РЕШЕНИЕ
№ 151
гр. гр. Хасково, 09.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, VІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на петнадесети февруари през две хиляди двадесет и
трета година в следния състав:
Председател:ХРИСТИНА З. ЖИСОВА
при участието на секретаря Михаела Кр. Стойчева
като разгледа докладваното от ХРИСТИНА З. ЖИСОВА Гражданско дело №
20225640102782 по описа за 2022 година
Производството е образувано по искова молба от К. Х. П., ЕГН **********, с адрес:
гр.Х., ******************* чрез адв. Д.М. от АК Пловдив, съдебен адрес:
****************, против „Аксес Файнанс“ ООД, град София, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление ***************, представлявано от Ц.П.К. - управител, с
която са предявени са обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 26,
ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл.11, чл.19 и чл.33 ЗПК, вр. чл.21 ЗПК и чл.143, ал.1 и чл.146 ЗЗП за
прогласяване на нищожността на договорни клаузи по сключен между страните договор.
Ищцата твърди, че е страна по Договор за бяла карта от 12.02.2022г., сключен с
„Аксес Файнанс" ООД. Съгласно чл.2 от Договора за бяла карта от 12.02.2022г.,
Кредитодателят се задължавал да предостави на Кредитополучателя револвиращ кредит в
размер на 500.00 лева, а Кредитополучателят, да върне сумата по кредита, съгласно
условията на договора.
Съгласно чл.20 от Договор за бяла карта от 12.02.2022г., ако ищцата не предоставела
допълнително обезпечение в срок от 3 дни, тя дължала неустойка в размер на 10 % от
усвоената и непогасена главница, която била включена в текущото задължение за настоящия
месец, като същата се начислявала за всяко отделно неизпълнение на задължението.
Съгласно чл.21 ал.4 от Договор за бяла карта от 12.02.2022г., при забава за плащане
на текущото задължение или на сумата по чл.12 ал.1 от договора, ищцата дължала разходи
за действия по събиране на задълженията в размер на 2.50 лева за всеки ден, до заплащане
на съответното текущо задължение или сумата по чл.12 ал.1 от договора, а също така и в
1
случай, че не предостави допълнително обезпечение - поръчител, но заплати 15 % от
кредитния лимит, дължала заплащането на неустойка по чл.20 от договора е размер на 10 %.
Т.е, в случай на неизпълнение на тези задължения, заемополучателят следвало да заплаща
ежедневно разходи за действия по събиране на задължението - по 2,50 лева на ден и
неустойка за непредоставеното допълнително обезпечение, дължимо при всяка забавена
вноска.
В чл.21 ал.5 от договор за бяла карта от 12.02.2022г. било предвидено, че след
настъпване на предсрочна изискуемост, ищцата дължи еднократно заплащането на такса в
размер на 120 лева, включваща разходите по извънсъдебно събиране на задължението.
Според ищцата, описаните по-горе клаузи на чл.20, чл.21 ал.4 и чл.21 ал.5 от Договор
за бяла карта от 12.02.2022г., били нищожни поради противоречие с добрите нрави /чл. 26,
ал. 1, предл. 3 от ЗЗД/ и поради това, че били сключени при неспазване на нормите на чл.11,
чл.19 ал.4 от ЗПК във вр. с чл. 22 и чл.33 от ЗПК, както и по чл. 143, ал.1 от ЗЗП като
съображенията за това били следните:
Съгласно чл.20 от Договор за бяла карта от 12.02.2022г., ако ищцата не предостави
допълнително обезпечение в срок от 3 дни, тя дължи неустойка в размер на 10 % от
усвоената и непогасена главница, която била включена в текущото задължение за настоящия
месец, като същата се начислявала за всяко отделно неизпълнение на задължението.
Съгласно чл.15 от Договор за бяла карта от 12.02.2022г., ищцата следвало да
предостави едно от следни обезпечения, в 3 дневен срок след настъпване на падежа на
текущото задължение: - поръчителство на едно физическо лица, който трябвало да отговаря
комулативно на посочените условия в чл .15 от договора.
Изложено е в исковата молба, че така уговорената клауза на чл.20 от Договор за бяла
карта от 12.02.2022г., била неравноправна по смисъла на чл.21 ал.1 от ЗПК, вр. с чл.33 от
ЗПК. Съгласно чл.21, ал.1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за
цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, била нищожна. Съгласно чл.33 от
ЗПК- при забава на потребителя кредиторът имал право само на лихва върху неплатената в
срок сума за времето на забавата. Т.е неустойката която се начислявала с чл.20 от Договор за
бяла карта от 12.02.2022г. се явявала в пряко противоречие с чл.33 от ЗПК като кредиторът
имал право да изисква само законната лихва, а не и неустойка в размер на 10% от усвоената
и непогасена главница, която била включена в текущото задължение за настоящия месец и
която се начислявала за всяко отделно неизпълнение на задължението.
Така уговорената клауза на чл.20 от Договор за бяла карта от 12.02.2022г.била
неравноправна по смисъла на чл.143, ал.5 ЗЗП, тъй като същата предвиждала заплащането
на необосновано висока неустойка. В глава четвърта от ЗПК било уредено задължение на
кредитора, преди сключване на договор за кредит, да извърши оценка на
кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на
такъв. В този смисъл било съображение 26 от Преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008г. относно договорите за потребителски
2
кредити. Разгледана в този аспект, клаузата на чл.20 се намирала в пряко противоречие с
преследваната с целта на транспонираната в ЗПК директива. Подобни уговорки прехвърляли
риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на
предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водели
до допълнително увеличаване на размера на задълженията. Неустойка за неизпълнение на
акцесорно задължение била пример за неустойка, която излизала извън присъщите си
функции и целяла единствено постигането на неоснователно обогатяване. Според т. 3 от
Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тьлк. дело № 1/2009г., ОСТК,
нищожна, поради накърняване на добрите нрави, била тази клауза за неустойка, уговорена
извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. По посочения
начин се заобикалял чл. 33, ал. 1 от ЗПК.
С процесната клауза на чл.20 от Договор за бяла карта от 12.02.2022г., в полза на
кредитора се уговаряло и още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на
акцесорно задължение. В този смисъл била и т.32 от извлечение от протокол № 44 на
заседание на КЗП от 05.11.2015г. Неустойката по съществото си била добавък към
възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна печалба за заемодателя,
която печалба би увеличила стойността на договора. Основната цел на така уговорените
клаузи бил да доведат до неоснователно обогатяване на кредитодателя за сметка на
кредитополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума допълнително с още %
от предоставената главница.
Клаузата на чл.20 от Договор за бяла карта от 12.02.2022г. била нищожна и като
противоречаща на добрите нрави на основание чл.26 ал.1 пр.3 от ЗЗД. Поради
накърняването на принципа на „добри нрави" по смисъла на чл. 26, ал.1, пр. 3 от ЗЗД се
достигало до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното
съглашение, до злепоставяне на интересите на ищцата с цел извличане на собствена изгода
на кредитора. В допълнение се сочи, че клаузата за неустойка противоречала на добрите
нрави още и поради това, че тъй като сумата която се претендира чрез нея в размер на 10%
от усвоената и непогасена главница, била в огромен размер. По този начин се нарушавал
принципа на добросъвестност и справедливост. Принципът на добросъвестността бил
застъпен в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както
и на принципа на справедливостта, била да се предотврати несправедливото
облагодетелстване на едната страна за сметка на другата В настоящия случай, със
заплащането на сумата, предвидена за неустойка, изцяло се нарушавал принципа на
добросъвестност и справедливост.
