Р Е
Ш Е Н
И Е
№ ..108./ 04.12.2019 гр. Шумен,
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Шуменският
окръжен съд наказателен
състав
На единадесети
ноември през две хиляди и деветнадесета година
В публично
съдебно заседание, в състав:
Председател: София Радославова
Членове: 1. Нели Батанова
2. Димчо
Луков
Секретар:
Даниела Андонова
Прокурор:
..............................
като разгледа
докладваното от съдия Н. Батанова
ВНЧХД № 334 по
описа за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 313 и следващите
от НПК.
С присъда № 33 от
18.09.2019г., постановена по
НЧХД № 1350/2019г. Шуменският районен съд е признал подсъдимия Ю.С.Р., ЕГН – ********** за виновен в това, че на 06.02.2019г. в гр. Шумен, в открито съдебно
заседание по НЧХД №2575/2018г. по описа на Районен съд гр.Шумен, публично
унизил честта и достойнството на Й.И.Р., ЕГН - ********** *** – престъпление по чл. 148, ал. 1, т. 1 от НК във вр. с чл. 146 от НК и на
основание чл. 78а, ал. 1 от НК го е освободил от наказателна отговорност, като
му е наложил административно наказание “ГЛОБА” размер на 1000 лв. /хиляда
лева/.
Районният съд осъдил подсъдимия Ю.С.Р. да заплати на Й.И.Р.
сумата от 1000 /хиляда/ лева, като уважена част от предявения граждански иск за
неимуществени вреди от престъплението, ведно със законната лихва, считано от
06.02.2019г. до окончателното изплащане на сумата, като частично уважен граждански иск
и отхвърлил иска в останалата му част до пълния предявен размер, като
неоснователен и недоказан.
На
основание чл.189 ал. 3 от НК осъдил подсъдимия Ю.С.Р. да заплати на Й.И.Р.
направените от него разноски по делото в размер на 412 лева, за платена
държавна такса и адвокатско възнаграждение.
Съдът се е произнесъл и по
дължимите такси и разноски по делото.
Срещу присъдата
е депозирана жалба от процесуалния представител на подсъдимия Ю.Р.. В жалбата
се излагат доводи, че присъдата е незаконосъобразна и неправилна. Излагат се
доводи, че тя е постановена при съществено нарушение на процесуалните правила и
нарушение на материалния закон. Освен това се излагат съображения, че
присъденото гражданско обезщетение е необосновано високо. Считат, че тъжбата не
отговаря на изискванията на закона, тъй като не е подписана от частния тъжител.
Моли съда да отмени присъдата и да постанови нова – изцяло оправдателна, както
и да отхвърли изцяло предявения граждански иск. Алтернативно е направено искане
за отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане от друг съдебен
състав.
Частният
тъжител Й.И.Р., редовно призован, не се явява. Процесуалният му представител
изразява становище за неоснователност на жалбата на подсъдимия Ю.С.Р.. Излага
съображения за правилност и обоснованост на първоинстанционната присъда. Моли
присъдата да бъде потвърдена.
Подсъдимият Ю.Р.
в съдебно заседание, лично и чрез адвоката си, поддържа жалбата и направените
искания.
Въззивният съд като обсъди изложените
доводи от страните, събраните доказателства, както и съгласно правомощията си
по чл. 313-314 от НПК, за да се произнесе взе предвид следното:
Приема за
установена следната фактическа обстановка, приета и от първоинстанционния съд,
а именно:
Частният
тъжител Й.И.Р. и подсъдимият Ю.С.Р. били съседи. До месец януари 2019г. двамата
живеели в един вход на жилищна кооперация, находяща се в гр. Шумен, ул. „Жечко
Спиридонов“ №5. Частният тъжител и съпругата му – св. М. Т. М.-Р. обитавали
апартамент на втория етаж, а подсъдимият на първия етаж. От известен период от
време отношенията между подсъдимия Р. и живущите в сградата, включително и
семейството на тъжителя, трайно се влошили и възниквали конфликтни ситуации.
През 2018 г. подсъдимият Ю.Р. депозирал частна тъжба срещу Й.И.Р., въз основа
на която било образувано НЧХД № 2575/2018г. по описа на Районен съд гр. Шумен. Делото
било разпределено за разглеждане на съдия Надежда Кирилова. В последното открито съдебно заседание по делото на
06.02.2019г., след даване ход за съдебни прения била дадена думата и на
подсъдимия, в качеството му на частен тъжител и граждански ищец по НЧХД
№ 2575/2018г. Последният заявил пред съда, в
присъствие на секретаря, подсъдимия, адв. П.Х., адв. С.Т., че Й.И.Р., който по наказателното дело участвал като подсъдим,
независимо от настъпилата реабилитация през 2010г. за предходно негово осъждане
и до този ден /деня на заседанието/ се водел в криминалистичната картотека на
МВР за абсолютно доказан престъпник и криминална личност, чиито данни били
налице там на основание ЗМВР и Наредбата за реда за извършване и снемане на
полицейска регистрация, тъй като същите не се заличавали, ако не е налице
оправдателна присъда. Също така заявил, че се солидаризира с позицията и изводите на държавното обвинение, което на
02.10.2007г. успяло да докаже, че Й.Р. е бил и тогава абсолютен престъпник,
който и към настоящия момент /деня на заседанието/ не се е превъзпитал, тъй
като отново извършил друго престъпление от частен характер.
Видно
от справка № 172900-10269 от 17.07.2019г. на РУ гр. Шумен, към 06.02.2019г. по
отношение частния тъжител Й.И.Р. няма извършвана полицейска регистрация
/заличавана или налична/. Към същата дата е имало един влязъл в сила на
17.10.2007г. съдебен акт – присъда по НОХД № 1153/2007г. на Районен съд гр. Нови
пазар, с която му е било наложено наказание „пробация“, за престъпление по чл. 343в,
ал. 2 от НК. За това осъждане на 25.04.2010г. е настъпила пълна/абсолютна реабилитация
по право, съобразно разпоредбата на чл. 88, ал. 1 във вр. с чл. 82, ал. 1, т. 5
от НК, която е заличила факта на осъждането и бъдещите последиците свързани с
това.
