№ 462
гр. Пловдив, 07.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 1-ВИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на пети октомври през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Надежда Ив. Желязкова
Каличкова
Членове:Славейка Ат. Костадинова
Красимира Д. Ванчева
при участието на секретаря Цветелина Юр. Диминова
като разгледа докладваното от Красимира Д. Ванчева Въззивно търговско
дело № 20225001000339 по описа за 2022 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл.258 и сл. от ГПК.
С решение №260476 от 23.12.2021 г.,постановено по т.д.№179/2021 г. по описа на
Окръжен съд-П.,ТО,XVI-ти състав,е обявена за недействителна по отношение на „К.-
К.Х.Б.К.Б.“АД-гр.С.,ЕИК *********,извършената от „К.Л.“ЕООД-гр.А.,обл.П.,ЕИК
********* непарична вноска в капитала на „К.-М.“ООД-гр.А.,обл.П.,ЕИК *********,която
непарична вноска е извършена с дружествен договор от 07.01.2020 г. и е вписана в
търговския регистър на 27.02.2020 г.,на недвижими имоти,както следва:
1/ ПОЗЕМЛЕН ИМОТ с идентификатор ************ по кадастралната карта и
кадастралните регистри на гр.А.,обл.П.,одобрени със Заповед №300-5-52/08.07.2004 г. на
изпълнителния директор на АК,последно изменение със заповед №КД-14-16-495/21.12.2006
г. на началника на СК-П.,с адрес на поземления имот:гр.А.,площ:**** кв.м.,трайно
предназначение на територията:урбанизирана,начин на трайно ползване:за друг вид
производствен,складов обект,стар идентификатор:няма,с номер по предходен
план:квартал:*,парцел:част от VII,при граници и съседи:поземлени имоти с
идентификатори:************;***********;***********;***********;***********;**********;***********;************;***********,ведно
със СГРАДА с идентификатор ************.1,със застроена площ 11 кв.м.,брой етажи 1,с
предназначение:складова база,склад;ведно със СГРАДА с идентификатор
1
************.2,със застроена площ 15 кв.м.,брой етажи 1,с предназначение: складова
база,склад;ведно със СГРАДА с идентификатор ************.3,със застроена площ 382
кв.м.,брой етажи 1,с предназначение:промишлена сграда;ведно със СГРАДА с
идентификатор ************.4,със застроена площ 117 кв.м.,брой етажи 1,с
предназначение:промишлена сграда;
2/ ПОЗЕМЛЕН ИМОТ с идентификатор *********** /****,
***,****,*****,******,******,*******,******,*****,*****,***/ по кадастралната карта и
кадастрални регистри на гр.А.,Община А.,област П.,одобрени със Заповед №300-5-
52/08.07.2004 г. на изпълнителния директор на АК,последно изменение със заповед-няма
издадена заповед за изменение в КККР,с адрес на поземления имот:гр.А.,площ:2038
кв.м.,трайно предназначение на територията:урбанизирана,начин на трайно ползване:за друг
вид застрояване,стар идентификатор:няма,с номер по предходен план:**,при граници и
съседи:поземлени имоти с идентификатори: ***********; ***********; **********;
***********; ************.
Със същото решение са осъдени ответниците „К.Л.“ЕООД,ЕИК ********* и „К.-
М.“ООД,ЕИК ********* да заплатят на ищеца „К.-К.Х.Б.К.Б.“АД,ЕИК *********,сумата от
7 735,96 лв.-деловодни разноски в производството по т.д.№179/2021 г. по описа на ОС-
П.,ТО,XVI-ти състав.
Настоящото въззивно производство е образувано по въззивна жалба на „К.Л.“ЕООД-
гр.А.,с ЕИК *********,подадена чрез пълномощника на дружеството адв. В. Б.,с която
горното решение №260476 от 21.12.2021 г.,постановено по т.д.№179/2021 г. по описа на ОС-
П.,ТО,XVI-ти състав,се обжалва изцяло.Дружеството-жалбоподател счита същото решение
за неправилно,постановено при неправилно приложение на материалния закон и при
съществени нарушения на съдопроизводствените правила,които са накърнили правото му на
защита в процеса и са обусловили крайната необоснованост на изводите на съда за
основателност на предявения иск.Довода си за допуснати съществени нарушения на
съдопроизводствените правила,ограничаващи възможността му за процесуална
защита,жалбоподателят обосновава с обстоятелството,че съдът не е допуснал за съвместно
разглеждане предявения от дружеството по реда на чл.212 от ГПК инцидентен
установителен иск,с който дружеството целяло да установи основно възражение с
преюдициален за настоящия спор характер,а именно-недействителността на договор за
правна защита и съдействие по гр.д.№40750/2014 г. на С. районен съд,въз основа на който
ищецът се легитимира като носител на вземане /кредитор/ спрямо дружеството-
жалбоподател.Излага в жалбата си и доводи срещу извода на първоинстанционния съд за
недопустимост на същия иск,като счита този извод за необоснован и неправилен.Намира за
неправилен и изводът на първоинстанционния съд,че ищецът е доказал качеството си на
кредитор.В тази насока поддържа аргумента,че към момента на предприемане на действия
по реализиране на намерението за апортиране на недвижимите имоти ищецът няма
качеството кредитор,тъй като няма договорни отношения с дружеството-жалбоподател,от
които да произтече вземане спрямо него.Воденото между страните дело,съответно
2
присъдените по него разноски,които нямат окончателен характер към момента на
предприемане на действия по апортиране на процесните имоти,не обосновава /според
жалбоподателя/ възникване на качеството „кредитор“ за ищеца.
