№ 119850
гр. София, 25.08.2024 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 41 СЪСТАВ, в закрито заседание на
двадесет и пети август през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА
като разгледа докладваното от МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА Частно
гражданско дело № 20241110144953 по описа за 2024 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 410 и сл. ГПК.
Образувано е по заявление за издаване на заповед за изпълнение, подадено от
********, чрез адв. Л. Р. срещу ********, с което от съда се иска издаването на
заповед за вземания за компесаторни неустойки на основание клаузи в раздел
отговорност на съответните Приложения към сключен между страните договор за
електронни съобщителни услуги ******** и Приложения към същия от 12.08.2021 г. в
размер на сумата от общо 361 лева поради предсрочно прекратяване на договора
преди изтичането на срока му.
С уточняваща заявлението молба, вх. № 256627/08.08.2024 г. заявителят е
уточнил, че между страните са били уговорени неустоечни клаузи за нарушаване
задълженията на абоната със следното съдържание: „В случай че абонатът наруши
задълженията си произтичащи от това приложение, договора или общите условия, в
това число ако по негово искане или вина договорът по отношение услугите в това
приложение бъде прекратен в рамките на определения срок на ползване, операторът
има право да получи неустойка в размер на всички стандартни месечни абонаментни
такси (без отстъпки), дължими до изтичане срока на ползване“. В тази връзка се иска
издаването на заповед за изпълнение за неустойки във връзка с предсрочното
прекратяване на сключения между страните договор, формирани като сбор от
стойността на 5 бр. месечни такси по всяка от посочените в молбата услуги, както и за
сумата 33,89 лв.- мораторна лихва върху посочената сума за периода 19.8.2023 г. -
22.07.2024 г.
Нормата на чл.411, ал.2 ГПК вменява задължение на заповедния съд за
извършване на проверка налице ли са основанията за отказ за издаване на заповед за
изпълнение, а именно:
1. искането не отговаря на изискванията на чл. 410 и заявителят не отстрани
допуснатите нередовности в тридневен срок от съобщението;
2. искането е в противоречие със закона или с добрите нрави;
3. искането се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител
или е налице обоснована вероятност за това;
1
4. длъжникът няма постоянен адрес или седалище на територията на Република
България;
5. длъжникът няма обичайно местопребиваване или място на дейност на
територията на Република България.
Съгласно посоченото от заявителя претендираните вземания за неустойки са
формирани като сбор от месечните абонаментни такси, дължими за абонамента, за
който договорът се прекратява, до изтичане на съответния срок за ползване, който в
случая е с продължителност 19, респ. 22 месеца.
Съдът приема, че клаузите, въз основа на които заявителят извежда вземанията си
за посочените по-горе неустойки и иска издаване на заповед за изпълнение за същите,
са нищожни като противоречащи на добрите нрави /чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД/, като
съображенията за това са следните:
Съгласно чл. 92, ал. 1 ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението на задължението
и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се
доказват.
Неустойката представлява договорен способ, при който страните при сключване
на договора уговарят начин на обезвреда за едната страна по договора, ако е допуснато
неизпълнение от насрещната страна на договорно правоотношение. В хипотезата,
когато е уговорена неустойка, страната не е длъжна да доказва вредите си, а има
правото да претендира уговорената в нейна полза неустойка. За да бъде действителна
клаузата за неустойка, необходимо е неустойката да съответства на нейните
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Съгласно разясненията, дадени
с тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, начинът на определяне на
неустойката, както и границите на същата, не са уредени с императивни правни
норми, поради което договарянето й без краен предел, както и евентуалната й
прекомерност, сами по себе си не водят до нищожност на клаузата за заплащане на
неустойка. Неустойката следва да се приеме за нищожна на основание чл. 26, ал. 1,
предл. трето ЗЗД когато единствената цел, за която е уговорена, излиза извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката за
нищожност се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора
при съблюдаване и на примерно изброените критерии като естеството им на парични
или на непарични и размерът на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с
неустойка; дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи -
поръчителство, залог, ипотека и др.; вида на уговорената неустойка (компенсаторна
или мораторна) и вида на неизпълнение на задължението - съществено или за
незначителна негова част; съотношението между размера на уговорената неустойка и
очакваните от неизпълнение на задължението вреди. При всяка преценка за
нищожност на неустойката могат да се използват и други критерии, като се съобразят
конкретните факти и обстоятелства за всеки отделен случай. За да възникне правото
на неустойка обаче, уговорката за дължимостта й не следва да противоречи на
императивните правни норми на закона и на добрите нрави, разглеждани като
неписани морални норми, израз на принципите за справедливост и добросъвестност в
гражданските и търговските правоотношения. Противоречието със закона и/или с
добрите нрави прави уговорката за неустойка нищожна по силата на чл. 26, ал. 1, пр. 1
и/или пр. 3 ЗЗД и препятства възникването на вземането и на задължението за
неустойка. Поради това, действителността на клаузата за неустойка, следва да бъде
преценена служебно от съда независимо дали страните са се позовали на нищожността
й (в този смисъл са: решение № 247/11.01.2011 г. по т. д. № 115/2010 г. на ВКС, ІІ ТО,
решение № 229 от 21.01.2013 г. по т. д. № 1050/2011 г., на ВКС, ІІ ТО, решение по т. д.