Горната фактическа обстановка е установена от
свидетелските показания на разпитаните в съдебно заседание свидетели Надежда
Димитрова Кирилова, Теменужка Богомилова Димитрова, М. Т. М.-Р.. Изложената фактическа обстановка
съдът счита за установена и въз основа на
събраните и приобщени по реда на чл. 283 от НПК в хода на съдебното
производство писмени доказателства - протокол от съдебно заседание на
06.02.2019г. по НЧХД № 2595/2018г. по описа на Районен съд гр. Шумен, протокол
от съдебно заседание от 07.12.2018 г. и от 14.11.2018 г. по НЧХД № 2575/2018г.
по описа на Районен съд гр. Шумен, справка № 172900-10269 от 17.07.2019г. на РУ
гр. Шумен, писмо, съдържащо и два броя справки
№ 372000-15454 от 08.08.2019г. на ОД МВР гр. Шумен; справка от РУ гр. Нови
пазар, справка за съдимост рег. № 934/16.09.2019г. на РС - Шумен, справка за
съдимост № 205 от 21.06.2019г. на РС – Омуртаг.
Районният съд е приел, че обидата
е нанесена на публично място в съдебната зала, в открито съдебно заседание,
като е била възприета и от присъстващите в залата – съдията, съдебния секретар,
повереника на частния тъжител, защитника на подсъдимия. С оглед на това е счел, че
правилната юридическа квалификация на осъщественото деяние е по чл. 148, ал. 1,
пр. 1 във вр. с чл. 146, ал. 1 от НК и че не е обвързан от преценката на тъжителя
за това по кой текст следва да се търси и реализира наказателната отговорност
на подсъдимия.
Предвид гореизложеното съдът е приел, че подсъдимият Ю.С.Р. е осъществил състава на
престъплението по чл. 148, ал. 1, т. 1
от НК във вр. с чл. 146, ал. 1 от НК.
Подсъдимият Ю.Р. е осъществил от обективна и субективна
страна състава на престъплението обида, като казал думи, унизителни за честта и
достойнството към Й.Р., обида в негово присъствие. Първоинстанционния съд е
приел, че от субективна страна престъплението е извършено с вина под формата на евентуален
умисъл, като деецът е предвиждал, че казаната от него дума, израз е обиден,
унизителен за лицето, съзнавал е, че се възприема от пострадалия, а така също и
от лицата, присъстващи в съдебното заседание, като се е отнесъл безразлично към
възможността да унижи достойнството и честта на лицето.
С деянието са
накърнени обществените отношения, които осигуряват неприкосновеността на
личното чувство за достойнство, самооценката на човека, положителната оценка,
която всеки има за собствената си личност и обществена ценност.
При определяне на наказанието на
подсъдимия за извършеното от него престъпление съдът е преценил следните
обстоятелства: Степента на обществената опасност
на конкретното деяние, степента на обществена опасност на подсъдимия, както и
подбудите за извършване на деянието. Като смекчаващи вината обстоятелства е
отчел чистото съдебно минало. Не е констатирал наличие на отегчаващи вината
обстоятелства.
Съгласно
разпоредбата на чл.78а от НК, в сила към момента на извършване на деянието,
пълнолетно лице се освобождава от наказателна отговорност и му се налага
административно наказание “глоба” в размер от 1000лв. до 5000лв, когато: 1. за
престъплението, извършено умишлено, се предвижда наказание „лишаване от
свобода“ до 3 години или друго по-леко наказание; 2. деецът не е осъждан за
престъпление от общ характер и не е освобождаван от наказателна отговорност по
реда на чл. 78а от НК; и 3. причинените от престъплението имуществени вреди са
възстановени. В разглеждания казус за престъплението по чл. 148, ал. 1, т. 1
във вр. с чл. 146 от НК законодателят e предвидил при условията на
кумулативност наказания „глоба“ от 3 000лв. до 10 000лв. и „обществено
порицание“. Видно от справката за съдимост подсъдимият е неосъждан и няма
налагани наказания по чл. 78а от НК, а от деянието няма причинени имуществени
вреди. Предвид това първоинстанционният съд е приложил разпоредбата на чл. 78а,
ал. 1 от НК и е освободил подсъдимия от наказателна отговорност, като е наложил
административно наказание “глоба”. Преценил е като справедливо и съответстващо
на тежестта, обществената опасност и моралната укоримост на престъплението административно
наказание "глоба" в размер на 1000лв. Освен това е счел, че по този
начин и с това наказание ще бъдат постигнати целите на генералната и
специалната превенция.
По отношение гражданския иск, предявен от страна на тъжителя Й.Р.:
Районният съд е приел иска за неимуществени вреди в резултат на деянието за
допустим и частично основателен. Приел е, че се касае за нарушаване на общото
правило да не се вреди другиму – чл. 45 от ЗЗД, тъй като се отнася за вторична
санкционна последица, свързана с нарушаване на определени задължения,
произтичащи от закона. Счел е, че безспорно е установена вината на подсъдимия за извършеното от него престъпление, в резултат на което пострадалият е
претърпял душевни болки и страдания, от които неговото добро име на човек и гражданин
е било накърнено.
Налице е причинно-следствена връзка между виновното и противоправно
поведение на подсъдимия и причинения вредоносен резултат. Душевните болки
представляват морални вреди, търпени от пострадалия и материализират
противоправния резултат на осъществено от подсъдимия деяние. Съгласно чл. 45 от ЗЗД всеки е длъжен да обезщети, като по този начин възстанови вредите, които
виновно е причинил другиму. Размерът на обезщетението за неимуществените вреди
следва да овъзмезди пострадалия за всички отрицателни последици, които са
настъпили в резултат на деянието и се преценяват от съда по справедливост. При
определяне на размера на обезщетението за причинените неимуществени вреди съдът
е съобразил характера на деянието, начина на извършването, обстоятелствата, при
които е извършено то и е преценил, че подсъдимият следва да заплати на тъжителя
сумата от 1000лв. като обезщетение за причинените му неимуществени вреди,
вследствие на нанесената обида, ведно със законната лихва върху тази сума от
06.02.2019г. до окончателното й изплащане. В останалата му част до пълния предявен
размер искът за вреди е отхвърлен като неоснователен и недоказан.
На
основание чл. 189, ал. 3 от НК първоинстанционният съд е осъдил подсъдимия Ю.С.Р. да заплати на Й.И.Р.
направените от него разноски по делото в размер на 412 лева, за платена
държавна такса и адвокатско възнаграждение.
Съдът се е произнесъл и по
дължимите такси и разноски по делото.
По депозираната жалба:
Срещу присъдата е депозирана жалба от процесуалния
представител на подсъдимия Ю.Р.. В жалбата се излагат доводи, че присъдата е
незаконосъобразна и неправилна. Излагат се доводи, че тя е постановена при
съществено нарушение на процесуалните правила и нарушение на материалния закон.
Освен това се излагат съображения, че и присъденото гражданско обезщетение е
необосновано високо. Считат, че тъжбата не отговаря на изискванията на закона,
тъй като не е подписана от частния тъжител. Моли съда да отмени присъдата и да
постанови нова – изцяло оправдателна, както и да отхвърли изцяло предявения
граждански иск. Алтернативно е направено искане за отмяна на присъдата и
връщане на делото за ново разглеждане от
друг съдебен състав.
Жалбата е частично
основателна.
Първоинстанционният съд е извършил всички следствени
действия и събрал относимите доказателства, необходими за обективното,
всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата по делото. На страните е била
дадена възможност за доказателствени искания. При решаване на въпросите за
наказателната отговорност на подсъдимия съдът е обсъдил всичките събрани по
делото доказателства, като е изложил и доводи, които обуславят правните му
изводи. Същите са правилни, законосъобразни и обосновани.
Едно от оплакванията, застъпени в жалбата, поддържано и в
съдебно заседание е, че частната тъжба не е подписана от тъжителя. Излагат се
съображения, че тъжбата не е подписана
от тъжителя и по-късно. В резултат на което подсъдимия Ю.Р. и неговият защитник
считат, че тя не отговаря на изискванията, визирани в чл. 81, ал. 2 от НПК и
следва производството по нея да бъде прекратено. Изложените съображения не се
споделят. Частната тъжба, по която е образувано НЧХД № 1350/2019г. и е предмет
на настоящото разглеждане, е подписана от адв. С.Т.. Това обстоятелство не се
спори от нея, като същата и във въззивното производство заявява, че тя е
подписала тъжбата. Това обстоятелство е било предмет на обсъждане и в първоинстанционното
производство на делото в съдебното заседание от 17.09.2019г. искане, по което районният
съд се е произнесъл с мотивирано определение. Изложените от него доводи са
правилни, законосъобразни и обосновани. Същите се споделят напълно и от
настоящия състав и към тях може да се добави и следното: Освен че в тъжбата
изрично е посочено, че се подава от адв. Т., в качеството й на пълномощник на Й.Р.,
то към същата е приложено и неговото пълномощно за това. Р. изрично е
упълномощил защитника си да: „завежда и води делото до окончателното му
свършване пред всички инстанции“. Това е направила и адв. Т., като изрично е
посочила, че депозира тъжбата от името на Й.Р..
Съгласно чл.
100, ал. 1 от НПК частният тъжител
може да упълномощи повереник. По силата на чл.
100, ал. 3 от НПК за това
упълномощаване се прилагат правилата на чл. 91,
чл. 92
и чл.
93 от НПК. Видно от приложеното по делото пълномощно,
представено с подаването на тъжбата на частния тъжител Й.Р., последният е
упълномощил адв. С.Т. да заведе от негово
име наказателно производство срещу подсъдимия в настоящото дело -Ю.Р.. В
документа е положен подпис, за който е
посочено, че изхожда именно от
упълномощителя Й.Р.. Предвид факта, че упълномощаването е едностранна сделка,
правният интерес от оспорване на подписа принадлежи единствено на лицето,
посочено в документа като упълномощител и автор на подписа. Поради изложеното, за защитата на подсъдимия Ю.Р., не
съществува правна възможност да оспорват автентичността на подписа в пълномощното по делото. Още повече, че
частният тъжител Й.Р. се е явявал лично в почти всяко едно от проведените пред първоинстанционния съд
заседания, в които със всички свои действия е показал, че адв. Т. изпълнява
именно неговата воля, отразена писмено в пълномощното. Целта на законовата
разпоредба на чл.
93, ал. 2 от НПК - пълномощното да
бъде изготвено в писмена форма и да бъде подписано
от обвиняемия и защитника - в настоящия
случай от частния тъжител и повереника, е
ясното и изрично посочване, че тъжителят е именно лицето, което възлага
изпълнението на определени действия, а повереникът е приел извършването на
същите. С подаването на тъжбата, както и с всички извършени впоследствие
действия, свързани с настоящото дело, адв. Т. е демонстрирала ясно и
категорично, че е приела възложената от
частния тъжител задача. В този смисъл и Решение № 103 от 17.05.2019г. на ОС - Бургас по в.н.ч.х.д. №
116/2019г.
Това становище е застъпено и от Нели Василева Стоянова, редовен докторант по Наказателен
процес към Югозападен Университет
"Неофит Рилски", Правно - исторически факултет в „НАУЧНИ ТРУДОВЕ НА РУСЕНСКИЯ УНИВЕРСИТЕТ - 2010, том 49, серия 7“: „Правото да подаде тъжба
притежава само физическо лице, пострадало от престъпление от частен характер.
То трябва да бъде дееспособно и процесуално правоспособно. Единствено
пострадалият от престъпления, които се преследват по тъжба, притежава това право. Трети лица нямат право без съгласието на частният тъжител да подават вместо него частна тъжба. Изключение от това
правило е възможността на повереника да извършва
определени действия, но само с пълномощно,
подписано от тъжителя. Не е пречка тъжбата
да бъде представена от упълномощен от тъжителя адвокат.“ Също е становището и
на Ралица Илкова, Наказателни дела от частен характер, сборник, съдебна практика 1955-2004, 2005; и С. Г. П., Наказателен процес на Република България, обща част, 1989, 1996.
В
конкретния случай подадената от адв. С.Т.
тъжба отговаря на всички изисквания на закона, посочени в чл. 81 от НПК. Тъжбата е депозирана в писмена
форма, съдържа данни за подателя, за
лицето, срещу което се подава, и за обстоятелствата на престъплението. Към
тъжбата е приложен документ за внесена държавна такса и е подписана от
подателя, който в случая е адв. С. Т., в
качеството й на повереник на частния тъжител, поради което и възражението на
защитата, че тъжбата не била подписана от частния тъжител, респк. не отговаря на
изискванията та закона е абсолютно несъстоятелно.
По довода за липса на престъпление: Още
в първоинстанционното производство защитата на подсъдимия е оспорвала
извършеното от него престъпление, като е твърдяла, че няма доказателства за
това, че изречените думи са обидни или унизителни за честта и достойнството.
Тези доводи на защитата са намерили своя отговор в мотивите на Шуменския
районен съд, които напълно се споделят и от настоящия състав. Събраните по
делото доказателства са анализирани в своята цялост и са съпоставени и помежду
си. Обсъдени са всички гласни доказателства, като е анализирана тяхната
достоверност и са съпоставени с останалите. Въззивният
състав счита, че изложената фактическа обстановка е безспорно установена, въз
основа най-вече на протокола от съдебно заседание на 06.02.2019г. по НЧХД №
2595/2018г. на Районен съд гр.Шумен, справки от РУ гр. Шумен, справка от РУ гр.
Нови пазар, справка за съдимост рег. № 934/16.09.2019г. Протоколите за
проведените съдебни заседания са официални документи, удостоверяващи участващите
лица, извършените действия, изложените доводи и аргументи, употребените изрази.
След като същите не са били оспорени по съответния ред и предвидени срокове,
след като по надлежния ред не е извършена поправка на протокол, същите се
ползват с пълна удостоверителна сила. Поради което не е бил и необходим
извършения разпит на председателя на състава и съдебния секретар /св. Н.
Кирилова и св. Т. Димитрова/, чрез който по непредвидения ред и срокове, най-вероятно
се е целяло постигането на различен резултат от отразения в съдебния протокол. Що
се касае до показанията на св. М. Т. М.-Р., то те не се различават от
отразеното в съдебния протокол. В по-голямата си част същите описват начина, по
който тъжителят е приел отправените реплики и как се е чувствал от изречените
изрази. Нормално е най-близките хора да имат възприятия за това. Липсват
обстоятелства, които да сочат на заинтересованост и предубеденост. Сам по себе
си фактът, че свидетелката е и съпруга на тъжителя, не е достатъчен, за да не
се кредитират показанията й. С оглед на което съдът приема за установено по несъмнен начин, че подсъдимият
е изрекъл описаните изрази с обидно съдържание.
Деянието е подробно анализирано, както от субективна така
и от обективна страна. Изложени са мотиви по доводите на страните. Предвид така установената фактическа обстановка съдът приема, че подсъдимият
Ю.Р. е осъществил от обективна и субективна страна състава на престъплението
обида по чл. 146, ал. 1 от НК, като е казал думи, унизителни за честта и
достойнството на Й.Р., обида, изречена в негово присъствие.
По същество субектът е изразил отрицателна
оценка, отрицателно мнение за личното достойнство на обидения. Унизителният
характер на казаното от дееца се преценява на основата на приетите в обществото
морални норми за нормално човешко общуване, за зачитане на приетите в
обществото морални норми, за зачитане на честта и достойнството на всекиго. При
обидата чрез думи, когато деецът казва нещо унизително за достойнството на
засегнатия, отрицателна оценка или мнение за личността на пострадалия се прави
в езикова форма, като се използват унизителни от гледна точка на господстващия
морал епитети, унизителни съждения за качествата на жертвата. Същите са годни
да накърнят достойнството му, тъй като според съвременните обществени стандарти
са неприемливи. Употребените изрази не са само форма на неучтивост, неспазване
правилата на приличие или проява на недостатъчно възпитание. Те представляват
изразяване на една отрицателна оценка на дееца, на едно отрицателно мнение за
достойнството на засегнатия. Деянието е умишлено, тъй като извършителят е имал
съзнанието, че това, което е изрекъл/казал, може да унижи честта или
достойнството на лицето, до което се отнася. Наказателната
отговорност за обида и клевета е една от юридическите
гаранции, които осигуряват закрилата на достойнството на личността. В
случая не се касае до право на изразяване на мнение, което е право на личността
да се реализира в социалната реалност. Тъй като обидата е предела и
ограничението на правото на изразяване на мнение, и тъй като не се касае за
представители на държавна власт или политически фигури, които по принцип са
подложени на по-високо ниво на критика, то не следва да се тълкува и
разширително правото на изразяване на мнение или критика. Както уместно е посочил и първоинстанционният съд, в чл. 39-41 от Конституцията и чл. 10 от Европейската конвенция за защита
на правата на човека и основните свободи е прогласено правото на всеки да
изразява и разпространява мнение и да търси,
получава и разпространява информация. Но посоченото право не е абсолютно.
