Р Е Ш Е Н И Е
№ 70
гр. Пазарджик, 04.03 .2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Пазарджишки
окръжен съд , първи въззивен състав в открито заседание на двадесет и шести февруари през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Мина
Трънджиева
ЧЛЕНОВЕ:Венцислав Маратилов
Димитър Бозаджиев
при участието на секретаря Галина Младенова ,
като разгледа докладваното от съдията Трънджиева В гр. д. № 57 по описа за 2020 г. , за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.258 и следващите от
Граждански процесуален кодекс.
С решение на Районен съд Панагюрище ,
постановено по гр.д.№ 150 по описа на
съда за 2019 година е прието за установено по отношение на „И.Ф.“ ЕООД, с ЕИК- *********, със
седалище и адрес на управление: гр. С., район Т., ж.к. И.В., ул. „Б.“№ 17,
ап.1, представлявано от управителя Б.И.Н., чрез юрисконсулт А.С.Г., че П.Т.М.,
с ЕГН- **********,***, дължи на „И.Ф.“ ЕООД, заплащането на сумата от 730,91
лв. (седемстотин и тридесет лева и деветдесет и една стотинки), представляваща
сбор от главница, в размер на 400,00 лв. (четиристотин лева) по предоставен
кредит от разстояние № 175465 от 30.06.2017 г., договорна възнаградителна лихва
в размер на 59,40 лв. (петдесет и девет лева и четиридесет стотинки) за периода
от 29.08.2017 г. до 26.04.2018 г., неустойка в размер на 271,51 лв. (двеста
седемдесет и един лева и петдесет и една стотинки), ведно със законната лихва
върху тази сума, считано от датата на предявяване на заявление за издаване на
заповед за изпълнение - 04.01.2019 г., до окончателно изплащане на дължимите
суми.
Осъдена е П.Т.М., с ЕГН- **********,***, да заплати
на „И.Ф.“ ЕООД, с ЕИК- *********, със седалище и адрес на управление: гр. С.,
район Т., ж.к. И.В., ул. „Б.“№ 17, ап.1, представлявано от управителя Б.И.Н.,
чрез юрисконсулт А.С.Г., сторените съдебно- деловодни разноски в общ размер на
425,00 лв. (четиристотин двадесет и пет лева), която сума представлява сбор
държавна такса в размер на 50,00 лв. (петдесет лева), юрисконсултско
възнаграждение в размер на 150,00лв. (сто и петдесет лева), депозит за
назначаване на вещо лице по съдебно- счетоводна експертиза в размер на 150,00
лв. (сто и петдесет лева), както и сторените по ч.гр.дело № 8/2019 г. по описа
на Панагюрския районен съд, разноски, които възлизат на сума в общ размер на
75,00 лв. (седемдесет и пет лева), която сума представлява сбор от държавна
такса в размер на 25,00 лв. (двадесет и пет лева) и 50,00 лв. (петдесет лева)–
юрисконсултско възнаграждение.
В срок така постановеното решение е обжалвано П.М.,в
частта , с която е прието за установено съществуването на вземане по отношение
на жалбоподателката за сумата 271,51
лева,представляваща неустойка по договор за кредит от разстояние.
Излага
оплаквания за неправилност ,
незаконосъобразност , противоречие със закона и установената съдебна практика.
Въпреки,че
жалбата е само против част от съдебното решение се излагат доводи за нищожност
на договора за кредит,поради противоречие с добрите нрави /чл. 26, ал. 1,
предл. 3 от ЗЗД/ и поради това, че е сключен при неспазване на нормите на чл.
11, т. 9 и т. 10 от ЗПК във вр. с чл. 22 от ЗПК, с произтичащите от това
последици по чл.23 от ЗПК .
Изложени
са доводи относно размера на възнаградителната лихва.Относимо към предмета на
въззивното производство оплакване е ,че е налице е заобикаляне на разпоредбата
на чл. 19, ал.
