№ 223
гр. Русе, 29.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – РУСЕ, ТРЕТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на десети май през две хиляди двадесет и четвърта година
в следния състав:
Председател:Аглика Гавраилова
Членове:Палма Тараланска
Антоанета А.
при участието на секретаря Маня Пейнова
като разгледа докладваното от Антоанета А. Въззивно гражданско дело №
20244500500281 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от Б. А. М. от гр. Русе чрез адв. Б. М. АК Русе
против решение № 32/09.01.2024 г., постановено по гр. д. № 4356/2023 г. на Русенския
районен съд, с което е прието за установено в отношенията между страните, че ищцата
Х. М. Т. е собственик по наследство на ½ ид. част от недвижим имот, находящ се в с.
С., община Ветово, обл. Русе, представляващ дворно място с площ 1641 кв. м.,
представляващо УПИ VI-78 в квартал 3 по кадастрален и регулационен план на с. С.,
одобрен със заповед № 2200/29.10.1968 г. на ИК на ОбНС-гр.Русе, заедно с
построените в това дворно място жил. сграда с площ 79 кв.м. и второстепенна
постройка с площ 17 кв.м., при граници: УПИ VII-89, УПИ V-79, УПИ XVIII-84 и от
една страна улица. Твърди, че решението е неправилно, ненадлежно мотивирано,
постановено в противоречие с материалния и процесуалния закон. Възразява, че
районният съд не е съобразил всички гласни доказателства, не е направил
необходимите съпоставки и връзки между показанията на всички свидетели с
представените писмени доказателства. Неправилен е изводът му, че било доказано и
липсвал спор между страните по въпроса за собствеността на наследодателите върху
процесния имот. Заема позиция, че ищцата не е доказала правото на собственост на
родителите си върху процесния имот. От друга страна жалбоподателят намира, че по
делото е безспорно доказано, че е владял имота с намерение да го свои, което владение
1
е започнало още отпреди смъртта на дядо му. Иска отмяна на решението и
постановяване на ново, с което предявеният срещу него иск да бъде отхвърлен.
Претендира разноски пред двете инстанции.
Въззиваемата страна Х. М. Т. чрез адв. Б. С. АК Русе оспорва основателността
на жалбата по съображенията, изложени в отговора по чл. 263 ГПК. Иска решението да
бъде потвърдено като правилно. Претендира разноски пред въззивната инстанция.
Въззивната жалба е подадена от процесуално легитимирано лице в
законоустановения срок и срещу подлежащ на съдебен контрол акт, поради което е
допустима.
Пред първоинстанционния съд е предявен иск с правно основание чл. 124, ал. 1
ГПК за установяване по отношение на ответника Б. А. М. правото на собственост по
наследство на Х. М. Т. върху 1/2 ид. част дворно място с площ 1641 кв. м.,
представляващо УПИ VI-78 в квартал 3 по кадастрален и регулационен план на с. С.,
одобрен със заповед № 2200/29.10.1968 г. на ИК на ОбНС-гр.Русе, заедно с
построените в това дворно място жил. сграда с площ 79 кв.м. и второстепенна
постройка с площ 17 кв.м., при граници: УПИ VII-89, УПИ V-79, УПИ XVIII-84 и от
една страна улица, както и искане по чл. 537, ал.2 ГПК за отмяна на нотариален акт за
собственост на недвижим имот придобит по давност с вх. рег. № 5433, № 67, т. 15,
вписан на 26.05.2021 г. в СВ Русе по отношение на 1/2 ид.част от правото на
собственост върху същия недвижим имот.
За да постанови обжалваното решение, първоинстанционният съд, съобразно
становищата на страните и след анализ на събраните по делото писмени доказателства,
приел за установено, че процесният имот в с. С. е закупен като празно дворно място от
М.Е.И. и С.О.И., съответно родители на ищцата и прародители на ответника, който
имот двамата впоследствие застроили с находящите се понастоящем в него сгради. И
двамата живели в този имот до смъртта си, съответно през 2010 г. и през 2022 г. като
след смъртта на баща си през 2010 г. ищцата като негов наследник по закон придобила
1/6 ид. част от имота по наследство, а след смъртта на майка си през 2022 г. се
легитимирала като собственик на основание наследствено правоприемство на ½ ид.
част от него. За недоказано приел възражението на ответника, че е придобил
процесния имот по давност. От съвкупната преценка на доказателствения материал
районният съд приел, че в производството не е установено ответникът да е установил
владение върху целия имот, както и да е демонстрирал, че го владее спрямо ищцата и
нейната майка. Поради това уважил предявения положителен установителен иск за
собственост по наследство относно ½ ид. част от имота и на основание чл. 537, ал. 2
ГПК постановил отмяна на съставения в полза на ответника КНА за собственост по
давност относно тази ½ ид. част.
Въззивният съд, упражнявайки правомощията си по чл. 269 ГПК, намира, че
2
решение № 32/09.01.2024 г., постановено по гр. д. № 4356/2023 г. на Русенския районен
съд е валидно и допустимо.
При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност
върху първоинстанционното решение, настоящата инстанция, след преценка на
събраните пред РС доказателства, намира, че въззивната жалба е неоснователна.
Въззивният съд счита, че формираната и изложена в мотивите на решението от
първоинстанционния съд фактическа обстановка е пълна, правилна и кореспондираща
със събрания доказателствен материал, поради което и на основание чл. 272 ГПК
препраща към нея.
При разглеждането на спора не са допуснати процесуални нарушения, правилно
са установени релевантните за спора факти и правилно е приложен материалния закон.
Първоинстанционният съд е изградил преценката си за основателност на предявения
положителен установителен иск за собственост по наследство и неоснователност на
възражението за придобиване по давност въз основа на задълбочен анализ на всички
доказателства по делото, събрани по надлежния ред, и обосновано е приел, че искът е
основателен и следва да бъде уважен.
По наведените в жалбата оплаквания и доводи, следва да се отбележи следното:
Възражението на въззивника, че първоинстанционният съд неправилно приел,
че между страните липсва спор относно собствеността на наследодателите върху
процесния имот, както и че това обстоятелство не било доказано от ищцата, е изцяло
неоснователно и не кореспондира с данните по делото. Още в първото открито съдебно
заседание в процедурата по чл. 143 ГПК, преди да пристъпи към доклада по делото,
ищцата пояснила исковата си молба, заявявайки, че нейните родители по време на
брака си закупили празно дворно място, след което построили сградите в него. Не се
снабдили с документ за собственост, но живели в имота и го владели до смъртта си,
поради което го придобили по давност. Процесуалният представител на ответника
изрично заявил, че не спори, „че имотът е собственост на родителите на страните“.
Поради това, районният съд в доклада си указал на ищцата, че следва да установи
единствено факта, че правото на собственост върху ½ ид. част от описания недв. имот
й принадлежи по наследство без да й възлага да доказва правото на собственост на
праводателите си, предвид липсата на спор между страните по този въпрос. Само за
пълнота следва да се посочи, че тези твърдения на ищцата се подкрепят от
приобщените писмени доказателства- разписен лист, декларации по чл. 14 ЗМДТ,
скица за имота, приложена към нот. преписка, в която като собственици на имота са
посочени наследниците на М.Е.И., както и от ангажираните гласни доказателства, в
частност показанията на св. Ш.Г.- вуйчо на ищцата и св. Н.Н. – първи братовчед на
ищцата.
Независимо, че в първото съдебно заседание, както бе посочено по-горе,
3
ответникът изрично заявил, че не оспорва собствеността на М. и С. върху имота,
признание на този факт имплицитно се съдържа и във възприетата от него защитна теза
по предявения иск, че семейният съвет го определил за собственик, в частност баба му
и дядо му казали, че имотът е негов, че владял имота с тяхното знание и съгласие, че те
му го преотстъпили, че баща му нямал претенции към този имот, макар че бил
мъжкият наследник и той му се следвал съобразно техните традиции, позоваването във
въззивната жалба на Решение № 32/08.02.2016 г. по гр. д. № 4591/2015 г. на ВКС за
осъщественото предаване на владението на притежаван от наследодателя имот и пр.
