Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София, 04.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско
отделение, ІV - Б въззивен състав, в публично съдебно
заседание
на тридесет и първи май през две хиляди двадесет и първа
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СТАНИМИРА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: РАЙНА МАРТИНОВА
Мл. съдия ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря Христина
Цветкова, като разгледа докладваното от младши съдия Симеонова гр. д. № 15644
по
описа на съда за 2019 г. и за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение № 245442/16.10.2019 г. по гр. д. № 43216/2018 г. по описа на Софийски
районен съд (СРС), II ГО, 78 състав, е признато за
установено на основание чл. 415, ал. 1 ГПК, че ответникът М.О., роден на *** г.
в Германия, постоянно пребиваващ в България чужденец с ЛН *****, с адресна
регистрация: гр. София, бул. „*****, дължи на ищеца В.И.К., ЕГН **********, с
адрес: ***, сумата от 10 600 лв. - дадена в заем през периода юли -
ноември 2013 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата
на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение - 20.07.2017 г.
до окончателното плащане на главницата, като е отхвърлен изцяло искът в частта
за лихвата за забава от 3 546,31 лв. за периода 05.04.2014 г. - 19.07.2017
г. Ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата от 2 122,81 лв. -
разноски в първоинстанционното производство и сумата от 1 261,03 лв. -
разноски в заповедното производство.
В
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК е постъпила въззивна жалба вх. № 5181638/04.11.2019
г. от ответника М.О., чрез адвокат Д.М., срещу решението в частта, с която
ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата от 10 600 лв., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението
за издаване на заповед за изпълнение до окончателното плащане на сумата, както
и разноски по делото, с доводи за неправилност и незаконосъобразност на
решението в обжалваната част. Твърди се, че съдът неправилно е приел, че сумата
от 10 600 лв. е била дадена на ответника на основание сключен договор за
заем, както и че последният дължи връщане на тази сума. Сочи се, че нито едно
от допуснатите и приети доказателства, някои от тях допуснати след преклузивния
срок, не доказват категорично облигационното правоотношение между страните и
размера на претенцията. От представените писмени доказателства - 12 броя
платежни нареждания, се установява, че ищецът е наредил по банковата сметка на
ответника сумата от 10 600 лв. за периода 23.07.2013 г. - 05.11.2013 г., с
основание за превода: „предоставени средства“, което не доказва наличието на
договор за заем - не съвпадат с претендирания период или с претендирания
размер. Ако действително се приеме, че е имало заем, то този заем е бил предмет
на досъдебно производство, прекратено поради липса на доказателства, т. е. не е
завършило с обвинителен акт срещу М.О.. Излагат се и съображения, че
действително в представения несвоевременно Протокол за разпит от 20.10.2015 г.
по ДП № 2966/2015 г. по описа на 06 РУ - СДВР, пр. пр. № 24906/2015 г. по описа
на СРП, О. е споделил, че е получил заем от В.К. в периода октомври - ноември
2013 г. в общ размер на 12 000 евро, но впоследствие, в периода 27.01.2014
г. - 15.09.2015 г. е върнал изцяло заетата сума, ведно с поисканата лихва в
размер на общо 30 000 лв. Това се потвърждава и от проведената в
досъдебното производство очна ставка от 02.03.2017 г. Излагат се и съображения,
че от лятото на 2013 г. до края на годината О. е изпълнявал поръчки за ремонт,
възложени му от В.К., като възнаграждението за тези ремонти е било изплащано на
О. по банков път, с което се оспорва отново плащането да е по договор за заем. В
тази връзка се поддържа, че изготвената по делото ССчЕ констатира общия размер
на преведените в полза на жалбоподателя суми за периода 23.07.2013 г. -
07.11.2013 г., но не и че тези пари са дадени в заем, а не за ремонтни
дейности. Не е налице признание на дълга от ответника. Предвид изложеното се
моли за отмяна на решението в обжалваната му част.
В
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор вх. № 5196492/25.11.2019 г. от ищеца
В.И.К., чрез адвокат Н.А., с доводи за неоснователност на въззивната жалба. Твърди
се, че по делото освен протокола за разпит на ответника са представени и
множество писма от електронната поща между страните по спора, от които е видно,
че М.О. непрекъснато е искал пари на заем от К. за „болната си баба“,
„затруднено положение поради липса на заплата“, всеки път К. е давал пари на
заем на О., като последният е обещавал да ги върне „на заплата“. Съобразявайки
събраните по делото доказателства и анализирайки ги в тяхната съвкупност, съдът
е достигнал до правилния извод, че между страните е съществувала облигационна
връзка по заемно правоотношение. Плащанията по преводни нареждания и
констатираните със ССчЕ съвпадат по време. Излагат се и доводи за противоречие
в заявеното от жалбоподателя - от една страна, че средствата били получени за
ремонт, а от друга страна - че били върнати от ответника. Не са налице
доказателства какъв ремонт е извършван и защо не са представени документи пред
органите на разследването в тази насока, отчет за извършена работа и
изразходени средства. Освен това тези твърдения се появяват за първи път във
въззивната жалба, не са и ангажирани доказателства. Посочва се, че не е
необходимо ответникът да е осъден за измама, за да се докаже наличието на
облигационна връзка по договор за заем. В постановлението за прекратяване на
досъдебното производство е прието, че общият размер на предоставените средства
от К. на О. е 41 940 лв., от които са върнати само 12 789 лв., а не
както се твърди във въззивната жалба - 30 000 лв. Предвид изложеното се
моли въззивната жалба да бъде оставена без уважение, а решението в обжалваната
част да бъде потвърдено. Претендират се разноски.