Клаузата на чл.20 от Договор за бяла карта от 12.02.2022г., предвиждаща
заплащането на неустойка била нищожна и на основание чл.146 ал.1 от ЗЗП. Съгласно
чл.146, ал.1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите били нищожни, освен ако били
уговорени индивидуално. Клаузата на чл.20 не се явявяла индивидуално уговорена по
смисъла на чл. 146, ал.2 ЗЗП. Видно било от самия Договор за потребителски кредит, че
клаузата на чл.20 от същия била част от едни стандартни и бланкетни, отнапред изготвени
3
условия на договора и кредитополучателите нямали възможност да влияят върху
съдържанието им към момента на сключване на договора. В този смисъл била и Директива
93/1 З/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските
договори.
По отношение на клаузата по чл.21, ал.4 от Договора за бяла карта от 12.02.2022 г. е
посочено от ищцата, че съгласно цитираната клауза, в случай на забава за плащане на
текущото задължение или на сумата по чл.12 ал.1 от договора, същата дължала разходи за
действия по събиране на задълженията в размер на 2.50 лева за всеки ден, до заплащане на
съответното текущо задължение или на сумата по чл.12 ал.1 от договора, както и в случай,
че не предостави допълнително обезпечение - поръчител, но заплати 15 % от кредитния
лимит, дължи заплащането на неустойка по чл.20 от договора размер на 10 %, т.е. в случай
на неизпълнение на тези задължения, заемополучателят следвало да заплаща ежедневно
разходи за действия по събиране на задължението по 2,50 лева на ден и неустойка за
непредоставеното допълнително обезпечение, дължимо при всяка забавена вноска.
Така уговорената клауза на чл.21 ал.4 от Договор за бяла карта от 12.02.2022г. била
неравноправна по смисъла на чл.21 ал.1 от ЗПК, вр. с чл10а, ал.1 и чл.33 от ЗПК.
Съгласно чл.21, ал.1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за
цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, била нищожна. Възможността за
събиране от потребителя на такси и комисионни за допълнителни услуги, свързани с
договора, била регламентирана в разпоредбата на чл.10а, ал.1 ЗПК (нов - ДВ, бл.35 от 2014
г., в сила от 23.07.2014 г.). Законът не допускал кредиторът да изисква заплащането на такси
и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита - чл. 10а, ал.2 ЗПК.
Заплащането на такси и разходи за действия по събиране на задълженията в размер на 2.50
лева за всеки ден, до погасяване на текущо задължение, се явявало в пряко противоречие с
чл. 10а от ЗПК.
Съгласно чл.33 от ЗПК при забава на потребителя кредиторът имал право само на
лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. Т.е неустойката която се
начислявала с чл.20 от Договор за бяла карта от 12.02.2022г., поради това, че ищцата не
заплатила на падежа текущото си задължение и не била предоставила обезпечение, в 3
дневен срок след настъпване на падежа на текущото задължение и такси и разходи за
действия по събиране на задълженията в размер на 2.50 лева за всеки ден, до погасяване на
текущо задължение, се явявали в пряко противоречие с чл.33 от ЗПК.
И тази клауза била неравноправна по смисъла на чл.143, ал.5 от ЗЗП, тъй като същата
предвиждала заплащането на неустойка, както и допълнителни такси, които били
необосновано високи. Клаузата на чл.21 ал.4 от Договор за бяла карта от 12.02.2022г.,
според които се дължала неустойка при неосигуряване в 3-дневен срок от датата на
настъпване на падежа на текущото задължение и такси разходи за действия по събиране на
задълженията в размер на 2.50 лева за всеки ден, до погасяване, на текущо задължение се
намирала в пряко противоречие с преследваната с целта на транспонираната в ЗПК и
посочена по-горе директива и с нея се заобикалял чл. 33, ал. 1 от ЗПК. И с тази клауза, в
4
полза на кредитора се уговаряло още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на
акцесорно задължение. Основната цел и на тази клауза била да доведе до неоснователно
обогатяване на кредитодателя за сметка на кредитополучателя, до увеличаване на
подлежаща на връщане сума допълнително с още % от предоставената главница.
Чл.21 ал.4 от Договор за бяла карта от 12.02.2022г., била нищожна и противоречала
на добрите нрави на основание чл.26 ал.1 пр.3 от ЗЗД.
В допълнение се сочи, че клаузата за неустойка и допълнителни такси, предвидена в
чл.21 ал.4 от Договор за бяла карта от 12.02.2022г., била нищожна като противоречаща на
добрите нрави, тъй като сумата която се претендирала чрез нея в размер на 10% от усвоената
и непогасена главница, която била включена в текущото задължение за настоящия месец,
като същата се начислявала за всяко отделно неизпълнение на задължението и такси разходи
за действия по събиране на задълженията в размер на 2.50 лева за всеки ден, до погасяване
на текущо задължение, били също в огромен размер. По този начин се нарушавали
принципите на добросъвестност и справедливост, застъпени в гражданските и търговски
взаимоотношения
Клаузата на чл.21 ал.4 от Договор за бяла карта от 12.02.2022г., предвиждаща
заплащането на неустойка и такси била нищожна и на основание чл.146 ал.1 от ЗЗП,
доколкото не била индивидуално уговорена по смисъла на чл. 146, ал.2 ЗЗП.
По отношение на клаузата, предвидена в чл.21, ал.5 от Договор за бяла карта от
12.02.2022г., предвиждаща след настъпване на предсрочна изискуемост на кредита,
еднократно заплащането на такса в размер на 120 лева, включваща разходи по извънсъдебно
събиране на задължението са изложени твърдения от ищцата, че същата е неравноправна по
смисъла на чл.21 ал.1 от ЗПК, вр. с чл.10а, чл.33 от ЗПК. Законът не допускал кредиторът да
изисква заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление
на кредита - чл.10а, ал.2 ЗПК. Заплащането на такса за настъпила предсрочна изискуемост
на задължението се явявала в пряко противоречие с чл.10а и с чл.33 от ЗПК.
Уговорената клауза на чл.21 ал.5 от Договор за бяла карта от 12.02.2022г., била
неравноправна и по смисъла на чл.143, ал.5 от ЗЗП, тъй като същата предвиждала
заплащането на такса за настъпила предсрочна изискуемост на задължението, която била
необосновано висока. С процесната клауза на чл.21 ал.5 от Договор за бяла карта от
12.02.2022г., в полза на кредитора се уговаряло още едно допълнително обезщетение.
Основната цел и на така уговорената клауза била да доведе до неоснователно обогатяване на
кредитодателя за сметка на кредитополучателя.
Чл.21 ал.5 от Договор за бяла карта от 12.02.2022г. била нищожна и противоречала на
добрите нрави на основание чл.26 ал. 1 пр.3 от ЗЗД. Така се достигало до значителна
нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на
интересите на ищцата с цел извличане на собствена изгода на кредитора.