Правилно първоинстанционният съд е приел за недоказано въведеното от
ответника възражение, че е придобил целия имот въз основа на упражнявано от него
давностно владение за периода от пролетта на 2010 г. до 25.05.2021 г. – датата на
съставяне на КНА.
Владението, като фактическо състояние е несмущавано, непрекъснато, явно и
несъмнително упражняване съдържанието на вещно право, в случая това на
собственост, през определен период от време, в случая 10 години, тъй като ответникът
твърди да е обикновен владелец - чл. 79, ал.1 от ЗС, което състояние включва
обективен елемент - фактическа власт /corpu / и субективен - намерение за своене на
вещта /аnimus/ - чл. 68, ал.1 от ЗС. Според презумпцията, установена в разпоредбата на
чл. 69 от ЗС, владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за
другиго.
Кумулативното установяване на горепосочените елементи от фактическия
състав на разпоредбата на чл. 79, ал.1 ЗС в настоящия случай е било в тежест на
ответника по делото при условията на пълно и главно доказване - чл. 154, ал.1 ГПК.
Въззивният съд приема, че по делото не е проведено успешно доказване, поради
следните съображения:
Безспорно ответникът е живял в процесния имот със своите прародители,
родители и понастоящем със своето семейството още от раждането си. Това обаче не
го прави владелец на имота, доколкото не е имал собствено вещно право върху него,
съответно не е имал основание да упражнява владение. Установената от него
фактическа власт върху процесния имот не е владение, а търпими действия,
извършвани от него по силата на близките родствени отношения със собствениците на
имота – неговите прародители и впоследствие баща му и леля му. Поради това
презумпцията на чл. 69 ЗС не намира приложение в случая.
В решение № 483 от 11.12.2012 г. на ВКС по гр. д. № 493/2012 г., I г. о., е
разгледан въпросът какво представляват търпимите действия. Прието е, че това са
фактически състояния, при които се извършват действия спрямо вещ, без те да
произтичат от договор със собственика или владелеца, а се извършват с тяхно съгласие
като търпими, тъй като почиват на близки приятелски или други лични отношения.
4
Търпими според правната теория са всички онези действия, които представляват
според обстоятелствата незначително безпокойство за собственика или владелеца на
един недвижим имот, които се извършват с изричното или предполагаемо съгласие на
владелеца и за които може да се допусне, че той би търпял да се извършват само
поради това от обикновена любезност, добронамереност, гостоприемство, по силата на
лични отношения и поради това да се смятат за извършени с неговото съгласие.
Търпимите действия са именно действия, а не фактическа власт и по това трябва да се
различават от държането, а значи и от владението, поради което и не могат да служат за
основание за придобиване на владение. Тези действия се различават от държането и по
това, че държането се упражнява по силата на съгласие със собственика (носителя на
вещното право) или владелеца, т. е. по силата на договор, затова държането на вещта е
право на държателя срещу лицето, което предоставя държането и се задължава за това.
Тъй като държането почива на договор с лицето, което предава държането на властта,
то е по дефиниция правомерно. За преустановяването на търпимите действия е
достатъчно едностранното изявление на собственика или владелеца.