Жалбоподателят счита още,че неправилно,без да обсъди в цялост събраните по
делото доказателства с оглед направените от ответниците възражения,окръжният съд е
приел,че е доказана третата предпоставка на иска по чл.135 от ЗЗД-знание за увреждане на
дружеството-жалбоподател и на получателя на апорта-“К.-М.“ЕООД.Заявява,че е в
доказателствена тежест на ищеца да установи знание за увреждане,тъй като в случая
презумпцията на чл.135,ал.2 ЗЗД не се прилага,но ищецът не е сторил това,а напротив-
знанието,респ. намерението за увреждане,се е опровергало от представените към отговора
на исковата молба писмени доказателства.Поддържа и довода,че понеже в случая вземането
на ищеца произтича от съдебно решение,с което се присъждат разноски,то правилото на
чл.135 ЗЗД за това,че не е необходимо вземането да е ликвидно и изискуемо,не се
прилага.Затова намира,че окръжният съд е следвало да съобрази възраженията му,свързани
с липсата на знание за постановения съдебен акт и началния момент на предприемане на
действия по апортиране на процесните имоти,съответно узнаване на окончателното съдебно
решение.Счита,че като не е съобразил обстоятелствата за липсата на такова знание,съдът е
постановил неправилен и необоснован съдебен акт.
И на следващо място,дружеството-жалбоподател излага довода,че основателността
на иска по чл.135 от ЗЗД е предпоставена и от установяване от страна на ищеца на
невъзможността да се удовлетвори от имуществото на длъжника,а в настоящия случай
ищецът не е установил този факт и окръжният съд не е съобразил това обстоятелство,което
също обосновава неправилността и необосноваността на обжалвания съдебен акт.
С оглед на горните съображения,дружеството-жалбоподател моли да бъде отменено
обжалваното първоинстанционно решение,ведно с произтичащите от отмяната правни
последици.Моли да му бъдат присъдени разноските,направени пред първоинстанционния и
пред въззивния съд.В молба,приложена на л.46 по настоящото дело,дружеството-
жалбоподател чрез управителя си Д.К.,е заявило възражение за прекомерност на
претендираните от противната страна разноски за адвокатско възнаграждение.
Ответникът по въззивната жалба-“К.-К.Х.Б.К.Б.“АД-гр.С.,с ЕИК *********,е подал в
законния срок писмен отговор на въззивната жалба,чрез пълномощника си адв.П. Д..Моли в
отговора си жалбата да бъде отхвърлена като неоснователна и да бъде потвърдено
обжалваното решение на първоинстанционния съд.Счита същото за валидно,допустимо и
правилно,а наведените с въззивната жалба аргументи за неговата неправилност намира за
неоснователни.Конкретните си съображения в тази насока,въззиваемото дружество излага в
подадения от него отговор.Претендира направените във въззивното производство
разноски,включително и за адвокатски хонорар.В молба от 30.09.2022 г.,приложена на л.52
по настоящото дело и при условие,че бъде уважена въззивната жалба,въззиваемото
дружество прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на
въззивника на основание чл.78,ал.5 ГПК.
3
На основание чл.265,ал.2 от ГПК е конституирано като страна в настоящото въззивно
производство дружеството „К.-М.“ООД с ЕИК *********,което е втория ответник в
производството пред първата инстанция и се явява необходим другар на жалбоподателя
„К.Л.“ЕООД предвид това,че срещу двете дружества е предявен иск по чл.135 от ЗЗД.
От страните не са представени писмени доказателства в настоящата инстанция и не
са заявени доказателствени искания.
Пловдивският апелативен съд,като се запозна с акта,предмет на обжалване,както и с
наведените от дружеството-жалбоподател оплаквания,а също и със събраните по делото
доказателства и доводите на страните,намира за установено следното:
Въззивната жалба е процесуално допустима,тъй като е подадена от лице /в случая-
юридическо/,имащо правен интерес да обжалва първоинстанционното решение и при
подаването на същата е спазен двуседмичния срок по чл.259,ал.1 ГПК.Ето защо жалбата
подлежи на разглеждане и преценка по същество.
Извършвайки служебно проверка за валидността на обжалваното решение по реда на
чл.269 от ГПК,П.ският апелативен съд намира,че същото решение е валиден съдебен акт,тъй
като е постановено от надлежен съдебен състав,в пределите на правораздавателната власт
на съда,в изискуемата писмена форма,решението е подписано,волята на съда е ясно и
недвусмислено изразена,като диспозитива на решението кореспондира изцяло с мотивите
му.
Извършвайки проверка по реда на чл.269 от ГПК за процесуалната допустимост на
обжалваното решение,Пловдивският апелативен съд намира,че същото решение е
процесуално допустимо и в частност-че съдът се е произнесъл по предявените от ищеца
кумулативно обективно съединени искове,които са допустими.
Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК,по въпросите относно законосъобразността
и правилността на обжалваното решение,въззивният съд е ограничен от изложеното в
жалбата.В тази връзка,преценявайки оплакванията в процесната въззивна жалба,както и
събраните по делото доказателства, Пловдивският апелативен съд приема следното:
Искът,по който ОС-П. се е произнесъл с обжалваното решение №260476 от
23.12.2021 г.,постановено по т.д.№179/2021 г. по описа на същия съд,ТО,XVI-ти състав,е
предявен от „К.-К.Х.Б.К.Б.“АД-гр.С. с ЕИК ********* срещу „К.Л.“ЕООД-гр.А.,обл.П.,с
ЕИК ********* и „К.-М.“ООД-гр.А., обл.П.,с ЕИК ********* и е основан на разпоредбата
на чл.135 от ЗЗД.С така предявения иск ищецът е поискал да бъде обявено за
недействително спрямо него увреждащото го действие,предприето от „К.Л.“ЕООД,а
именно:вписаната в ТРРЮЛНЦ на 27.02.2020 г.,а в Служба по вписванията към РС-А. на
20.05.2020 г.,непарична вноска в капитала на „К.-М.“ООД на описаните в два пункта на
исковата молба недвижими имоти,находящи се в гр.А.,област П..
Искът е основан на следните твърдения:
Твърди се в исковата молба,че съгласно изпълнителен лист от 21.01.2020 г. първият
ответник-“К.Л.“ЕООД дължи на дружеството-ищец разноски,присъдени с
4
първоинстанционното съдебно решение №406165/13.05.2018 г. по гр.д.№54463/2016 г. на
СРС,63-ти състав в размер на 40 769,09 лв.,както и разноски,присъдени с въззивното
съдебно решение от 03.12.2019 г. по възз.гр.д.№14936/2018 г. на СГС,II-в възз. състав в
размер на 1400 лв.Твърди се,че въззивното решение от 03.12.2019 г. е необжалваемо и е
влязло в сила на датата,на която е постановено,а за събиране на посоченото вземане за
разноски в общ размер на 42 169,09 лв. по молба на кредитора /дружеството-ищец/,е било
образувано изп. дело №***/2020 г. по описа на ЧСИ М.О.,с рег.№*** в КЧСИ.По същото
изпълнително дело били извършени множество изпълнителни действия и били приложени
много принудителни способи,но въпреки това,към датата 12.02.2021 г.,съгласно издадено от
посочения ЧСИ на същата дата удостоверение изх.№1495,задължението на „К.Л.“ЕООД към
дружеството-ищец за главници,разноски и такси по изпълнителното дело е в размер на 46
437,90 лв.
На следващо място се твърди от ищеца,че на основание посочените в ИМ два
нотариални акта за покупко-продажба на недвижими имоти от 2007 г.,с купувач ЕТ „Д.К.“ и
договор за продажба на търговско предприятие от ЕТ „Д.К.“ на „К.Л.“ЕООД от 08.04.2010
г.,последното дружество до 27.02.2020 г. /датата на вписване на апорта в търговския
регистър/ е било собственик на процесните недвижими имоти-два поземлени имота с
идентификатори ************ и ***********,ведно с построени в първия сгради със
съответно посочени идентификатори,находящи се в гр.А.,обл.П..Твърди се още,че съгласно
нотариално заверена декларация от 23.01.2020 г. първият ответник-“К.Л.“ЕООД се е
съгласил да извърши непарична вноска /апорт/ в капитала на втория ответник-“К.-М.“ЕООД
/а след 27.02.2020 г.-“К.-М.“ООД/ с предмет-правото на собственост върху процесните
недвижими имоти,като тази вноска била вписана в ТРРЮЛНЦ на 27.02.2020 г.,а в
изпълнение на изискването на чл.73,ал.5 от ТЗ апортът бил вписан и в Служба по
вписванията при РС-А.,с които вписвания апортът се счита за извършен и собствеността
върху имотите е преминала от длъжника по изпълнително дело №***/2020 г.-“К.Л.“ЕООД
върху „К.-М.“ЕООД.Твърди се също така,че към момента на извършването на апорта и
преди вписването му в търговския регистър,едноличен собственик на капитала на двете
ответни дружества и техен управител е физическото лице Д.К.К. с ЕГН **********.
На база горните твърдения,изложени в исковата молба,ищецът счита,че са
осъществени елементите от фактическия състав,предвиден в разпоредбата на чл.135 от
ЗЗД,пораждащ материалното субективно преобразуващо право на кредитора да иска да
бъдат обявени спрямо него за недействителни действията,с които длъжникът го
уврежда.Заявява,че е титуляр на описаното по-горе вземане за разноски в размер на 42
169,09 лв. съгласно издаден за тях изпълнителен лист,като това вземане след завеждане на
изпълнителното дело се е увеличило до 46 437,90 лв. при включването на разноски и
такси,дължими за производството по същото дело.Твърди още,че увреждащото го действие
представлява извършването на непаричната вноска в капитала на ответника „К.-М.“ООД с
предмет-правото на собственост на притежаваните от ответника „К.Л.“ЕООД недвижими
имоти,описани в ИМ.Поддържа становището,че съгласно съдебната практика апортът
5
представлява особен вид отчуждаване,имащо едностранен характер,чрез което се
отчуждават движими и недвижими вещи от едно търговско дружество в друго,с оглед на
което извършената от длъжника „К.Л.“ЕООД непарична вноска в капитала на „К.-М.“ООД
е правно действие по смисъла на чл.135 от ЗЗД.
Заявява още,че с извършения от първия ответник апорт са увредени интересите на
ищцовото дружество,въпреки че срещу апортираните имоти длъжникът е придобил 15 300
дяла на стойност от 10 лв. всеки дял от капитала на „К.-М.“ООД.Счита,че така придобитият
финансов актив,макар и с еквивалентна стойност,не може да гарантира в еднаква степен
възможността за удовлетворяване на кредитора в сравнение с изпълнението върху
недвижими имоти.Ищецът излага и довода,че предвид разпоредбата на чл.135 от ЗЗД,за да
бъде обявено за недействително,увреждащото действие трябва да е било предназначено от
длъжника и лицето,с което той е договарял,да увреди кредитора,т.е. необходимо е знание,а в
някои случаи и намерение за увреждане.В този контекст твърди,че доколкото волята на
юридическите лица се формира и изразява по отношение на третите лица посредством
органите на юридическото лице,то волята на органите се обявява за воля на юридическото
лице.Волеобразуващ орган на ЕООД,според ищеца,е едноличният собственик на капитала,а
в настоящия случай едноличният собственик на капитала и управител и на апортиращото
дружество,и на дружеството,което приема апорта и придобива собствеността върху
описаните имоти, е едно и също физическо лице-Д.К.К.,поради което е налице и
знание,дори намерение за увреждането.