С предвиждането на такса за настъпила предсрочна изискуемост на задължението в
размер на 120 лева се нарушавал също принципа на добросъвестност и справедливост.
5
Клаузата на чл.21 ал.5 от Договор за бяла карта от 12.02.2022г., предвиждаща
заплащането на такса за настъпила предсрочна изискуемост на задължението била нищожна
и на основание чл. 146 ал. 1 от ЗЗП, доколкото не се явявала индивидуално уговорена по
смисъла на чл. 146, ал.2 ЗЗП.
По тези съображения се иска от съда да постанови решение, с което да бъде прието,
че клаузите, предвидени в чл.20, чл.21 ал.4 и чл.21 ал.5 от Договор за бяла карта от
12.02.2022 г. са нищожен на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл.22, вр. чл.11, чл.19, чл.33
ЗПК, както и по чл. 143, ал.1 и чл.146 ЗЗП.
Претендират се направените по делото разноски, за което се представя списък по
чл.80 ГПК.
В едномесечния срок по чл. 131, ал. 1 от ГПК е депозиран писмен отговор на искова
молба от ответника, който счита предявените претенции за допустими, но неоснователни.
Посочено е в отговора, че финансовият продукт „Бяла Карта" е револвиращ кредит,
който се предоставял под формата на разрешен кредитен лимит, който лимит от своя страна
се усвоявал чрез платежен инструмент - кредитна карта. Веднъж сключили договор за
кредит „Бяла Карта" кредитополучателите сами взимали решение как и кога да усвояват
суми по предоставения заем. „Бяла Карта“ като финансов продукт не бил вносков продукт,
по който задължението от Кредитополучателя се изплаща на равни месечни/седмични
вноски. Кредитополучателите на „Бяла Карта" сами решавали как да усвоят сумата - в брой
на ATM-устройство и/или онлайн, както и сами решавали кога да усвоят сумата - в случай
че Кредитополучател реши през даден месец да не усвоява суми, то той не дължал нищо за
това, но ако усвои суми от кредитния лимит дължал уговорената договорна лихва, която се
начислявала на ден върху усвоената сума.
Признава се, че на 12.02.2022 г. ищцата К. Х. П. сключила с ответника „Аксес
Файнанс" ООД Договор за кредит „Бяла Карта" № 989286 (Договора), по силата на който
„Аксес Файнанс" ООД бил Кредитодател, а ищцата, съответно Кредитополучател. По
силата на Договора Дружеството предоставило на ищцата револвиращ кредит в максимален
размер от 900.00 лева, а не 500 лв. под формата на разрешен кредитен лимит, който се
усвоявал чрез платежен инструмент - платежна карта, а Кредитополучателят се задължил да
го ползва и върне съгласно условията на Договора. Предоставеният кредитен лимит бил
увеличаван 2 пъти дистанционно, по телефон, за което по делото са приложени записи на
телефонните разговори, а именно: На 08.06.2022 г. лимитът бил увеличен на 700 лв.; На
02.09.2022 г. лимитът бил увеличен на 900 лв., какъвто бил и към настоящия момент.
Ищецът не изпълнявал редовно задълженията си по сключения от него Договор за
кредит, като към настоящия момент било налице неплащане на значителен размер на
задълженията.
Възразява се целият Договор да бъде обявен за недействителен, както и исканията
отделни негови клаузи да бъдат обявени за нищожни. Ответникът счита, че претенциите на
ищеца били напълно неоснователни и следвало да бъдат изцяло отхвърлени. Допълнително,
6
доколкото се твърдяла нищожност на отделни договорни клаузи, то тяхната
недействителност не следвало да влече нищожност на целия договор, тъй като неговото
изпълнение би било възможно и без тяхното съдържание.
Изложени са следните насрещни твърдения:
1. По отношение на искането за прогласяване на нищожност на клаузата на чл. 20 от
Договора поради противоречие с добрите нрави, като заобикаляща изискванията на чл. 21,
ал. 1, чл. 33, ал. 1, чл. 22 във вр. с чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК и на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП.
Твърденията за нищожност на чл. 20 от Договора, изложени в исковата молба, били
неоснователни, а условията на клаузата били погрешно преекспонирани от ищцовата страна.
Неправилно ищецът твърдял в исковата молба, че Кредитополучателят следвало да
предостави обезпечение поръчител в 3-дневен срок от подписване на Договора. Съгласно
чл. 15, ал. 1 от Договора, ищецът се съгласил в случай, че не заплати текущото си
задължение на падежа, в срок от три дни след падежа, да предостави обезпечение
поръчител, т.е. обезпечение следвало да се предостави единствено и в случай че Ищецът не
изпълни задължението си за плащане по Договора. В случай че Ищецът заплати текущото
си задължение, т.е. изпълни в срок задълженията си по Договора за кредит, обезпечение не
следвало да се предоставя. За кредитора не съществувала забрана да изисква заемите, които
предоставя, да бъдат обезпечени. Още при кандидатстване за отпускане на кредита на ищеца
било обяснено изискването за предоставяне на поръчител, същият получил Стандартен
Европейски Формуляр (СЕФ), в който ясно било посочено изискването за предоставяне на
допълнително обезпечение по договора, в случай че не заплати цялото си задължение в
посочения в договора падеж, включително и в договора ясно били разписани условията, при
които се изисквал поръчител и условията, на които последният следвало да отговаря.
Финансовият продукт „Бяла Карта" бил револвиращ кредит, който се предоставял под
формата на разрешен кредитен лимит, който лимит от своя страна се усвоявал чрез платежен
инструмент - платежна карта. Веднъж сключили договор за кредит „Бяла Карта"
кредитополучателите сами взимали решение как и кога да усвояват суми по предоставения
заем. „Бяла Карта" като финансов продукт не бил вносков продукт, по който задължението
от Кредитополучателя се изплаща на равни месечни/ седмични вноски, както били масово
продуктите, предлагани на пазара на финансови услуги. Кредитополучателите на „Бяла
Карта" сами решавали как да усвоят сумата - в брой на ATM-устройство и/ или онлайн,
както и сами решавали кога да усвоят сумата - в случай че Кредитополучател реши през
даден месец да не усвоява суми, то той не дължал нищо за това, но ако усвои суми от
кредитния лимит, дължал уговорената договорна лихва, която се начислявала на ден върху
усвоената сума. В случай че кредитополучателят усвои сума чрез платежния инструмент,
той следвало да заплати всичко усвоено, ведно с начислената договорна лихва в срок до 2-ро
число на месеца, следващ месеца през който има усвоена сума от кредитния лимит.
Уговорената в Договор за кредит „Бяла Карта" неустойка нито била прекомерна, нито
противоречала на принципа на справедливостта.
7
По отношение на твърдението на ищеца, че клаузата за неустойка и нейният размер,
както и разходите по чл. 21, ал. 4 и ал. 5 от Договора противоречали на добрите нрави в
исковата молба не била наведена никаква конкретни обосновка. В този смисъл това
твърдение се явявало голословно и неподкрепено от аргумент и или доказателствен
материал. Добрите нрави били морални норми, на които законът придавал правно значение,
защото правната последица от тяхното нарушаване била приравнена с тази на
противоречието на договора със закона. Понятието „добри нрави“, по смисъла на чл. 26, ал.
