Р Е Ш Е Н И Е
№……………
гр. София, 10 октомври 2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Наказателно
отделение, ІІ въззивен състав в открито заседание на 27.09.2019 г. в състав:
Павел
ПАНОВ
при участието
на секретаря Косачева, като разгледа докладваното от съдия МИЛЕВ в.н.ч.х.д. №
2759/19 г., намери за установено следното:
Частният тъжител и
граждански ищец С.И.М. (чрез повереника си – адв. И.Б.) и подсъдимият Г.К.Г.
(чрез своя защитник – адв. М.С.) са подали в срока и по реда на гл. ХХІ от НПК
насрещни въззивни жалби срещу постановената на 12.11.2018 г. присъда по
н.ч.х.д. № 9841/17 г. на СРС (НО, 2 с.), с която подс. Г. е признат за виновен
за извършено престъпление по чл. 130, ал.2 НК, като на основание чл. 130, ал.3 НК той и тъжителят М. са освободени от
налагане на наказание. Частично уважен е предявеният срещу подс. Г. граждански
иск (до сумата от 1500 лв.) и в негова тежест са присъдени разноските.
Жалбата на частното
обвинение е с оплакване срещу приложения от СРС институт на реторсията, по
силата на който и подсъдимият, и тъжителят са били освободени от наказание.
Твърди се, че този извод е необоснован поради липсата на доказателствена
обезпеченост, най-малкото - защото няма обективно установени данни в каква
поредност са били причинени телесните повреди на пострадалия и подсъдимия. Като
граждански ищец, М. е несъгласен и с редуцираното обезщетение за причинения
деликт, настоявайки за неговото завишаване до пълно претендирания размер от
3000 лв.
С жалбата на подсъдимия
се оспорва признаването му за виновен за причинената на тъжителя М. лека
телесна повреда по чл. 130, ал.2 НК – основно с аргументите за недоказаност на
обвинението, както и уважаването на деликтната претенция, макар и частично до
сумата от 1500 лв.
И двете страни, представлявани
от адвокатите Б. (за ч.т. М.), С. и Станоев (за подс. Г.), поддържат жалбите си
в откритото заседание пред СГС, като преповтарят изложените в тях писмени
доводи.
Преди всичко, въззивният
съд намери, че фактите по делото са били установени правилно и в тази част
няма основание присъдата да бъде отменяна или изменяна. Подсъдимият Г. и
частния тъжител М. били съседи в един жилищен вход (гр. София, ж.к. „*******),
но помежду им често възниквали личностни спорове по повод различни битови
въпроси. На 02.01.2017 г. М. се качвал пеша по стълбите, придружаван от
съпругата си (св. Т.М.) и на площадката между 5-тия и 6-тия етаж двамата се
срещнали с подс. Г.. Започнала поредната размяна на обидни и остри реплики, в
рамките на която подсъдимият насочил юмрук към главата на пострадалия и го
ударил в лявата буза. Причинил му мекотъканна травма на лицето (предизвикана от
кръвонасядане и отток в лявата буза), довела до болка и страдание, като за секунди
М. загубил равновесие и залитнал. През това време намиращата се на мястото на
инцидента негова съпруга успяла да удари подс. Г. с дланта си по неговата
глава. След това частният тъжител се изправил и с отворена длан успял да нанесе
няколко удара – отново по главата (в областта на темето) на Г., което довело до
повърхностна травма (също съставляваща болка и страдание) и в съвместни
физически усилия със съпругата си започнали да избутват подсъдимия в посока
надолу по стълбите.
Оценявайки събраните в
съдебното следствие доказателства, първата инстанция обосновано е направила
изричното уточнение, че разделя свидетелските показания на две групи,
причислени съответно към всяка една от страните във възникналия спор. Това е
било напълно уместно, защото единственият очевидец на сбиването, различен от
страните по делото, е съпругата на пострадалия (св. Т.М.), а всички други
свидетелски разкази пресъздават производни факти относно изследваните събития,
без разпитаните лица да са ги наблюдавали непосредствено. Районният съд обаче,
е изложил аргументирани мотиви кои показания в коя част кредитира и в коя –
отхвърля, като е съпоставил съдържанието им с останалите материали по делото –
писмените доказателства и заключението на двете медицински експертизи.
Обстоятелствата около
срещата между подсъдимия и частния тъжител, възникналия спор, времето и мястото
на това събитие не се оспорват в двете въззивни жалби, защото никоя от страните
не отрича въпросните факти. Оплакванията са по-скоро за това, дали СРС правилно
е установил какво се е случило на въпросната среща – дали изобщо подс. Г. пръв
е пристъпил към нанасянето на удари към пострадалия (което се отрича в
подадената от негово име жалба) и дали след това тъжителят му е отвърнал с
физическа агресия (което пък – от своя страна – неговият повереник адв. Б.