Първоинстанционното решение в частта, с
която е отхвърлен изцяло искът за лихва за забава в размер на 3 546,31 лв.
за периода 05.04.2014 г. - 19.07.2017 г. не е обжалвано от ищеца, поради което
е влязло в законна сила.
Софийски градски съд, след като
обсъди доводите във въззивната жалба и събраните по делото доказателства,
съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
намира
за установено следното от фактическа страна:
Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба вх.
№ 2018676/29.06.2018 г. (уточнена с
молба вх. № 5125358/30.07.2018 г.) на В.И.К., с която е поискано от съда да признае за
установено, че ответникът М.О., роден на *** г. в Германия, постоянно
пребиваващ в Република България чужденец с ЛН *****, с постоянен адрес в
Република България: гр. София, бул. „*****, дължи на ищеца сумата от общо 10
600 лв., главници по договори за заем, ведно със законната лихва от датата на
подаване на заявлението по чл. 410 ГПК - 20.07.2017 г. до окончателното
плащане, както и сумата от 3 546,31 лв. - мораторна лихва за периода
05.04.2014 г. - 19.07.2017 г. В исковата молба се твърди, че ищецът е превел от
личната си банкова сметка *** „Уникредит Булбанк“ АД по лични банкови сметки на
ответника в „Юробанк ЕФ ДЖИ“ АД (Пощенска банка) и „Банка ДСК“ ЕАД сума в общ
размер на 10 600 лв., предоставена на няколко пъти, както следва: 1/ 600
лв. на 23.07.2013 г.; 2/ 600 лв. на 25.07.2013 г.; 3/ 800 лв. на 25.09.2013 г.;
4/ 800 лв. на 26.09.2013 г.; 5/ 900 лв. на 01.10.2013 г.; 6/ 1000 лв. на
07.10.2013 г.; 7/ 1000 лв. на 08.10.2013 г.; 8/ 900 лв. на 23.10.2013 г.; 9/
900 лв. на 24.10.2013 г.; 10/ 900 лв. на 25.10.2013 г.; 11/ 1100 лв. на
04.11.2013 г.; 12/ 1100 лв. на 05.11.2013 г. Твърди, че ответникът обещал да
върне сумата от 10 600 лв. до 05.04.2014 г., но това не се случило. Ищецът претендира
установяване на вземанията му и присъждане на разноски.
Исковата молба е връчена на ответника на 25.01.2019
г. чрез назначения му особен представител адвокат Д.М., и в срока по чл. 131 ГПК
е
постъпил отговор вх. №
5032074/25.02.2019 г., в който се оспорват предявените искове по основание и размер. Оспорва се
наличието на облигационно правоотношение между страните, от което да произтича задължението
на ответника за връщане на сумата от 10 600 лв. Сочи се, че не е налице нито
договор за заем, нито друг договор, по който ответникът да има задължение да върне
сумите по платежните нареждания, и лихви. Не са ангажирани доказателства, че
ответникът „е обещал“ да върне сумата до 05.04.2014 г., липсва покана за
връщането ѝ. Предвид изложеното се моли за
отхвърляне на предявените искове като неоснователни и недоказани.
По делото е приложено
заповедно дело № 49548/2017 г. по описа на СРС, 78 състав, от
което се установява, че по заявление вх. № 3057218/20.07.2017 г. е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК
от 14.09.2017 г., с която е разпоредено М.О. да заплати на В.И.К. сумата от 10 600 лв., дадени в
заем, ведно със законна лихва за периода от 20.07.2014
г. до изплащане на вземането, лихва в размер на 3 546,31 лв. за периода 05.04.2014
г. - 19.07.2017 г. и 1 682,93 лв. - разноски по делото. Длъжникът е
уведомен за заповедта по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК. С разпореждане от 07.06.2018 г.
заявителят е уведомен за необходимостта от представяне на доказателства в
едномесечен срок от съобщението, че е предявил установителен иск за вземанията
по заповедта и на 02.07.2018 г. е представил искова молба вх. № 2018676/29.06.2018 г.