I. пр. 3 ЗЗД, било обща правна категория, приложима към конкретни граждански и
търговски правоотношения, изведена от юридическите факти, обуславящи тези
правоотношения.
Добрите нрави не били писани, систематизирани и конкретизирани правила, а
съществували като общи принципи или произтичали от тях. Такива били принципите на
справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения и
на предотвратяването на несправедливото облагодетелстване. Преценката за нищожност
поради накърняване на добрите нрави се правела за всеки конкретен случай към момента на
сключване на договора. В тази връзка, позовавайки се на противоречие с добрите нрави
ищецът следвало да докаже в какво точно се изразявало противоречието в процесния случай
и да наведе твърдения и доказателства за нарушаването на определен морален принцип.
Каквато и да било обосновка в тази насока липсвала в исковата молба, което правело
претенциите за нищожност голословни и недоказани. Доколкото понятието за добри нрави
било субективно и относително, то подлежало на изследване и доказване от страната, която
желаела да се позове на него, в случая - от ищеца. Такива доказателства не били
ангажирани.
Не трябвало да се пренебрегва и фактът, че договорът бил сключен през февруари
2022 г., а ищецът повдигал въпроса за нищожност на негови клаузи повече от половин
година, след като сключил договора за паричен заем. Възниквал въпроса поради каква
причина ищецът се позовава на нищожността не непосредствено след сключване и какъв
бил правният му интерес за това. Според ответника, към настоящия момент такъв липсвал,
поради което искът се явявал недопустим. Завеждането на делото категорично навеждал на
идеята за недобросъвестност и опит на ищеца да злоупотреби с предоставени от закона
права и възможности с цел да се избегне плащане на задължения и с цел неоснователно
обогатяване.
Напълно неоснователно било твърдението на ищеца, че неустойката излизала извън
определените й функции. Предвидената неустойка за неизпълнение на договорно
задължение имала обезпечителна, санкционна и обезщетителна функция. Тя целяла да
дисциплинира кредитополучателят и последният да предприе действия по осигуряване, в
рамките на договорения срок, обезпечение по заемното правоотношение. В тази насока
уговорената неустойка имала обезпечителна функция - целяла обезпечаване изпълнението
на едно договорно задължение, а именно предоставяне на поръчителство.
Същевременно имала и обезщетителна функция - обезщетявала кредитора за вредите
8
от неизпълнение на това договорно задължение, които вреди в случая били свързани със
затрудняване събирането, респ. несъбирането на предоставения заем и дължимата се по
договора възнаградителна лихва. Налице била и санкционната функция на неустойката -
потребителят се санкционирал за неизпълнение на едно свое задължение. Следователно
безспорно уговореното вземане по своята същност било неустойка, не просто било
именувано като такова, а била разход, дължим само при неизпълнение на задължението на
длъжника да осигури обезпечение, което към момента на сключване на сделката
съставлявало бъдещо несигурно събитие.
Въвеждайки твърдението, че неустойката бил добавък към договорната лихва, с което
увеличавал и ГПР, т.е., че с неустойката се създават задължения, които се покриват от ГПР,
процесуалният представител на ищеца не съобразил разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 от
ЗПК, съгласно която при изчисляване на ГПР по кредита не се включвали разходите, които
потребителят би заплатил при неизпълнение на задълженията си по договора за
потребителски кредит. Неустойката не била предвидена от законодателя като елемент на
ГПР, видно и от възприетата математическа формула, посочена в приложение № 1 на ЗПК.
При изчисляване на ГПР чл. 19, ал. 3 от ЗПК изрично изключвал плащания, възникващи при
неизпълнение на задължения по договора за потребителски кредит. Тази разпоредба
показвала, че освен да защити потребителя, законодателят пожелал да насърчи
добросъвестното спазване на неговите задължения и стриктното им изпълнение. Засилената
защита на потребителя като по-слаба страна се простирала дотам, докъдето от негова страна
също била налице добросъвестност и своевременно и точно изпълнение. Когато такова
липсвало, то той не следвало да се ползва от допълнителна закрила. Уговорената неустойка
целяла минимизирането на риска от неизпълнение и осигурявала добросъвестно поведение
от страна на длъжника, като го стимулирала да спазва стриктно договора.
Ищецът твърдял, че уговорената неустойка няма обезпечителна функция, тъй като
кредиторовият интерес бил да получи обезпечение преди извършване на кредитната сделка
и подобни уговорки прехвърляли риска от неизпълнение на задълженията от финансовата
институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността на длъжника
върху самия длъжник. Това твърдение било в противоречие със същността на обезпеченията,
които целят да защитят кредитора срещу неизпълнението и да подготвят удовлетворяването
му.
Видно било от всичко изложено, че предвидената неустойка не била уговорена в
отклонение от функциите й, предвидени в чл.92 ЗЗД, следователно не противоречала на
добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1 ЗЗД. Неустойката се начислявала единствено при
неизпълнение на задълженията на клиента, т.е. задължението за заплащане на неустойка
било условно и възникването му зависело изцяло и само от действията на потребителя.
На следващо място, ответникът отбелязва, че твърдението на ищеца, че неустойката
заобикаляла ограничението на чл.33, ал.1 и ал.2 ЗПК било незаконосъобразно, т.к.
предвидената в договорите за кредит „Бяла Карта" неустойка не представлявала такава,
санкционираща неплащане от страна на потребителя, а била такава, свързана с
9
неизпълнение на друго договорно задължение на кредитополучателя, за което чл.33, ал.1 и
ал.2 от ЗПК не се прилагал (нито която и да е друга норма от ЗПК) - задължението за
осигуряване на допълнително обезпечение (това задължение било уредено в чл.71 ЗЗД).
Разпоредбите на чл.33, ал.1 и ал.2 от ЗПК били императивни и не можело да се тълкуват
разширително, нито да се прилагат „по аналогия" за непаричните задължения на длъжника
по договора за кредит. Ако се приемело, че разпоредбите на чл.33, ал.1 и ал.2 от ЗПК
забраняват длъжникът да носи отговорност за неизпълнението на всякакъв вид непарични
задължения по договора, то щяло да бъде налице превратно тълкуване на закона. В закона
щяло да се вложи идея, която законодателят не е имал изобщо предвид. Тълкуването, че
разпоредбите на чл.33, ал. 1 и ал.2 от ЗПК давали „право“ на длъжника да не бъде
санкциониран за неизпълнението на своите непарични задължения по договора, водело до
нарушаване на принципа за справедливост в гражданските и търговските отношения.
Предвид горното, уговорената в договора неустойка за неизпълнение на непарично
задължение, следвало да се приеме за действителна и незаобикаляща конкретни законови
изисквания, отнасящи се единствено за паричните задължения на длъжниците.
Доказателство за резонността на неустойката било и обстоятелството, че ищецът
действително бил в неизпълнение на задължението си за заплащане на дължимите от него
суми по Договора. Към датата на подаване на настоящия отговор той не само не представил
обезпечение, след като настъпили условията за предоставянето му, но и не бил заплатил
значителна част от произтичащите от Договора парични задължения. В СЕФ-а, който лицето
получавало преди сключване на договор за кредит, подробно били описани изискванията
към обезпечението, както и размерът на неустойката и възнаградителната лихва.
