№ 3055
гр. София, 21.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и четвърти април през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Пепа Маринова-Тонева
Василена Дранчовска
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Пепа Маринова-Тонева Въззивно гражданско
дело № 20231100508652 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 9814 от 09.06.2023 г. по гр.д. № 14064/2022 г. Софийски
районен съд, 169 състав отхвърлил предявения от Т. Д. П., ЕГН **********,
срещу Г. А. Д., ЕГН **********, иск с правно основание чл. 71, ал.1, т. 1
ЗЗДискр, с който се иска признаване за установено, че ответникът е извършил
акт на дискриминация, изразяващ се в тормоз в периода от м. март 2019 г. до
датата на предявяване на иска. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът е
осъден да заплати на ответника разноски по делото в размер на 300 лв.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца Т. Д. П., който
го обжалва изцяло с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на
материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените
правила. В поправената по реда на чл. 100а, ал. 1 ГПК въззивна жалба
въззивникът поддържа, че районният съд не обсъдил никой от спорните
въпроси. Искът бил доказан, но съдът неясно защо приел, че нищо не е
доказано, без да конкретизира. Процесният случай описвал злоупотреба със
служебно положение от страна на ответника с цел да бъде тормозен един
мирен гражданин. Ищецът бил доказал, че ответникът го е предал
1
безпричинно на съд, т.е. положил бил всички усилия да подведе
Прокуратурата. Поради това моли съда да отмени атакуваното решение и
вместо това постанови друго, с което да уважи предявения иск. Прави
евентуално възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК. В
писмени бележки от 25.04.2024 г. не излага съображения по съществото на
спора.
Въззиваемата страна Г. А. Д. с писмен отговор по реда на чл. 263, ал. 1
ГПК оспорва въззивната жалба и моли съда да потвърди обжалваното
решение като правилно. Претендира разноски за въззивното производство
съгласно съдържащ се в отговора списък по чл. 80 ГПК.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна
страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски
съд като въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства
съобразно чл. 235, ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи,
при което намира за установено следното:
С оглед твърденията в исковата молба, уточнена с молба от 01.07.2022
г., съдът е сезиран с установителен иск с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1
ЗЗДискр – за установяване на нарушението, изразяващо се в осъществен
тормоз от ответника спрямо ищеца в периода от м. март 2019 г. до 16.03.2022
г., основан на лично и обществено положение - отказ на ответника да даде
информация пред СРП при работата му по пр.пр. № 13492/2019 г. по описа на
СРП, че ищецът има навика да пише осмиващи писма до Прокуратурата, за да
изразява гражданската си позиция, както и че ищецът е домоуправител на
блока, в който живее. Твърди се, че затаяването на тази информация пред
СРП било извършено от ответника с цел срещу ищеца да се образува нак.
дело № 7031/2019 г. на СРС по Закона за здравето като отмъщение за това, че
ищецът пуснал сигнал срещу ответника и че съди негови колеги. В
пледоарията си в хода на устните състезания пред СРС ищецът поддържа, че
ако ответникът бил споменал тези два факта пред Прокуратурата, никой
прокурор нямало да му образува такова производство пред съд.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
2
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост
на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на
материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д.
№ 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).
Обжалваното решение е валидно и допустимо. Настоящият състав
намира, че при постановяването му не е допуснато нарушение на
императивни материалноправни норми, а с оглед оплакванията в жалбата е
правилно по следните съображения:
Разпоредбата на чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр забранява пряка и
непряка дискриминация, основана на пол, раса, народност, етническа
принадлежност, човешки геном, гражданство, произход, религия или вяра,
образование, убеждения, политическа принадлежност, лично или обществено
положение, увреждане, възраст, сексуална ориентация, семейно положение,
имуществено състояние или на всякакви други признаци, установени в закон
или в международен договор, по който Република България е страна.