Основания за ограничаването му се съдържат в Конституцията – в чл. 39, чл. 40 и
чл. 41, които не позволяват то да бъде използвано за накърняване и засягане на
изрично изброените права и интереси, както и в общия за всички права чл. 57,
ал. 2, който не допуска злоупотреба с тях, както и упражняването им, ако
накърнява права или законни интереси на другия. Конституционният
съд на Република България, в решение постановено по к.д. № 16/98г., е застъпил
становището, че ценностите, чиято закрила е основание за ограничаване на
правото на свобода на изразяване на мнения, са правата и доброто име на другите
граждани.
Не може да се възприеме тезата на подсъдимия, че е
упражнил конституционното си право за свободно изразяване на мнение, което
изключва носенето на наказателна отговорност. Гарантираното от Конституцията на Република
България право за изразяване и разпространяване на мнение не е абсолютно и
търпи ограничения в случаите, когато при реализирането му се накърняват правата
и доброто име на другиго - чл.
39, ал. 2 от Конституцията. В свое решение № 20 от
14.07.1998 г., постановено по к. д. № 16/98 г., Конституционният съд на
Република България е застъпил становището, че когато конкретизират ценностите, чиято закрила е основание за
ограничаване на правото на свобода на изразяване на мнения, Конституцията
освен останалите посочва правата и доброто име на другите граждани, а Конвенцията
за защита правата на човека и основните свободи - репутацията и
правата на другите. Така посочените ценности обхващат присъщите на човешката
личност чест, достойнство, добро име. Те именно са обект на посегателство при
нанасяне на обидата (умишленото унижаване
достойнството на дадено лице посредством неприлично отнасяне с него). Поради
това отговорността (наказателна и гражданска) за обида
и клевета като средство за защита на честта, личното достойнство и доброто име
представлява такова ограничение на правото на свобода на изразяване на мнения,
което е допустимо и от Конституцията и от Конвенцията.Използваните
изрази от подсъдимия са унизителни от гледна точка на господстващия морал,
епитети, отразяващи отрицателни качества и унизителни съждения за качествата на
частния тъжител. На основата на приетите в обществото морални норми за нормално
човешко общуване, за зачитане честта и достойнството на всекиго, изречените от
подсъдимия обидни думи са безспорно с унизителен характер. В тази насока
Р.664-72-І, Р.22-95-ІІІ, Р.28-72-ІІ, Р.583-75-ІІ, РКС № 20/1998 по к.д. № 16 от
1998г.
Обект на престъплението са обществените
отношения, които осигуряват неприкосновеността на личното чувство за
достойнство, самооценката на човека, положителната оценка, която всеки има за
собствената си личностна и обществена ценност. Обидата по чл. 146, ал. 1 от НК
е съзнателно унижаване честта или чувството за лично достойнство на пострадалия,
чрез думи или действия. Достатъчно е чрез него да се
унизява честта или достойнството на друго лице и то да е казано или извършено в
негово присъствие, независимо от начина и формата на казването или
извършването. Може да се изрази в използване на унизителни епитети,
псувни, цинични сравнения, квалификации, характеристика на личността,
отрицателни унизителни съждения за личните качества на засегнатия и др., които
се явяват личностна негативна и
унижаваща оценка на дееца за адресата на обидата. Обективира се в присъствието
на пострадалия, за да се засeгнат директно неговите представи за личното му
достойнство и чест. За разлика от
клеветата при обидата е без значение за
съставомерността на деянието дали казаните думи са истина, или не. Достатъчно е
те да са унизителни за честта или достойнството на засегнатия.
Противоправният резултат – унижението, настъпва автоматично като неизбежна
последица на обидното съдържание на използваните изрази и тяхното възприемане
от пострадалия като такива. С оглед на индивидуалната личностна самооценка на
всеки индивид възможността за унижение е в различна степен – нейните параметри
се определят от темперамента, личностната самооценка, характера на
взаимоотношения между автора и адресата на обидата.
В бита и ежедневието думата “престъпник“ и „криминална личност“ се използва
за човек, който извършва престъпление, синоним
са на злодей, злосторник, разбойник, пакостник, нарушител, виновен, виновник, убиец, бандит, гангстер, главорез, хулиган, подлец, негодник /Речник на българския език и
Тълковен речник/. Всяка от тези думи е израз на негативна оценка към личността, за която се
отнася, тъй като от гледна точка на господстващия морал отразява една крайно
отрицателна оценка за честта и достойнството на лицето, към което е отправена, има унизителен характер и е от естество да накърни
чувството за лично достойнство и чест. Тъжителят
е възприел като унизителни за честта и достойнството му изразите «абсолютен
доказан престъпник и криминална личност» и «абсолютен престъпник, който и към
настоящият момент не се е превъзпитал», които подсъдимият е казал за него в
открито съдебно заседание. Цитираните изрази той е възприел като позорни, като
обществено укорима квалификация на личността му и му създавали отрицателна
репутация, накърнили са доброто му име пред обществото и го дискредитирали като
личност. Оценъчният субективен характер следва винаги да бъде в
някакви граници, а те са - да не накърняват нечии други права. В случая те са
от естество да накърнят достойнството на отделната личност, съобразно
съвременните стандарти за неприемливо, унизително и непристойно отношение. В
тази връзка не се споделят доводите, изложени в жалбата, че тъжителят, предвид ангажиментите му в чуждестранни въоръжени сили, едва ли
страда от свръхчувствителност. Думата „престъпник“ и „криминална личност“ категорично
следва да се приемат за обидна проява с цел принизяване на личностните
качества, била тя и пречупена през призмата на личното субективно виждане на
подсъдимия. Тя засяга личната сфера на пострадалия по един язвителен и
унизителен начин, а подобен подход не е нито необходим, нито приемлив.
Подсъдимият твърди, че е квалифицирал
тъжителя като абсолютно доказан престъпник и криминална личност, позовавайки се
на факта, че въпреки настъпилата реабилитация той е бил осъден за извършено
престъпление, както и на обстоятелството, че според подсъдимия тъжителят все
още се водел в криминалистичната картотека на МВР, имайки предвид нормативните
актове, регламентиращи тази материя. Към датата, когато са изречени обидните
изрази, частният тъжител Й.И.Р. е бил осъден с един влязъл в сила на
17.10.2007г. съдебен акт – присъда по НОХД № 1153/2007г. на Районен съд гр. Нови
пазар, с която му е било наложено наказание „пробация“ за престъпление по чл. 343в,
ал. 2 от НК. За това осъждане на 25.04.2010 година е настъпила пълна/абсолютна
реабилитация по право. Съобразно разпоредбата на чл. 88, ал. 1 във вр. с чл. 82,
ал. 1, т. 5 от НК реабилитацията е заличила факта на осъждането и бъдещите
последици, свързани с това. Към 06.02.2019г. частният тъжител Й.И.Р. няма
извършвана полицейска регистрация /заличавана или налична/. За разлика от клеветата, при
обидата е без значение за
съставомерността на деянието дали казаните думи са истина, или не.
Следователно, в разглеждания казус е без значение дали Й.Р. е осъждан /реабилитиран
или не/, или има криминалистична регистрация /налична или заличена/. Поради тази причина и за съдът не е било необходимо да
установява дали тъжителят е извършил престъпления зад граница, било то от общ характер или от частен. Не се е налагало и
да изисква и справките от РУ-МВР гр. Шумен и гр. Нови пазар, тъй като делото не е за клевета,
което изисква установяване наличието или липсата на съответното обстоятелства,
респ. верността му. Употребените
изрази сами по себе си са обидни и сочат на оценка на личността на тъжителя
като абсолютен престъпник и криминална личност. Нещо повече, от тях подсъдимият
прави и извод по отношение личността на тъжителя, а именно, че не се е
поправил. Чрез тези изрази подсъдимият
е изразил не само отрицателната си оценка за личността на тъжителя, но имайки предвид
негативното съдържание на използваните понятия и направените от подсъдимия
изводи, същите обективно са годни да унизят честта и достойнството на тъжителя,
засягат самооценката му. Честта и
достойнството са морално-етични категории,
свързани с дължимото уважение към личните качества на пострадалия, към неговите етични и морални
принципи, репутацията и доброто му име, почитта и уважението, което
хората си дължат един на друг. Безспорно посочените по-горе квалификации са
използвани от подсъдимия в нарушение на
приетите норми за нормално човешко общуване и за зачитане честта и
достойнството на лицата.
Поради което и оплакването за неправилност и
незаконосъобразност на постановената присъда е неоснователно. Не са налице
условията и предпоставките за постановяване на оправдателна присъда.
Въззивният счита, че деянието е извършено умишлено, с пряк умисъл. В тази
връзка не споделя довода на районния съд, че деянието е извършено при форма на вината евентуален умисъл. В
разглеждания казус деецът е предвиждал, че казаната от него дума е обидна,
унизителна за лицето, съзнавал е че изразите се възприемат, като е желаел и целял да унижи достойнството
и честта на лицето. За това сочат и последващите му действия, изразяващи се в
последващи сигнали до различни институции.
Налице е
квалифициращият признак във връзка с чл. 148, ал. 1, т. 1 от НК, тъй като
обидата е нанесена публично, в открито съдебно заседание и по този начин е
станала достояние не само на частния тъжител, но и на неограничен брой лица. Видно
от приложения съдебен протокол делото не е било разглеждано при закрити врати.
От друга страна съдът е публична институция и при разглеждане на делата
съдебните процеси са достъпни за неограничен брой желаещи да присъстват на тях.
Не е спорно, че при разглеждане на делото в обсъждания процес са присъствали и други
лица, като обидните изрази са обективирани по такъв начин, че са стигнали до
обидения, тъй като са изречени в негово присъствие и на публично място. Станали
са достояние и на по-широк кръг от хора.
Независимо от
това настоящият състав счита, че подсъдимият Р. не следва да отговаря по
квалифициращия състав на обидата по чл. 148, ал. 1, т. 1 от НК - нанесена
публично, а само по основния - по чл. 146, ал. 1 от НК. И причината за това е
не липсата на квалифициращото обстоятелство, а времето, когато същото е
възведено като обвинение. По това оплакване жалбата е основателна и изложените
в нея съображения се споделят и от съда. Причината за това е следната:
Тъжбата е
депозирана на 12.06.2019 година за деяние, извършено на 06.02.2019г. С разпореждане от 17.06.2019г. съдът е предал подсъдимия на съд за
престъпление по чл. 146, ал. 1 от НК. Това е правната квалификация, направена
служебно от съда, която не се различава от тази, която е изложил повереника в
частната тъжба. По-късно, в открито съдебно заседание от 05.07.2019г., съдът
отново е разяснил на подсъдимия и защитника му правната квалификация на
обвинението (на лист № 51, абзац 3-ти, по делото). Цялостната защита на
подсъдимия, а и тази на защитника, се е развила на плоскостта на именно това
обвинение - по чл. 146, ал. 1 от НК. В нито един момент от производството пред районен
съд не са сочени други обстоятелства, различни от посочените в тъжбата, които
да навеждат, че се касае за публична обида, както и няма повдигане на обвинение
от страна на частния тъжител за по-тежко наказуемо престъпление, а именно такова
по чл.148, ал. 1, т. 1 от НК - за обида, която да е нанесена публично. Едва в
съдебното заседание, провело се на 17.09.2019г., в пледоарията си повереникът
на частния тъжител застъпва тезата за публичност. Тази теза е възприета и от
Районния съд, който с присъдата си от 18.09.2019г. е признал за виновен
подсъдимия не по чл. 146, ал. 1 от НК, а по квалифицирания състав на обида –
този, по чл. 148, ал. 1, т. 1 от НК във
вр. с чл. 146, ал. 1 от НК. Този подход на съда е довел до ограничаване
процесуалното право на защита на подсъдимия, защото той до последната си дума се
е защитавал единствено по основния състав на престъплението за обида – това, по чл. 146, ал. 1 от НК. В същото време няма и направено изменение
на обвинението. Ако такова може да се приеме,
че се прави с пледоарията – то това не е направено по предвидения в закона ред
и срокове /шестмесечен срок от датата на деянието/. Ето защо съдът като е
постановил акт, за по-тежко наказуемо деяние, след като за него няма повдигнато
обвинение, е нарушил закона. В правомощията на въззивния съд е да отстрани това
нарушение на материалния закон, като преквалифицира деянието от такова по чл. 148, ал. 1,
т. 1 от НК във вр. с чл. 146, ал. 1 от НК в такова по чл. 146, ал. 1 от НК и го
оправдае за обстоятелството, че обидата е нанесена публично /по силата на чл. 337,
ал. 1, т. 2 във вр. с чл. 334, т. 3 от НПК – приложи закон за по-леко наказуемо
престъпление/.