На база тези твърдения ищецът е формулирал описания по-горе петитум в исковата
си молба.
Ответникът „К.Л.“ЕООД е депозирал в законния срок отговор на исковата молба,с
който е оспорил процесния иск като неоснователен.Посочва,че по гр.д.№54463/2016 г. на
СГС са били присъдени в полза на настоящия ищец „К.-К.Х.Б.К.Б.“АД съдебни разноски в
пълния им предявен размер от 40 769,09 лв.,като единственият реално направен разход от
дружеството по посоченото дело е бил в размер на 500 лв. за изготвеното на допусната по
делото експертиза,а цялата сума над 500 лв. до пълния присъден размер от 40 769,09 лв. е
предявена за заплатен адвокатски хонорар за процесуално представителство.Посочва още,че
в полза на дружеството-настоящ ищец,са били присъдени и разноски в размер на 1400 лв. с
решение от 03.12.2019 г.,постановено по въззивното дело,образувано по подадена въззивна
жалба срещу решението,постановено по горното първоинстанционно дело.Ответникът
„К.Л.“ЕООД твърди,че тъй като материалния интерес по делото е бил 20 000
лв.,управителят му не е очаквал,че постановеното въззивно решение ще подлежи на
касационно обжалване,поради което не е извършвал справки за същото решение и е очаквал
да му бъдат връчени съдебните книжа.Междувременно във връзка с търговската му дейност
било взето решение за апорт на описаните в отговора недвижими имоти,съвпадащи с
имотите,описани в исковата молба.Изложил е и твърдения,че намерението за осъществяване
на апорт е възникнало доста преди постановяване на въззивното решение,както и че
управителят на дружеството едва с получаването на покана за доброволно изпълнение по
6
изп.д.№***/2020 г. по описа на ЧСИ М.О. с изходящ номер от 03.08.2020 г. е узнал за
постановеното въззивно решение и за това,че то е прието от въззивния съд за неподлежащо
на касационно обжалване и че с оглед на това не е изпратено до дружеството съобщение за
решението,респ. че е издаден в полза на настоящия ищец изпълнителен лист за сочените от
него съдебни разноски.
Ответникът „К.Л.“ЕООД е изложил и правни доводи в отговора си на исковата молба
за това,че неоснователно и в противоречие с добрите нрави първоинстанционният съд е
присъдил разноски за заплатен адвокатски хонорар от страна на „К.-К.Х.Б.Б.“АД в тежест на
„К.Л.“ЕООД в размер двоен на размера на исковата претенция.Посочва,че от една страна
той не е страна по договора,с който е уговорено адвокатското възнаграждение и затова
същият договор не го обвързва,а от друга страна размерите на адвокатските хонорари са
нормативно определени в подзаконов нормативен акт-Наредба №1 от 09.07.2004 г. и
минималния хонорар,изчислен в съответствие с правилата на наредбата за дела с цена на
иска 20 000 лв. е в размер на 1 130 лв.Предвид това поддържа,че дружеството-настоящ ищец
е договорило хонорар 20 пъти по-висок от установения минимум.Заключава,че предявените
от ищеца разноски в такъв завишен размер целят единствено причиняването на вреда на
дружеството-ответник,в тежест на което е възложено изплащането на същите
разноски.Заявил е още в отговора си на ИМ,че оспорва договора за правна защита и
съдействие,сключен между АД „П.,М. и партньори“ и „К.-К.Х.Б.Б.“АД в тежест на
„К.Л.“ЕООД,въз основа на който са претендирани разноски по гр.д.№40750/2014 г. по описа
на СРС,като на основание чл.212 ГПК е поискал с постановеното по делото решение съдът
да се произнесе относно действителността на оспореното правоотношение.
Ответникът е оспорил и твърденията на ищеца за наличие на всички
предпоставки,обуславящи основателността на иска по чл.135 от ЗЗД,като от своя страна
поддържа,че ищецът няма качеството на кредитор.Счита,че това е така,защото актът за
назначаване на вещи лица относно оценката на апортираните имоти е от 30.10.2019 г.,а
постановеното окончателно въззивно решение,с което са присъдени сочените от ищеца
разноски,е от 03.12.2019 г.Т.е. ответникът счита,че към момента,когато е афиширано
намерението за осъществяване на апорта, дружеството-ищец не е имало качеството на
кредитор относно сочените от него съдебни разноски,тъй като тогава не е бил влязъл в сила
съдебният акт,с който те са му присъдени.Счита още,че ищецът няма качеството кредитор
поради твърдяната нищожност на оспорения с отговора договор за правна защита,с който е
било уговорено заплатеното от ищеца и присъдено му като съдебни разноски адвокатско
възнаграждение.Също така счита,че ищецът,придобил вземането след сключване на
сделката,т.е. след извършването на апорта,не е материално легитимиран да иска обявяване
на нейната недействителност по реда на чл.135,ал.1 от ЗЗД.
Ответникът „К.Л.“ЕООД е заявил в отговора си на исковата молба,че липсва и
втората предпоставка,обуславяща основателността на предявения иск по чл.135 от ЗЗД,а
именно-знанието за увреда,тъй като неговият управител е узнал за това,че делото е
приключило с влязло в сила решение едва когато му е връчена горепосочената покана за
7
доброволно изпълнение по образуваното срещу дружеството изпълнително дело,а
връчването станало близо осем месеца след заверка на декларацията-съгласие и близо
година след депозиране на искане за назначаване на вещи лица,извършено с цел
осъществяване на бизнес намерения за апортиране на недвижимите имоти.