По делото са приети преводни
нареждания с получател М.О.
и наредител В.И.К., с посочено основание на превода: „предоставени средства“
както следва: 1/ за сумата от 600 лв. от 23.07.2013 г.; 2/ за сумата от 600 лв.
от 25.07.2013 г.; 3/ за сумата от 800 лв. от 25.09.2013 г.; 4/ за сумата от 800
лв. от 26.09.2013 г.; 5/ за сумата от 900 лв. от 01.10.2013 г.; 6/ за сумата от
1000 лв. от 07.10.2013 г.; 7/ за сумата от 1000 лв. от 08.10.2013 г.; 8/ за
сумата от 900 лв. от 23.10.2013 г.; 9/ за сумата от 900 лв. от 24.10.2013 г.;
10/ за сумата от 900 лв. от 25.10.2013 г.; 11/ за сумата от 1100 лв. от
04.11.2013 г.; 12/ за сумата от 1100 лв. от 05.11.2013 г.
По делото е приет Протокол за разпит на свидетеля М.О. от
20.10.2015 г. по ДП № ЗМК-2966/2015 г. по описа на 06 РУ-СДВР, пр. пр. №
24906/2015 г. по описа на СРП, в който са отразени изявленията на О., дадени в
присъствието на адвокат, че от около 19 години работи в „Х.Ш.М.“, Хамбург на
длъжност „ел. инженер“, постоянно живее в България от около 6 години, пътува
във връзка с работатата си. Познава В.И.К. от 2010 г., откакто живее на адрес:
гр. София, бул. „*****, станали близки приятели. От лятото на 2013 г. до края
на същата година О. изпълнявал поръчки за ремонт, възложени му от В., като не
били сключвали никакви договори в тази връзка. Ремонтите били извършвани в
имоти на К. и в други имоти, в които бил изпращан свидетелят. Възнараждението
за извършените ремонти следвало да бъде заплатено на О. от В. по банков път.
През есента на 2013 г. - месец октомври и ноември О. имал нужда от пари, поради
което поискал неколкократно от К. сума в общ размер на 12 000 евро, на
заем, лично или чрез имейли, като К. му превел
тази сума по банков път - в „Пощенска банка“ АД, в банка „ДСК“ АД и „УниКредит
Булбанк“ АД, превеждал му по банков път и парите, които следвало да му заплати
за извършените от О. ремонти. Според заявеното от О. за сумата от 12 000 евро
не бил сключен писмен договор, уговорили се О. да върне парите, когато има
възможност. В края на 2013 г. отношенията му с В. се влошили и той поискал
веднага връщане на сумата от 12 000 евро, ведно с 8 000 евро - лихва. До
момента О. бил върнал сумата от 30 000 лв. - 12 000 евро и част от лихвата, по
банков път по личната банкова сметка *** В.К. в „УниКредит Булбанк“ АД.
По делото е приет Протокол за очна ставка между М.О. и В.И.К.
от 02.03.2017 г. по ДП № ЗМК-2966/2015 г. по описа на 06 РУ-СДВР, пр. пр. №
24906/2015 г. по описа на СРП, в който е отразено, че страните се познават от
началото на 2013 г. (според К.) и от 2011 г. (според О.) и през последните
години не поддържат връзка. К. заявява, че е предоставял на М.О. парични суми на
заем в общ размер на 41 940 лв., в няколко български
банки, с титуляр на сметките М.О., за периода 23.07.2013 г. -
11.01.2014 г. Парите били превеждани от личната
банкова сметка *** К. в „УниКредит Булбанк“ АД. Според заявеното от О., К. му е
давал пари в заем - около 40 000 лв., превеждани по лични банкови сметки на О. в „УниКредит
Булбанк“ АД и банка „ДСК“ ЕАД, за периода юли или август 2013 г. -
януари или февруари 2014 г. Според К.О. обещал
да му върне сумата по около 3 или 4 хиляди евро на месец, съобразно доходите
му, като единствената сума, която върнал била 510,59 евро на 27.01.2014 г.
Според О. уговорката била да връща по около 3 хиляди евро на месец, но тъй като
изгубил работата си, се уговорили месечната вноска да е 1 500 евро. Върнал на К.
парична сума в размер на 12 700 евро по сметка на К. в „УниКредит Булбанк“ АД -
на 11 пъти, като първият превод бил извършен на 27.01.2014 г., а последният на
15.09.2015 г. Не върнал останалата сума, защото К. го заплашил. Според него О.
не е извършвал ремонтни дейности на обекти, посочени от К., нямало такава
уговорка, К. заявява, че не е предоставял никакви пари на О. за извършвани
ремонти нито на ръка, нито по банков път. О. добавя, че е извършвал ремонти на
обекти, посочени от К., негова собственост, като и на обекти на адрес в гр.