В този смисъл и съдебната практика: Решение № 490 от 1.02.2012г. на ВКС по н.д. № 2272/2011г., III н.о., НК, докладчик съдията Севдалин Мавров: „Видно от приложеното към тъжбата медицинско свидетелство, пострадалата е узнала за извършеното престъпление на 17.02.10г. Към 10.03.11г., когато съществено е изменена обстоятелствената част на обвинението, шестмесечният срок по чл. 81, ал. 3 НПК е бил изтекъл.“; Решение № 93 от 23.03.2010г. на ВКС по н.д. № 751/2009г., III н.о., НК, докладчик съдията Вероника Имова: „
В НПК, в
тълкувателната дейност на ВС и в текущата практика на ВКС в принципни решения,
не се поставя никакво ограничение за възможността частният тъжител да поправи
непълнотата в съдържанието на частната тъжба /напр. относно дата, място или
елементи от фактическото изпълнение на престъплението/, стига непълнотата да е
отстранена преди изтичане на шестмесечния преклузивен срок по чл. 81, ал. 3 НПК.
Последният е абсолютна процесуална предпоставка за образуване на делото от
частен характер. Изпълнението на това изискване на закона е свързано с
необходимостта да се очертаят рамките на предмета на доказване в наказателния
процес по обвинението за престъпление, преследвано по реда на частното
обвинение. …. в НПК няма ограничение за поправяне на съдържанието на тъжбата,
ако това е сторено в рамките на срока по чл. 81, ал. 3 НПК. …. нормата на чл. 287, ал. 6 НПК не е приложима в случая.
Тя е приложима само при основания за изменение на първоначално внесеното с
тъжбата обвинение, едва след като при проведеното съдебно следствие, от
събраните доказателства бъдат установени нови обстоятелства, различни от посочените
в тъжбата, налагащи съществена промяна във фактическото изпълнение на
престъплението, касаеща правната му квалификация, или в промяна в правната
квалификация на посочените в тъжбата обстоятелства, каквито процесуални
хипотези не са възникнали по конкретното дело“.; Решение от 24.11.2011г. на ОС - Благоевград по
в.н.о.х.д. № 442/2011г.: „На
практика обвинението в производството от
наказателно-частен характер се формира въз основа на двата акта - тъжбата
(съдържаща описание на фактите) и разпореждането на първоинстанционния съд
(даващо правната квалификация на същото и то именно съобразно фактите, изложени
в тъжбата). Поради това и разпореждането на първоинстанционният съд следва да
бъде максимално точно и ясно - какво точно обвинение се приема за разглеждане в
бъдещото съдебно производство. Ето защо това е желателно в разпореждането накратко
да бъде посочено деянието и неговата правна квалификация, за което подсъдимия
се предава на съд. Само по този начин от
една страна ще бъде очертан предмета на доказване в бъдещото съдебно
производство (което е от съществено
значение както за подсъдимия, така и за частния тъжител), като същевременно
бъде гарантирана възможността за ефективно реализиране на правото на защита на
подсъдимия. Същевременно с разпореждането на практика и тъжителя е уведомен
относно квалификацията приета от съда и
същия, ако не е бил съгласен с тази квалификация е могъл да направи изменение
на обвинението, но такова не е било направено. … Това е така, тъй като закона е
предвидил изричен процесуален ред за изменение на обвинението, а пред
първоинстанционния съд не е искано и не е правено изменение на обвинението).“
С оглед
посочената съдебна практика и изложени доводи, споделящи развитите съображения
и във въззивната жалба на подсъдимия, присъдата ще следва да бъде изменена в
частта, в която Ю.Р. е признат за виновен за извършеното престъпление обида,
като бъде оправдан за това обидата да е нанесена публично.
По отношение на наложеното наказание: Съгласно
разпоредбата на чл.78а от НК, в сила към момента на извършване на деянието,
пълнолетно лице се освобождава от наказателна отговорност и му се налага
административно наказание “глоба” в размер от 1000лв. до 5000лв, когато: 1. за
престъплението, извършено умишлено се предвижда наказание “лишаване от свобода”
до 3 години или друго по-леко наказание; 2. деецът не е осъждан за престъпление
от общ характер и не е освобождаван от наказателна отговорност по реда на
чл.78а от НК и 3. причинените от престъплението имуществени вреди са
възстановени.
За
престъплението по чл. 148, ал. 1, т. 1 от НК във вр. с чл. 146 от НК законодателят e предвидил при условията на
кумулативност наказания „глоба“ от 3 000 до 10 000лв. и „обществено порицание“.
Тъй като подсъдимият е неосъждан и няма налагани наказания по чл. 78а от НК, а
от деянието няма причинени имуществени вреди, първоинстанционният съд е
приложил разпоредбата на чл. 78а, ал. 1 от НК и го е освободил от наказателна
отговорност, като му е наложил административно наказание “глоба”. Преценил е
като справедливо и съответстващо на тежестта, обществената опасност и моралната
укоримост на престъплението административно наказание "глоба" в
размер на 1000лв. Наложената глоба е в минималния размер, предвиден в закона.