приема за недоказано).
Възраженията са
неоснователни.
Първата инстанция е
анализира изключително внимателно показания на св. М., която е съпровождала
съпруга си по време на инцидента. Щом ги и е приела за достоверни, това е
позволило използването им като източник на преки доказателства за развитието на
събитията. Оценката им не е безкритична, а е направена след задълбочена
съпоставка с останалите материали по делото и проследяване на съдържащата се в
тях вътрешна логика. Казаното от тази свидетелка кореспондира и с изявленията
на св. Х.М. (син на ч.т. М.), който веднага след случая е посрещнал своя баща в
общото жилище и е възприел версията му за събитията. Именно в съотвествие с
даденото от св.М. описание на сбиването е и заключението на първата СМЕ, в
което в.л. Н. е констатирало данните за мекотъканната травма на лицето
(причинила на ч.т. М. болка и страдание) и стигнало до извода, че механизмът на
нанасянето й може да настъпи по посочения начин (чрез удар или удари с ръце). Вярно
е, че експертът не е направил непосредствено медицинско освидетелстване на
пострадалия (поради обективната невъзможност близо една година след увреждането
то да е оставило външни следи), но напълно допустимо той е ползвал писмените
материали, издадени от МБАЛ „Царица Йонана – ИСУЛ“ ЕАД, където още във
вечерните часове на 02.01.2017 г. тъжителят постъпил за преглед, рентгенография
и лечение. Съставените по този повод медицински документи Районният съд
законосъобразно е ценил като писмени доказателства, прочетени и приети по реда
на чл. 283 НПК. Именно във връзка с въпросната документация и формираните на
нейна основа изводи на в.л. Н., първостепенният съд умело е преценил коя част
от показанията на св. М. да кредитира и обосновано е отказал да направи това по
отношение на някои от твърденията й – за нанасянето на множество (поредица от)
удари от подс. Г. към ч.т. М.; за изпадането на последния в безсъзнание; за
отричането на факта, че нейният съпруг впоследствие е отвърнал на удара с удар.
Така, че лансираната във въззивната жалба на подсъдимия теза, че „липсват
безспорни доказателства“ за неговата първоначална съпричастност към сбиването
няма как да бъде споделена. Във въпросната жалба, впрочем, се оспорват повече
странични (косвени) обстоятелства, нямащи пряка връзка с нанесения удар, като
напр. – за инициатора на започналия словесен конфликт (въпрос, който е
нерелевантен по отношение на последвалото сбиване), за историята на
обременените междусъседски отношения (което също не се оспорва от страните), за
липсата на загуба на съзнание при ч.т. М. (факт, който впрочем е бил потвърден от
първата инстанция с позоваване на изготвената от д-р Н. СМЕ).
Неоснователни
са и оплакванията на обжалващия частен тъжител срещу тази част на присъдата, в
която СРС е приел за доказано нанасянето на ответния удар от него към подс. Г..
За да обоснове фактите в тази насока, първата инстанция (аналогично с проявения
дотук подход) се е позовала на обективно установеното състояние на подсъдимия
след сбиването и е съпоставила въпросното обстоятелство с поредица производни
доказателства, съдържащи се в показанията на свидетелите К., В., Г.и В.. Така
например, св. В. е възприела пряко (чрез шпионката на вратата си) финалната
част от междусъседската свада, приключила с избутването на Г. от св. М. и ч.т. М.
надолу по стълбите. От друга страна, бащата на Г. – св. К., го е посрещнал
веднага след това в общото им жилище, забелязал е външното му състояние и е
изслушал разказа му за случката (така, както аналогично е постъпил св. Х.М. при
посрещането на баща си С.М.). За причинен при сбиването удар подсъдимият е
споделил и пред св. Г., личен лекар на неговото семейство, от която е потърсил
съдействие. Изявленията му в тази насока се подкрепят и от амбулаторните
документи, изготвени в МБАЛ „Царица
Йонана – ИСУЛ“ ЕАД, което лечебно заведение било посетено и от него във вечерните
часове след инцидента. Нещо повече, въз основа на същите Районният съд е
допуснал СМЕ, която е дала заключение, че и на Г. е била причинена повърхностна
травма на главата (довела до болка и страдание) и то – по механизъм, допускащ
предизвикването й по описания начин (чрез удар или удари с ръце).
Не
е вярно, че от мотивите към присъдата „не
става ясно как първоинстанционният съд е приел, че на подсъдимия са били
нанесени удари по главата в посочената по-горе последователност и то – точно в
областта на темето…“ (цитат от в.ж.