София, бул. „България“, К. му заплащал ремонтите, като превеждал парите по
банков път - за периода септември 2013 г. - януари 2014 г. в размер на около 7
000 лв. Не може да посочи на кои имоти на К. е извършвал ремонти, както и
тяхното естество и обем.
По делото е приета и електронна кореспонденция, водена между страните,
от която се установява, че на 10.10.2013 г. О. е поискал от К. да му напише
сумите, защото до 12 на обяд трябвало да пратят парите от Германия, като в
отговор К. му посочил следните суми: 08.10.2013 г. - 1000 лв., 07.10.2013 г. -
1000 лв., 01.10.2013 г. - 900 лв., 26.09.2013 г. - 800 лв., 25.09.2013 г. - 800
лв., 25.07.2013 г. - 600 лв., 23.07.2013 лв. - 600 лв. На 02.12.2013 г. О.
заявил, че човекът е много болен, ответникът е объркал номера на сметката си, взел
е 400 евро от баба си и ще ги върне на К.,*** ще му даде тези 3 000, 3 000,
950, 900 лв. На 02.12.2013 г. К. писал на О., че не може да разбере колко пари
са нужни, последният път изпратил 3 000 лв. да покрият последните суми към
данъчната служба, до този момент бил превел общо сумата от 20 000 евро, с молба
да му каже колко да преведе по новата сметка. На 11.12.2013 г. О. помолил К. за
1500 евро и обещал да му ги върне. На 11.12.2013 г. К. писал на О., че в
момента няма възможност да отдели каквито и да било пари, очаква да получи
превода (за него тези 40 000+ не са никак малко пари), има разходи, които не
може повече да задържа, ако се отвори някаква възможност ще се постарае да
помогне. На 19.02.2014 г. О. обещал на К., че до края на месеца ще му преведе 3
000, след получаване на първата заплата, на 21.02.2014 г. К. писал на О., че
чака тези 3 000 евро, тъй като е много затруднен, попитал има ли начин за
ускоряване плащането на сумата.
В хода на първоинстанционното производство са събрани и гласни
доказателствени средства чрез разпит на свидетеля П.К.Т., който заявява, че
познава ответника, тъй като били съседи близо 3 години. Станали приятели,
ходели си на гости за вечеря, на кафе. Свидетелят заявява, че от ответника
познава ищеца, с когото също изградил приятелски отношения дотолкова, че само
си приказвали при срещи във входа на сградата. Допълва, че ответникът му се
представил за пилот от „Луфтханза“, като дори му предложил контакти, за да
започне свидетелят работа в компанията. Т.пояснява, че ответникът му е искал
пари на заем, които свидетелят му давал. Добавя, че ищецът му е казвал, че е
давал пари на ответника, но не може да си спомни на кои дати и какви суми са
давани от ищеца на ответника в заем, нито дали парите са били в брой или по
банкова сметка.
В хода на
първоинстанционното производство е изслушана съдебно - счетоводна експертиза
(ССчЕ), от която се установява след извършена проверка в счетоводството на
„ДСК“ АД, че ищецът е превел сума по банковата сметка на ответника в размер на
4 000 лв. - 900 лв. на 24.10.2013 г.; 900 лв. на 25.10.2013 г.; 1100 лв.
на 04.11.2013 г.; 1100 лв. на 05.11.2013 г., а от изършената проверка в счетоводството
на „Пощенска банка“ АД - че ищецът е превел сума по банковата сметка на
ответника в размер на 6 600 лв. - 600 лв. на 23.07.2013 г.; 600 лв. на
25.07.2013 г.; 800 лв. на 25.09.2013 г.; 800 лв. на 26.09.2013 г.; 900 лв. на
01.10.2013 г.; 1000 лв. на 07.10.2013 г.; 1000 лв. на 08.10.2013 г.; 900 лв. на
23.10.2013 г., или общо 10 600 лв., които суми са получени от ответника.
Според заключението мораторната лихва върху главницата от 10 600 лв. за
периода 05.04.2014 г. - 19.07.2017 г. е
в размер на 3 543,50 лв., а за периода 20.07.2017 г. - 16.06.2019 г. е в размер
на 2 052,27 лв.
С оглед на така установената фактическа обстановка, съдът приема
от правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в законоустановения
срок
по чл. 259, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирана страна, срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Разгледана
по същество, същата е неоснователна.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението а по допустимостта му - в
обжалваната част. По останалите въпроси въззивният съд е ограничен от
посоченото в жалбата, с изключение на случаите, когато следва да приложи
императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г.
по описа на ОСГТК на ВКС.
В конкретния
случай постановеното по делото решение е валидно и допустимо.
Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.
По правилността
на решението и с оглед оплакванията във въззивната жалба съдът приема следното:
Предявени са за
разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК установителни
искове с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
По делото се установи от
приложеното заповедно дело, че по заявление по чл. 410 ГПК е
образувано заповедно производство, по което е издадена заповед за изпълнение
по чл. 410 ГПК
срещу ответника за поисканите от заявителя суми, за които са предявени
исковете, като заявителят в срока по чл. 415 ГПК е
предявил искове за установяване съществуването на вземанията по заповедта.
Съгласно разпоредбата
на чл. 240, ал. 1 ЗЗД с договора за заем заемодателят предава в собственост на заемателя
пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума
или вещи от същия вид, количество и качество.
Договорът за
заем е сключен, когато заемодателят
предаде в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят
се задължи да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество. Договорът е реален, защото единият елемент от
фактическия му състав е предаването в собственост, а другият елемент -
съгласието за връщане. Ако първият
елемент липсва налице е обещание за заем, а ако липсва вторият, няма договор и даденото е без основание. Фактическият състав на
договора за заем е статичен, т. е. без значение е кой от елементите ще се
осъществи първи и след колко време ще се осъществи другият елемент. Предаването
може да не е било в собственост и може да предхожда съгласието за връщане. Реалният елемент -
получаването, се удостоверява от заемодателя с поемането на задължението на
заемателя „да върне”, а не „да даде” нещо (в
този смисъл решение № 379 от 06.01.2014 г. по гр. д. № 171/2012 г. по
описа на ВКС, IV г. о.).
Фактическият състав
на договора за заем се състои от няколко елемента, които следва
да бъдат доказани в производството по иска за връщане на предоставената в заем сума,
респективно по установителния иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, а именно: 1/ съгласие на
страните за предаване от заемодателя в собственост на заемателя на парична сума
със задължение на заемателя да я върне при настъпване на падежа; 2/ реално
предаване на тази сума от заемодателя на заемателя. Посочените елементи от
фактическия състав на договора за заем, както и настъпването на
падежа за връщане на заема, следва да бъдат установени при условията на
пълно и главно
доказване, като доказателствената тежест се носи от ищеца - заемодател, защото той
извлича изгода от сключения договор за заем с ответника - заемател и търси
изпълнение на договорно задължение на заемателя. Установяването на
първото обстоятелство - предаването на сумата, не
освобождава ищеца от задължението да установи второто -
че сумата е предадена въз основа на договор за заем, доколкото сумата може
да е предадена на друго основание - ищецът да е изпълнил едно свое задължение,
да е изпълнил морален дълг, да е извършил дарение на сумата и пр. При оспорване
на иска, ответникът следва да докаже възраженията си: че средствата са дадени
на друго основание; че задължението е погасено и други факти, съобразно
характера на въведените възражения срещу иска (така постоянната практика на ВКС,
обективирана в постановените по реда на чл. 290 ГПК - решение № 174 от
23.07.2010 г. по гр. д. № 5002/2008 г. по описа на ВКС, IV г. о., решение № 546 от
23.07.2010 г. по гр. д. № 856/2009 г. по описа на ВКС, ІV г. о., решение № 20 от
02.02.2011 г. по гр. д. № 620/2010 г. по описа на ВКС, ІV г. о., решение № 317 от
23.02.2015 г. по гр. д. № 1238/2014 г. по описа на ВКС, IV г. о., решение
№ 524 от
28.12.2011 г. по гр. д. № 167/2011 г. по описа на ВКС, ІV г. о. и др.).
Във
въззивното производство не е спорно обстоятелството, а същото се установява и от
приетата по делото съдебно - счетоводна експертиза, която въззивният съд
кредитира като обективно дадена, и платежни нареждания, че ищецът е превел по
банковата сметка на ответника в две банки сумата от общо 10 600 лв. за
периода 23.07.2013 г. - 05.11.2013 г. и тя е постъпила по сметките на
ответника. Неоснователни са доводите на въззивника, че приложените платежни
нареждания с основание „предоставени средства“ не съвпадат нито с претендирания
период, нито с претендирания размер, тъй като именно за този период 23.07.2013
г. - 05.11.2013 г. и за сумата от 10 600 лв., за които се отнасят преводните
нареждания, са предявени исковете. Спорен е въпросът какво е основанието за
получаването на сумите и налице ли е сключен между страните договор за заем.
Въззивният съд споделя
мотивите на първоинстанционния съд, че ищецът е доказал основанието, на което е предал сумите на ответника - неформални договори за заем. Въззивният съд
приема, че страните са били обвързани от няколко договора за заем - 12 на брой,
както са посочени в исковата молба, а не от един договор за заем, доколкото
сумата от 10 600 лв. е предадена на части, на различни дни, съобразно
установеното по делото. Това заключение обаче не влияе на правилността на
обжалваното решение.
От показанията на О., обективирани в
представения по делото от ищеца и неоспорен своевременно от ответника Протокол
за разпит на свидетел от 20.10.2015 г. /лист 84 по делото на СРС/, които
показания са дадени от ответника в качеството му на свидетел по досъдебно
производство № ЗМК-2966/2015 г. по описа на 06 РУ - СДВР, се установява направено от ответника
извънсъдебно признание относно факта, че през есента на 2013 г. /м. 10 - м. 11/ е поискал
неколкократно от ищеца сума в общ размер на около 12 000 евро на заем, която сума е била преведена на
ответника по банков път по лични банкови сметки в „Пощенска банка“ АД, банка
„ДСК“ АД и „Уни Кредит Булбанк“ АД, за което страните не били сключили писмен
договор. Според О. същият върнал сума в общ размер на 30 000 лв. /12 000
евро и част от лихва в размер на 8 000 евро/. Аналогично в протокола за очна
ставка от 02.03.2017 г. /лист 85 от делото на СРС/ и двете страни са заявили,
че са били обвързани от неформално облигационно правоотношение по договор за
заем в периода 23.07.2013 г. - 11.01.2014 г., за сумата от около 40 000
лв. Оплакването, че първоинстанционният съд е допуснал
процесуално нарушение, като е приел посочените доказателства след преклузивния
срок за тяхното представяне, въззивният съд приема за неоснователно. Искането за изискване
на посочените доказателства е направено в хипотезата на чл. 147, ал. 1 ГПК, а по
приемането им в следващото съдебно заседание ответната страна не е възразила, нито ги
е оспорила, поради което и въззивният съд кредитира приетите доказателства при
обосноваване на правните си изводи.
Съгласно константната
практика на ВКС, формирана по рда на чл. 290 ГПК /решение № 84 от 23.05.2014 г.
по гр. д. № 3361/2017 г. по описа на ІІІ г. о., ВКС, решение № 210 от 19.19.2016 г.
по гр. д. № 861/2016 г. по описа на ІV г. о.,
ВКС, решение № 108 от 25.06.2020
г. по гр. д. № 1538/2019 г. по описа на IV г. о., ВКС и др./
при установяване на фактите от значение за изхода на делото съдът следва да
вземе предвид процесуалните позиции на страните и направените от тях признания на неизгодни факти, които преценени
според правилото на чл. 175 ГПК
- с оглед на всички обстоятелства по делото, биха насочили към основателност
или неоснователност на исковата претенция. Извънсъдебното
признание на неизгодни за страната факти
също съставлява доказателство, което следва да бъде преценявано с оглед всички
обстоятелства по делото, както се преценява и съдебното признание съгласно чл. 175 ГПК.
Макар да няма обвързваща съда доказателствена сила, признанието не може да бъде безпричинно игнорирано. Признанието представлява обяснение на страна по
делото, което съставлява доказателствено средство, когато съдържа неизгодни за
нея факти. Признанието на неизгодни за
страната факти може да се направи пред съда или пред друг орган, пред другата
страна или пред трето лице. Когато не е направено пред съда, разглеждащ спора, признанието е извънсъдебно.
Ако същото бъде доказано, то представлява годно доказателствено средство, което
съдът следва да вземе предвид при решаването на спора. Извънсъдебното признание
може да бъде доказано или със свидетелски показания или с документа, който го
материализира. На такова доказано извънсъдебно
признание на неизгодни за страната по
спора факти, не може да бъдат противопоставени обясненията на тази страна,
които съдържат изгодни за нея факти и същото да бъде отречено само въз основа
на тези обяснения. Когато страната е направила писмени изявления пред орган на
досъдебното производство за факти, касаещи правоотношенията й с насрещната
страна по гражданскоправния спор, тези извънсъдебни
признания за неизгодни за страната факти
съставляват доказателство, което следва да бъде ценено от гражданския съд.
Преценката относно достоверността на такова признание
следва да се извърши от съда с оглед на всички обстоятелства по делото. При
извършването на тази съвкупна преценка, съдът трябва да изследва дали
направеното признание кореспондира или е
в противоречие с останалите обстоятелства, установени по делото. Когато изявлението е
направено в друго производство, то се доказва чрез представения в това
производство подписан документ, изходящ от страната или чрез съответния
официален документ, съставен по реда на съответното производство /решение № 198 от 10.08.2015 г. по гр. д. № 5252/2014 г. по описа на IV г. о. на ВКС/.
В случая протоколът за разпит и протоколът
за очна ставка
в частите,
подписани
от ответника в качеството му на свидетел, относно дадените от него показания
имат характер на частни свидетелстващи документи и удостоверяват направеното от О. през надлежен
орган на власт признание на неизгоден факт. Действително верността на
обективираните в тези частни документи извънсъдебно признание за неизгоден за неговия автор
правнорелевантен факт следва да се преценява с оглед на всички събрани по
делото доказателства - арг. чл. 175 ГПК,
тъй като в тази си част те не притежават материална доказателствена сила,
обвързваща съда, като официалния удостоверителен документ - арг. чл. 179, ал. 1 ГПК.