№ 3686/2014 г., на ВКС, І ТО, и решение № 232/05.01.2017 г. по т. д. № 2416/2015 г. на
2
ВКС, ІІ ТО).
Следва също така да се посочи, че с последователната практика на върховната
съдебна инстанция по граждански и търговски дела е възприето становището, че макар
да е договорена между търговци, неустойката също може да бъде нищожна, както
поради противоречие със закона, така и поради несъответствието й с добрите нрави
/така напр. Решение № 4 от 25.02.2009 г. на ВКС по т. д. № 395/2008 г., I т. о., ТК,
Определение № 885 от 14.12.2018 г. на ВКС по к. гр. д. № 1993/2018 г.и др./.
Настоящият състав намира, че в конкретния случай от твърденията на заявителя,
изложени в заявлението за издаване на заповед за изпълнение и в уточняващата го
молба става ясно, че в договора, сключен между страните и съответните приложения
към същия, раздел Отговорност, се съдържат уговорки, че при прекратяване на същия
по вина на абоната преди изтичане на срока, последният дължи заплащане на
оставащите месечните абонаментни такси до края на договора. Това изложение според
заповедния съд е достатъчно, за да се приеме, че е налице основание съдът да откаже
издаването на заповед за изпълнение за това вземане – чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК –
искането е в противоречие с добрите нрави, доколкото претендираната неустойка
излиза извън присъщите й функции. Това е така, тъй като в този случай мобилният
оператор по прекратения договор претендира, че има право да получи имуществена
облага в размер, който би получил, ако договорът не беше прекратен, като
същевременно е освободен от изпълнение на своите задължения по договора.
Последното създава значителна нееквивалентност в правоотношението между
страните по същото, нарушава принципите за справедливост и недопускане на
неоснователно обогатяване, който дисбаланс се явява в противоречие с добрите нрави.
Ето защо заповедният съд приема, че клаузите, въз основа на които заявителят
счита, че е възникнало вземане за неустойка по всяка една от услугите, посочени по-
горе, са нищожни на това основание. Заповед за изпълнение за същите, както и за
лихва за забава върху тези вземания, не следва да бъде издавана. В тази част
заявлението следва да се отхвърли.
Разноските за заповедното производство следва да бъдат редуцирани съобразно
съотношението между отхвърлената и уважената част на искането, т.е. съдът следва да
отхвърли искането за сумата над 8,00 лева до сумата от 21,25 лева за държавна такса,
както и за сумата над 150,60 лева до сумата от 400 лева - адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения, съдът
РАЗПОРЕДИ:
ОТХВЪРЛЯ заявление, вх. № 239785/23.07.2024 г., уточнено с молба, вх. №
256627/08.08.2024 г., подадено от ********, чрез адв. Л. Р. срещу ********, в частите,
с които се иска издаването на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК за вземания за компесаторни неустойки в размер на сумата 361 лева,
дължими на основание клаузи в раздел отговорност на съответните Приложения към
сключен между страните договор за електронни съобщителни услуги ******** и
Приложения към същия от 12.08.2021 г., както и на лихви за забава в размер на сумата
33,89 лева за периода 19.08.2023 г. – 22.07.2024 г., а в частта за разноските за сумата
над 8,00 лева до сумата от 21,25 лева за държавна такса, както и за сумата над 150,60
лева до сумата от 400 лева - адвокатско възнаграждение.
3
Разпореждането подлежи на обжалване с частна жалба пред СГС в едноседмичен
срок от връчването му на заявителя чрез адв. Р. чрез ЕПЕП с оглед изрично даденото
съгласие за това.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4