Р Е
Ш Е Н
И Е
№
гр.
Добрич, 26.02.2020г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН
СЪД - ДОБРИЧ, ГРАЖДАНСКА КОЛЕГИЯ, ДЕВЕТНАДЕСЕТИ СЪСТАВ,
в публично съдебно заседание на двадесет и осми януари две хиляди и двадесета
година в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
ДЕНИЦА ПЕТКОВА
при
секретаря Калинка Михайлова, като разгледа докладваното от районния съдия гражданско дело № 1713 по описа на ДРС за
2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е образувано въз основа на искова молба на „*” АДСИЦ, ЕИК *, със седалище и адрес на управление: гр. С*, бул. „*” № *, с която против И.М.Ш. с ЕГН **********, с адрес: ***, по реда на чл.422 вр. чл.415 ГПК е предявен иск за установяване дължимостта на вземанията, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК №481 от 08.03.2019 г. по ч.гр.д. № 865/2019 г. по описа на ДРС, а именно: 539 лева – представляваща главница – дължима сума по договор за стоков кредит № 92177 от 10.04.2015 г., сключен между „*” ЕАД и И.М.Ш., вземането, по който е прехвърлено от кредитора на „*” АДСИЦ със сключване на договор за цесия от 25.01.2016 г. и подписване на приемо-предавателен протокол, ведно със законната лихва от 05.03.2019 г. до окончателното плащане; 177,86 лева, представляваща договорна лихва, начислена за периода от 01.05.2015 г. до 10.04.2016 г., както и 14,78 лева – наказателна лихва, начислено за периода от 07.07.2015 г. до 25.01.2016 г. Претендират се сторените разноски в заповедното и в исковото производство.
Исковата молба се основава на следните обстоятелства:
Твърди се наличие на възникнало облигационно правоотношение между страните по делото, въз основа на договор за стоков кредит № * г., сключен между „*” ЕАД и ответника, вземането, по който е прехвърлено в полза на ищеца с договор за цесия от 25.01.2016 г. и приемо-предавателен протокол към него. В изпълнение на поето договорно задължение, банката - кредитор е предоставил на ответника, а последният е усвоил парична сума в размер на 539 лева за закупуване на стока от търговеца „*” АД, при насрещно задължение да върне същата, ведно с начислените лихви, на 12 равни месечни вноски, всяка в размер на 55,16 лева, с падеж 1-во число от месеца, за който се отнасят, както и последна изравнителна вноска в размер на 47,94 лева, с падеж – 10.04.2016 г. Сочи се, че на кредитът е усвоен изцяло и еднократно, на дата – 10.04.2015 г. Ответникът не изпълнявал точно и в срок задълженията си по договора, като към 25.01.2016 г. – датата на цедиране на вземането, задълженията му към кредитора възлизали на общата сума от 731,64 лева. И.Ш. е уведомен за извършената цесия, като въпреки това, плащане към новия кредитор не последвало.
Въз основа на заявление на ищеца е образувано ч.гр.д. №865/2019 г. по описа на ДРС, по което съдът е издал заповед за парично изпълнение по чл.410 ГПК. Заповедта е връчена на ответника по реда на чл.47, ал.5 ГПК, поради което на заявителя е указано, че може да предяви иск за установяване на вземането си в срока по чл.415, ал.1 ГПК. В изпълнение разпореждането на заповедния съд, ищецът е представил искова молба, с която предявява иск за установяване на вземането си по издадената заповед.