Оспорването верността на
изходящ от страната частен документ, обективиращ неизгодни за нея
обстоятелства, може да се извърши с всички допустими доказателствени средства,
но при процесуалните ограничения на чл. 164, ал. 1, т. 6 ГПК, вр. с чл. 164, ал. 2 ГПК.
Ответникът не е ангажирал
никакви доказателства, за да оспори изявленията, направени в протокола за разпит на свидетел и в протокола
за очна ставка, не е ангажирал каквито и да било доказателства, че неговата
воля е била опорочена или че неговите волеизявления не съответстват на
действителната му воля. Същевременно са налице други доказателства, които обсъдени
в съвкупност с признанието обосновават извод в подкрепа съществуването на заемни правоотношения във връзка с процесната
сума. От представената от ищеца електронна кореспонденция, водена
между страните, срещу приемането на която ответникът не е възразил и не е оспорил, се установява, че
ищецът е превел суми по сметка на ответника /сред които и в посочения размер и
на посочените дати/, а ответникът се е задължил да върне сумите. От писмата се установяват и датите
и размерът на сумите, които са били предоставяни на ответника, във връзка с
въпроса
на последния колко дължи. Т. е. установява се, че ищецът е дал в заем на ответника парични средства /на стойност
дори по - висока от претендираната/ на различни дати, съвпадащи с тези по исковата
молба. Свидетелските показания не съдържат посочване на конкретни суми,
обстоятелствата, при които същите са дадени или относими към предмета на спора
обстоятелства, поради което съдът не основава изводите си на тях.
Въззивният
съд намира за неоснователни оплакванията на въззивника, че искът е
неоснователен, тъй като не е постановен обвинителен акт спрямо ответника О., а
досъдебното производство е било прекратено поради липса на доказателства. Липсата на повдигнато
обвинение, респективно на влязла в сила присъда, поради липса на някой от елементите
от състава на престъплението, не е пречка гражданският съд да констатира
неизпълнение на облигационно задължение по договор за заем, което само по себе
си не е престъпление.
Доводите
на въззивника, че сумата от 10 600 лв. била получена като възнаграждение
за предоставени от ответника по възлагане от страна на ищеца на ремонтни
дейности, т. е. на друго основание, различно от заем, са заявени за първи път едва с
въззивната жалба, поради което са преклудирани и съдът не следва да ги обсъжда
по същество. Освен това са налице
изключващи се твърдения - от една страна, че
сумите са били върнати на ищеца, а от друга - че са получени от
ответника като възнаграждение за ремонтни дейности, осъществявани по поръчение
на ищеца В.К.. Само в допълнение следва да се посочи, че относно
връщането на сумата на ищеца, действително в протокола за разпит на свидетел от 20.10.2015
г. и в протокола за очна ставка от 02.03.2017 г. ответникът е заявил, че е
върнал получената в заем сума, но тези твърдения не са подкрепени с
доказателства в настоящото производство, а и в
отговора на исковата молба, постъпил в срока по чл. 131 ГПК, е възразено срещу задължението на
ответника за връщане на сумата, но не са изложени никакви твърдения, че тя е
била върната. Ето защо настоящата
инстанция приема, че предявените искове за
признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумите по посочените 12
бр. неформални договори за заем, са основателни.
Поради съвпадане на крайните изводи
на въззивния съд с тези на първата инстанция по отношение на предявения иск
въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а
обжалваното с нея решение на СРС потвърдено, включително и в частта, с която в
тежест на ответника са възложени разноските по делото.
По разноските:
Предвид
този изход на спора разноски за въззивното производство се дължат на
въззиваемата страна, от която се претендира сумата от 1 326 лв. - заплатено
адвокатско възнаграждение, съгласно договор за правна защита и съдействие от 18.11.2019
г. и приходен касов ордер в полза на адвокат А. за превеждане на сумата от
1 326 лв., и сумата от 954,39 лв. - депозит за особен представител на
ответника във въззивното производство, съгласно списък по чл. 80 ГПК. Своевременно направеното от въззивника възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение е основателно. В случая минималният размер на адвокатското възнаграждение съгласно чл.
7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения /в действащата към
момента на сключване на договора за правна защита и съдействие редакция от
22.01.2019 г./, е 848 лв. Претендираното възнаграждение
надхвърля значително този размер, поради което и с оглед фактическата и правна
сложност на делото пред въззивната инстанция, следва да бъде намалено до сумата
от 900 лв.