на ч.т. М. – л. 12 от в.н.ч.х.д). За да обоснове този извод, СРС се е
позовал на съобщеното от самия Г., но без да го възприема безкритично, защото е
съпоставил изявленията му с казаното от свидетелите К. и Г., както и с данните
от медицинския преглед и експертизата.
При
обосновано установени факти, първата инстанция е приложила правилно материалния
закон. Изводът, че с поведението си спрямо ч.т. М. на 02.01.2017 г.
подс. Г.Г. му е причинил умишлена лека телесна (болка и страдание) по чл. 130,
ал.2 НК е в съответствие с доказателствата. Произнасяйки се по съществото на
делото обаче, съдът е имал и основание да обсъди и предприетото от пострадалия
насрещно поведение след нанесения му удар, защото то - както правилно е прието
- отговаря на критериите за „същата такава телесна повреда“ и е направило
приложим института на реторсията по чл. 130, ал.3 НК. Проявеният процесуален
подход е наложил и двете страни в производството – „пострадалият“ (частният тъжител)
и „деецът“ (подсъдимият), да бъдат освободени от налагане на наказание,
независимо, че наказателното преследване по делото е било инициирано единствено
срещу Г.. Формулировката на чл. 130, ал.3 НК, съдебната практика и правната
доктрина са еднопосочни, че при реторсията съдът дължи изрично произнасяне, че
освобождава от наказание „и двамата“
(и дееца, и пострадалия) и обстоятелството, че подсъдимият не е завел насрещна
тъжба е без значение.
Деянието
на Г. обаче, дори да е останало ненаказано, не е загубило нито престъпния, нито
деликтния си характер. Това закономерно е дало основание на Районния съд да
уважи, макар и частично, предявения срещу подсъдимия граждански иск за
моралните вреди от телесната повреда и присъдената сума от 1500 лв. отговаря на
критериите за справедливост на обезщетението (чл. 52 ЗЗД). Поради това, и
жалбата на М., претендираща размерът да бъде увеличен до 3000 лв., е
неоснователна.
При
служебната проверка на присъдата, въззивният съд констатира допуснато от
първата инстанция процесуално нарушение, което – освен, че оцени като
несъществено, намери, че може да отстрани сам. Срещу подс. Г. е било повдигнато
обвинение за друга по вид лека телесна повреда, която се явява по-тежко
наказуема – чл. 130, ал.1 НК. Това е видно не само от съдържанието на тъжбата,
но и от разпореждането на съдията – докладчик от 24.07.2017 г. (л. 9 от
н.ч.х.д), с което – давайки ход на тъжбата – той е квалифицирал твърдяното
деяние именно като престъпление по чл. 130, ал.1 НК. При това положение, с
присъдата си СРС е дължал произнасяне и по първоначалното обвинение. Така е,
защото, макар и в съответствие с доказателствата да е стигнал да извода, че
леката телесна повреда е от друг вид – „болка и страдание“ (чл. 130, ал.2 НК),
на практика срещу подс. Г. е имало обвинение за по-тежко наказуемо престъпление,
чиято съдба е останала без произнасяне, напр. – чрез дължимото в случая
„частично оправдаване“ по първоначалната квалификация. Въпросът е значим,
защото именно преквалифицирането на леката телесна повреда от такава по чл.
130, ал.1 НК в престъпление по чл. 130, ал.2 НК е направило възможно ответното
деяние на пострадалия М. (отново отговарящо на признаците по чл. 130, ал.2 НК)
да бъде разглеждано като „същата такава телесна повреда“ и да предпостави
действието на чл. 130, ал.3 НК. Въпросният порок обаче, не е съществен, защото
не е довел до ограничаване на процесуалните права на страните в
първоинстанционното производство, не е направил неясна съдебната воля, не е
повлиял на правилното установяване на фактите и на приложението на материалния
закон. Той е напълно отстраним и в рамките на втората инстанция чрез изменение
на присъдата в тази й част чрез позоваване по аналогия на разпоредбата на чл.
337, ал.1, т.2 НПК, поради което – и на посоченото основание, СГС, НО, ІІ въззивен състав:
ИЗМЕНЯ присъда от 12.11.2018 г. по н.ч.х.д.
№ 9841/17 г. на СРС (НО, 2 с.), като оправдава частично подс. Г.К.Г. (ЕГН: **********)
по първоначално повдигнатото му с тъжбата обвинение за престъпление по чл. 130,
ал.1 НК.
ПОТВЪРЖДАВА присъдата в останалите й части.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: