РЕШЕНИЕ
гр. София,………..2020 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Наказателно отделение, IV
въззивен състав, в публичното съдебно заседание на деветнадесети декември две
хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АТАНАС С. АТАНАСОВ
ЧЛЕНОВЕ: 1. АТАНАС Н. АТАНАСОВ
2.
АЛЕКСАНДРИНА ДОНЧЕВА
при секретаря Силва Абаджиева и с
участието на прокурор Ивайло Занев, като разгледа докладваното от съдия Атанас
Н. Атанасов ВНОХД № 3955 по описа на съда за 2019 година, за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на глава XXI от НПК.
С присъда от 30.05.2019 година по НОХД № 914/2019 година,
СРС, НК, 108 състав, е признал подсъдимия П.З.И. за невиновен в извършването на
престъпление по чл.144 ал.3 вр. ал.1 от НК, поради което и на основание чл. 304 НПК го е оправдал по повдигнатото му обвинение. В тежест на държавата са
присъдени направените по делото разноски.
Срещу присъдата в законоустановения срок е постъпил протест
от прокурор при СРП, с който се иска отмяна на присъдата и осъждане на
подсъдимия по повдигнатото му обвинение, тъй като същият е автор на деянието. В
протеста не се иска събиране на доказателства.
Въззивният съд по реда на чл. 327 от НПК е преценил, че за
изясняване на обстоятелствата по делото не се налага разпит на подсъдимия,
свидетели или експерти, както и ангажирането на нови писмени или веществени
доказателства.
В открито съдебно заседание пред въззивния съд представителят
на СГП поддържа протеста. Счита, че правните изводи на СРС се градят единствено
на обясненията на подсъдимия, които не кореспондират с другите доказателства по
делото и следва да се приемат като средство за защита. Намира, че неправилно
СРС е направил извод за несъставомерност на процесното деяние като престъпление
по чл.144 НК от субективна страна, тъй като от приложената кореспонденция между
него и свидетелката В.е видно, че целта на подсъдимия е била именно сплашването
на пострадалата. Пледира, че евентуална несъставомерност на процесното деяние в
конкретния казус принципно е възможно да се разглежда само в светлината на
малозначителност по смисъла на чл.9, ал.2 НК, изразявайки становище, че не се
откриват обстоятелства в контекста на малозначителност по смисъл на чл.9 от НК.
Предлага съда да отмени първоинстанционната присъда и да постанови нова, с
която да признае подсъдимия за виновен в извършване на престъпление по чл.144,
ал.3 НК, като му наложи наказание
„пробация“, включващо задължителните пробационни мерки по т.1 и т.2 на чл.42а,
ал.2 НК за срок от 6 месеца на всяка една от мерките.
Защитникът на подсъдимия – адв. Н., оспорва протеста. Счита,
че от събраните доказателства по отношение на фактическата и субективната
страна на престъплението съдът е достигнал до единствено верния извод, че
подсъдимият не е съзнавал, че написаното може да предизвика сериозен ефект
върху пострадалата В.. Намира за правилни изводите на първата инстанция, че подсъдимият
не е съзнавал, че написаното от него представлява закана за убийство и е
възприел надписа като защита на приятелката си в техните отношения. Моли
въззивния съд да остави без уважение протеста на прокуратурата и да потвърди
оправдателната присъда.
Подсъдимият И. моли съда да потвърди решението на СРС.
Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните,
прецени събраните по делото доказателства и взе предвид разпоредбите на закона,
извърши цялостна проверка на атакуваната присъда в съответствие с изискванията
на чл. 314 от НПК, намери за установено следното:
Първоинстанционният съд,
макар и да е събрал обективно, всестранно и пълно необходимите доказателства за
разкриване на обективната истина по делото, е приел за установена фактическа
обстановка, която не обхваща в пълен обем релевантните факти. Ето защо и въз
основа на така събраните доказателства, настоящата въззивна инстанция приема за
установено от фактическа страна следното:
Подсъдимият П.З.И. е роден на *** ***, българин, български
гражданин, неосъждан, средно образование, живущ ***, ЕГН:**********.
От 2016 година св. Е.В.и св. В.В.живеели заедно в гр. София,
ж.к. „******. През лятото на 2018 година срокът, до който св. В.имала право да
обитава студентско общежитие, изтекъл, но тя все още не била изнесла багажа си
от стаята, поради което св. В.говорила с домакинката на блока - св. И.и по този
повод между В.и В.възникнало напрежение. Св. В.споделила за това на подсъдимия,
който бил по това време неин приятел. Често му говорела за това, казвала му, че
св. В.е искала да я изпъди от стаята, че не се чувства добре от нейното
отношение, попитала го няма ли да направи нещо. Подсъдимият не познавал св. В.,
но тъй като изпитвал чувства към св. В., започнал да се настройва негативно
срещу В.и се чувствал длъжен да стори нещо, за да защити В.. Няколко пъти ходил
до стаята да търси В., за да говори с нея, но не я намирал.
