Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 623 20.02.2020
година град Пловдив
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД, Гражданско
отделение, ІI граждански състав, в публично заседание на шестнадесети януари две
хиляди и двадесета година, в състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: ДИЛЯНА СЛАВОВА
при участието на секретаря Десислава Кръстева,
като разгледа докладваното от съдията гражданско дело
№ 2934 по описа на съда за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Съдът е сезиран с искова молба от „Фронтекс
Интернешънъл“ ЕАД с ЕИК *********, представлявано от *** *** А. В. Г., със
седалище и адрес на управление в гр. София, ул. „Хенрих Ибсен“ № 15, ет. 7,
чрез ***. К. П. против Д.В.Б. с ЕГН **********,***, с която са предявени
обективно съединени установителни искове с правно основание чл. 422 от ГПК, вр.
чл. 240 и чл. 86 от ЗЗД.
В исковата молба се твърди, че на 24.03.2015 г.
ответната страна сключила с „Провидент Файненшъл България“ ООД договор за
потребителски кредит, по силата на който й бил отпуснат заем в размер на 1000
лева, които Б. се задължила да върне ведно с уговорените лихви и такси. Сумата
съгласно договора ответната страна следвало да върне на седмични погасителни
вноски, които съставлявали изплащане на главницата, фиксирана в договора
възнаградителна лихва в размер на 197,24 лева и такси в общ размер на 832,97
лева. Таксите били начислени за ползване на услуга „Кредит у дома“, който
представлявал домашно посещение за събиране на дължимите суми и оценка на
досието. Длъжникът не изпълнил задължението си в уговорения срок и преустановил
плащанията по договора, като падежът на първата непогасена вноска настъпил на
30.04.2015 г. Считано от следващия ден длъжникът изпаднал в забава и се начислило
обезщетение в размер на законната лихва. Крайният срок за изпълнение на
договора настъпил на 19.05.2016 г., когато целият неизплатен остатък на
задължението станал изискуем.
Ищецът твърди, че на 28.07.2016 г. сключил с кредитора
на ответната страна договор за цесия, по силата на който станал титуляр на
процесното вземане. В изпълнение на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД “Провидент Файненшъл
България“ ООД упълномощил ищеца да уведоми ответника за прехвърляне на
вземанията, за което изпратил писмено уведомление чрез „Български пощи“ ЕАД, но
пратката се върнала в цялост „непотърсена“. Поради неизпълнение от страна на
кредитополучателя ищецът подал заявление по реда на чл. 410 от ГПК, въз основа
на което било образувано ч.гр.д. № 9379/2017 г. по описа на ПдРС и в изпълнение
указанията на заповедния съд същия инициирал настоящото производство, което има
за предмет установяване на вземането му по заповедта за изпълнение.
С оглед изложеното от съда се иска да постанови
решение, с което да признае за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата
от общо 1987,81 лева, от която – главница в размер на 944,08 лева, ведно със
законната лихва, считано от подаване на заявлението в съда – 22.06.2017 г. до
окончателното изплащане; 175,43 лева – договорна лихва за периода от 01.05.2015
г. до 19.05.2016 г.; 199,31 лева – обезщетение за забава за периода 01.05.2015 г.
– 30.05.2017 г. , както и сумата от 668,99 лева, представляваща начислени такси
за периода от 01.05.2015 г. до 19.05.2016 г. Претендира направените в
настоящото и в заповедното производство разноски.
В срока по
чл. 131 ГПК от ответната страна Д.Б., чрез назначения й особен представител –
адв. С.К. е постъпил писмен отговор, с който се изразява становище за
неоснователност на предявените установителни искове. На първо място се оспорва
твърдението, че ответната страна е уведомена редовно за извършената цесия,
поради което ответника счита, че същата не е породила действие. Твърди се в
тази връзка, че ищецът не е притежавал
качеството кредитор по отношение на ответната страна, както и че независимо от
упълномощаването, фактическото уведомяване на извършената цесия следва да се
извърши от предишния кредитор за да породи своето действие. На следващо място,
ответникът, чрез особения си представител оспорва като нищожни клаузите, с
които е уговорен годишен лихвен процент, както и начислените такси,
съставляващи разход, като счита, че същите противоречат на императивните
разпоредби на Закона за потребителските кредити /чл. 19, ал. 1 и ал. 4 от
същия/. В условията на евентуалност, в случай че съдът не приеме, че
нищожността засяга цялата клауза, то моли да се приеме, че не са дължими сумите
над допустимия размер на ГПР. Въз основа на гореизложените съображения моли за
отхвърляне на предявените искове и възлагане в тежест на ищеца на сторените от
него разноски.