Според чл. 5 ЗЗДискр, тормозът на основа на признаците по чл. 4, ал. 1
се смята за дискриминация. Съгласно легалната дефиниция, дадена в § 1, т. 1
ДР ЗЗДискр, „тормоз“ по смисъла на този закон е всяко нежелано поведение
на основата на признаците по чл. 4, ал. 1, изразено физически, словесно или
по друг начин, което има за цел или резултат накърняване достойнството на
лицето и създаване на враждебна, принизяваща, унизителна, обидна или
застрашителна среда.
Следователно разпоредбата на § 1, т. 1 ДР ЗЗДискр изисква
кумулативно наличие на нежеланото поведение, целящо или обективно
довело до накърняване на достойнството на определено лице, и създаването
на негативна за него среда. За да е налице накърняване достойнството на
лицето и създаване на враждебна, обидна или застрашителна среда следва да
се установят конкретни факти, изразяващи необективно и негативно
отношение към засегнатото лице, свързани със защитен признак (в този
смисъл решение № 2 от 19.06.2019 г. по гр. д. № 3203/2018 г., ІІІ ГО на ВКС и
цитираната в него друга практика). Тормозът е самостоятелна форма на
дискриминация. За тормоза релевантна е специалната цел или резултат на
поведението, посочени в § 1, т. 1 от ЗЗДискр - накърняване на достойнството
на лицето и създаване на враждебна, обидна или застрашителна среда, което
3
следва да е обусловено от защитен признак по смисъла на чл. 4, ал. 1 от
ЗЗДискр и го прави закононарушение по ЗЗДискр, тъй като не всяко лошо
третиране, а само такова, основано на защитен признак, е дискриминация.
Само когато се установи поведение на основата на защитен признак и това
поведение има посочените в ЗЗДискр цел или резултат може да се приеме, че
е налице тормоз.
С разпоредбата на чл. 9 ЗЗДискр е създадена изрична уредба относно
доказателствената тежест в съдебното производство за защита срещу
дискриминация. Законодателно е възприет принципът на разделяне на
доказателствената тежест между ищеца и ответника. Основната
доказателствена тежест е възложена на ищеца, който е длъжен да докаже
фактите, въз основа на които може основателно да се предположи, че той е
жертва на дискриминация. Само ако ищецът докаже такива факти законът
възлага доказателствената тежест на ответника да установи обратното - че
правото на равно третиране на ищеца в конкретния случай не е нарушено и да
обори твърденията на ищеца. Неизпълнението от страна на ищеца на
възложената му от закона доказателствена тежест е достатъчно основание за
отхвърляне на предявените искове (така решение № 85/13.09.2016 г. по гр.
дело № 4328/2015 г. на ВКС, IV ГО, решение № 511/27.07.2010 г. по гр. д. №
587/2009 г. на ВКС, ІІІ ГО, решение № 115/02.08.2012 г. по гр. д. № 626/2012
г. на ВКС, ІV ГО, решение № 62/19.06.2014 г. по гр. д. № 3920/2013 г. на
ВКС, ІV ГО, решение № 183/08.06.2013 г. по гр. д. № 7381/2014 г. на ВКС, ІV
ГО, решение № 153/14.06.2010 г. по гр. д. № 6/2009 г. на ВКС, ІІІ ГО и др.).
По делото се установява от приетия препис от пр.пр. № 13492/2019 г. по
описа на СРП, че същата е образувана по повод молба от Т. П., в която на
прокурорите от СРП са разкрити тайните на червения пипер и чудодейната
му сила, с която е отправена и заплаха към деловодителите, че ако разкрият
тайната „ще умрат“. С постановление от 20.03.2019 г. мл. прокурор при СРП,
предвид съдържанието на молбата изразил съмнения за психичното здраве на
подалото я лице и разпоредил на 08 РУ-СДВР да извърши проверка.
По образуваната в 08 РУ-СДВР преписка № 338300-1783/2019 г.