4 от ЗПК, като
с уговорката да се заплаща неустойка се нарушава изискването ГПР да не бъде по
- висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена на ПМС № 426/14г. Реално това бил начин
кредиторът да си набави допълнителни средства, чрез нарушаване на добрите нрави
и чрез заобикаляне на императивната норма и при несъблюдаване на основния
правен принцип, забраняващ неоснователното обогатяване .
Подържа
се,че всички клаузи са неравноправни ,но отново следва да се отбележи ,че
съдебното решение в частта ,с която е прието за установено съществуването на
вземането относно главница и възнаградителна лихва не е обжалвано.
Уговорената
неустойка била прекомерна и в нарушение на добрите нрави.
Тази
неустойка била уговорена извън присъщата
й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
В
случая размера на неустойката предвиден в договора бил 307, 40 лева, почти
колкото заетата сума в размер на 500,00 лева.Тази неустойка била прекомерна ,
санкционна и се кумулирала към погасителните вноски. По същество се превръщала
в добавка към възнаградителната лихва на
търговеца - заемодател и го
обогатява неоснователно доколкото именно лихвата би се явила цена на услугата
по предоставения заем и в този смисъл би представлявала и печалбата на
заемодателя.
Развити
са и безспорни в съдебната практика и теория доводи ,касаещи понятието
неравноправни клаузи,индивидуално уговорени и съответно приложението на нормите
на ЗПК и ЗЗП.
Излага
се също и и безспорно приетото в
съдебната практика ,вече и въведено като задължение в правна норма на съда, да
се произнесе за наличието на неравноправни клаузи и служебно.
В
конретния случай това е ненужно, тъй като ,както вече беше посочено в
останалата част решението е влязло в сила ,следователно единствения предмет на
въззивно производство са уговорките в договора ,касаещи неустойката ,в която
част решението се обжалва и страната излага доводите си за неравноправност и за
нищожност на тази клауза.
Искането
е в тази част решението да бъде отменено и претенцията отхвърлена.
Претендират
се разноски.
В срок е
постъпил писмен отговор от „И.Ф.“ ЕООД.
Сочат ,че предмета на въззивното производство е очертан от направеното искане
и изрично уточнение в коя част се обжалва съдебното решение и няма основание
съдът да се занимава с тази част от него ,която е влязла в сила.
Неустойката не се кумулирала към възнаградителната
лихва ,а се касаело за вземания на отделни основания.
Тя не се включвала в ГПР, поради това твърдението, че е
прекомерна, още повече, че причина за това е че е част от лихвата, било
несъстоятелно.
Задължителни за съда били Тълкувателните решения ,но
не и практиката по чл.290 от ГПК.
Неустойката не била прекомерна..Оплакванията били
бланкетни и неясни и не ставало ясно точно какво противоречие на закона се
подържа.Специфичното при тези договори било, че не съществува пряк физически
контакт между кредитодател и кредитополучател, поради което риска (най - вече
от измама) бил значително по-висок, спрямо банковите кредити. Друга особеност бил
начина за сключване - изисква се закупуване и поддръжка на технически средства
с които се осъществява сключването и последващото доказване на сключване на
договори по ЗПФУР. ,което изисквало по-голям финансов ресурс, като при евентуален
спор затруднява доказването. Този тип кредити имали също така социалната
функция да кредитират клиенти с лоша кредитна история,което повишавало риска за
кредитодателя. Нормално било предвиждането на допълнителни обезпечения.
Не се касаело до неравноправна клауза ,поради това ,че
неустойката е близка по размер до главницата. Тази неустойка имала и санкционна
функция и поради спецификата на договора било обосновано да е в по-висок
размер.
Извършвайки плащанията ,ответникът всъщност бил приел
условията на договора и доводите за нищожност в хода на исковото
производство представлявали поведение на
ответника – шиканиране и злоупотреба с право.
Реални вреди били възникнали ,тъй като възможността за
обезпечение била намаляла.
Според жалбоподателя съдът
не следвало да съобразява цитираната съдебна практика,тъй като негово
задължение било да правораздава ,а не да преповтаря практиката на другите съдилища.
Претендират разноски.