Съдът, след като обсъди събраните по делото
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, и с оглед изявленията на
страните, намира следното:
Видно от
приложеното ч. гр. д. № 9379/2017 г. по описа на Районен съд – Пловдив, ХVІІІ
гр. с., в полза на ищеца е издадена заповед № 5728 от 23.06.2017 г. за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за следните суми: главница в
размер на 944,08 лева, дължима по договор за потребителски кредит с № *********
от 24.03.2015 г., сключен между „Провидент Файненшъл България“ ООД и длъжника,
вземанията по който са прехвърлени с договор за цесия от 28.07.2016г. на
„Фронтекс интернешънъл” ЕАД; договорна възнаградителна лихва в размер на 175,43
лева за периода от 01.05.2015 г. до 19.05.2016 г.; обезщетение за забава в
размер на 199,31 лева за периода
01.05.2015 г. – 30.05.2017 г.; такси в размер на 668,99 лева за периода от
01.05.2015 г. до 19.05.2016г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от датата на постъпване на заявлението в съда – 22.06.2017 г. до
окончателното погасяване, както и разноските по делото в размер на 39,76 лева
за държавна такса и 50 лева -
юрисконсултско възнаграждение. Заповедта за изпълнение била
връчена на длъжника по реда на чл. 47 от ГПК, поради което и на ищеца било
указано да предяви настоящите искове за установяване на вземането, което той
направил в предвидения срок, поради което се явяват допустими и подлежат на
разглеждане по същество.
От приложените по делото писмени доказателства се
установява, че на 24.03.2015 г. между
„Провидент Файненшъл България” ООД и ответницата Д.Б. бил сключен договор за
потребителски кредит, по силата на който на ответницата бил предоставен кредит
в размер на 1000 лева, с уговорена договорна лихва в размер на 197,24 лева,
представляваща 31,82%, а годишния процент на разходите бил в размер на 48%.
Кредитополучателят следвало да заплати и сумата от 50 лева – такса за оценка на
досие, както и сумата от 782,97 лева – такса за услугата „Кредит у дома“.
Ответницата следвало да заплати кредита на 60 равни седмични вноски от по 33,84
лева и последна вноска в размер на 33,65 лева. Посочено е, че общият размер на
плащанията възлиза на сумата от 2030,21 лева.
Установява
се, от приложените по делото доказателства, че на 28.07.2016 г. между кредитора
„Провидент Файненшъл България“ ООД и ищеца е сключен договор за прехвърляне на
вземания, по силата на който „Провидент Файненшъл България“ ООД в качеството му
на цедент прехвърля на ищеца в качеството на цесионер вземанията на цедента от
длъжниците, произтичащи от договорите за кредити, заедно с всички привилегии,
начислени лихви и други принадлежности, ако има такива. Уговорено е, че
вземанията, предмет на прехвърляне, посочени в предходното изречение, са
подробно изброени и индивидуализирани в Приложение № 1, което е неразделна част
от договора. Сред посочените в Приложение № 1 вземания е и вземането на
кредитора – цедент по сключения с ответника договор за кредит от 24.03.2015 г.
По
делото е представено и копие на нотариално заверено пълномощно, по силата на
което „Провидент Файненшъл България“ ООД упълномощава „Фронтекс интернешънъл“
ЕАД да уведоми длъжниците за сключения между тях на 28.06.2016 г. Договор за
прехвърляне на вземания. Към исковата молба е приложено и уведомление, изходящо
от цедента, като е посочено, че за същия се подписва пълномощник, а именно А. В.
Г., представляващ „Фронтекс интернешънъл“ ЕАД.