Освен
това е счел, че по този начин и с това наказание ще бъдат постигнати целите на
генералната и специалната превенция.
С
оглед по-горе изложените съображения деянието следва да се преквалифицира от
такова по чл. 148, ал. 1, т. 1 от НК във вр. с чл. 146 от НК в такова по чл.
146, ал. 1 от НК. За престъплението по чл. 146, ал. 1 от НК законодателят e предвидил при условията на
кумулативност наказания „глоба“ от 1 000 до 3 000лв. и „обществено порицание“.
За него също е приложима разпоредбата на чл. 78а от НК, тъй като: 1. за
престъплението, извършено умишлено, се предвижда наказание “лишаване от
свобода” до 3 години или друго по-леко наказание; 2. деецът не е осъждан за
престъпление от общ характер и не е освобождаван от наказателна отговорност по
реда на чл. 78а от НК; и 3. причинените от престъплението имуществени вреди са
възстановени.
Съдът счита, че
целите на наказанието, посочени в чл. 36 от НК, могат да бъдат постигнати по
този начин, както и да бъдат постигнати целите на генералната и специална превенция.
Първоинстанционния съд е наложил административното наказание „глоба“ на
предвидения минимум. Настоящият състав се съгласява с тези доводи на
първоинстанционния съд. Отчетени са всички обстоятелства, имащи значение за
индивидуализирането на наказанието. Във въззивното производство не се събраха
нови доказателства в тази насока, а и с оглед на обстоятелството, че наложеното
наказание е на минимума, по-нататъшно намаляване е невъзможно. Поради
което и наказанието се явява законосъобразно и обосновано, а оттам и
справедливо.
По отношение гражданския иск, предявен от страна на тъжителя Й.Р.:
Районният съд е приел иска за неимуществени вреди, в резултат на деянието, за
допустим и частично основателен. Изходено е от правилото на чл. 45 от ЗЗД -
правило да не се вреди другиму и неговото нарушаване. Приел е, че се касае за
нарушаване на общото правило, тъй като се отнася за вторична санкционна
последица, свързана с нарушаване на определени задължения, произтичащи от
закона. Счел е, че е безспорно установена вината на подсъдимия за извършеното от него престъпление, в резултат на
което пострадалият е претърпял душевни болки и страдания, от които неговото добро име на човек и гражданин
е било накърнено.
Размерът на обезщетението за неимуществените вреди следва да овъзмезди
пострадалия за всички отрицателни последици, които са настъпили в резултат на
деянието и се преценяват от съда по справедливост. Ето защо в случая размерът на
обезщетението е определен по справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД и
критериите, залегнали в Постановление № 7/1959г. на Пленума на ВС. Понятието
“справедливост” е свързано с преценката на конкретни обективно съществуващи
обстоятелства, които трябва да се имат предвид при определяне размера на
обезщетението, а именно – характерът на увреждането, начинът на извършването, обстоятелствата,
при които е извършено то, и допълнителните неудобства, моралните страдания,
които са били причинени вследствие нанесената обида /в т.см. Постановление №
4/1968г. на Пленума на ВС/.
При
определяне на размера на обезщетението за причинените неимуществени вреди съдът
е съобразил характера на деянието, начина на извършването, обстоятелствата, при
които е извършено то, и е преценил, че подсъдимият следва да заплати на
тъжителя сумата от 1000лв., като обезщетение за причинените му неимуществени вреди,
вследствие на нанесената обида, ведно със законната лихва върху тази сума от
06.02.2019г. до окончателното й изплащане. В останалата му част до пълния
предявен размер искът за вреди е отхвърлен, като неоснователен и недоказан.
Гражданският иск е правилно
определен. Безспорно частният тъжител е претърпял морални вреди, в резултат на
нанесените му обида. При определяне на размера първоинстанционният съд е отчел
настъпилия емоционален дискомфорт на пострадалия и обстоятелствата, при които е
извършено деянието. Наранените чест и достойнство са овъзмездени по
справедливост. Не се налага корекция на определеното обезщетение. С оглед на обстоятелството, че
вредите от непозволено увреждане са изискуеми от момента на деликта за уважения
размер на гражданския иск, е присъдена законната лихва върху тази сума, считано
от 06.02.2019г. до окончателното им изплащане.
На
основание чл. 189, ал. 3 от НК първоинстанционният съд е осъдил подсъдимия Ю.С.Р. да заплати на Й.И.Р.
направените от него разноски по делото в размер на 412 лева, за платена
държавна такса и адвокатско възнаграждение.
Съдът се е произнесъл и по
дължимите такси и разноски по делото.
При извършената проверка въззивният съд не констатира
съществени процесуални нарушения, обуславящи отмяна на постановената присъда и
връщане на делото за ново разглеждане. По изложените съображения присъдата ще следва да бъде изменена само в частта, в
която Ю.Р. е признат за виновен за извършеното престъпление обида, като бъде
оправдан за това обидата да е нанесена публично. В останалите й части присъдата
следва да бъде потвърдена.
Поради което и на основание чл. 337, ал. 1, т. 2 във вр. с чл.
334, т. 3 от НПК съдът
Р Е
Ш И :
Изменява присъда № 33 от
18.09.2019 г., постановена
по НЧХД № 1350/2019 г. на Шуменския районен съд, като преквалифицира деянието
на подсъдимия Ю.С.Р., ЕГН – **********, от престъпление по чл. 148, ал. 1, т.
1 от НК във вр. с чл. 146 от НК в такова по чл. 146, ал.1 от НК, като го оправдава
за това обидата да е нанесена публично.
В останалите части потвърждава присъдата.
Решението е окончателно.
Да се съобщи на страните.
Председател : Членове: 1.
2.