В срока по чл.131 ГПК, ответникът, чрез
назначения му особен представител адв. М.М. *** подава писмен отговор на
исковата молба, с който оспорва допустимостта и основателността на ищцовата
претенция. Сочи, че ответникът няма постоянен адрес и местопребиваване в
страната, поради което счита, че заповедта по чл. 410 от ГПК подлежи на обезсилване в цялост. От приложените
по ч.гр. д. № 865/2019г. съобщения за призоваване, както и за връчване на
издадената Заповед за изпълнение било видно, че И.Ш. не живее на посочения за
постоянен адрес:*** от 10 години. От извършената от съда служебна справката
било видно, че липсва и настоящ адрес на длъжника. Заповедта била
издадена срещу длъжник, който изобщо няма обичайно пребиваване в Република
България. Поради изложеното се моли за обезсилване на заповедта по чл. 410 от ГПК и за прекратяване на производството по делото. По основателността на иска се
твърди, че банката не е уведомила ответника за правото си да обяви кредита за
предсрочно изискуем. Оспорва се и длъжникът да е бил уведомен за извършената
цесия. Навежда се възражение за недействителност на учредената с пълномощно от
цедента в полза на цесионера-ищец представителна власт за уведомяване на
длъжника за извършеното прехвърляне на вземания. Релевира се и възражение за
изтекла погасителна давност по отношение на акцесорните вземания – за
възнаградителна и наказателна лихва, поради изтекъл тригодишен давностен
период. Поради изложниет съображения се моли за прекратяване на делото, като
недопустимо, в условията на евентуалност – за отхвърляне в цялост на
предявените искове.
Добричкият районен съд, като прецени доказателствата по делото и
доводите на страните, приема за установено от фактическа и правна страна
следното:
По заявление на ищеца за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК е образувано ч.гр.д. №865 по описа за 2019г. на
Добричкия районен съд. С разпореждане от 08.03.2019г. е издадена заповед от
същата дата, с която заявлението е уважено изцяло, като е разпоредено длъжникът
да заплати следните суми: 539 лева – представляваща главница – дължима сума по
договор за стоков кредит № 92177 от 10.04.2015 г., сключен между „*” ЕАД и И.М.Ш.,
вземането, по който е прехвърлено от кредитора на „*” АДСИЦ със сключване на
договор за цесия от 25.01.2016 г. и подписване на приемо-предавателен протокол,
ведно със законната лихва от 05.03.2019 г.
до окончателното плащане; 177,86 лева, представляваща договорна лихва,
начислена за периода от 01.05.2015 г. до 10.04.2016 г., както и 14,78 лева –
обезщетение за забава, начислено за периода от 07.07.2015 г. до 25.01.2016 г.,
както и разноски – 25 лева – държавна такса и 50 лева – юрисконсултско
възнаграждение. Заповедта е връчена на длъжника
при условията на чл. 47, ал. 5 от ГПК – същият не е открит на
регистрирания си постоянен адрес, съвпадащ с настоящия му такъв /гр. Д*, ул. „*/;
липсват данни за актуален регистриран трудов договор на длъжника. С разпореждане
от 12.04.2019 г. заповедният съд е указал на заявителя, че може да предяви иск
относно вземането си в едномесечен срок, като довнесе дължимата държавна такса.
Съобщението е връчено на 10.05.2019 г. Исковата молба е подадена по пощата на
дата 17.05.2019 г., т.е. в законоустановения едномесечен срок.
Относно допустимостта на производството:
Към датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК длъжникът И.М.Ш. с ЕГН ********** има регистриран постоянен адрес на
територията на Р България, съвпадащ с настоящ такъв, а именно: гр. Д*, ул. „*,
видно от служебно извършена справка /л. 11 от ч. гр. д. № 865/2019 г. по описа
на ДРС/. При връчване на заповедта по чл. 410 от ГПК връчителят е удостоверил,
че длъжникът от 10 години не живее на адреса, като тази информация е събрал от новите
собственици. Заповедният съд е установил, че липсват данни за актуален
регистриран трудов договор на длъжника. Следователно, не се касае за хипотеза,
при която длъжникът да няма постоянен, настоящ адрес или обичайно
местопребиваване на територията на Р България.
С оглед гореизложеното исковата молба като допустима
подлежи на преценка по основателност.
Предявените искове черпят правното си основание от
разпоредбите на чл.422 вр.