Доколкото за вземанията по всеки договор за заем се дължи отделна
държавна такса, а такава се дължи и за иска за лихва за забава, то на основание
чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. с чл. 77 ГПК, вр. с чл. 81 ГПК ответникът следва да бъде
осъден да довнесе държавна такса по сметка на СРС в размер на 175,99 лв., както
и по сметка на СГС сумата от 300 лв. – държавна такса за разглеждане на
въззивната жалба /подадена от особен представител, поради което не е внесена
предварително държавна такса/.
Въззивният съд констатира допусната очевидна фактическа грешка в
заявлението за издаване на заповед за изпълнение от 14.09.2017 г., като
законната лихва е присъдена от 20.07.2014 г., вместо от датата на заявлението по чл. 410 ГПК - 20.07.2017
г., както е
претендирана от заявителя
в
депозираното заявление по чл. 410 ГПК. Посоченото несъответствие подлежи на отстраняване от заповедния съд, на който делото
следва да бъде върнато с указание за преценка за провеждане на процедура по
реда на чл. 247 ГПК.
Предвид това, че вземането
по всеки договор за заем представлява отделен иск, като стойността на никой от
договорите не надхвърля сумата от 5 000 лв., то на основание чл. 280, ал. 3, т.
1 ГПК настоящото решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 245442/16.10.2019
г. по гр. д. № 43216/2018 г. по описа на Софийски районен съд, II ГО,
78 състав, в обжалваната част, с която е признато за установено по реда на чл.
422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК по искове с правно основание чл. 240,
ал. 1 ЗЗД, че ответникът М.О., роден на *** г. в Германия, постоянно пребиваващ
в България чужденец с ЛН *****, с адресна регистрация: гр. София, бул. „*****,
дължи на ищеца В.И.К., ЕГН **********, с адрес: ***, сумата от общо 10 600
лв. - дадена в заем на ответника по няколко договора за заем, сключени в
периода юли - ноември 2013 г., както следва: : 1/ по договор за заем от 23.07.2013
г. в размер на 600 лв.; 2/ по договор за заем от 25.07.2013 г. в размер на 600
лв.; 3/ по договор заем от 25.09.2013 г. в размер на 800 лв.; 4/ по договор за
заем от 26.09.2013 г. в размер на 800 лв.; 5/ по договор за заем от 01.10.2013
г. в размер на 900 лв.; 6/ по договор за заем от 07.10.2013 г. в размер на 1000
лв.; 7/ по договор за заем от 08.10.2013 г. в размер на 1000 лв.; 8/ по договор
за заем от 23.10.2013 г. в размер на 900 лв.; 9/ по договор за заем от 24.10.2013
г. в размер на 900 лв.; 10/ по договор за заем от 25.10.2013 г. в размер на 900
лв.; 11/ по договор за заем от 04.11.2013 г. в размер на 1100 лв.; 12/ по
договор за заем от 05.11.2013 г. в размер на 1100 лв., ведно със законната лихва върху главниците,
считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение - 20.07.2017 г. до окончателното им плащане,
и в часттта, с която ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата от
2 122,81 лв. - разноски в първоинстанционното производство и сумата от
1 261,03 лв. - разноски в заповедното производство.
ОСЪЖДА М.О., роден на *** г. в
Германия, постоянно пребиваващ в България чужденец с ЛН *****, с адресна
регистрация: гр. София, бул. „*****, да заплати на В.И.К., ЕГН **********, с
адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 3, вр. с чл. 273 ГПК сумата от 900 лв.
/деветстотин лева/ - разноски за адвокатско възнаграждение за въззивното
производство и сумата от 954,39 лв. /деветстотин петдесет и четири лева и
тридесет и девет стотинки/ - депозит за особен представител на ответника във
въззивното производство.
ОСЪЖДА М.О., роден на *** г. в
Германия, постоянно пребиваващ в България чужденец с ЛН *****, с адресна
регистрация: гр. София, бул. „*****, да довнесе на основание чл. 78, ал. 3 ГПК,
вр. с чл. 77 ГПК, вр. с чл. 81 ГПК по сметка на Софийски районен съд сумата от 175,99 лв. /сто седемдесет и пет лева и
деветдесет и девет стотинки/ - разноски за държавна такса по предявените искове.
ОСЪЖДА
М.О., роден на *** г. в Германия, постоянно пребиваващ в
България чужденец с ЛН *****, с адресна регистрация: гр. София, бул. „*****, да
заплати на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 273 ГПК, вр. с чл. 77 ГПК,
вр. с чл. 81 ГПК по сметка на Софийски градски съд сумата от 300 лв. /триста
лева/ - разноски за разглеждане на въззивната жалба.
ВРЪЩА делото на
Софийски районен съд, II ГО, 78 състав, за преценка за
провеждане на процедура по реда на чл. 247 ГПК,
съобразно мотивите на решението.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.