По
делото е прието и заключение на съдебно-счетоводна
експертиза, от която се установява, че размерът на предоставената от „Провидент
Файненшъл България“ ООД на ответницата сума по договор за потребителски кредит
от 24.03.2015 г. е 1000 лева. Вещото лице е посочило, че ответницата е заплатила
сумата от общо 150,36 лева по процесния договор, с която са погасени, както
следва: главница в размер на 55,94 лева; 23,90 лева – възнаградителна лихва;
4,20 лева – такса за оценка на досие и 66,32 лева – такса за услуга „Кредит у
дома“. Посочено е и, че общият размер на задължението по договор за
потребителски кредит от 24.03.2015 г. към 22.06.2017 г. – датата на подаване на
заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, възлиза на
сумата от 2032,34 лева, от които: 944,06 лева – главница; 173,34 лева –
възнаградителна лихва; 45,80 лева – такса за оценка на досие; 716,65 лева –
такса за услуга „Кредит у дома“ и 146,45 лева – обезщетение за забава за
периода 29.04.2015 г. – 30.05.2017 г. В. л. е посочило също така, че при
цесионера „Фронтекс интернешънъл“ ЕАД не са извършени плащания от ответника по
договор за потребителски кредит от 24.03.2015 г.
При така установената фактическа обстановка, от
правна страна съдът намира следното:
Доколкото заповедта
за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 9379/2017 г. по описа на ПдРС, ХVІІІ
гр. с. е връчена по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК, то и установителните искове по
реда на чл. 422 ГПК са допустими, тъй като са предявени в срока по чл. 415, ал.
1 ГПК, имащи за предмет същите вземания.
По делото безспорно се установи, че между „Провидент
Файненшъл България“ ООД и ответницата е бил подписан договор за потребителски
паричен кредит от 24.03.2015 г. С посочения договор на ответницата по
производството е предоставена сумата в размер на 1000 лева, при договорна лихва
с фиксиран лихвен процент от 31,82% и годишен процент на разходите – 48%.
Кредитополучателят се задължил да върне предоставената сума на 60 седмични
погасителни вноски, от които 59 вноски от по 33,84 лева и едно последно плащане
в размер на 33,65 лева. Общият размер на плащанията е определен на сумата от 2030,21
лева, от която сумата от 782,97 лева – представлява дължима такса за услугата „Кредит
у дома“.
Установи се, от приложените по делото доказателства, че
процесното вземане е цедирано от „Провидент Файненшъл България“ ООД на
„Фронтекс интернешънъл“ ЕАД съгласно договор за продажба и прехвърляне на
вземания от 28.07.2016 г. и приложение № 1 към него. Цесията не е била съобщена
на ответницата преди подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК, като това не се случи и в настоящото производство. Според
задължителната съдебна практика / Тълкувателно решение № 142-7 от 11.11.1954 г.
ОСГК на ВС, Решение № 123 от 24.06.2009 г. на ВКС по т.д. № 12/2009 г., II
т.о./, за да има действие договорът за цесия по отношение на длъжника, той
следва изрично да бъде уведомен за извършеното прехвърляне и това уведомяване
да е направено от цедента /стария кредитор/, като това задължение на цедента
има за цел да защити длъжника срещу ненадлежно изпълнение на неговото
задължение, т.е. срещу изпълнение на лице, което не е носител на вземането.