чл.415
ГПК вр. чл.79 ЗЗД, чл.240 ЗЗД и чл.86 ЗЗД. В процесния случай, приложение
намират и разпоредбите на Закона за потребителския кредит, в приложимата
редакция съобразно датата на сключване на процесния договор (Доп. - ДВ, бр. 14
от 20.02.2015 г.) .
Съобразно правилата на чл. 154, ал. 1 от ГПК в
тежест на ищеца е да установи, в условията на пълно и главно доказване,
съществуване на вземането, за което е издадена процесната заповед за
изпълнение, а именно: наличие на облигационна връзка между страните, с
твърдяния предмет, от която да е възникнало задължение за ответника за
заплащане на търсената сума, както и изпълнение на задълженията си по договора,
т. е. че е предоставил дължимата сума. В тежест на ищеца е да установи и
сключването на договор за цесия с твърдяното съдържание, както и факта на
съобщаване на процесния договор за цесия на длъжника от страна на цедента. При
доказване на горното в тежест на ответника е да докаже положителния факт на
погасяване на цедирания дълг.
По делото е представен договор за стоков кредит № *
г., ведно с погасителен план и общи условия към него, сключен между И.М.Ш.
/кредитополучател/ и „*” ЕАД /кредитор/. По силата на договора кредиторът
отпуснал на кредитополучателя сумата от 539 лв. за закупуване/заплащане на
телевизир „Samsung
UE-40H5030”
на цена от 599
лв. от търговеца “*”
АД. В чл. 3 от договора е предвидено, че сумата по кредита за закупуването на
посочената стока се усвояват еднократно, безкасово по сметка на съответния
търговц.
Срокът за издължаване на кредита е уговорен за 12 месеца, считано от датата на
неговото усвояване. От приетия по делото погасителен план се установява, че
първата вноска по кредита следвало да бъде направена в срок до 01.05.2015 г., а
последната 12-та
падежна дата е уговорена на 10.04.2016 г. Между страните по договора е уговорен
фиксиран годишен лихвен процент в размер на 39,73 % и годишен процент на
разходите в размер на 47,95 %, който може да бъде променян при наличие на
предвидените в общите условия предпоставки. Общата сума, която Ш. следвало да ев размер на 654,70 лв. – 539 лв. главница и
114,70 лв. – договорна лихва.
От приетата по делото ССч.Е, неоспорена от страните
и която се кредитира от съда като обективно и компетентно изготвена, се
установява, че на 10.04.2015г. „*” ЕАД е заплатила на търговеца сумата от 539
лв. – част от цената за закупуването на процесния телевизор, предмет на
договора за стоков кредит. Остатъкът от цената – 60 лева е заплатен от
кредитополучателя в брой на каса на посочения търговец при сключване на
договора. Вещото лице е контатирало, че по счетоводни данни на „*” ЕАД по
процесния договор няма извършени плащания.
Видно от приетия като доказателство по делото
договор за покупко-продажба на вземания /цесия/ от 25.01.2016 г. и извлечението
от приемо-предавателния протокол към него, се установява, че кредиторът „*”
ЕАД, в качеството му на цедент, прехвърля на ищеца по делото – „*” АДСИЦ, в
качеството му на цесионер, процесното вземане към ответника И.Ш..
По делото е представено и пълномощно от цедента, по
силата на което цесионерът „*” АДСИЦ е упълномощен да уведомява на осн. чл. 99,
ал. 3 ЗЗД всички длъжници, по всички вземания, които са предмет на договора за
цесия.
Към исковата молба ищецът е приложил и
уведомление, изходящо от него и адресирано до ответника, с което на осн. чл. 99
от ЗЗД го уведомява за извършената цесия. По силата на упълномощаването съобщаването
за цесията е направено от стария кредитор, в съответствие с изискването на чл.