Действително, законът презюмирал по-слабата информираност на потребителя в сравнение
с кредитора, поради което предвиждал редица гаранции да намали информационното
предимство на търговеца и предполагаемото му по-силно икономическо положение. С
изпълнението на тези задължителни законови предписания, каквото било предоставянето на
СЕФ, балансът на информацията се считал за възстановен. Ето защо ответникът не е
съгласен, че потребителят бил поставен в по- неблагоприятно положение. Знаейки, че
обезпечението трябва да се предостави в 3-дневен срок от неизпълнение на текущото си
задължение на падежа - действие, което било изцяло в негов контрол, той можел изобщо да
не встъпва в договорни правоотношения с ответника или да организира предоставянето на
обезпечението много преди дори да започне да тече срока му по договора за това.
Дружеството не било принудило ищеца да сключи договор за заем, съответно условията по
него не му били наложени. Той самостоятелно, по собствени подбуди и воля пожелал да
сключи договора за заем и да се издължи съгласно договорените условия.
Непредоставянето на обезпечение поставяло сериозна несигурност пред кредитора
дали ще успее да събере сумата по предоставения от него кредит, още повече, че това бил
основният му предмет на търговска дейност, следователно и източник на приходи. Ако
големият процент заематели, подобно на ищеца, не изпълнявали поетите задължения, то
дружеството много бързо би било принудено да преустанови дейността си. Отново,
10
решението при какви условия то ще отпуска кредити в рамките на закона била автономна,
независимо от съображенията, които трети лица можели да имат, като те биха могли да
изразят несъгласието си като не ползват услугите му. Но оспорването на резонността им,
след като веднъж било изразено съгласие с тях, показвал недобросъвестност и целял
злоупотреба с право.
Погрешни били изложените в исковата молба разсъждения, че кредиторът следвало
да търси обезпечение преди сключването на сделката и при непредоставяне на търсените от
него гаранции да отказва облигационна обвързаност. Именно в това се кореняло
конкурентното предимство на ответното дружество - достъпното кредитиране, което
осигурявало и с каквото потребителите не биха разполагали, ако разчитаха единствено на
банките, за да получат заем. Бързите или потребителските кредити били различен тип
услуга, която се отличавала именно със своята достъпност. Ако ответникът настоявал да
получи обезпечението си преди сключване на договора, то той не би предоставял по-
различна услуга от тази на всички останали свои конкуренти - банки. Удобството заемателят
да разполага с парични средства в кратки срокове, за което кредиторът поемал съответният
риск, водел и до калкулирането на съответната цена. Нормално било неразбирането на
ищеца като потребител и неспециалист на бизнес логиката на кредитора, но това не
означавало, че такава липсва и че тя не преследвала легитимна цел и не служела в полза на
сигурността в търговския оборот.
На следващо място, относно твърденията, че с поставянето на изискване за
предоставяне на обезпечение се целяло преодоляване на ограничението на разпоредбата на
чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ответникът счита за несериозно да се твърди т.к. неустойката не била
предвидена от законодателя като елемент на ГПР. Искането на кредитор отпуснатият от
него кредит да бъде адекватно обезпечен, и кое обезпечение било достатъчно и адекватно
можел да прецени единствено самият той. Ако според индивидуалната преценка на
заемателя изискванията се явявали неизпълними, тъй като действително всеки човек
разполагал с различни възможности, то той бил свободен да не сключва договор за кредит с
конкретното дружество. Следвало да се прави разграничение между печалба, каквато
неустойката категорично не била, и обезщетяване на понесения риск и допълнителни
разходи, възникнали от договорно неизпълнение и по-голямото внимание за проследяване
живота на един необезпечен кредит в сравнение с един обезпечен такъв.
Неустойката сама по себе си не била част и от печалбата на Кредитора, а била
договорено между страните обезщетение за неспазване на договорното от страна на
заемателя. Претендираната неустойка представлявала такава за неизпълнение на договорно
задължение за предоставяне на обезпечение, а не мораторна неустойка за забава.
Предвид всичко гореизложено, релевираните аргументи за нищожност на
неустойката не били основателни.
2. По отношение на искането за прогласяване на нищожност на клаузите на чл. 21, ал.
4 и ал.5 от Договора като противоречащи на добрите нрави, като неравноправни по смисъла
на чл. 143, ал.2, т. 5 ЗЗП, като заобикалящи разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК и като
11
заобикаляща изисванията на чл. 33 ЗПК, с последица чл. 21 ЗПК ответникът отбелязва, че
разходите за събиране на вземането, посочени в чл. 21, ал. 4 от Договора се дължали
единствено и само в случай, че Кредитополучателят не заплати в посочения в Договора срок
за плащане, текущото си задължение. Разходът за събиране на вземането, посочен в чл.21,
ал. 5 се дължал само и единствено в случай, че е обявена предсрочна изискуемост на
задължението на кредитополучателя по Договора, съобразно уговорените хипотези за това.
Начисляването на тези разходи зависело само и единствено от поведението на потребителя,
при това само от поведение, което било свързано с неизпълнение.
Изпращането на смс за допусната забава, обаждане от оператор на кол център,
изпращане на писмо били действия, които банките и финансовите институции извършвали
по отношение на някои клиенти, допуснали забава. Всички финансови институции имали
специално изграден човешки и технически ресурс, който се занимавал със събиране на
вземания по извънсъдебен път. Тези специални ресурси работели само с клиентите в забава,
а не с всички.
Всеки един кредит се управлявал без на клиентите да се начисляват допълнителни
разходи, докато правоотношението между страните се развивало в нормалното си състояние
и без за едната или другата страна да възниква необходимост от предприемане на нови,
явяващи се допълнителни, извънредни действия по реализиране целите на отпуснатия заем,
в частност събиране на вземания.
Чл.11, ал.1, т.15 от ЗПК изрично посочвал, че в договора трябва да са ясно описани
„всички разходи, дължими от потребителя при неизпълнение на договора". Чл.19, ал.3, т.1
от ЗПК изрично посочвал, че „При изчисляване на годишния процент на разходите по
кредита не се включват разходите: 1. които потребителят заплаща при неизпълнение на
задълженията си по договора за потребителски кредит". В Част III, т.4.6 на Стандартния
европейски формуляр /Приложение № 2 към чл. 5, ал. 2 от ЗПК/ било посочено, че
кредиторът трябва да посочи „всички разходи, дължими просрочени плащания".
Видно било от цитираните по горе законови текстове, че разходите за неизпълнение
на задължения на потребителя не само, че не били забранени, ами и за тях имало специални
текстове, които гарантирали тяхното ясно посочване. Цитираните текстове имали за цел да
защитят правата на потребителите. Ако този вид разходи попадали в смисъла на понятието
„действия по управление на кредита", то цитираните по-горе текстове следвало да бъдат
отменени или изменени. От тази редакция на закона, било ясно, че разходите за събиране,
дължими при неизпълнение на потребителя били нещо различно от действията за
управление на кредита и именно поради тази причина за тях имало специални изисквания.
Начисляваните разходи били и изцяло обосновани - от изложеното било видно, че в
Дружеството бил налице специално изграден човешки и технически ресурс, който се
занимавал със събиране на вземания по извънсъдебен път, допълнителни действия,
извършвани не по обикновено управление на кредита, а по събиране на просрочените
задължения по кредита. Посочените действия се извършвали от нарочни служители на
12
Дружеството, изпълняващи действията от извънреден характер само за клиенти изпаднали в
забава, а не за всички.
В допълнение се отбелязва от ответника, че тези разходи не биха се начислили и
допълнителни човешки и технически ресурс, далеч надхвърлящ нормалните действия по
управление на кредита, не би бил необходим, в случай че заемателят изпълнява
задълженията си по Договора коректно и при направените допускания, посочени при
изчисляване на ГПР. Начисляването на разходите зависело единствено и само от
поведението на кредитополучателя.
Не били верни твърденията на ищеца в исковата молба, че действията по събиране на
заема и свързаните с това разходи били част от дейността по управление на същия и
уговарянето на разходи за тях било недопустимо. В подкрепа на това твърдение се сочи и
съдебна практика.
Не били основателни твърденията на ищеца, че клаузите са неравноправни. При
кандидатстване за отпускане на кредит, потребителите бивали запознавани с всички условия
по Договора за кредит. Преди подписване на всеки договор, потребителите, които били
напълно дееспособни лица, се запознавали с условията на договора посредством
предоставянето на СЕФ. В допълнение, при доставката на документите по кредита,
потребителят можел да задържи всички документи и да се запознае е тях, колкото време му
е необходимо и ако реши, че желае да сключи договора, да ги разпише и изпрати на
кредитора. Още повече, че в Договора ясно били разписани условията, при които се
начислявали оспорваните разходи, и съответно в никакъв случай не можело да се направи
извод, че не било позволено на потребителя да прецени последиците от сключването на
Договора. Клиентът разполагал с достатъчно време да прецени дали условията по Договора
били приемливи за него или не. Времето, което имал заемателят да осмисли последиците от
своето недобросъвестно поведение, било възможно най-широкото, което можело да му бъде
предоставено - време преди сключването, време при сключването и време при изпълнението
на договора. И размерът на разходите бил определен изключително просто и ясно с точни
суми, което не създавало каквито и да било затруднения в преценката за дължимото при
неизпълнение.
Не били основателни твърденията на ищеца, че клаузите противоречали на добрите
нрави. Преценката за нищожност поради накърняване на добрите нрави се правела за всеки
конкретен случай към момента на сключване на договора. И тези твърдения били
голословни и недоказани.
В заключение и предвид гореизложеното, ответникът счита, че процесният Договор
за кредит напълно отговаря на изискванията на чл. 22 ЗПК към момента на сключването му,
а искът бил неоснователен и недоказан.
Претендират се направените по делото разноски. Направено е възражение за
прекомерност на претендираното от ищеца адвокатско възнаграждение, в случай че същото
надвишава минималните, предвидени в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните
13
размери на адвокатските възнаграждения, размери.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност,
както и доводите на страните, съобразно изискванията на чл. 235, ал. 2, вр. чл. 12 ГПК,
приема за установено от фактическа страна следното:
Не се спори между страните, а и от представените по делото писмени доказателства
(Договор за кредит „Бяла Карта" № 989286 от 12.02.2022 г.) се установява, че между ищцата
К. Х. П. /кредитополучател/ и ответника „Аксес Файнанс" ООД /кредитодател/ е сключен
описания договор за кредит, тоест че между страните е възникнало валидно облигационно
правоотношение.
Съгласно чл.2 от Договора за бяла карта от 12.02.2022г., Кредитодателят се
задължава да предостави на Кредитополучателя револвиращ кредит в максимален размер на
500.00 лева, под формата на разрешен кредитен лимит, който се усвоява чрез международна
платежна карта Бяла карта, а Кредитополучателят се задължава да го ползва и върне,
съгласно условията на договора. Липсва спор, че кредитният лимит е бил увеличен до
сумата от 900 лв. на 02.09.2022 г.
Съгласно чл.20 от процесния договор, в случай, че кредитополучателят не
предостави обезпечението в посочения срок по чл.15 от договора, последният дължи на
кредитодателя неустойка в размер на 10 % от усвоената и непогасена главница, която е
включена в текущото задължение за настоящия месец, като същата се начислява на всяко 6-
то число всеки месец до момента на предоставянето на исканото обезпечение.
В чл.15, ал.1 от Договора за бяла карта от 12.02.2022г. е предвидено задължение за
кредитополучателя, в срок до 5 дни, считано от датата на активиране на предоставения
платежен инструмент, да предостави на кредитополучателя едно от следните обезпечения:
банкова гаранция или поръчителство на едно физическо лице, което да отговоря на условия,
описани в чл.15, ал.1, т.2 от договора.
Съгласно чл.21 ал.4 от процесния договор за бяла карта от 12.02.2022г., при забава за
плащане на текущото задължение или на сумата по чл.12 ал.1 от договора,
кредитополучателя дължи на кредитодателя разходи за действия по събиране на
задълженията в размер на 2.50 лева за всеки ден, до заплащане на съответното текущо
задължение или на сумата по чл.12 ал.1 от договора, В случай, че кредитополучателят
заплати 15 % от кредитния лимит, съгласно чл.12, ал.1, същият не дължи разходите по
събиране на задълженията.
В чл.12, ал.1 от Договора за бяла карта от 12.02.2022г. е предвидено, че в случай, че
кредитополучателят не погаси пълния размер на текущото си задължение на падежа по чл.3,
ал.2 /до всяко 2-ро число на текущия месец/, същият е длъжен до 5-то число на календарния
месец да заплати част от общото дължимо от него задължение в размер на 15 % от
максималния отпуснат кредитен лимит, която сума служи за частично погасяване на
задълженията му.
В чл.21 ал.5 от договор за бяла карта от 12.02.2022г. е предвидено, че след
14
настъпване на предсрочна изискуемост, кредитополучателят дължи еднократно заплащането
на такса в размер на 120 лева, включваща разходите на кредитодателя за дейността на
лице/служител, което осъществява и администрира дейността по извънсъдебно събиране на
задължението на кредитополучателя.
При така установената фактическа обстановка съдът достигна до следните правни
изводи:
Предявени са при условията на обективно кумулативно съединение искове с правно
основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл.11, чл.19 и чл.33 ЗПК, вр. чл.21 ЗПК и чл.143, ал.1 и
чл.146 ЗЗП за прогласяване на нищожността на три договорни клаузи по сключен между
страните Договор за кредит „Бяла Карта" № 989286 от 12.02.2022 г., които са процесуално
допустими.