Според цитираната съдебна практика законодателят /чл. 99, ал. 3 ЗЗД/ е въвел
изискването съобщението за прехвърленото вземане да бъде извършено именно от
стария кредитор, за да се създаде правна сигурност за длъжника и за да се
обезпечи точното изпълнение на задължението му. Няма пречка цедента да
упълномощи цесионера да извърши уведомяването за прехвърлянето на вземането. В настоящия случай обаче, цесията
не е надлежно съобщена на длъжника нито преди подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, нито в хода на настоящия
процес, защото по делото не бе представено надлежно пълномощно, изходящо от
„Провидент файненшъл България“ ООД и упълномощаващо „Фронтекс Интернешънъл“ ЕАД
да извърши уведомяване на длъжника за прехвърляне на вземането. Такова
упълномощаване е уговорено от страните по договора за цесия в клаузата на чл. 7,
ал. 1, изречение второ, а именно: цедентът ще упълномощи цесионера с правата по
тази разпоредба чрез изрично пълномощно,
по силата на което последният да изпраща писмени уведомления до длъжниците във
връзка с извършеното прехвърляне на задължението им към нов кредитор. Такова
изрично пълномощно, въпреки предоставената възможност на ищцовата страна, по
делото не бе представено. С исковата молба по делото е представено копие на
нотариално заверено пълномощно, по силата на което „Провидент Файненшъл
България“ ООД упълномощава „Фронтекс интернешънъл“ ЕАД да уведоми длъжниците за
сключения между тях на 28.06.2016
г. Договор за прехвърляне на вземания, т.е. същото касае друг договор за
цесия сключен между страните, като това упълномощаване не може да произведе
действие и по отношение на Договора за прехвърляне на вземания от 28.07.2016 г.
Във връзка с възражението на особения представител на ответника относно
редовното връчване на уведомлението за цесия, с определение № 1106 от 28.01.2019 г. съдът е задължил ищцовото
дружество да представи в оригинал пълномощното от предишния кредитор за
съобщаване на цесията. Съобщението, ведно с препис от определението на съда е
било редовно връчено на ищцовото дружество на 08.02.2019 г. С протоколно определение от 21.03.2019 г., съдът
отново е задължил ищцовото дружество да представи в оригинал пълномощното от предишния кредитор за съобщаване на цесията, като дружеството отново
е било редовно уведомено за задължението си с връчено на 09.04.2019 г.
съобщение. С протоколно определение от 22.05.2019 г. съдът отново е предоставил
възможност на ищцовото дружество да представи пълномощното, с което е
упълномощен да уведоми длъжника за извършената цесия, което обаче отново не е
сторено. Следва да се посочи, че твърдението на ищцовата страна, че е
представила изисканите от нея документи в оригинал и в частност пълномощното, с
което е упълномощена да уведоми длъжниците за извършеното прехвърляне на
вземанията по Договор за цесия от 28.07.2016 г., по гр. д. № 13481/2018 г. по
описа на Районен съд – Варна, е неоснователно, а и недоказано. Страната е
задължена да представи изискания от нея документ още с изготвянето на доклада
по делото, за което е получила надлежно съобщение на 08.02.2019 г., далеч преди изготвяне на определението по чл. 140 ГПК по гр. д. № 13481/2018 г. по описа на Районен съд – Варна /видно от
представения незаверен препис от същото, то е изготвено на 08.04.2019 г./. Освен това с посоченото определение, съдът е задължил
ищцовото дружество да представи в оригинал договора за продажба на вземания от
28.07.2016 г., ведно с приложение № 1, неразделна част от договора, но не и
пълномощното, издадено от „Провидент Файненшъл България“ ООД в полза на
„Фронтекс интернешънъл“ ЕАД, по силата на което последното дружество е
упълномощено да уведоми длъжниците за извършеното прехвърляне на вземанията.
Ето защо твърдението на ищцовото дружество, че е представило въпросното
пълномощно в оригинал по гр. д. № 13481/2018 г. е неоснователно и недоказано. Съгласно разпоредбата на чл. 161 ГПК с оглед обстоятелствата по делото
съдът може да приеме за доказани фактите, относно които страната е създала
пречки за събиране на допуснати доказателства. И доколкото ответникът не е
представил посоченото по-горе писмено доказателство по делото, то и на
основание чл. 161 от ГПК съдът приема за установено, че ищцовото дружество не е
надлежно упълномощено от цедента „Провидент файненшъл България“ ООД да уведоми
длъжниците и в частност ответницата, че вземането спрямо нея е прехвърлено с
Договор за цесия от 28.07.2016 г. на „Фронтекс интернешънъл“ ЕАД. Липсват доказателства, при лежаща върху ищеца доказателствена тежест
съгласно правилата за разпределението й в гражданския процес, на ответника да е
съобщено, съгласно изискването на чл. 99, ал. 3 ЗЗД прехвърлянето на вземането
от стария кредитор, а предвид гореизложеното, ищецът не би могъл да съобщи за
прехвърлянето, тъй като то следва да се извърши от предишния кредитор. Не се
твърди и не се установява друго уведомяване на ответницата, поради което
прехвърлянето няма действие спрямо нея съгласно чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Поради
изложеното, съдът намира, че ищцовото дружество не е материалноправно
легитимирано да претендира вземанията по договора за потребителски кредит от
24.03.2015 г.