Общото между държането и търпимите действия е в обективния им елемент -
упражняване на фактическа власт върху вещ. Разликата е в субективния елемент,
извеждан от основанието, на което е установена фактическата власт. При държането
фактическата власт се установява въз основа на правна сделка, по силата на която и с
оглед поето по нея договорно задължение, собственикът или владелеца на вещта
предава временно или безсрочно ползването на вещта, съответно държателят
придобива противопоставимо на съконтрахента си облигационно право да ползва
вещта съобразно условията на сделката, по която се уреждат отношенията между
съконтрахентите. При търпимите действия фактическата власт се придобива също със
съгласието на собственика или владелеца, като това съгласие може да бъде изрично
или предполагаемо, но основано на добрите междуличности отношения (съседски,
приятелски или роднински), поради което се търпи едно действие върху имот -
действие, за което лицето, което го извършва, няма никакво право. Ако волята на
лицата е да уредят отношенията си чрез правна сделка и са налице съвпадащи
волеизявления относно съществени елементи на сделката, то е налице държане въз
основа на възникнало облигационно отношение. Ако волята (изрична или
предполагаема) е свързана единствено с междуличностните отношения, то не възниква
облигационна връзка, а са налице единствено търпими действия. В тези случаи не
може да се стигне до придобиване на имота по давност, освен ако лицето, което
осъществява търпимите действия, респективно държането на имота, не демонстрира по
отношение на собственика настъпилата промяна - че започва да осъществява
фактическа власт с намерение за своене на имота (в този смисъл решение №
122/03.12.2020 г. по гр. д. № 3549/2019 г. по описа на ВКС, І г. о.). Както бе посочено и
по-горе, презумпцията по чл. 69 ЗС намира приложение само когато по естеството си
5
фактическата власт върху имота представлява владение още от момента на
установяването си.
Като споделя изцяло цитираната практика на върховния съд и като обсъди
поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства, съдът намира, че по
делото не се установява, че ответникът, считано от пролетта на 2010 г. е започнал да
упражнява фактическата власт върху имота с намерение за своене, което е
демонстрирано по отношение на собствениците. Той е живял в имота още от
раждането си, като дете, по силата на това, че децата живеят със своите родители.
Ползването на имота от ответника от самото начало е установено като търпимо
действие. Ето защо, за да се трансформира фактическата му власт във владение, е било
необходимо намерението за своене да бъде противопоставено на собствениците на
имота. По делото няма данни, а и твърдения за подобна демонстрация, каквато би била
отказът да бъдат допускани в имота действителните собственици, лишаването им от
достъп, отказ да бъде освободен имота, разкриването на намерение за своене пред
всички, вкл. и пред административните органи. Не се установява от свидетелските
показания ответникът да е давал външен израз на намерението си пред баба си и леля
си. Правилно първоинстанционният съд е приел за безспорно установено, че до
смъртта си С. е живяла в процесния имот. От съвкупната преценка на събраните
доказателства не се установява приживе тя да е узнала за съставения КНА в полза на
Б.. Свидетелите на ответника Н. и Е. действително дават показания, че С. е знаела за
това. Съдът обаче не дава вяра на тези свидетели, доколкото изнесеното от тях
противоречи на показанията на св. Р.Х. и св. Ш.Г. –брат на С., с когото тя се виждала
всяка седмица и не се подкрепя от показанията на св. М.– син на ответника „Не знам
дали баба е знаела, че ще се вади нотариален акт за къщата. В нашето семейство никога
не се е говорило за имот“. Съдът отчита и заинтересоваността на св. Е., както предвид
това, че е баща на ответника, така и поради изнесеното от св. Р.Х. и св. Ш.Г. за
влошените взаимоотношения между него и неговите родители и то точно поради
отказа им да му припишат имота. От своя страна ищцата макар трайно да е
пребивавала в чужбина, се е завръщала поне два пъти годишно като е отсядала именно
в бащиния си дом, в т. ч. и през лятото на 2023 г. За това обстоятелство се съдържат
данни както в показанията на всички разпитани по делото свидетели, така и в приетите
писмени доказателства. Полагала е грижи за своите родители и по нейна инициатива са
предприемани някои ремонтни дейности в имот. В него ищцата отсядала като в свой
собствен. В този смисъл са гласните показания на св. Мехмедов „тя си идва като в
нейната си къща“ и св. Х. „идваше си в собствената къща, има си стая“. Съдът дава
вяра на изнесеното от тях, доколкото същото кореспондира с показанията на
свидетелите на ответника А. Е. и М. М., съответно негови баща и син, че след смъртта
на майка си ищцата започнала да има претенции към лятната къща. Правилно също
така районният съд е посочил, че не се установява по делото ответникът да се е
6
противопоставил на тези претенции по някакъв начин. Не е заявил пред нея своите
собственически права, не я уведомил за съставения КНА, не е препятствал ползването
на имота от нейна страна нито преди, нито след смъртта на баба си. Отношенията
между двамата били добри, за което свидетелстват всички разпитани по делото
свидетели до момента, в който тя не узнала за КНА, с който той се снабдил.
Наред с това, приложените от ответника писмени доказателства сочат, че за
периода от 1998 до 2018 г. партидата на имота в Община Ветово е водена на името на
дядото на ответника М. И.. През 2018 г. синът му, св. А. Е.- баща на ответника е
декларирал имота като придобит по наследство, посочвайки идеалните части на
останалите съсобственици- 1/6 за сестра му и 4/6 за майка му. По този начин, съответно
на идеалните им части от съсобствеността, са били разпределени и данъчните
задължения за имота до 01.06.2021 г. Плащането на дължимите от бабата и дядото на
ответника данъци за имота през 2018 г. от Б. М. само по себе си не установява
намерението за своене като елемент на владението по чл.68, ал.1 ЗС. В този смисъл са
решение № 639 от 2.10.2009 г. на ВКС по гр. д. № 497/2008 г., III г. о., решение № 635
от 25.10.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1405/2009 г., I г. о., решение № 216 от 15.09.2011 г.
на ВКС по гр. д. № 452/2010 г., I г. о., решение № 60123 от 16.11.2021 г. на ВКС по гр.
д. № 50/2021 г., II г. о. и др. Същото важи и за ремонтите. По принцип този, който
живее в едно жилище, поема текущите разходи и ремонтите в него. Близките
роднински отношения между собствениците на един имот и лицата, които живеят в
него, не дават възможност за извод, че само с ремонтите се демонстрира завладяване на
имота, още повече когато този имот се ползва безвъзмездно и разходите за ремонти се
компенсират с ползите, които се извличат от този имот. Подобна идея е залегнала и в
решение № 635 от 25.10.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1405/2009 г., I г. о., и решение №
270 от 20.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1162/2009 г., ГК, II г. о., макар те да разглеждат
хипотеза на ремонти в съсобствен имот. Поддържането на имота и оборудването му с
необходими за нормално живеене в битово отношение домакински уреди не може да
бъде възприето като манифестиране спрямо ищцата и нейната майка на субективното
отношение на ответника за своене на имота.
При така изложеното и констатираната и от настоящия състав липса на
обективния и субективния елемент на владението за период повече от десет години
преди снабдяване на ответника с констативен нотариален акт през 2021 година
обосновават извод, че той не е придобил по давност ½ идеална част от процесния имот,
която ищцата е придобила по наследство от своите родители.
Като последица от уважаване на положителния установителен иск, правилно е
приета за основателна и претенцията по чл. 537, ал. 2 ГПК - за отмяна на нотариалния
акт, с който ответникът е признат за изключителен собственик процесния имот и
същият е отменен в частта му относно 1/2 идеална част, тъй като е издаден при липса
7
на доказано необезпокоявано давностно владение.
Обжалваното решение е правилно и следва да се потвърди.
С оглед изхода от спора, отправеното искане и представените доказателства, в
полза на въззиваемия следва да бъдат присъдени разноски за настоящата инстанция в
размер на 1900,00 лева за заплатено адвокатско възнаграждение.
Мотивиран така, Русенският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 32/09.01.2024 г., постановено по гр. д. №
4356/2023 г. на Русенския районен съд
ОСЪЖДА Б. А. М., ЕГН ********** от с. С., общ. Ветово, обл. Русе*** да
заплати на Х. М. Т., ЕГН ********** от с. С., общ. Ветово, обл. Русе*** сумата от
1900 лв. разноски за адвокатско възнаграждение пред настоящата инстанция.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването
му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8