Във връзка с доводите в този отговор и начина на
изложението им ,съдът намира за необходимо да отбележи ,че всеки е свободен да
защитава правата си и да предприема необходимите според него процесуални
действия.Това обаче следва да се извършва добросъвестно и съобразно добрите
нрави- чл.3 от ГПК.
Квалификацията на защитата на страна в процеса ,която
е съответна на процесуалните правила като „шиканиране и злоупотреба с
право“,особено в конкретния случай, излиза извън тези рамки .
Действително съдът е длъжен да правораздава , но в
тази си дейност той следва да е предвидим.Тоест изграждането на обща практика
по определени въпроси е част от задължението на съда. Решаването от различни
съдилища по еднакъв начин на конкретен
казус не е „преписване на решения“,а осъществяване на дейност по
правораздаването в съответствие със закона.
Съдът ,като прецени доказателствата по делото и
доводите на страните по свое убеждение ,прие за установено следното:
Производството е по чл.422 от ГПК по искове с правно
основание чл.430 от ТЗ и акцесорни
такива за неустойка и законна лихва.
В исковата си молба срещу П.Т.М., „И.Ф.“ твърди, че на 30.06.2017
г. сключили с ответницата Договор за предоставяне на кредит от разстояние №
175465. Сключването на договора се осъществявало въз основа на подробна
информация, достъпна на уеб- адрес, където са публикувани общите условия и е
посочено, че сключването на договора става след регистрация на клиента в страницата
и попълване на въпросник, както и маркиране на полето „Съгласен съм с Общите
условия“.
При спазване на утвърдената процедура бил сключен договора и на М. отпуснат кредит с главница 500,00 лв., като
сумата е преведена по посочена от ответницата банкова сметка.
***повед за
изпълнение, ответницата М. е заплатила обща сума в размер на 167,24 лв., с
които е погасена главница, в размер на 100,00 лв., лихва, в размер на 31,35
лв., и неустойка в размер на 35,89 лв.
Според ищците ответницата е заплатила вноските за
главница, през периода 30.07.2017 г. до 29.08.2017 г., като дължими остават
вноските за периода: част от вноската за 28.09.2017 г. до 26.04.2018 г. , в общ
размер на 400,00 лв. Според исковата молба, вземането за главница е разсрочено
на 10 вноски за периода 30.07.2017г. до 26.04.2018г., като с внесените от М.
суми е погасено вземането за главница за 30.07.2017г. и 29.08.2017г., които са
изцяло платени.
Съгласно чл. 3 от Договора за кредит, в случай, че
длъжницата не е обезпечила вземането по договора, дължи неустойка, която се
начислява след изтичане на срока по чл.3 и е изискуема незабавно и изцяло, в
съответствие с чл. 69, ал.1 от ЗЗД.
Дължимата неустойка възлизала на 271,51 лв.
Тъй като не уредили отношенията си доброволно
направили искане за издаване на заповед по реда на чл.410 от ГПК .Заповед била
издадена ,постъпило възражение и в дадения от съда срок ищеца предявява
исковете си като моли да бъде прието за установено по отношение на ответницата П.Т.М., че помежду
им съществува облигационно правоотношение, съгласно което ответницата М. дължи
на ищците заплащането на сума в общ размер на 730,91 лв., представляваща сбор
от главница, в размер на 400,00 лв. по предоставен кредит от 30.06.2017 г.,
договорна/възнаградителна лихва в размер на 59,40 лв. за периода от 29.08.2017
г. до 26.04.2018 г., неустойка в размер на 271,51 лв., ведно със законната
лихва върху тази сума, считано от датата на предявяване на заявление за
издаване на заповед за изпълнение -04.01.2019 г., до окончателно изплащане на
дължимите суми.
В срок е постъпил писмен отговор.
Ответницата
оспорва исковете.
Оспорила е
съществуването на твърдяното правоотношение, като е твърдяла,че никога не е
била заемател, не е подписвала и не е потвърждавала кредита по Договор за
кредит от разстояние № 175465/30.06.2017 г.
Излага доводи
за нищожност на договора , поради противоречие с добрите нрави и като договор,
сключен при неспазване на нормите на чл. 11, т.9 и т. 10 от ЗПК, във връзка с
чл. 22 от същия закон.
Тези доводи ,както вече беше посочено не могат да бъдат обсъждани в настоящото
производство, нито като направени от страните ,нито служебно от съда.
В частта,с която е прието за установено ,че съществува
вземането представляващо главница и възнаградителна лихва по договора, решението
е влязло в сила и то обвързва страните .
Единствено в обхвата на въззивното производство
попадат твърденията и възраженията ,касаещи дължимостта на неустойка в размер
на 271,51 лева.
Становището на ответника е ,че по начина по който е
уговорена претендираната неустойка за
неизпълнение на задължението за осигуряване на поръчители или банкова гаранция
е изгубила присъщата на неустойката обезщетителна функция, защото чрез нея не
се обезщетяват вреди от самостоятелни и сигурни неблагоприятни последици за
кредитора, понеже тя сама по себе си е повече от половината от заетата сума, в
размер на 500,00 лв. и по никакъв начин не кореспондира с последици от
неизпълнението, а се начислява като добавък към платежната вноска. Неустойката
се кумулира към погасителните вноски, като по този начин се стига до скрито
оскъпяване на кредита и в този случай неустойката представлява добавка към
възнаградителната лихва и обогатява ищците неоснователно, доколкото лихвата би
се явила цена на услугата по предоставения заем и доколкото представлява
печалбата на заемодателя.
Направено е възражение за прихващане с възнаградителна
лихва в размер на 31,35 лв и неустойка в размер на 35,89 лв., които са получени
според нея без основание.Това възражение също няма основание да бъде обсъждано
във въззивното производство.Още повече ,че такъв довод във въззивната жалба
няма.
Оспорени са подписите под договора и са направени
доказателствени искания.
В своя допълнителна молба ответникът е изложил
допълнителни доводи,които са отразени в доклада.
Съдът , като прецени доказателствата по делото и
доводите на страните , прие за установено следното:
Иска е допустим ,доколкото са налице специалните
предпоставки за предявяване на такъв установителен иск – проведено е заповедно
производство ,постъпило е възражение и в срок заявителят е поискал установяване
съществуването на вземането си в състезателно производство.
Между страните е налице валидно правоотношение по
силата на което ответницата е получила определена сума като кредит и се е
задължила да я върне при условията ,уговорени в договора.Оспорването
автентичността на договора не е успешно.
С решението ,в частта , в която е влязло в сила ,съдът
е приел,че е налице валиден договор и ,че ответницата е получила уговорения по
размер кредит и дължи връщане на претендираната от ищеца сума като главница и
лихва.
Предмет на разглеждане в настоящото производство е
клаузата на чл.3 от сключения договор ,според която потребителят се е задължил
в срок до три дни от датата на сключване на договора да представи
обезпечение-банкова гаранция или две физически лица –поръчители,отговарящи на
определени изисквания.
При неизпълнение на това задължение е предвидена дължимост
на неустойка в размер на 307,40 лева , която се заплаща разсрочено към всяка
погасителна вноска.
Спора не е за изпълнение или неизпълнение на тази
клауза ,а за действителността и .
Именно по повод това възражение са развити и доводите на ответника за
валидност на клаузата ,която обезпечевала вреди от липсата на обезпеченост и в
този смисъл затруднение при събиране на вземането,както и ,че срока за
изпълнение на задължението по тази уговорка бил разумен.
Последователна и изобилна е съдебната практика именно
по въпроса за действителност на такава клауза за неустойка,която е формирана в
производства с участието на същия кредитодател.
Тези клаузи са нищожни,
включително и с оглед ориентировъчните критерий , заложени в ТР № 1 от
15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Те противоречат на добрите
нрави , съставляват и неравноправни
такива по смисъла на чл. 143 ал. 1 т. 19 от Закона за защита на потребителите.
Отрича се договорния характер на поръчителството или банковата гаранция като
обезпечения, като същевременно не обезпечава по никакъв начин изпълнението на
главното задължение на длъжника да върне заетата сума и възнаграждението за
това: условието за дължимост е не неплащане на това
задължение, което съставлява съществен елемент на договора за заем, а странично
такова, срещу което обаче длъжникът не получава насрещна престация.
Обезпечителната функция липсва. Няма имуществени вреди от неизпълнението на задължението за
непредставяне на обезпечение, тоест, обезщетителна
функция също отсъства: възникването на неустоечното
задължение е самоцел на кредитора.
В отговор на доводите
,касаещи характера на договора ,“социалните“ функции на този вид договор ,съдът
намира за необходимо да отбележи още ,че от член 8, параграф 1 от Директива 2008/48 в
светлината на съображение 28 става ясно, че преди сключването на договор за кредит кредиторът е длъжен да направи
оценка на кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това
задължение може да включва да се
направи справка в съответната база данни. В този смисъл в съображение 26 се
посочва, че в условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно
кредиторите да не кредитират по
безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на
кредитоспособността, а държавите членки следва да упражняват необходимия
надзор с цел избягване на такова поведение и да приложат необходимите средства
за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те не процедират по този
начин. Преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на
кредитоспособността на кредитополучателя, доколкото цели да предпази
потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност, допринася за
постигането на целта на Директива 2008/48, която се състои, както става ясно от
съображения 7 и 9, в предвиждането в областта на потребителските кредити на
пълна и наложителна хармонизация в редица ключови области, която се приема като
необходима, за да се осигури на всички потребители в Съюза високо и равностойно
равнище на защита на техните интереси и за да се улесни изграждането на добре
функциониращ вътрешен пазар на потребителски кредити. В този смисъл
параграф 40-43 от Решение от 27 03.
2014 г. по дело C-565/12 на четвърти състав на СЕС. В този смисъл
клауза, която предвижда, че се дължи неустойка при неосигуряване на поръчител,
което задължение става изискуемо след 3 дни от подписване на ДПК е в пряко противоречие с целта на
Директивата. На практика такава клауза прехвърля риска от неизпълнение
на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително
увеличаване на размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменява
задължение да осигури обезпечение след като кредита е отпуснат, като ако не го
напри, дългът му нараства, тоест опасността от свърхзадлъжнялост на длъжника се
увеличава. Целта е, ако има съмнение в платежоспособността на длъжника,
първо да се поиска обезпечение и след предоставянето му да се да отпусне
кредитът, която практика би съответствало на изискванията на Директивата.
Задължение за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника преди
отпускане на кредита произтича и от разпоредбата на чл.16 от Закона за
потребителския кредит. Съдът има задължение да се придържа към Директивата при
тълкуването на националния закон, като той следва да се тълкува изцяло във
връзка и с оглед целите на директивата (решения
по дела C-106/89 Marleasing и 14/83 Von Colson). На следващо място
следва да се посочи, че неустойка за неизпълнение на акцесорно
задължение, което не е свързано пряко с претърпени вреди, е типичен
пример за неустойка, която излиза извън присъщите си функции и цели само и
единствено да постигане неоснователно обогатяване. На последно
място, по този начин се заобикаля законът, тъй като императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗПК предвижда, че при
забава се дължи само обезщетение в
размера на законната лихва, заобикаля се и нормата на чл.19 ал.4 от ЗПК.
Мотивирайки основателността на тази си претенция
,ответникът по жалбата всъщност признава ,че така уговорената неустойка има
съвсем различни цели от присъщите и- той се позовава на начина по който се
сключва договора ,необходимостта от технически средства и др.,които всъщност
оскъпяват според него тази дейност в сравнение с банковото кредитиране.
Съдът споделя и тезата , че ако има вреди ,то тези
вреди са самопричинени, тъй като, ако има предварителна оценка, че е
нужно обезпечение, за да се отпусне кредитът, той не би трябвало да се отпусне
преди да се предостави обезпечението. В случая това изискване не е спазено и от
неизпълнение на това задължение за предварителна оценка финансовата институция
не може да черпи права за себе си, за да изведе легитимен интерес да
претендира описаната неустойка.