Не може да бъде споделено и твърдението на ищеца, че с
постигнатото в чл. 7, ал. 1 от договора за цесия от 28.07.2016 г. съгласие
между страните, че с подписване на договора, цедентът дава съгласието си и
упълномощава цесионера да уведоми от негово име всички длъжници по
прехвърлените договори за кредит съгласно разпоредбата на чл. 99, ал. 3 ЗЗД, е
достатъчно, като следва да се посочи, че в изречение второ на чл. 7, ал. 1 от
договора, изрично е записано, че: „Цедентът
ще упълномощи Цесионера с правата по тази разпоредба чрез изрично пълномощно“,
каквото както се посочи и по-горе не се представи по настоящото дело. По силата на принципа за свободата на договарянето /чл. 9 от ЗЗД/ няма
пречка старият кредитор да упълномощи новия кредитор за извършване на
уведомлението за цесията. Това упълномощаване не противоречи на целта на
разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 от ЗЗД. Длъжникът може да се защити срещу
неправомерно изпълнение в полза на трето лице като поиска доказателства за
представителната власт на новия кредитор, каквито по настоящото дело не бяха
представени. Ето защо и доколкото представеното по делото уведомление за
извършено прехвърляне на вземания, въпреки че изхожда от „Провидент файненшъл
България“ ООД, то доколкото е подписано от представляващия „Фронтекс
интернешънъл“ ЕАД, който няма надлежна представителна власт, не
може да произведе действие водещо до надлежно уведомяване на ответницата за
извършената цесия.
С оглед гореизложеното и доколкото ищцовото дружество не
е материалноправно легитимирано да претендира вземанията по договора за
потребителски кредит от 24.03.2015 г., предявените установителни искове следва
да бъдат отхвърлени изцяло.
Дори и да се сподели различно от гореизложеното становище,
то предявените искове са неоснователни и поради следното:
На първо място, в представения по
делото договор за потребителски кредит от 24.03.2015 г., се констатира
нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, тъй като към договора
липсва погасителен план, съдържащ информация за датите на плащане на отделните
погасителни вноски. В договора е записано
единствено, че вноските са седмични и започват от 31.03.2015 г., но не
са посочени конкретните падежи на всяка от 60-те вноски.
Що се отнася до таксата за услугата „Кредит у дома“ в
размер на 782,97 лева, то съдът намира, че събирането на вноските при посещения
в дома на ответника, не представляват допълнителни услуги по чл. 10а, ал. 1 ЗПК.
По своята същност това са действия, целящи осигуряване на изпълнението на
задълженията на кредитора и потребителя по договора. Следователно тези дейности
имат за предназначение да улеснят взаимоотношенията между кредитор и потребител
и да помогнат на кредитора да управлява по-добре договора и
изплащането/събирането на сумите по него. Събирането на такси и комисионни за
дейности, свързани с усвояването и управлението на кредита обаче е изрично
забранено с нормата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, а съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК всички
лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв
вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора, следва да
се включат в ГПР, като включването на допълнителното възнаграждение по своя
характер представлява допълнително плащане, дължимо от ищеца, което се отразява
и на ГПР, макар формално да не е включено в него. Ето защо
с тази
клауза, реално се заобикаля ограничението на ГПР по чл. 19, ал. 4 ЗПК, което не
отговаря на изискването за добросъвестност между страните и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца/доставчика и потребителя
– чл. 143 ЗЗП в редакция преди изменението с ДВ бр. 100 от 2019 г.
Поради гореизложеното съдът намира, че посоченото
допълнително възнаграждение се явява нищожно поради противоречие с императивна
правна норма, ето защо и се явява недължимо.
Следва да се посочи и, че съгласно чл. 22 ЗПК вр. чл. 11,
ал. 1, т. 9 ЗПК договор за потребителски кредит е недействителен, ако не са
посочени приложимият лихвен процент и условията за прилагането му. В случая в
договора е посочено, че лихвеният процент е фиксиран – 31,82%. Липсва обаче
разпоредба за условията за прилагането му. В договора не е посочена база, върху
която се начислява лихвеният процент – дали върху целия размер на кредита или
върху остатъчната главница, като остава неясно как е разпределян посочения
лихвен процент във времето – за какъв период, върху цялата дължима главница или
съобразно поетапното й намаляване. Оттук не става ясно как е формирана
възнаградителната лихва и защо възлиза на претендирания размер. Без значение
дали лихвеният процент е фиксиран или променлив, следва в договора за кредит да
са посочени условията /начините/ за прилагането му. Това изискване не е
изпълнено. В този смисъл съдът намира, че е налице нарушение на разпоредбата на
чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, която също е императивна.
Освен това, съдът намира, че не е спазено и изискването
на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите по определения в приложение № 1 начин. Действително в договора е
посочена общата сума и размерът на ГПР, като не са посочени обаче и взетите
предвид допускания използвани при изчисляването. Годишният процент на разходите
следва да включва всички разходи на кредитната институция по отпускане и
управление на кредита, както и възнаградителната лихва и се изчислява по
специална формула, като спазването на това изчисление дава информация на
потребителя, как е образуван размерът на ГПР и каква е общо дължимата сума по
договора.
Поради гореизложеното съдът намира процесния договор за недействителен.
От приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза се
установява, че е налице неплатена главница, но тя не би могла да бъде присъдена
на ищеца в настоящото производство, тъй като би се стигнало до подмяна на
основанието на вземането. След като договорът е недействителен, съдът не би
могъл да признае дължимостта на главницата на същото основание. Разпоредбата на
чл. 23 ЗПК е аналогична на тази по чл. 34 ЗЗД и се базира на института на
неоснователното обогатяване – при липсата на основание, всеки дължи да върне
това, което е получил. В случая, сумите се претендират на договорно основание
като изпълнение с оглед действителен договор за кредит, а не на основание чл.
23 ЗПК, като дадено по недействително правоотношение.
Ето защо предявените искове и на посочените основания следва
да бъдат отхвърлени изцяло.
По отговорността за разноски:
С
оглед изхода на спора при настоящото му разглеждане, разноски се дължат в полза
на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, но доколкото такива не се
претендират и доказват, то и не следва да му се присъждат.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Фронтекс Интернешънъл“ ЕАД с
ЕИК *********, представлявано от *** *** А. В. Г., със седалище и адрес на
управление в гр. София, ул. „Хенрих Ибсен“ № 15, ет. 7, чрез ***. К. П. против Д.В.Б. с ЕГН **********,***,
обективно съединени установителни искове с правно основание чл. 422 от ГПК, вр.
чл. 240 и чл. 86 от ЗЗД за признаване за установено по отношение на ответника Д.В.Б.,
че дължи на ищеца главница в размер на 944,08 лева, дължима по договор за
потребителски кредит с № ****** от 24.03.2015 г., сключен с „Провидент
Файненшъл България“ ООД, вземанията по който са прехвърлени с договор за цесия
от 28.07.2016 г. на „Фронтекс интернешънъл” ЕАД; договорна възнаградителна
лихва в размер на 175,43 лева за периода от 01.05.2015 г. до 19.05.2016 г.;
обезщетение за забава в размер на 199,31 лева
за периода 01.05.2015 г. – 30.05.2017 г.; такси в размер на 668,99 лева
за периода от 01.05.2015 г. до 19.05.2016 г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на постъпване на заявлението в съда – 22.06.2017
г. до окончателното погасяване, за които суми е издадена заповед № 5728 от 23.06.2017
г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 9379/2017
г. по описа на ПдРС, ХVІІІ гр. с.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен
съд – Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: /п/
Вярно с оригинала.
Д. К.