Ответникът „К.-М.“ООД също е депозирал писмен отговор на ИМ,с който е оспорил
предявения иск като неоснователен.Развил е в отговора си довода,че е от значение вземането
на ищеца по предявения иск с правно основание чл.135 ЗЗД да предшества по време
увреждащото действие на длъжника,тъй като това действие може да увреди лицата,които
вече са кредитори,т.е. които имат възникнало вече вземане.В този контекст е изложил
твърдението,че в случая не са налице предпоставките на чл.135 от ЗЗД,понеже
изпълнителният лист,с който ищецът се легитимира като кредитор на „К.Л.“ЕООД е издаден
на 21.01.2020 г.,а процедурата по апортиране на недвижимите имоти е започнала около
половин година по-рано и по-рано е взето решението на двете ответни дружества за
апортиране на имотите.Изтъква,че апортът е смесен фактически състав,приключващ с
вписването му в търговския регистър,а реалните действия по прехвърляне на имотите са
извършени преди влизане в сила на решението за присъждане на разноски в полза на ищеца
и преди образуване на изпълнителното производство за принудително събиране на
разноските.
В допълнителната искова молба ищецът е развил контра-доводи срещу аргументите
на ответниците,изложени в подадените от тях отговори на исковата молба.В частност е
заявил,че в производството по делото,по което са присъдени сочените от него
разноски,“К.Л.“ЕООД не е направил възражение за прекомерност на адвокатския хонорар на
основание чл.78,ал.5 ГПК,нито е поискал изменение на решението в частта за разноските по
реда на чл.248 от ГПК,нито го е обжалвал в тази му част.Заявил е,че по настоящото дело
съдът не следва да разглежда направеното в писмения отговор на „К.Л.“ЕООД искане по
чл.212 ГПК за произнасяне относно действителността на установените със сила на
пресъдено нещо разноски съгласно влезлите в законна сила решения на СРС и СГС,за които
вече има издаден ИЛ и е образувано изпълнително дело.Оспорил е като невярно
твърдението,че същото дружество-ответник е узнало за решението на СГС и за възникване
на вземането едва с връчването на поканата за доброволно изпълнение от ЧСИ О. с изх.
№7262/03.08.2020 г.,тъй като по възз.гр.д.№14936/2018 г. по описа на СГС е била подадена
от дружеството частна касационна жалба с входящ номер от 22.07.2020 г.Изложил е и
аргументи,че моментът на увреждащото действие е извършването на непаричната
вноска,чийто фактически състав е осъществен най-рано с вписването й в ТРРЮЛНЦ към
АВ,което в настоящия случай е осъществено на датата 27.02.2020 г.,т.е. след като вземането
вече е установено със сила на пресъдено нещо.
По съществото процесния иск въззивната инстанция приема следното:
От фактическа страна не е било спорно в първоинстанционното производство,не е
спорно и в настоящото въззивно производство,че с решение №406165/13.05.2018
г.,постановено по гр.д.№54463/2016 г. на СРС,63-ти състав,ответникът в настоящото исково
8
производство „К.Л.“ЕООД е бил осъден да заплати на ищеца по процесния иск „К.-
К.Х.Б.К.Б.“АД съдебни разноски в размер на 40 769,09 лв.,а с въззивно съдебно решение от
03.12.2019 г.,постановено по възз.гр.д.№14936/2018 г. на СГС,II-в възз. състав,е бил осъден
да заплати на същото дружество разноски в размер на 1400 лв.,или общо по двете дела е бил
осъден да заплати на настоящия ищец съдебни разноски в размер на 42 169,09 лв.За същите
разноски в полза на ищеца и срещу ответника „К.Л.“ООД с ЕИК ********* е издаден и
изпълнителен лист от 21.01.2020 г. по гр.д.№54463/2016 г. по описа на С.я районен
съд,ГО,63-ти състав,заверено копие от който изпълнителен лист е приложен по
първоинстанционното дело на ОС-П..А както е видно от приложеното към същото дело
удостоверение с изх.№1495 от 12.02.2021 г.,издадено от ЧСИ с рег. №***-М.О.,въз основа
на посочения изпълнителен лист от 21.01.2020 г. е било образувано по описа на същия ЧСИ
изп. дело №20207580400370,като към датата на издаване на удостоверението-12.02.2021
г.,неудовлетвореният остатък по изпълнителното дело възлиза на сумата от 46 437,90
лв.,включваща цялата сума на присъдените разноски по изпълнителния лист от 42 169,09 лв.
и още разноски по изпълнителното производство в сумарен размер от 4 268,81 лв.С други
думи,от посоченото удостоверение на ЧСИ М. О. е видно,че към датата на издаването му
длъжникът по горното изпълнително дело-“К.Л.“ЕООД не е погасил каквато и да било част
от сумата,за която е издаден изпълнителния лист в полза на дружеството-ищец и която е
предмет на принудително събиране по същото изпълнително дело.Липсата на плащане по
изпълнителния лист не се оспорва от ответниците в настоящия исков процес,не се твърди и
няма данни такова да е извършено и в хода на този процес.