Разгледани по същество, същите са изцяло основателни като съображенията за това
са следните:
Без съмнение и изхождайки от предмета и страните по процесния договор -
физическо лице, което при сключване на контракта действа извън рамките на своята
професионална компетентност и финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 ЗКИ,
предоставяща кредита в рамките на своята търговска дейност, съдът приема, че процесните
договори имат характеристиките на договори за потребителски кредит, чиято правна уредба
се съдържа в действащия ЗПК, в който законодателят предявява строги изисквания за
формата и съдържанието на договора за потребителски кредит, уредени в глава трета, чл.10
и чл.11. СЕС многократно е подчертавал, че националния съд е длъжен служебно да
преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в обхвата на
Директива 93/13 и по този начин да компенсира неравнопоставеността между потребителя и
доставчика, като аргументи в този смисъл са изложени в редица решения.
Предвид създадената между страните облигационна обвързаност съдът счита, че
ответникът има качеството потребител по смисъла на параграф 13 ЗЗП, даващ легална
дефиниция на понятието "потребител", според който текст потребител е всяко физическо
лице, което придобива стока или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на
търговска или професионална дейност. На ищеца, в качеството на физическо лице е
предоставен потребителски кредит.
Разпоредбата на чл. 143 ЗЗП дава легално определение на понятието "неравноправна
клауза" в договор, сключен с потребителя и това е всяка уговорка в негова вреда, която не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие между
правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя като в 18 точки
визираната правна норма дава изчерпателно изброяване на различни хипотези на
неравноправие. Според чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са
нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално, като в алинея 2 от същата разпоредба е
разписано, че не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени
предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху
15
съдържанието им особено в случаите на договор при общи условия. Тези нормативни
разрешения са дадени и в Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно
неравноправните клаузи в потребителските договори, която е транспонирана с нов чл. 13а, т.
9 от ДР на ЗЗП /ДВ бр. 64/2007 г. /.
Според чл. 3 от Директивата неравноправни клаузи са договорни клаузи, които не са
индивидуално договорени и които въпреки изискванията за добросъвестност създават в
ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията,
произтичащи от договора. Според Директивата не се счита индивидуално договорена
клауза, която е съставена предварително и следователно потребителят не е имал възможност
да влияе на нейното съдържание. Фактът, че някои аспекти от дадена клауза или някоя
отделна клауза са индивидуално договорени, не изключва приложението на чл. 3 от
Директивата към останалата част на договора, ако общата преценка на договора сочи, че той
е договор с общи условия. Когато продавач или доставчик твърди, че клауза от договор с
общи условия е договорена индивидуално, негова е доказателствената тежест да установи
този факт. В тази връзка следва да се даде отговор на въпроса при какви условия е сключен
процесния договор за потребителски заем и как са уговорени клаузите на този договор.
Предвид обсъдената в тази насока доказателствена съвкупност се установи, че процесният
договор е сключен при общи условия /при предварително определени от едната страна-
кредитор клаузи на договора/.
Константна е практиката на Съда на ЕС, според която съдилищата на държавите-
членки са длъжни да следят служебно за наличието на неравноправни клаузи в
потребителските договори. В този смисъл е и чл. 24 ЗПК, която разпоредба, във връзка с
неравноправните клаузи в договорите за потребителски кредит, препраща към чл. 143 - 148
ЗЗП. Съдът е длъжен да следи служебно и за наличието на клаузи, които противоречат на
императивни разпоредби на закона или го заобикалят и в този смисъл се явяват нищожни –
чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 2 от ЗЗД.
В глава четвърта на ЗПК е уредено задължението на кредитора преди сключването на
договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при
отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В съображение 26 от преамбюла на
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година
относно договорите за потребителски кредити изрично се сочи следното: "В условията на
разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по
безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на
кредитоспособността, а държавите-членки следва да упражняват необходимия надзор с цел
избягване на такова поведение и следва да приложат необходимите средства за
санкциониране на кредиторите в случаите, в които те процедират по този начин".
В този смисъл клауза, като уговорената в чл. 20 от договора за кредит Бяла карта във
вр. с чл. 15, ал. 1 от същия договор, според която се дължи неустойка в размер на 10 % от
усвоената и непогасена главница, при неосигуряване в петдневен срок след активиране на
предоставения платежен инструмент на обезпечение чрез банкова гаранция или
16
поръчителството на поръчител, който да отговаря едновременно на посочените в чл. 15, ал.
1, т. 2 от договора условия, се намира в пряко противоречие с преследваната цел на
транспонираната в ЗПК директива.
На практика подобна уговорка прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на
финансовата институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността
на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на
задълженията. По посочения начин се заобикаля и законът – чл. 33, ал. 1 ЗПК, който
предвижда, че при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху
неплатената в срок сума за времето на забавата. С процесната клауза за неустойка в полза на
кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно
задължение – недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна
неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано
от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1
ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо и в този
смисъл съдебната практика е константна. Такава неустойка, дори и същата да беше валидна,
няма да се дължи и на основание чл. 83, ал. 1 ЗЗД.
Клаузата, предвидена в процесния договор в чл.21 ал.4, според която при забава за
плащане на текущото задължение или на сумата по чл.12 ал.1 от договора,
кредитополучателя дължи на кредитодателя разходи за действия по събиране на
задълженията в размер на 2.50 лева за всеки ден, до заплащане на съответното текущо
задължение или на сумата по чл.12 ал.1 от договора, а в случай, че кредитополучателят
заплати 15 % от кредитния лимит, съгласно чл.12, ал.1, същият не дължи разходите по
събиране на задълженията, както и тази предвидена в чл.21 ал.5 от договора за бяла карта от
12.02.2022г. предвиждаща при настъпване на предсрочна изискуемост на заплащане на
еднократна такса в размер на 120 лева, включваща разходи за извънсъдебно събиране на
задължението, също са нищожни. Те противоречат на закона - чл. 33, ал. 1 ЗПК. Макар
вземането да е наименувано "такса", то срещу тази такса не се дължи от кредитора никаква
допълнителна услуга, свързана с договора за потребителски кредит, по смисъла на чл. 10а
ЗПК, като същата нараства с всеки ден забава. Изискуемостта на това вземане следва
автоматично от момента на изпадане на длъжника в забава. При това положение следва да се
приеме, че тази клауза би прикрила една неустойка за забава, а съгласно императивната
разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗПК при забава на потребителя кредиторът има право само на
мораторната лихва, както бе посочено вече. Такава обаче е предвидена в договора. Ето защо
договорената между страните такса за извънсъдебно събиране на просрочено задължение
противоречи пряко на императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗПК и следва да се приеме
за нищожна.
Посочените две клаузи, освен че са нищожни, според настоящия съдебен състав не
отговарят и на изискването за добросъвестност, по смисъла на чл. 143 ал. 1 ЗЗП.
Следва да се обърне внимание и на твърденията на ищеца за недействителност на
договорните клаузи, разгледани през призмата на процентната стойност на ГПР, разписана в
17
чл. 4 от Договора за кредит „Бяла карта“ и компонентите, включени при нейното
формиране, доколкото са неразривно свързани. Разпоредбата на чл. 15 от договора, възлага в
тежест за заемателя да осигури обезпечение под формата на банкова гаранция или
физическо лице- поръчител (което следва да отговаря на кумулативно поставени
изисквания), при забава в плащането на което и да е задължение по договора. При
неосигуряване на обезпечение в срок, съобразно чл. 20 от договора за кредит, длъжникът
дължи на кредитора неустойка, определена като 10 % от усвоената и непогасена главница.
