О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№………./20.10.2015г.
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ в закрито
заседание на двадесети
октомври две хиляди и петнадесета година, в състав:
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: ДАНИЕЛА ПИСАРОВА
Като разгледа докладваното т.дело №1260/2015г. по описа на съда и взе
предвид извършената размяна, намира следното:
Производството е по реда на глава 32 от ГПК.
Образувано е по
предявен отрицателен установителен
иск от Е.П.Й., ЕГН **********,*** срещу
РАЙФАЙЗЕНБАНК /БЪЛГАРИЯ/ЕАД, София, ЕИК *********, за установяване несъществуване на вземане, за което
е издадена заповед за незабавно изпълнение
и изпълнителен лист по ч.гр.дело №8781/2009г. на ВРС, за
сумите: 128
267.96 лева, непогасена
главница по договор за банков
кредит от 01.10.2007г. ведно със
законна лихва от подаване на
заявлението по чл.417 ГПК на 21.08.2009г. както
и мораторна лихва в размер на 6085.76 лева, за
периода от 15.01.2008г. до 11.06.2009г. вкл.; сумата от 6068.29 лева наказателна
лихва за периода от 15.02.2009г. до 20.08.2009г. ведно със
сторените разноски в заповедното производство. Въз основа на заповедта
и листа е образувано изп. производство
№20137130400088 на ЧСИ Р.Тодорова,
рег.№717,
ОС – Варна, с
взискател Райфайзенбанк ЕАД
и длъжници Е.Й. и М.Й., солидарно.
Производството е
било образувано пред ВРС и прекратено с определение №15784/11.11.2014г. поради отвод за родовата подсъдност,
на основание чл.118 ГПК. Въз основа на влязлото
в сила определение е образувано настоящото т.дело №1260/2015г. на ВОС. Въпрос за характера на иска по
отношение на родовата подсъдност на спора е разгледан
по жалба по ч.т.дело №2068/2014г. на ВОС /потвърдено
определение на ВРС за прекратяване на делото по
чл.118, ал.2 ГПК/ и по ч.к.дело
№1219/2015г. на Второ отдeление на ВКС /недопуснато до касация/.
Въпреки дадената
възможност ищецът не е отстранил нередовността по внасяне на дължимата
държавна такса съобразно интереса в размер на 5130.72 лева. Кореспондиращото на това задължение
искане за освобождаване от държавна такса не е скрепено с декларация по чл.83, ал.2 ГПК, която да съдържа
пълна информация относно доходите и имуществото както на Е.Й., така и на съпругата му
М.Й.. С последваща молба от 16.10.2015г., в срока за
изправяне на нередовността, ищецът е представил изискуемата декларация за
доходите на семейството, въз основа на която съдът намира, че са налице
предпоставките на чл.83, ал.2 ГПК за освобождаването му от задължението за
внасяне на държавна такса по иска. Видно е, че общите месечни доходи на
семейството възлизат на 720 лева, а дължимата държавна такса е в размер на
5130.72 лева, поради което и при декларирана липса на други доходи, не може да
бъде заплатена от страната. Съдът намира, че липсата на средства не следва да
отнема на страната достъпа до правосъдие.
Преди да
пристъпи към размяна на книжа съдът на основание чл.130 ГПК констатира
недопустимост на иска. Съобразно избраната форма на защита на ищеца чрез
отрицателен установителен иск, съдът служебно следи
за наличието на правен интерес.
С няколко
уточняващи молби, вкл.последна от 16.10.2015г., ищецът сочи, че оспорва
вземането по заповедта за изпълнение. С предходна уточняваща молба ищецът е
посочил изрично, че не сочи новооткрити доказателства и няма да събира такива,
че няма новооткрити обстоятелства, които не са могли да бъдат известни до
изтичане срока за подаване възражение по заповедното производство по ч.гр.дело
№8781/2009г. Напротив, единственото основание, което сочи ищеца е изтеклата 5г.
погасителна давност спрямо вземането, считано от датата на издаване на
изпълнителния лист на 18.09.2009г. до 18.09.2014г. Или, предявеният иск е за
установяване недължимост поради изтекла погасителна
давност на вземането на банката към ищеца по сключения договор за кредит. Тази
претенция съдът квалифицира по чл.424 ГПК. Допустимостта на специалния
отрицателен установителен иск по чл. 424 ГПК е обусловена от надлежното излагане в исковата молба на твърдения за
съществуването на факти, чието установяване би обусловило извод за недължимост на вземането, за което е издадена влязлата в
сила заповед за изпълнение. Ако ищецът не твърди такива факти, той няма правен интерес да претендира по
исков ред установяване несъществуване на вземането.
Съгласно т.16 от т.р.№4/2014г. на ОСГТК на ВКС, преценката дали по естеството си твърдените от ищеца факти са "от съществено
значение", обуславя допустимостта
на иска, докато неговата основателност е свързана с доказване на тези
факти. Аналогично трябва да се твърдят факти, при чието установяване документът
да се смята за новооткрит по смисъла на закона. В противен случай би се
образувало исково производство по чл. 424 ГПК, в което процесуалните действия по установяване на твърдените
факти да е лишено от смисъл, тъй като същите не са относими
към преценката за дължимост на вземането, респ. не са
основание за преодоляване преклудиращия ефект на
влязлата в сила заповед за изпълнение, тъй като са били известни на длъжника
преди изтичане на срока за отговор, и следователно дори и да бъдат установени,
искът не би могъл да бъде уважен. Или, тълкувателното решение еднозначно
приема, че преценката дали твърдените от ищеца факти
са от съществено значение за делото и дали са новооткрити, е съобразяване на
тяхната относимост към материалния спор. Тъй като
твърдението на ищеца е единствено за изтекла след стабилизиране на заповедта за
изпълнение /и издадения изпълнителен лист/ погасителна давност, то въведеният
факт с правно значение не представлява и не би могъл да представлява
новооткрито обстоятелство, което не е могло да бъде въведено от длъжника по
реда на чл.414 ГПК с възражение срещу заповедта в указания срок. Тежестта от неизвършване на тези процесуални действия е преклудирала възможността издадената заповед да се атакува,
освен чрез извънредното средство по чл.424 ГПК, и именно поради това, при
изрично посочени в разпоредбата основания. Съдът прави преценка за липса на която
и да е от хипотезите на чл.424 ГПК – новооткрити обстоятелства или нови писмени
доказателства. Основният довод на ищеца за изтекла погасителна давност не може
да бъде основание за предявяване на иска по чл.
424, ал.1 ГПК. Изтичането на давността след срока на възражение не е
новооткрито обстоятелство по смисъла на разпоредбата на чл.
424, ал.1 ГПК. След като жалбоподателя не е подал
в срок възражение, то давността следва да се смята за прекъсната /арг. от чл.
116, б."а" ЗЗД/ - давността се прекъсва с признаване на вземането
от длъжника, а неподаването на възражение е именно
такова признание, поради което довода на жалбоподателя,
че не дължи поради последващо изтичане на погасителна давност на вземането не е
новооткрито обстоятелство по смисъла на чл.
424, ал.1 ГПК. Този извод сочи на недопустимост на производството по
предявения иск. Възражението си за изтекла погасителна давност длъжникът би
могъл да релевира в изпълнителното производство по
реда на чл.433, т.8 ГПК, но в случая не са налице твърдения в този смисъл както
и твърдения, които да сочат на приложение на чл.439 ГПК – оспорване на
изпълнението.
Поради преценка за липса на правен интерес от иска
съдът намира, че производството като недопустимо следва да бъде прекратено. Въз
основа на горното, съдът
О П Р Е Д Е
Л И:
ОСВОБОЖДАВА ищеца Е.П.Й., ЕГН **********,*** от отговорността за
заплащане на държавни такси по делото, на основание чл.83, ал.2 ГПК.
ПРЕКРАТЯВА производството по т.дело №1260/2015г. на ВОС, образувано
по недопустим иск, на осн.чл.129 ГПК вр.т.16 от т.р.4/2014г. на ОСГТК на ВКС.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО подлежи на обжалване в 1 седмичен срок от връчване
преписа от акта на страната с ЧЖ пред ВнАС.
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: