса на такива твърдения не може да се вмени в нарушение на съда липсата на
указания към страните за установяването му.
В хода на първоинстанционното производство ищецът е твърдял единствено, че
служебно е събрал една от дължимите се по договора вноски от разкритите при него сметки
на ответника.
От своя страна въззивникът-ответник също е поддържал изрично, че единствено
отразената като платена първа месечна вноска за погасяване на трасформирания кредит е
била удържана от банката служебно и не е правена доброволно от него, в изпълнение на
задължението му за погасяване на вноските по процесния договор.
Следователно и т.к. не е бил въведен като релевантен, първоинстанционният съд
правилно не е допуснал събирането на доказателства за установяването на факта на
извършване на плащане от страна на кредитополучателя в изпълнение на задължението му
по договора за кредит.
Искането за установяване на този факт, вкл. чрез допускане събирането на
доказателства пред настоящата въззивна инстанция се явява преклудирано по смисъла на
чл.266, ал.1 ГПК.
Несъстоятелни са и оплакванията за допуснати нарушения от първоинстанционния
съд, изразяващи се в неприемане, респ. – непроизнасяне по въведеното от ответника-
въззивник възражение за прихващане.
Както е посочено и от касационната инстанция в рамките на предизвикания от
въззивника съдебен контрол на постановеното от СГС определение от 25.11.2020 г., с което
е оставил без уважение молбата на „Телесофт Консултинг“ООД за приемане за съвместно
разглеждане в производството на направеното от него възражение за прихващане, това
определение е окончателно и законът не предвижда по отношение на същото
осъществяването на последващ съдебен контрол.
Последното означава, че с влязло в сила съдебно определение възражението за
прихващане не е въведено като предмет на производството по настоящето дело и правилно
първоинстанционният съд не се е произнесъл по него с обжалваното решение.
На отделно и самостоятелно основание обжалваното решение не се явява
незаконосъобразно, вкл. и при условие, че въведеното възражение се разгледа по същество,
доколкото от изложените съображения в молбата на л.353 от първоинстанционното дело и
доводите, наведени в откритото с.з. от 25.11.2020 г. следва, че същото е за сумата от 16,01
лв., представляваща заплатената от въззивника държавна такса за въззивно обжалване на
определението, с което е допуснато обезпечение в развилото се обезпечително производство
по обезпечаване на предявения в настоящето производство осъдителен иск.
Следователно – материално-правно възражението за прихващане е за вземане за
разноски, сторени в паралелно развилото се обезпечително производство за обезпечаване на
предявения иск.
Отговорността за разноски обаче е правна последица на решението и представлява
правото на едната страна да иска и задължението на другата страна да плати направените
разноски от страната, в чиято полза съдът е решил делото.
Съобразно задължителните указания в т.5 от ТР № 6/6.11.2013 г. на ВКС по т. д. №
6/2012 г., ОСГТК, отговорността за разноски при обезпечаване на иска се реализира при
постановяване на решение, с което се разглежда спора по същество и съобразно неговия
изход, тъй като привременно осъществената мярка е постановена с оглед този изход и в
защита на правните последици от решението.
Поради последното и направените разноски от въззивника-ответник в хода на
производство следва да останат в негова тежест, предвид уважаването на предявения иск в
7
пълен размер.
Несъстоятелно е и оплакването, че обжалваното решение е постановено при
неизяснена фактическа обстановка и в противоречие с материалния закон в нормата на
чл.430, ал.1 ТЗ .
Както вече се посочи по-горе, съвкупният анализ на всички приобщени по делото
доказателства установяват безсъмнено обвързването на страните по делото по валидно
възникнало облигационно правоотношение - договор за овърдрафт от 25.08.2014 г. и
анексите към него, както и настъпването на падежа на задължението на кредитополучателя
по него за връщане на целия кредит овърдрафт, защото договорът е уговорен като срочен с
краен срок – 09.09.2019 г.
Същият е сключен в писмена форма, с поето от Банката задължение да отпусне
конкретна сума за определена цел и при определени условия и срок, срещу поето от
заемателя задължение да върне заетата сума след изтичане на срока.
Ето защо решаващият състав приема, че са налице всички съществени елементи на
договора за банков кредит в съответствие с разпоредбата на чл. 430, ал.1 ТЗ, по които
страните са постигнали съгласие при сключването му, респ. – установи се и неизпълнение на
задължението на въззивника-кредитополучател на задължението за връщане на заетата сума.
Твърдяното от въззивната страна, че ищецът е претендирал с исковата молба
неизпълнение от страна на ответника по договор за анюитетни вноски, поради което и като е
приел, че задължението е по договор за овърдрафт сочи на неправилност на
първоинстанционното решение, е несъответно на данните по делото.
В обстоятелствената част на исковата молба ищецът е твърдял фактът на възникване
на облигационно правоотношение между страните по делото по договор за кредит
овърдрафт, трансформиране на кредита от такъв за овърдрафт в договор за анюитетни
вноски, както и настъпване на предсрочна изискуемост. В същото време обаче искането към
съда е за осъждане на ответника да заплати претендираната сума, като дължима по сключен
договор за овърдрафт от 25.08.2014 г., което е съответно на твърдението за възникването на
облигационната връзка между страните.
Предвид че второто е третото от твърденията на ищеца се приети за недоказани от
пъровинстанционния съд, а за доказано е прието само това, че страните са се обвързали от
договор за овърдрафт при уговорените в него и анексите му параметри, то съответно на
установеното по делото и искането към съда, предявеният иск е уважен изцяло и в този
смисъл постановеното решение не противоречи на материалния закон в нормата му на
чл.430, ал.1 ТЗ така, както се поддържа от въззивника.
Несъстоятелно е и възражението за неправилност на обжалваното решение в частта
му, с която е уважено искането на ищеца за заплащане на обезщетение за забава върху
търсеното парично вземане, под формата на законна лихва, считано от датата на
предявяване на иска до окончателното й изплащане, поради неправилно приложение на
материалния закон нормата му на чл. 6 от Закон за мерките и действията по време на
извънредното положение.
Съобразно изричната разпоредба на последната, до отмяната на извънредното
положение не се прилагат последиците от забава за плащане на задължения на частноправни
субекти, включително лихви и неустойки за забава, както и непаричните последици като
предсрочна изискуемост, разваляне на договор и изземване на вещи.
В случая обаче присъждането на законната лихва е последица от уважаването на
главния иск, като същото е индивидуализирано единствено по период, но не и по размер.
Затова и силата на присъдено нещо се разпростира върху главния иск, но не и върху размера
на законната лихва, която подлежи на установяване в изпълнителното производство /така
определение № 406/15.07.2009 г. по ч. т. д. № 300/2009 г., I-во т. о. на ВКС/, където следва да
бъде съобразено действието на чл. 6 от Закона за мерките и действията по време на
извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13.03.2020 г., в
редакцията, действащата към релевантния период.
За прецизност следва да се посочи, че СГС правилно е уважил искането, считано не от
8
датата на предявяване на иска, а от следващия падежа на задължението – 10.09.2019 г., в
каквато насока е и разпоредбата на чл.84, изр.първо ЗЗД.
По частната жалба срещу Определение № 265723/21.12.2021 г., с което по реда на
чл.248 ГПК СГС е оставил без уважение искането на въззивника за изменение на
постановеното от него решение в частта му относно разноските.
Според решаващият въззивен състав адвокатско възнаграждение по реда на чл.38, ал.2
ЗАдв може да се присъди само в изрично, лимитивно и изчерпателно посочените в ал.1 на
с.чл. хипотези, а именно: когато се оказва адвокатска помощ и съдействие на лица, имащи
право на издръжка; на лица, които са материално затруднени; или на лица, които са роднини
или близки на адвоката, или на друг юрист.
Следователно, макар и да не е изрично посочено в обсъжданата материално-правна
норма, същата касае единствено физически лица, защото само такива могат да имат право на
издръжка, или да са материално затруднени, респ. в близки родствени отношения с
адвоката.
След като юридическите лица не попадат сред нито една от обсъдените по-горе
хипотези, то на въззивното дружество не може да се присъди адвокатско възнаграждение за
оказана му безплатна адвокатска помощ така, както се претендира.
В този смисъл е и последователната практика на ВКС /Определение № 228 от
04.04.2012 г. по ч. т. д. № 140/2012 г. на I т. о., Определение № 673 от 21.12.2016 г. по ч. т. д.
№ 920/2016 г. на II т. о., Решение № 41 от 22.05.2019 г. по т. д. № 2538/2018 г. на II т. о.,
Определение № 60487 от 21.12.2021 г. на ВКС по ч. т. д. № 2452/2021 г., II т. о., ТК и др./.
По изложените съображения като правилно, обжалваното определение следва да се
потвърди.
Съобразно изхода от спора пред настоящата инстанция сторените от въззиваемата
страна разноски за платено адвокатско възнаграждение в полза на процесуалния му
представител за осъществената правна помощ пред въззивната инстанция следва да се
поставят в тежест на въззивника така, както се претендират със списъка по чл.80 ГПК и
ангажираните към него доказателства за заплащането им в размер на 4 417,70 лв.
Направеното възражение за прекомерност на това адвокатско възнаграждение
въззивната инстанция счита неоснователно, с оглед фактическата и правна сложност на
спора и обстоятелството, че същото е определено в рамките на предвидени минимален
размер, съобразно цената на предявения иск, в Наредба № 4/2001 г.
Предвид изложените доводи за неоснователност на въззивната жалба и
несъстоятелност на оплакванията на въззивника за незаконосъобразност на обжалваното
определение на СГС в частта му относно разноските, неоснователно се явява искането на
въззивника за присъждане в него полза на възнаграждение на представляващия го адвокат
по реда на чл.38, ал.2 ЗАв.
Мотивиран от изложеното, Софийският апелативен съд, търговско отделение, пети
състав,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260811/20.05.2021 г., постановено по т.д.№ 694/2019 г.
по описа на Софийски градски съд, ТО.
ПОТВЪРЖДАВА Определение № 265723/21.12.2021 г., постановено по т.д.№
694/2019 г. по описа на Софийски градски съд, ТО.
ОСЪЖДА „Телесофт Консултинг“ООД, ЕИК ********* да заплати на „ПроКредит
банк България“ЕАД, ЕИК ********* сумата от 4 417,70 лв. - разноски по делото пред
въззивната инстанция за адвокатско възнаграждение възнаграждение на процесуалния й
представител.
9
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба в едномесечен срок от
връчването му на страните при наличие на предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10