99, ал. 4 от ЗЗД. Съгласно известието за доставяне уведомлението е изпратено на
вписания в договора за стоков кредит адрес на кредитополучателя - гр. Д*, ул. „*,
който е и негов постоянен и настоящ адрес. Не са представени доказателства, а и
не са изложени твърдения, че уведомлението е изпратено, съответно е получено от
длъжника преди образуване на делото.
Действително липсват доказателства
уведомлението да е достигнало до длъжника преди подаване на заявлението по чл.
410 от ГПК. Връчването на уведомлението обаче, заедно с пълномощното от стария
кредитор, ведно с преписа от исковата молба по настоящото дело, следва да се
възприеме като надлежно уведомяване, извършено в хода на производството, което
съдът следва да вземе предвид, на основание чл. 235, ал. 3 от ГПК (в този
смисъл решение № 3/16.04.2014г. по т.д. № 1711/2013г. на I т.о. на ВКС и
решение № 123/24.06.2009г по т.д. № 12/2009г. на II т.о. на ВКС, постановени по
реда на чл. 290 от ГПК). С оглед приетото в решение № 198 от 18.01.2019 г. на
ВКС, ТК, I ТО, постановено по т.д. № 193/2018 г., особеният представител е
процесуален представител на ответника и той може да получи редовно копие от
исковата молба и да направи всички възражения срещу нея, в това число и да
получи всякакви уведомления. В подкрепа на този извод следва да бъде
отбелязано, че право на кредитора е да избере начина на съобщаване за
прехвърлянето на вземането. Ако избере това да се осъществи чрез нотариална
покана, връчването ще е редовно при надлежно проведена процедура по чл. 50 от ЗННД вр. чл. 47, ал. 1 - 5 от ГПК, като отсъствието от адреса по чл. 47 от ГПК
се удостовери от длъжностното лице, а съобщенията се считат за връчени, т.е. и
без да е необходимо назначаване на особен представител в нотариалното
производство. Връчване по реда на чл. 47, ал. 5 от ГПК е осъществено в хода на
настоящото производство и поради невъзможност за откриване на длъжника,
съобщаването на цесията е извършено не само чрез залепване на уведомление, но и
чрез връчване на особения представител, който е лице с юридически познания.
Това охранява правата на длъжника в по - голям обем, в сравнение с
гореописаната процедурата по връчване от нотариус чрез залепване на
уведомление, разписана в чл. 47, ал. 1 - 5 от ГПК. Освен това никой не може да
черпи права от собственото си неправомерно поведение, изразяващо се в случая в
нарушение на чл. 94, ал. 1 и чл. 99, ал. 1 от ЗГР, според които настоящ адрес е
адресът, на който лицето живее, респективно всяко лице е длъжно в срок 30 дни
да заяви промяната на настоящия си адрес. Тези разпоредби са създадени в
публичен интерес, включително за осигуряване на обществена сигурност в
гражданския и търговския оборот и след като ответникът съзнателно се е отклонил
от тях, като е напуснал вписания в съответните регистри за гражданско състояние
постоянен и настоящ адрес (посочен и в процесния договор за кредит), то същият
не следва да извлича позитиви от това обстоятелство. Процесуалният закон в чл.
47, ал. 6 от ГПК е предвидил надежден механизъм, компенсиращ личното участие на
ответника в процеса, посредством института на особения представител. Последният
от своя страна, по аргумент за противното на чл. 29, ал. 5 от ГПК, може да
извършва широк кръг от процесуални действия, извън тези, за които е необходимо
изрично пълномощно съобразно чл. 34, ал. 3 от ГПК, включително да е надлежен
адресат на всички твърдения, наведени от ищеца с исковата молба, включително
такива за извършена цесия.
Съдът не споделя възражението на
особения представител на ответника, насочено срещу учредената с пълномощно (л.