На следващо място,между страните не е спорно,а и е видно от публично достъпните
данни за извършени вписвания по партидата на втория ответник-“К.-М.“ООД с ЕИК
********* в електронния сайт на ТРРЮЛНЦ,че на датата 27.02.2020 г. по същата партида е
вписана непаричната вноска /апорта/ в капитала на дружеството на описаните в процесната
искова молба недвижими имоти,находящи се в гр.А.,обл.П. и представляващи два поземлени
имота с идентификатори ************ и ***********,ведно с построени в първия сгради
със съответно посочени идентификатори,площ и предназначение.Вносител на непаричната
вноска е първият ответник-“К.Л.“ЕООД с ЕИК *********,като по първоинстанционното
дело е приложена и нотариално заверена декларация от 23.01.2020 г.,с която Д.К.К. в
качеството му на едноличен собственик на капитала и управител на „К.Л.“ЕООД,е дал
съгласие от името на представляваното от него дружество за внасянето на тези недвижими
имоти в капитала на „К.-М.“ЕООД.Освен това,не е спорно,а и е видно от приложената към
първоинстанционното дело справка на АВ,че описаната непарична вноска в капитала на „К.-
М.“ООД,е вписаната на датата 20.05.2020 г. по партидата на дружеството в Имотния
регистър към АВ.По първоинстанционното дело са представени и доказателства за
собствеността на „К.Л.“ЕООД върху апортираните недвижими имоти преди извършването
на апорта.
В обобщение на гореизложеното,от фактическа страна е безспорно между страните и
се доказва както соченото от ищеца основание на вземането му,с което той заявява,че се
9
легитимира като кредитор на ответника „К.Л.“ЕООД,така и извършването от ответниците
на действието,което ищецът счита,че го уврежда като кредитор на първия ответник и което
се изразява в осъществената непарична вноска на притежавани от ответника „К.Л.“ЕООД в
капитала на ответника „К.-М.“ООД,вписана в търговския регистър по партидата на
последното дружество на датата 27.02.2020 г.
Въпреки липсата на спор по отношение на горните факти,между страните остава
спорно осъществяването на фактическия състав на иска по чл.135 от ЗЗД в случая.И двамата
ответници са изложили възражения,че ищецът не се легитимира като кредитор по
предявения иск,но не по съображения,че не е установено по основание соченото от ищеца
вземане срещу първия ответник,а по аргументи,че към определен релевантен според тях
момент ищецът не е притежавал същото вземане и то не е било ликвидно и изискуемо към
същия този момент.В тази връзка и в подадената от „К.Л.“ЕООД въззивна жалба се
поддържа оплакването за неправилност на извода на първоинстанционния съд,че ищецът е
доказал по делото качеството си на кредитор.В същата,аи в първоинстанционното
производство жалбоподателят-ответник поддържа,че ищецът няма качеството на
кредитор,защото намерението за осъществяването на апорта е възникнало пред да бъде
постановено окончателното съдебно решение за присъдените на ищеца разноски.А като
факт,чрез който е било афиширано намерението за реализиране на апорта,ответникът
„К.Л.“ЕООД сочи издаването на акт от 30.10.2019 г. на Агенция по вписванията за
назначаване на вещи лица относно оценката на процесните недвижими имоти,апортирани
впоследствие в капитала на „К.-М.“ООД.Подобно на първия ответник и ответникът „К.-
М.“ООД е изложил възражението,че процедурата по реализирането на апорта е започнала
по-рано от издаване на изпълнителния лист за съдебните разноски,присъдени на ищеца,като
преди този изпълнителен лист е било взето решение от двете дружества за извършване на
апорта и е било подадено искане за назначаване на вещи лица с вх.№20191029113827 за
оценка на недвижимите имоти,които е следвало да се апортират,а към тези моменти не е
имало знание относно задълженията на дружеството-прехвърлител.
Настоящата инстанция счита,че горните аргументи на ответниците са
неоснователни,каквато преценка е извършена и в обжалваното първоинстанционно
решение.Вярно е,че окончателното съдебно решение,легитимиращо дружеството-ищец като
носител на парично вземане спрямо ответника „К.Л.“ЕООД за присъдени му съдебни
разноски е влязло в сила на 03.12.2019 г. /когато е постановено необжалваемото решение на
СГС по въвв. гр.д.№14936/2018 г. по описа на същия/.Вярно е също така,че към този момент
вече е била стартирана процедурата по апортиране на процесните недвижими
имоти,притежавани от длъжника „К.Л.“ЕООД,в капитала на ответника „К.-М.“ООД /до
27.02.2020 г.-ЕООД/,доколкото със заявление от 29.10.2019 г.,подадено пред АВ,е било
поискано назначаване на вещи лица за оценка на недвижимите имоти и с акт на агенцията от
30.10.2019г. Такива вещи лица са били назначени.С други думи,потвърждава се
поддържаното от ответниците твърдение,че към момента на афиширане на намерението на
извършване на апорта,ищецът не е разполагал с влязло в сила съдебно
10
решение,легитимиращо го като носител на твърдяното от него вземане за разноски.Този
факт обаче няма значение за преценка основателността на предявения иск по чл.135 от
ЗЗД.За същия иск има значение ищецът да се легитимира като кредитор на сочения от него
ответник-длъжник,към момента,когато е извършено твърдяното-отново от
ищеца,увреждащо го действие в качеството му на кредитор.А в случаяпосоченото от ищеца
увреждащо действие е описания в исковата молба апорт-непарична вноска на притежавани
от първия ответник недвижими имоти в капитала на дружеството-втори ответник по
предявения иск.Апортът или непаричната вноски в капиталово дружество /каквото е
дружеството-ответник „К.-М.“ООД/ представлява особен вид отчуждаване на вещ с
транслативен афект за правото на собственост.Дружеството,в което е направена
непаричната вноска придобива собствеността на деривативно основание.Внасянето в
собственост на недвижим имот в търговско дружество за увеличаване на капитала /какъвто
е настоящият случай,тъй като именно чрез непаричната вноска е увеличен капитала на
дружеството „К.-М.“ООД/ представлява смесен фактически състав,като вещното действие за
правото на собственост настъпва с вписването на апорта в търговския регистър /в този
смисъл е решение №5/08.02.2011 г. по т.д.№271/2010 г. на ВКС,ТК,I отд./.С други
думи,непаричната вноска следва да се счита за извършена с вписването й в търговския
регистър и именно това е релевантния момент,към който следва да се преценява дали
лицето,предявило иска по чл.135 от ЗЗД,има качеството на кредитор,защото това е
момента,в който може да се приеме за извършено действието,сочено от същото лице /ищец
по иска/ като увреждащо го.В случая апорта е вписан в търговския регистър на датата
27.02.2020 г.,както се отрази по-горе,и към този момент дружеството-ищец вече има
качеството на кредитор спрямо първия ответник-“К.Л.“ЕООД за соченото от него вземане за
разноски,тъй като окончателното съдебно решение за разноските е било влязло в сила преди
това-на датата 03.12.2019 г.Така,че поддържаните от ответниците възражения,че ищецът не
е доказал твърдяното качество на кредитор са неоснователни.Няма значение,че
афиширането на намерението за извършване на апорта предхожда влизане в сила на
съдебния акт за разноските,а е от значение момента на самото извършване на апорта,който
момент се установи,че следва датата на влизане на въззивното съдебно решение,с което са
присъдени разноски и е потвърдено първоинстанционното решение,също присъждащо в
полза на ищеца съдебни разноски.