На 23.07.2018 година през нощта, подсъдимият отишъл до
стаята, но св. В.я нямало. Афектиран от невъзможността да я намери, подсъдимият
спонтанно написал с черен маркер на вратата на стаята: „Е.умри ще те убия“, целейки
да обезпокои св. В.и приемайки извършеното като шега. Снимал написаното с
телефона си и го изпратил на св. В., която се притеснила и му казала да го
изтрие или задраска или да добави и нейното име, за да не изглежда като заплаха
към св. В.. Подсъдимият се върнал, зачертал с хикс „Е.“ и написал името „В.“.
На 23.07.2018 година през деня св. В.се прибрала. Този ден тя
имала рожден ден. Видяла надписа на вратата и се притеснила и разстроила.
Свързала написаното със св. В.и го приела като заплаха. Позвънила ѝ и св.
В.казала, че не тя го е написала, а неин приятел. Св. В.казала за случилото се
на домакинката на блока - св. И., която се свързала с В.и от нея разбрала, че
подсъдимият е автор на надписа. Св. В.подала на 25.07.2018 година жалба до 7 РУ
- СДВР. Известно време след това не живяла в стаята. След разговор със св. И.,
подсъдимият изтрил надписа. Впоследствие подсъдимият се свързал със св. В., срещнал
се с нея и ѝ се извинил, като обяснил, че е написал надписа, тъй като
искал да защити св. В..
Описаната
фактическа обстановка съдът приема за установена въз основа на събраните по
делото доказателства и
доказателствени средства, а именно: обясненията на подсъдимия; показанията
на свидетелите В., В., А., И.и В.; заявление; протокол за доброволно предаване;
протокол за оглед на веществено доказателство; материали във връзка с проверка
в Поделение „Социално битово обслужване към СУ „Св. Климент Охридски”; справка
за съдимост за подсъдимия; снимки и фотоалбум от извършен оглед на веществено
доказателство.
Събраната по делото доказателствена съвкупност е еднопосочна
и последователна, като от нея с пълна категоричност се установяват времето,
мястото и авторството на извършеното деяние. Не се констатираха съществени
противоречия, които да налагат подробното обсъждане на събраните доказателства,
нито допълване на направения от СРС анализ, който се споделя от втората инстанция.
В този смисъл въззивният съд намира, че същите са достатъчни, за да бъдат
направени съответните правни изводи, които настоящият съдебен състав смята за
правилни като краен резултат, макар и не по изложените в тях съображения.
При така установената фактическа обстановка въззивният съд
достигна до извод, че деянието, извършено от подсъдимия И. съдържа обективните
и субективните елементи на престъпния състав по чл. 144, ал. 3 вр. чл. 1 от НК.
Признаците на престъплението по чл. 144, ал. 3 от НК, са
подробно разяснени в Тълкувателно решение № 53 от 18.09.1989 година по н. д. №
47/1989 година, ОСНК на ВС. За осъществяване на това престъпление от
обективната страна се изисква обективиране чрез думи или действия на закана с
убийство спрямо определено лице, която да е възприета от него и би могла да
възбуди основателен страх за осъществяването й. От субективна страна деецът
следва да съзнава съдържанието на заканата и че тя е възприета от заплашения
като действителна заплаха. Тези обстоятелства следва да се преценяват такива каквито
са били по време на извършване на деянието, а не след минаването на определено
време. Ето защо за извършване на престъплението по чл. 144, ал. 3 НК не се изисква в момента на
заканата у извършителя да има оформено решение да извърши убийство, нито да е
действал с годно средство и при условия, при които резултатът реално може да
настъпи.
В конкретния случай изписването на текста „Е.умри ще те убия“
на вратата на обитаваното от свидетелката В.студентско общежитие, дори и след
зачертаването с хикс на името „Е.“ и прибавяне на „В.“ отдолу, представлява
заплашително действие, което изразява явна заплаха по отношение на живота на
пострадалата В.. Безспорно е, че написаният текст съдържа недвусмислена закана,
насочена към живота ѝ. Същата е отправена по начин, даващ основание на
пострадалата да възприеме заплахата като действителна и събуждащ опасения, че
заканата може да се осъществи. У пострадалата няма категорична яснота кое е
лицето, написало текста и дали то има намерение действително да изпълни
обективираното намерение да извърши престъпно посегателство. Същевременно
надписът е поставен на входната врата на стаята, в която живее В., поради което
е нормално да възприеме изразеното намерение за сериозно, предвид
обстоятелството, че авторът му явно знае къде живее тя и очевидно има достъп в
близост до жилището ѝ, откъдето лесно би могъл да влезе вътре.
Без значение за правната квалификация по чл. 144, ал. 3 от НК
е това, че подсъдимият не е имал намерение да убие В.и не е възприемал надписа
сериозно. Заплахата е възприета от пострадалата като реална, за което има
достатъчно доказателства: същата е подала жалба в полицията, оплакала се е на
домакина на блока и известно време след това не е спяла в стаята си.
Относно субективната страна на деянието настоящият състав
споделя отчасти доводите на прокуратурата, като счита, че първата инстанция е интерпретирала
неправилно някои от доказателствата, поради което е формирала погрешни изводи
относно наличието на субективната страна на деянието. Не могат да бъдат
споделени изводите на районния съд, че подсъдимият изобщо не е съзнавал, че
написаните от него думи представляват обективно годна закана с убийство. Същите
ясно и еднозначно изразяват намерение да бъде убита свидетелката В., като не
биха могли да бъдат интерпретирани по друг начин. Престъплението по чл. 144 е
на просто извършване и със самия факт на съзнателно извършване на
заплашителното деяние, с цел да се повлияе на волята на пострадалия, се
осъществяват всички обективни и субективни признаци на състава на това
престъпление. В случая подсъдимият е бил наясно, че деянието му е противоправно
и наказуемо. Той е целял да уплаши пострадалата като отмъщение за отношението
ѝ към неговата приятелка и своеобразно възмездие за влошените отношения
между двете. Именно това негово намерение ясно личи от последвалата
кореспонденция между него и свидетелката В.и категоричния му отказ да премахне
надписа.
По изложените съображения въззивният съд прие, че поведението
на подсъдимия И. формално осъществява обективните и субективни признаци на
състава на престъплението по чл. 144, ал. 3 вр. чл. 1 от НК.
Настоящият състав намира, че макар да е осъществена закана за
убийство, то по делото са налице фактори обуславящи явно незначителната степен
на обществена опасност на деянието и дееца, поради което поведението на И.
следва да бъде разгледано на плоскостта на чл. 9, ал. 2 НК. Съгласно тази
разпоредба не е престъпно деянието, което макар и формално да осъществява
признаците на предвидено в закона престъпление, поради своята малозначителност
не е общественоопасно или неговата обществена опасност е явно незначителна. На
първо място личността на подсъдимия се характеризира с незначителна степен на
обществена опасност: същият е неосъждан, учи и полага труд за осигуряване на
издръжката си, за него са събрани положителни характеристични данни и е показал
добросъвестно процесуално поведение в хода на цялото наказателно производство. В
положителна светлина въззивният съд отчете оказаното съдействие непосредствено
след подаване на сигнала от пострадалата, както и изразеното от подсъдимия
съжаление и последвалото искрено извинение към нея. Освен това явната
незначителност на обществената опасност се очертава и предвид специфичните
черти на самата вменена престъпна дейност. Поведението на подсъдимия е израз на
характерното желание да предпази и да възмезди за момичето, към което изпитва
чувства, а не на несъмнено упорство да се извърши престъпление. Той не е имал
намерение написаното от него да възбуди страх у пострадалата, че може да бъде
убита, а е отправил заканата, повлиян от създадените от свидетелката В.негативни
представи и гневни емоции. Непосредствено след изписване на текста е задраскал
името на пострадалата и е добавил това на приятелката си, а впоследствие
собственоръчно е изтрил надписа от вратата.
Изложеното разкрива характеристиките на чл. 9, ал. 2 НК във
втората му алтернатива - обществената опасност на деянието е явно незначителна,
а не липса на субективна страна на деянието, както е приел първоинстанционният
съд. Поради това извършеното от подсъдимия не покрива признаците на престъпно
деяние и той правилно е оправдан по повдигнатото му обвинение.
При извършената на основание чл. 314 от НПК цялостна
служебна проверка на правилността на атакуваната присъда, въззивната инстанция
не констатира наличието на основания, налагащи нейното изменяване или отмяна,
поради което същата
следва да бъде потвърдена, а протеста, да бъде оставен без уважение, като
неоснователен.
Мотивиран от горното и на основание чл. 334‚ т. 6 от НПК вр. чл. 338 от НПК‚ Софийски
градски съд
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Присъда от 30.05.2019 година по НОХД №
914/2019 година по описа на СРС, НО, 108 състав
Решението не подлежи на обжалване и протест.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.