33 от делото) от цедента в полза на цесионера-ищец представителна власт за
уведомяване на длъжника за извършеното прехвърляне на вземания. На първо място
упълномощителната сделка е едностранен акт на воля на упълномощителя, като в
случая няма изисквания относно формата за нейната действителност, предвид
неформалния характер на самия договор за цесия. По-важното обаче е, че въпросът
дали упълномощителната сделка страда от порок или не, може да бъде поставян
единствено от лицето, чиято воля отразява тя. В този смисъл длъжникът по
цедираното вземане, бидейки трето за тази сделка лице, не може да се позовава
произволно на липса на съгласие на цедента, както и да предизвиква спорове
относно предмета и обема на представителната власт, без да излага твърдения за
извършено плащане на цедента или цесионера, какъвто е процесният случай.
Единствено при твърдения за извършено плащане длъжникът има правен интерес да
въведе в предмета на спора въпроса за действителността на упълномощителната
сделка между цедент и цесионер. Наред с това съгласно нормата на чл. 42, ал. 2
от ЗЗД сделка, сключена без представителна власт не е нищожна, доколкото същата
може да бъде потвърдена във всеки момент от ненадлежно представлявания, т.е. тя
е висящо недействителна до потвърждаването ѝ от лицето или до
прогласяването ѝ за недействителна. И в този смисъл единствено лицето,
което е било ненадлежно представлявано, т.е. упълномощителят има павен интерес
да се позовава на недействителността ѝ в хода на процеса.
С оглед гореизложеното, ДРС приема, че
уведомяването е извършено надлежно, а ответникът не е твърдял да е направил
плащания на стария кредитор, чийто погасителен ефект да бъде съобразен от съда.
Макар и да е валидна и да е породила действието си спрямо длъжника, цесията не
е изрично потвърдена от него, поради което ответникът разполага с всички
възражения, които има срещу първоначалния си кредитор.
Крайният срок на договора за кредит е
10.04.2016 г., като заявлението по чл. 410 от ГПК е депозирано по пощата
след настъпването му (на 05.03.2019г.).
Ищецът не е основал претеницята си на твърдения за настъпила предсрочна
изискуемост на вземането му по договора. Всички наведени в отговора възражения,
касаещи предсрочната изискуемост на кредита, като неотносими не следва да се
обсъждат по същество.
Съобразно установеното от вещото
лице неплатените по договора суми са:
539,00 лева главница; 177,86 лева договорна лихва; 14,78 лева наказателна лихва
за просрочени вноски за периода от 07.07.2015 г. до 25.01.2016 г.
Претенцията на ищеца за договорна лихва
съдът намира за неоснователна поради нищожност на неравноправни клаузи.
Отпуснатият на ответника като физическо лице заем представлява предоставяне на
„финансова услуга“ по смисъла на § 13 т.12 от ДР на Закона за защита на
потребителите /ЗЗП/ и ответникът има качеството потребител по смисъла на § 13
т.1 от ДР на този закон, според който потребител е всяко физическо лице, което
придобива стока или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на
търговска или професионална дейност.
Като потребител ответникът разполага
със защита срещу неравноправни клаузи, предвидена в глава шеста на ЗЗП, за
които съдът следи служебно, по който въпрос е налице установена съдебна
практика, която задължава съда да следи служебно за наличие по делото на
фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в
потребителския договор и да се произнасе, независимо дали страните са навели
такива възражения или не, като служебното начало следва да се приложи и при
преценка дали клаузите на договора са нищожни. Съгласно практиката на Съда на
ЕС по приложението на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5.IV.1993 г. относно
неравноправните клаузи в потребителските договори, която е транспонирана в
българското законодателство с § 13а т. 9 от ДР на ЗЗП, националният съд е
длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи,
попадащи в приложното поле на Директива 93/13/ЕИО, и по този начин да
компенсира неравнопоставеността, съществуваща между потребителя и продавача или
доставчика.