Освен това,законът не изисква вземането на кредитора при предявен иск по чл.135 от
ЗЗД да е непременно възникнало към датата на извършване на релевантното за спора
увреждащо действие.Такъв извод следва от разпоредбата на чл.135,ал.3 от ЗЗД,която
предвижда хипотеза на извършване на действието преди възникване на вземането,като в
такъв случай ще следва да се търси не само знание за увреждане,но и намерение за
увреждане на кредитора от длъжника и от лицето,с което длъжника е договарял.Тази
хипотеза обаче е неприложима спрямо конкретния случай,тъй като се прие,че вземането на
ищеца спрямо първия ответник е възникнало преди извършване на твърдяното увреждащо
действие.
11
На следващо място,абсолютно неоснователно е оплакването във въззивната жалба,че
първоинстанционният съд е допуснал съществено процесуално нарушение,като не е приел за
разглеждане предявения от „К.Л.“ЕООД по реда на чл.212 от ГПК инцидентен
установителен иск за признаване недействителността на договора за правна защита и
съдействие,представен по гр.д.№40750/2014 г. по описа на С.я районен съд от дружеството-
ищец в настоящия исков процес,въз основа на който договор в полза на същото дружество
са били присъдени съдебни разноски за адвокатско възнаграждение в размер,надвишаващ
двукратно размера на самата искова претенция по делото.В тази връзка настоящата
инстанция изцяло споделя изразеното в обжалваното решение становище,че възраженията
на горния ответник за недействителност на договора за правна помощ и съдействие,на който
се основават част от присъдените на ищеца деловодни разноски,не могат да бъдат
разглеждани в настоящото исково производство.Такива възражения,било то за прекомерност
на адвокатското възнаграждение на основание чл.78,ал.5 от ГПК или за недействителност на
самия договор,с който възнаграждението е уговорено,е можело да бъдат заявени в
производството по делото,по което е постановено съдебното решение,касаещо тези разноски
и независимо от това дали ответникът „К.Л.“ЕООД в чиято тежест са възложени същите
разноски се е възползвал от тази възможност,или не,правото да прави такива
възражения,след като е влязло в сила решението за разноските,е вече преклудирано и е
недопустимо възраженията да се правят в настоящия исков процес,включително и
възражението за недействителност на договора за правна помощ и съдействие.Ето защо и
първоинстанционният съд не е допуснал процесуално нарушение,като не е приел за
разглеждане предявения от ответника „К.Л.“ЕООД инцидентен установителен иск с
горепосоченото съдържание,а поддържаните и във въззивната жалба възражения за
недействителността на този договор,както и за прекомерност на присъденото с решение
№406165/13.05.2018 г.,постановено по гр.д.№54463/2016 г. по описа на СРС,63 с-в,в полза
на „К.-К.Х.Б.К.Б.“АД адвокатско възнаграждение /част от присъдените му с решението
разноски/ въобще не подлежат на разглеждане и преценка по същество по настоящото дело.
Като последица от извършените по-горе коментари,касаещи твърденията на ищеца
относно качеството му кредитор спрямо първия ответник и противопоставените от
ответниците възражения относно установеността на това качество,настоящият съд
приемакато краен извод в тази насока,че ищецът доказва твърдяното си качество на
кредитор,а именно-че е носител на непогасено вземане за разноски в размер на 42 169,09 лв.