Изложеното до тук е приемано многократно и
непротиворечиво от много съдилища и настоящият състав го излага ,не
„преписвайки“ техните решения ,а защото изцяло го споделя.
Поради изложеното решението в обжалваната част следва
да бъде отменено и иска в тази част – отхвърлен.
С оглед изхода на спора следва да претърпят изменение
по размер и присъдените разноски ,като в тази част решението също следва да
бъде изцяло отменено и да се присъдят в полза на ищеца разноски в размер на 392
лева , съобразно уважената част на иска за първоинстанционното и заповедното
производство , като се има предвид ,че в списъка е включено възнаграждение за
експерт в размер на 300 лева ,а такова не е изплащано.Изготвения списък по
чл.80 от ГПК съдът не възприема изцяло ,тъй като за експертиза са изплатени
само 150 лева.
От своя страна , съразмерно с отхвърлената част на
иска ищеца дължи на ответницата 222 лева за първоинстанционното и заповедното
производство.
Тъй като въззивната жалба е изцяло основателна , то на
жалбоподателката се дължат всички
сторени във въззивното производство разноски ,възлизащи на 350 лева.
Мотивиран от изложеното пазарджишки окръжен съд
Р Е Ш И
ОТМЕНЯ решение на Районен
съд Панагюрище , постановено по гр.д.№
150 по описа на съда за 2019 година,в частта,с която е прието за
установено по отношение на „И.Ф.“ ЕООД, с ЕИК- *********, със седалище и адрес на управление: гр. С.,
район Т., ж.к. И.В., ул. „Б.“№ 17, ап.1, представлявано от управителя Б.И.Н.,
чрез юрисконсулт А.С.Г., че П.Т.М., с ЕГН- **********,***, дължи на „И.Ф.“
ЕООД, неустойка в размер на 271,51 лв. (двеста седемдесет и един лева и
петдесет и една стотинки), ведно със законната лихва върху тази сума, считано
от датата на предявяване на заявление за издаване на заповед за изпълнение - 04.01.2019
г., до окончателно изплащане на дължимите суми1по силата на чл.3 от
договора,както и в частта относно разноските.
ОТХВЪРЛЯ иска на „И.Ф.“
ЕООД, с ЕИК- *********, със седалище и адрес на управление: гр. С., район Т.,
ж.к. И.В., ул. „Б.“№ 17, ап.1, представлявано от управителя Б.И.Н., чрез
юрисконсулт А.С.Г., против П.Т.М., с ЕГН- **********,***, дължи на „И.Ф.“ ЕООД,за
приемане на устаноено ,че съществува задължение на М. по отношение на ищеца за неустойка в размер на 271,51 лв. (двеста
седемдесет и един лева и петдесет и една стотинки), ведно със законната лихва
върху тази сума, считано от датата на предявяване на заявление за издаване на
заповед за изпълнение - 04.01.2019 г., до окончателно изплащане на дължимите
суми по силата на чл.3 от договора,за която сума у издадена заповед за
изпълнене по ч.гр.д.№8/2019 година на РС Панагюрище.
ОСЪЖДА П.Т.М., с ЕГН- **********,*** да заплати на „И.Ф.“
ЕООД, с ЕИК- *********, със седалище и адрес на управление: гр. С., район Т.,
ж.к. И.В., ул. „Б.“№ 17, ап.1, представлявано от управителя Б.И.Н.,разноски в
размер на 392 лева за заповедното и първоинсатционното производство .
ОСЪЖДА„И.Ф.“ ЕООД, с ЕИК- *********, със седалище и
адрес на управление: гр. С., район Т., ж.к. И.В., ул. „Б.“№ 17, ап.1,
представлявано от управителя Б.И.Н. да заплати на П.Т.М., с ЕГН- **********,*** да заплати на
разноски в размер на 222 лева за заповедното и първоинсатционното производство
,съразмерно с уважената част на иска и 350 лева за въззивното производство.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.