В Закона за защита на потребителите и
по-конкретно в чл.143 от същия е дадено определение на понятието „неравноправна
клауза“ в договор с потребител, а именно - всяка уговорка в негова вреда, която
не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравноправие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя, като различните хипотези на неравноправни уговорки са
неизчерпателно изброени в 20 точки от посочената разпоредба. Според чл.146,
ал.1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни освен ако не са
уговорени индивидуално, като в алинея 2 от същата разпоредба е посочено, че не
са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и
поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им
особено в случаите на договор при общи условия. Такова разрешение е дадено и в
Директива 93/13/ЕИО. Според чл.3 от Директивата, неравноправни клаузи са
договорни клаузи, които не са индивидуално договорени и които въпреки
изискванията за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна
неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора. Не се
счита за индивидуално договорена клауза, която е съставена предварително и
следователно потребителят не е имал възможност да влияе на нейното съдържание.
Фактът, че някои аспекти от дадена клауза или някоя отделна клауза са
индивидуално договорени, не изключва приложението на чл.3 от Директивата към
останалата част на договора, ако общата преценка на договора сочи, че той е
договор с общи условия. Когато продавач или доставчик твърди, че клауза от
договор с общи условия е договорена индивидуално, негова е доказателствената
тежест да установи този факт.
В случая е видно, че процесният договор
за потребителски кредит е сключен при Общи условия, т.е. при предварително
определени от страна на финансовата институция договорни клаузи. Доколкото
самият договор е бланков, съдът намира, че същият не е бил предмет на
предварително договаряне между страните, от което следва извод, че
кредитополучателят не е имал възможност да влияе върху съдържанието му. В
случая е бил подписан стандартизиран бланков формуляр, чието съдържание е
предварително изготвено от самия заемодател. Видно още от договора е, че
кредиторът се е задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на
лихвения процент по заема, ГПР и годишното му оскъпяване. Липсва обаче ясно
разписана методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита -
кои компоненти точно са включени в него и как се формира посочения в договора
ГПР от 47,95 %. Следва да се посочи още, че ГПР е величина, чийто алгоритъм е
императивно заложен в ЗПК и приемането на методика, налагаща изчисляване на
разходите по кредита по начин, различен от законовия е недопустимо. Тези
съставни елементи обаче, както бе посочено и по-горе в случая остават
неизвестни. Следва да се има предвид още, че към датата на сключване на договора
за потребителски кредит основният лихвен процент е 0,01 %, от което следва, че
размерът на законната лихва е бил 10,01 %, т.е. уговореният в договора за
кредит годишен лихвен процент надвишава повече от четири път законната лихва. В
настоящият случай договорената между страните лихва в размер на 41,17% годишно
надхвърля с над 4 пъти законната, което представлява нарушение на добрите
нрави, тъй като надхвърля трикратния размер на законната лихва /В тази насока:
Решение №330/ 05.12.2019 г. по възз.т.
№ 582/2019г. на ДОС; Решение №
906/30.12.2004 г. по гр. д. 1106/2003 г. на ВКС; Решение № 378/18.05.2006 г. по
гр. д. 315/2005 г. на ВКС; Решение № 1270/09.01.2009 г. по гр. д. 5093/2007 г.
на ВКС; Определение № 901/10.07.2015 г. по гр. д. 6295/2014 г. на ВКС/.
Висока възнаградителна лихва е типична
за дългосрочни кредити /над 15 години/, когато, независимо от обезпечението,
рискът на заемодателя е увеличен поради възможните инфлационни процеси, които
биха намалили стойността на даденото обезпечение. В настоящия случай такива
обстоятелства не са налице.
С оглед предходното и предвид липсата
на индивидуално договоряне на параметрите в т.6 и т.7 от договора за
потребителски кредит - за ГЛП, ГПР, въпросните договорни клаузи неравноправни,
и на основание чл.146 ал.1 от ЗЗП същите са нищожни.
Съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД
нищожността на отделни части не влече нищожност на договора, когато те са
заместени по право от повелителните правила на закона или когато може да се
предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части.