проверката е възложена на полицейски инспектор Г. Д.. С докладна записка
от 05.04.2019 г. ответникът информирал СРП за извършеното – не са снети
сведения от близки на П. във връзка с психическото му състояние, тъй като
4
живеят в Свиленград; Не са снети сведения от П., тъй като на два пъти бил
призоваван по телефона да се яви, но не се отзовал; При предишни проверки е
установено, че същият не се води на отчет в ЦПЗ „Никола Шипковенски“ и
не е посещавал Спешното отделение на лечебното заведение; Снети са
показания от двама негови съседи – Ч. и С., които не могат да кажат нищо
лошо за своя съсед, когато е в дома си в България се занимал с обществени
дела. Посочени са заслугите му за поставяне на отделни водомери на всички
живеещи в бл. 5 и за събиране на документи за саниране на блока по програма
за енергийна ефективност, което вероятно предстояло да се извърши.
Посочено е и че според съседите ако П. пише жалби, то е защото в
обществото ни има много наболели проблеми, за които той сигнализирал
институциите. В докладната е посочено още, че в последните години П.
многократно е подавал сигнали, по които в 08 РУ-СДВР са образувани
преписки, извършвани са проверки по тях и докладвани на съответната
компетентна прокуратура. Предложено е преписката да се върне на СРП с
изпълнени указания.
На 30.04.2019 г. до СРС, НО е изпратено искане от мл. прокурор при
СРП за образуване по отношение на Т. П. на производство по реда на чл. 158-
162 ЗЗ. Видно от мотивите на искането, същото е направено предвид
преценката на прокурора за неадекватност на съдържанието на молбата
относно тайните на червения пипер и съдържащата се в нея заплаха.
Прокурорът е счел за вероятно в случая да се касае за лице с кверулантно
поведение, което обсесивно чувства себе си като жертва на неправда, който
извод е направен и въз основа на постъпилите по преписката последващи
молби от лицето, с които нанася обиди на служители на прокуратурата и МВР
(цитирани в искането и намиращи се по преписката), определено показващи
наличие на агресия в поведението.
От приетия препис от съдебен протокол от 19.09.2019 г. по НЧД №
7031/2019 г. на СРС, НО, 103 състав, последното образувано въз основа на
внесеното искане от СРП по чл. 157 ЗЗ се установява, че ответникът е
разпитан като свидетел. Посочва, че е разпитвал П. във връзка с постъпили
сигнали, като П. обяснил, че сигналите били да осмее СРП. Изразил е
учудване защо трябва да съобщава на прокурора, че П. е управител на входа.
С влязло в сила на 22.10.2019 г. решение по НЧД № 7031/2019 г. на
5
СРС, НО, 103 състав е оставено без уважение искането на СРП с правно
основание чл. 157 вр. чл. 156, ал. 1 вр. чл. 155 ЗЗ за провеждане на
задължително лечение в специализирано заведение на Т. Д. П..
Подадената от Т. П. жалба срещу това решение е оставена от без
разглеждане като недопустима с протоколно определение от 22.10.2019 г. по
ВНЧД № 4288/2019 г. на СГС, НО, 15 въззивен състав.
По делото е изискан и приет препис от пр.пр. № 43072/2018 г. по описа
на СРП, пр.пр. № 7154/2019 г. по описа на СГП, образувана след постъпил
сигнал за извършено престъпление от Т. П.. Преписката е изискана с оглед
твърденията на ищеца, че от нея ще се установи знание от ответника на
твърдените в исковата молба факти – че ищецът имал навика да пише
осмиващи Прокуратурата сигнали, както и че бил домоуправител в блока, в
който живее. От съдържащата се в тази преписка докладна записка на Г. Д. от
29.11.2018 г. е видно, че по възложената му проверка е снел сведение от Т. П.,
който признавал, че написаното от него писмо не е целяло нищо друго освен
осмиване на Прокуратурата; били снети показания от трима съседи,
последните приложени по преписката. Видно от същите, в тях няма
информация, че П. е управител на входа, в който живее, заявеното от един от
съседите е, че след описано ОС на ЕС П. „се самоназначил“ за
домоуправител.
По реда на чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК в първоинстанционното производство
е прието за безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че по
сигнали на Т. Д. П. срещу Г. А. Д. е била образувана пр.пр. № 6046/2019 г. по
описа на СРП.
С оглед така установеното, настоящият въззивен състав споделя извода
на първоинстанционния съд, че ищецът не е доказал факти, от които може да
се направи извод за осъществяван тормоз от ответника - поведение на
последния на основата на признаците лично и обществено положение на
ищеца, което да е имало за цел или резултат накърняване достойнството на
ищеца и създаване на враждебна, принизяваща, унизителна, обидна или
застрашителна среда. От събраните доказателства се установи, че ответникът
е действал в изпълнение на служебните си задължения и съобразно дадените
му от Прокуратурата указания по извършваната предварителна проверка, като
не се установява действията му да са се основавали на сочените от ищеца
6
защитени признаци. От събраните по делото доказателства по никакъв начин
не може да се направи извод и че ответникът е имал за цел накърняване
достойнството на ищеца и образуване срещу него на производство по реда на
чл. 156 и сл. ЗЗ, нито извод, че в резултат от неговите действия или
бездействия искането по чл. 157 ЗЗ е внесено в съда от прокурор при СРП.
Въпреки обективно изложената в докладната записка информация, че ищецът
не се води на отчет, като е описана и деятелността му във връзка с
проблемите във входа, в който живее, прокурорът е формирал извода си за
необходимост от внасяне на искането в съда въз основа на данните в писмата
на самия ищец до СРП. Дали ищецът е имал навика да пише писма до
Прокуратурата и дали те са осмиващи, както той твърди, непосочването от
ответника на този факт в докладната записка по пр.пр. № 13492/2019 г. на
СРП, както и на факта, че ищецът е домоуправител (или че се е самоназначил
за такъв) на входа, в който живее, по никакъв начин не би могло да повлияе
на преценката на компетентния орган дали да внесе искането по ЗЗ в съда,
което се потвърждава от мотивите на искането. Тези факти нямат и никакво
отношение към преценката, която Прокуратурата следва да извърши при
отправяне на искане по реда на чл. 157 ЗЗ.
По изложените съображения предявеният иск с правно основание чл.
71, ал. 1, т. 1 ЗЗДискр е неоснователен. Предвид съвпадението на крайните
изводи на двете инстанции, първоинстанционното решение следва да бъде
потвърдено.
При този изход и изричната претенция, разноски за настоящото
производство се следват на въззиваемия. Доказано направените такива са в
размер на 500 лв. – адвокатско възнаграждение, което е заплатено в брой
съгласно удостовереното в представения договор за правна защита и
съдействие. Възражението на въззивника за прекомерност по смисъла на чл.
78, ал. 5 ГПК съдът намира за основателно. Съгласно задължителното за
националните съдилища решение от 25.01.2024 г. на СЕС по дело C‑438/22,
съдът не е обвързан от минималните размери по Наредба № 1/2004 г. на ВАС
и следва да откаже прилагането й, тъй като същата нарушава забраната по
член 101, параграф 1 ДФЕС. Съобразявайки липсата на фактическа и/или
правна сложност на делото в настоящата инстанция и извършеното от
пълномощника на въззиваемия, въззивният съд намира за справедливо
възнаграждение в размер на 400 лв.
7
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № № 9814 от 09.06.2023 г., постановено по
гр.д. № 14064/2022 г. на Софийски районен съд, 169 състав.
ОСЪЖДА Т. Д. П., ЕГН **********, гр. София, ж.к. „*******.
*******, да заплати на Г. А. Д., ЕГН **********, служебен адрес: гр. София,
ул. *******, на основание 78, ал. 3 ГПК сумата 400.00 лв. (четиристотин
лева), представляваща разноски за въззивното производство.
Решението подлежи на касационно обжалване при условията на чл.
280, ал. 1 и ал. 2 ГПК пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от
връчването.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8