спрямо първия ответник на основание издаден в негова полза изпълнителен лист,респ. на
основание влезли в сила съдебни рашения,с които тези разноски са му присъдени.Освен
качеството си на кредитор,ищецът по предявен иск по чл.135 от ЗЗД следва да установи и
това,че с посоченото от него действие длъжникът го уврежда като кредитор и че длъжникът
е знаел за увреждането към момента на извършване на действието.А когато действието е
възмездно,следва да се установи и това,че лицето,с което длъжникът е договарял,също е
знаело за увреждането./ал.1-ва на чл.135 от ЗЗД/.Въззивният съд счита за установени и тези
предпоставки за уважаване на процесния иск.В тази насока правилно е прието от
първоинстанционния съд,че соченият от ищеца апорт съставлява увреждащо действие по
12
смисъла на чл.135 от ЗЗД,тъй като с него длъжникът се разпорежда в полза на трето лице-
търговско дружество,което става приобретател на апортираното имущество,съответно на
което имуществото на длъжника се намалява с прехвърленото в полза на търговското
дружество такова,а поначало цялото имущество на длъжника служи за удовлетворяване на
кредиторите му и всеки от тях решава от цената на кой имуществен обект да се
удовлетвори.Освен това,в съдебната практика съществува становище,което се споделя и от
настоящия състав,че апортирането на недвижимо или движимо имущество от длъжника в
капитала на друго търговско дружество поначало намалява значително възможността за
удовлетворяване на кредиторите на длъжника,тъй като поради особеността на това правно
действие,не е налице еквивалентност на престациите.Срещу апорта в капиталово търговско
дружество вносителят /в случая ответника „К.Л.“ЕООД/ придобива дружествени дялове
/или акции,ако апорната вноска е направена в акционерно дружество/,като придобитият
финансов актив е по-труден за принудително изпълнение в сравнение с недвижими и
движими вещи,а и зависи от съответното имуществено състояние на дружеството-
приобретател на апортната вноска.По тези съображения въззивният съд счита,че
непаричната вноска на притежавани от „К.Л.“ЕООД в капитала на „К.-М.“ООД недвижими
имоти,вписана в търговския регистър на 27.02.2020 г.,съставлява увреждащо ищеца-
кредитор действие по смисъла на чл.135,ал.1 от ЗЗД.
Както вече се подчерта по-горе,за да е осъществен фактическия състав на чл.135,ал.1
от ЗЗД,е необходимо длъжникът при извършване на увреждащото действие да е знаел за
увреждането,а щом като действието е възмездно,за увреждането следва да е знаело и
лицето,с което длъжникът е договарял.В случая това означава,че знание за увреждане следва
да бъде търсено както при ответника-длъжник на ищеца,така и у втория ответник,който е
придобил апортираното имущество,тъй като апорта е възмездно разпоредително действие.В
този контекст въззивният съд напълно споделя позицията на първоинстанционния,че знание
за увреждане е налице,когато длъжникът,респективно третото лице са знаели фактите и
обстоятелствата,които пораждат задължението.А в случая следва да се приеме,че
длъжникът към момента на извършването на апорта е знаел,че това действие е увреждащо
кредитора-ищец,тъй като преди това вече е бил осъден с горното първоинстанционно
решение за съдебни разноски в полза на ищеца,а и вече е било налице окончателното
съдебно решение на въззивната инстанция,потвърждаващо първоинстанционното решение и
присъждащо също разноски в полза на дружеството-настоящ ищец.Извод за знание на
дружеството,в чиято тежест са възложени от съда съдебните разноски,присъдени в полза на
настоящия ищец,се извлича дори и само от факта,че същото дружество е било главна страна
в съдебния процес,в рамките на който са присъдени разноските.В тази връзка като
неоснователно следва да се приеме поддържаното в първата инстанция,а и във въззивната
жалба възражение на „К.Л.“ЕООД,че дружеството е узнало за решението на въззивния съд
относно разноските едва с получаването на покана за доброволно изпълнение от ЧСИ с
изходящ номер от 03.08.2020 г.Предвид изложеното,съдът счита за доказано,че длъжникът
към момента на извършване на увреждащото разпоредително действие е знаел,че със същото
13
действие уврежда ищеца като негов кредитор.А що се касае до знанието на ответника „К.-
М.“ООД,в чийто капитал са апортирани процесните недвижими имоти,то и неговото знание
за увреждане следва да се приеме за установено предвид обстоятелството,че същото
дружество /за времето от 19.01.2009 г. и досега/ се представлява от управителя Д.К.К.
съгласно вписванията в ТР,а същият за времето от 29.10.2018 г. и досега е вписан като
управител и на ответника „К.Л.“ЕООД,т.е. и към момента на възникване на вземането на
ищца,и към момента на извършване на увреждащото разпоредително действие,е едно и
също физическото лице,представляващо двете ответни дружества.
Предвид всичко изложено по-горе въззивният съд счита,че са налице всички
предвидени в разпоредбата на чл.135,ал.1 от ЗЗД предпоставки за прогласяване
недействителността спрямо ищеца на атакуваното от него разпоредително действие-
непаричната вноска на недвижими имоти от първия ответник в капитала на втория,вписана
в ТР на 27.02.2020 г.С оглед на това предявеният иск е основателен и правилно е уважен
като такъв от първоинстанционния съд.Ето защо се налага и извода,че разгледаната въззивна
жалба е неоснователна,а обжалваното с нея първоинстанционно решение е правилно и като
такова следва да бъде потвърдено изцяло.
С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция дружеството-жалбоподател
„К.Л.“ЕООД следва да бъде осъдено да заплати на въззиваемото дружество съдебни
разноски за въззивната инстанция в размер на 5520 лв.,представляващи изплатено в брой
адвокатско възнаграждение съгласно договор за правна защита и съдействие от 10.03.2022 г.
Мотивиран от горното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение №260476 от 23.12.2021 г.,постановено по т.д.
№179/2021 г. по описа на Окръжен съд-П.,ТО,XVI-ти състав.
ОСЪЖДА „К.Л.“ЕООД,с ЕИК *********,със седалище и адрес на управление
гр.А.,обл.П.,ул.“Ц.О.“№** да заплати на „К.-К.Х.Б.К.Б.“АД с ЕИК *********,със седалище
и адрес на управление гр.С.,п.к.1766,ул.“Р.П.К.“№* сумата от 5520 лв. /пет хиляди
петстотин и двадесет лева/ съдебни разноски за въззивното производство по възз. т.д.
№339/2022 г. по описа на Апелативен съд-П..
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен срок от
връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
14
2._______________________
15