В
случая не е налице нито една от тези две хипотези - нищожните клаузи на процесния договор относно
определянето на ГПР да бъдат заместени по право от повелителни норми на закона
или че договорът за потребителски кредит би бил сключен и ако в него не е
включена клаузата за ГПР, като се изходи и от характера на този договор, който
е възмезден и включването на клаузи за договаряне на ГПР по него е въведено
като изрично изискване в чл.11, ал.1, т.
10 от ЗПК (Изм. и доп. - ДВ, бр. 35 от 2014 г., в
сила от 23.07.2014 г.).
Предвид на това в случая не е приложима
нормата на чл. 26, ал.4 от ЗЗД и нищожността на посочената по-горе клауза на
процесния договор обуславя недействителността на целия договор. В случая следва
да бъде взета предвид и разпоредбата на чл. 22 от ЗПК (Доп. - ДВ, бр. 35 от
2014 г., в сила от 23.07.2014 г.), която е приложима за процесното договорно
правоотношение. Тази норма изрично посочва, че когато не са спазени
изискванията на конкретни разпоредби от закона, то договорът за потребителски
кредит е изцяло недействителен, като между изчерпателно изброените са и тези по
чл.11, ал. 1, т. 10 от ЗПК - за определяне на ГПР.
Предвид на това и след като клаузите в
процесния договор, като нищожни не пораждат правно действие, то договора на
основание чл. 22 от ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 във вр. с чл. 26, ал. 1,
пр.3 ЗЗД е недействителен.
Съгласно чл. 23 от ЗПК, когато
договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят
връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по
кредита.
Чистата стойност на договора за кредит
съставлява главницата по същия или сумата от 539 лева. Установи се, че
длъжникът не е извършвал погашения по кредита, следователно искът за главница
се явава основателен в претендирания размер. Върху сумата от 539 под формата на
уважена главница следва да бъде присъдена и законна лихва считано от депозиране
на заявлението в съда - 05.03.2019г. до окончателно изплащане на задължението.
Претенцията за установяване дължимост
на възнаградителна лихва в размер на 177,86 лева е неоснователна и подлежи на
отхвърляне с оглед разпоредба на чл.23 от ЗПК, според която при недействителен
договор не се дължат лихви и други разходи по кредита.
Що се касае до претенцията за
наказателна лихва за просрочени вноски в размер на 14,78 лв., настоящият
съдебен състав намира, че доколкото договорът е нищожен изцяло, недействителна
е и уговорката за дължимост на наказателна лихва, което в случая се претендира
след падежа на третата неплатена вноска. Освен това, с оглед извода за
нищожност на договора на основание чл. 22 от
ЗПК, за да постави длъжника в забава, кредиторът следва да поиска връщане
на чистата сума по кредита. Към претендираната от дружеството - ищец дата
07.07.2015 г. на ответника все още не е била предявена претенцията за връщане
на главницата по договора за кредит, така че той не е бил поставена в забава.
Такова искане следва да се счита направено едва с подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение в съда на 05.03.2019 г. А след като не е бил
изпаднал в забава, длъжникът не дължи обезщетение под формата на наказателна
лихва.
Останалите възражения на особения представител
на ответника относно погасителната давност на акцесорните вземания не следва да
бъдат обсъждани, доколкото не биха променили изводите на съда за
неоснователност на исковете за договорна и наказателна лихва.
В обобщение основателна се явява претенцита
за главница в размер на 539 лева (чистата неплатена стойност на кредита), върху
която се дължи законната лихва от подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК до
окончателното плащане, а в останалата част претенцията на ищеца подлежи на
отхвърляне.
Относно отговорността за разноски:
При този изход на процеса, ищецът има
право да му бъдат присъдени направените разноски по производството, съразмерно
с уважената част от иска, на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК, както и разноските
в заповедното производство съгласно т. 12 от ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк.дело
№ 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, също съразмерно уважената част на претенцията.