Допълнително, чл. 12, ал. 1 от договора разписва, че при забава, длъжникът следва да
заплати на кредитора и сума в размер на 15 % от максималния кредитен лимит. Прочитът на
съдържанието на клаузите на чл. 12, ал. 1 и чл. 20 от договора и съпоставянето им с
естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето
същество те представляват скрито възнаграждение за кредитора (което последният е
прикрил, обозначавайки го като неустойка). Изискванията, които клаузата на чл. 15 от
договора възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено предвид
обстоятелството, че последният търси паричен кредит в сравнително нисък размер (до 500
лв., респ. до 900 лв.). Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да се
счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури поръчител, който
да отговаря на многобройните, кумулативно поставени изисквания към него или да заплати
гаранция, надвишаваща размера на заемната сума, в случая възлизаща на 762,15 лв. Тоест,
поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то
кредиторът цели да се обогати като капитализира допълнително вземане, което обозначава
като "неустойка". Същевременно, кредиторът не включва т. нар. от него "неустойка" към
ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Впрочем, при формиране на ГПР, кредиторът не включва и предвидената в чл. 21, ал. 5 от
договора такса в размер от 120 лв., която се дължи при обявяване на вземанията по договора
за предсрочно изискуеми (разписаните в чл. 4 ал.1 т.2 предвиждания при формиране на ГПР
не включват нито едно от посочените по – горе вземания за неустойка и такси ).
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит. Съобразно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за
потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси". Предвид
изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да
18
заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на
договора и да преценява кои суми точно ще дължи. Нещо повече- както вече бе
коментирано, предвид предпоставките, при които стават изискуеми разписаните вземания
по чл. 12, ал. 1 и чл. 20, ал. 1 от Договора, то те са с характер на възнаграждение и следва да
бъдат включени изначално при формирането на ГПР.
За пълнота следва да се посочи още, че липсата на ясна, разбираема и недвусмислена
информация в договора съобразно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, не дава
възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването му.
Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР, което представлява
невярна информация относно общите разходи по кредита, следва да се окачестви като
нелоялна и по - специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6,
параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди
средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да
го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.
Отделно от гореизложеното, съдът счита за нужно да посочи, че клаузите на чл. 20,
чл.21, ал. 4 и чл. 21, ал. 5 от процесния договор за кредит са нищожни и на основание чл. 26,
ал. 1 ЗЗД като накърняващи добрите нрави. Анализът на съдържанието на цитираните
текстове от договора налага разбирането, че за един и същи вид неизпълнение от страна на
потребителя (несрочно заплащане на дължима вноска по кредитното правоотношение),
кредиторът е договорил в своя полза три вида обезщетение, а именно: сума в размер от 15 %
от общата стойност на кредита – чл. 12, ал. 1 от договора или разходи за действия по
събиране на задълженията в размер на 2.50 лева за всеки ден - чл.21 ал.4; сума в размер от
10 % от усвоената и непогасена главница – чл. 20, ал. 1 от договора; и такса в размер от 120
лв. – чл. 21, ал. 5 от договора. Посочените договорености са установени с една единствена
цел- да се предостави възможност на кредитора да реализира допълнителен доход от
потребителя. Освен това при незаплащане в срок дори и на една вноска по кредита,
кредиторът би могъл да начисли "обезщетение" в размер значително надхвърлящ съответния
анюитет (само по чл. 12, ал. 1 от договора може да се начисли сума равна на 15 % от общо
усвоения от потребителя кредитен лимит).
С оглед всичко изложено, предявените искове за прогласяване нищожност на
клаузите, предвидени в чл.20, чл.21 ал.4 и чл.21 ал.5 от Договор за бяла карта от 12.02.2022
г., сключен между страните, са основателни и като такива следва да бъдат уважени.
Предвид крайния изход на делото, както и с оглед обстоятелството, че ищецът е
направил изрично и своевременно искане за разноски по настоящото производство, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, единствено на същия следва да се присъдят такива в общ
размер на 90,00 лв. за платена държавна такса.
Ответникът следва да бъде осъден да заплати на процесуалния представител на
ищцата адв. Д.В.М. сумата от 400 лева, представляваща възнаграждение за осъщественото
от него процесуално представителство, защита и съдействие по настоящото дело,
19
определено според размера на заемната сума и по правилата на чл.38 ал.2, вр. ал.1 т.2 от
Закона за адвокатурата /ЗАдв./, вр. чл.7 ал.2 т.1 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения в редакцията й действаща към
момента на определяне на възнаграждението от съда, тъй като при сключване на договора
последното не е определено с оглед приложение на разпоредбата на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНИ, клаузите, предвидени в чл.20, чл.21 ал.4 и чл.21
ал.5 в Договор за кредит „Бяла Карта" № 989286 от 12.02.2022 г., сключен между К. Х. П.,
ЕГН **********, с адрес: гр.Х., ******************* и „Аксес Файнанс“ ООД, град
София, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление ***************,
представлявано от Ц.П.К. – управител, предвиждащи, че в случай, че кредитополучателят не
предостави обезпечението в посочения срок по чл.15 от договора, последният дължи на
кредитодателя неустойка в размер на 10 % от усвоената и непогасена главница, която е
включена в текущото задължение за настоящия месец, като същата се начислява на всяко 6-
то число всеки месец до момента на предоставянето на исканото обезпечение – чл.20; че при
забава за плащане на текущото задължение или на сумата по чл.12 ал.1 от договора,
кредитополучателя дължи на кредитодателя разходи за действия по събиране на
задълженията в размер на 2.50 лева за всеки ден, до заплащане на съответното текущо
задължение или на сумата по чл.12 ал.1 от договора – чл.21 ал.4 и че след настъпване на
предсрочна изискуемост, кредитополучателят дължи еднократно заплащането на такса в
размер на 120 лева, включваща разходите на кредитодателя за дейността на лице/служител,
което осъществява и администрира дейността по извънсъдебно събиране на задължението
на кредитополучателя - чл.21 ал.5, на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл.11, чл.19 и
чл.33 ЗПК, вр. чл.21 ЗПК и чл.143, ал.1 и чл.146 ЗЗП.
ОСЪЖДА „Аксес Файнанс“ ООД, град София, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление ***************, представлявано от Ц.П.К. - управител, на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК, да заплати на К. Х. П., ЕГН **********, с адрес: гр.Х.,
*******************, сумата от 90,00 лева, представляваща направени по делото разноски.
ОСЪЖДА „Аксес Файнанс“ ООД, град София, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление ***************, представлявано от Ц.П.К. - управител, да заплати на
адв. Д.В.М., ЕГН **********, с адрес на кантората - ****************, сумата от 400 лева,
представляваща дължимо адвокатско възнаграждение по делото.
Посочената от ищеца, на основание чл. 127, ал. 4 ГПК, банкова сметка по която да се
преведат присъдените суми е: I*********************, при „***********“ АД, титуляр
Д.В.М..
Решението може да бъде обжалвано пред Окръжен съд - Хасково в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
20
Съдия при Районен съд – Хасково:/п/ не се чете.
Вярно с оригинала!
Секретар: Ц.С.
21