При съобразяване уважената част от
иска, ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца разноски за
заповедното производство в общ размер 86,84 лева, включващи държавна такса от
25 лева (минималният размер по чл. 12 от ТДТССГПК) и юрисконсултско
възнаграждение от 36,84 лева.
За
исковото производство, разноските, които ответникът следва да заплати на ищеца,
съобразно уважената част от иска включват държавна такса от 25 лева, депозит за
особен представител от 221,03 лв.; 110,51 лева – възнаграждение за вещо
лице, като се претендира още и
юрисконсултско възнаграждение на пълномощника, който представлява страната в
процеса в размер на 300 лв. По отношение на юрисконсултското възнаграждение,
съдът намира, че същото обаче следва да бъде определено в размер от 150 лева,
съгласно чл. 25 ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ, вр. чл. 78
ал. 8 ГПК, съобразно фактическата и правна сложност на спора, обема и вида на
събраните по делото доказателства, процесуалните действия на пълномощника на
ищеца, броя на проведените по делото съдебни заседание. Така по съразмерност,
разноските в полза на ищеца за юрисконсултско възнаграждение се определят на
сумата от 110,51 лева.
Така мотивиран, Добричкият районен
съд:
Р
Е Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на
основание на чл. 422, ал. 1 във връзка с чл. 415, ал.1 от ГПК в отношенията
между ищеца „***” АДСИЦ,
ЕИК , със седалище и адрес на управление: гр. С*, бул. „***” №*, и ответника И.М.Ш. с ЕГН **********, с адрес: ***, че ответникът дължи на ищеца сумата от 539 лева – представляваща главница – дължима сума по
договор за стоков кредит № * г., сключен между „*” ЕАД и И.М.Ш., вземането, по
който е прехвърлено от кредитора на „Делта кредит” АДСИЦ със сключване на
договор за цесия от 25.01.2016 г. и подписване на приемо-предавателен протокол,
ведно със законната лихва от 05.03.2019 г.
до окончателното плащане, предмет на издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 от ГПК №481 от 08.03.2019 г. по ч.гр.д. № 865/2019
г. по описа на ДРС.
ОТХВЪРЛЯ
исковете
с правно основание 422, ал. 1 във връзка с чл. 415, ал.1 от ГПК за признаване
за установено, че ответникът И.М.Ш.
с ЕГН **********, с адрес: ***, дължи на ищеца „*” АДСИЦ, ЕИК *, със седалище и адрес на управление: гр. С*, бул.
„*” № **, сумата от 177,86 лева,
представляваща договорна лихва, начислена за периода от 01.05.2015 г. до
10.04.2016 г., както и сумата от 14,78
лева – наказателна лихва, начислена за периода от 07.07.2015 г. до
25.01.2016 г., предмет на издадена заповед за изпълнение на парично задължение
по чл.410 ГПК №481 от 08.03.2019 г. по ч.гр.д. № 865/2019 г. по описа на ДРС.
ОСЪЖДА И.М.Ш. с ЕГН **********, с
адрес: ***, ДА ЗАПЛАТИ НА „*” АДСИЦ,
ЕИК *, със седалище и адрес на управление: гр. С*, бул. „*” №*, съдебно – деловодни разноски по
заповедното производство по ч. гр. дело №865/2019 г. на ДРС в размер на 86,84 лева, включващи държавна такса от 25 лева и юрисконсултско
възнаграждение от 36,84 лева, както и съдебно – деловодни разноски по
настоящото гр. дело №1713/2019 г. на ДРС
в размер на 467,05 лева, от които: държавна такса от 25
лева, депозит за особен представител от 221,03 лв.; 110,51 лева –
възнаграждение за вещо лице и юрисконсултско възнаграждение в размер на 110,51
лева.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Добричкия окръжен съд в двуседмичен срок от
съобщението.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: