Р Е Ш Е Н И Е
№ 260032
гр. Пловдив, 08.01.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД - ПЛОВДИВ, Гражданско отделение, IX въззивен състав, в открито съдебно
заседание на десети декември две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ШИПОКЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ФАНЯ РАБЧЕВА
КОСТАДИН ИВАНОВ
при
участието на секретаря Пенка Георгиева, като разгледа докладваното от младши съдия
Костадин Иванов в. гр. дело № 2297 по описа на съда за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. Същото е повторно образувано след изпълнение
на указания на въззивния съд от страна на районния за поправка на очевидна
фактическа грешка в диспозитива на обжалваното решение.
Окръжен
съд – Пловдив е сезиран с въззивна жалба на Държавен фонд „Земеделие“, чрез
старши юрисконсулт К.Н., срещу Решение № 116 от 01.11.2019 г., постановено по
гр. дело № 636 / 2017 г. по описа на
Районен съд – Първомай, в частта му, с която е отхвърлен искът на жалбоподателя
срещу В.Т.Ц., ЕГН: **********, за признаване на установено, че отказът на
последната от наследството на Т. Т. Ц., починал на 20.01.2013 г., вписан под №
18 от 30.09.2015 г., в особената книга на Районен съд – Първомай, по чл. 49,
ал.1 от ЗН, е нищожен, поради невъзможен предмет.
С
решение № 260001 от 04.09.2020 г., постановено по гр. дело № 636 / 2017 г. по описа на Районен съд –
Първомай, необжалвано от страните, е допусната поправка на очевидна фактическа
грешка в настоящото атакувано решение, като навсякъде текстът „особената книга
на Районен съд – Пловдив“ е прието да се чете „особената книга на Районен съд –
Първомай“.
В
жалбата се сочи, че първоинстанционното решение е неправилно в атакуваната му
част, като се моли същото да бъде отменено и да се уважи заявената искова
претенция. Изразява се несъгласие с мотивите на районния съд, че въззиваемата
не била извършила действия, чрез които да е приела наследството на починалия си
баща, в частност, че от депозирането на данъчните декларации от майка й, от
нотариалната декларация за отказ от поемане на предприятието на ЕТ и от
погасяването на задълженията към фиска, не можело да се направи извод за
мълчаливо приемане на наследството. Сочи се още, че отказът от наследство е
извършен след изпратена от ДФ „Земеделие” покана за доброволно изпълнение за
възстановяване на получените от покойния й баща средства, връчена на
въззиваемата на 23.07.2015 г. В тази насока се твърди, че единствената цел на
направения отказ е да не се възстанови дължимата от наследодателя сума пари и
по този начин да се увреди кредитора. Жалбоподателят счита още, че приемането
на наследството от В.Ц. се установявало от събраните по делото и изрично
посочени в жалбата писмени доказателства, касаещи деклариране на придобити по
наследство недвижими имоти. Твърди се, че Д.Ц. при деклариране на
наследствените имоти през 2013 г. и при извършваните разпореждания с
наследствено имущество, установено от представената справка от Агенция по
вписвания, е действала като пълномощник на останалите двама наследници, в това
число и В.Ц., като се излагат съображения в същия смисъл. Следователно от
страна на въззиваемата били извършени конклудентни действие по приемане на
наследството. В тази насока счита,
че по силата на чл. 49, ал. 2 от ЗН В.Ц.
била приела наследството на своя баща, поради което извършения от нея отказ от
същото, вписан в особената книга на РС – Първомай, е нищожен поради невъзможен
предмет.
В срока
по чл. 263 ГПК е постъпил отговор на въззиваната жалба от В.Т.Ц., чрез адв. П.К.,
с който се моли първоинстанционното решение, в атакуваната му част, да бъде
потвърдено и да се присъдят направените пред въззивната инстанция разноски.
Въззиваемата страна счита обжалваното решение за правилно, обосновано и съобразено със събраните по делото
доказателства. В тази насока се сочи, че декларирането на наследствените имоти
от Д.Ц. не преписва изрично волеизявление по отношение на останалите
съсобственици, а соченото от жалбоподателя пълномощно било от дата, последваща
вписването на отказа от наследство. Излагат се съображения за неправилност и
недопустимост на възражението за увреждащия характер на направения отказ,
доколкото същото е заявено за пръв път с въззивната жалба. Сочат се аргументи в
насока, че от събраните по делото доказателствени материали не може да се
направи обоснован извод за извършени действие от въззиваемата, изразяващи вола
за приемане на наследството. Излагат се и допълнителни съображение за липса на
извършени конклудентни действия по приемане на наследството, като се акцентира
върху обстоятелството, че В.Ц. от дълги години живее извън страна и само за
кратко се връща в страната, като не е била демонстрирала намерение да ползва отделни
части от наследственото имущество.
Окръжен
съд – Пловдив след преценка на събраните по делото доказателства и становищата
на страните, приема за установено следното:
Въззивната
жалба е подадена против обжалваем съдебен акт в законоустановения срок от процесуално
легитимирано лице, което има интерес от обжалването, поради което същата се
явява допустима и подлежи на разглеждане по същество.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните основания в жалбата.
Първоинстанционното
решение е валидно и допустимо - постановено е в рамките на правораздавателната компетентност
на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на
искането за съдебна защита.
Съгласно
чл. 269 изр. 2 ГПК по правилността на решението съдът е ограничен от посоченото
в жалбата, доколкото не се засяга приложението на императивна материалноправна
разпоредба, чието съобразяване съдът е длъжен да прецени.
Съдът,
като съобрази доводите на страните, съгласно правилата на чл. 235 ал. 2 ГПК вр.
чл. 269 ГПК, предвид релевираните в жалбата въззивни основания приема за
установено следното:
Районният
съд е бил сезиран с иск с правно основание чл. 26, ал. 2, пр. първо, вр. чл. 44 ЗЗД за признаване за установено, че отказът на въззиваемата В.Т.Ц. от
наследството на починалия ѝ баща Т. Т. Ц., вписан под № 18/30.09.2015 г.
в особената книга на Районен съд – Първомай по чл. 49, ал. 1 от ЗН, е нищожен
поради невъзможен предмет.
С
доклада по чл. 146, ал. 1 ГПК, неоспорен от страните, са приети за признати
следните обстоятелства: че въззиваемата В.Т.Ц. е наследник по закон на баща си
Т. Т. Ц., бивш жител ***, починал на дата 20.01.2013 г.; че същата е направила
отказ от наследството на своя баща, който отказ е вписан под № 18/30.09.2015 г.
в особената книга на Районен съд – Първомай; че с декларация от 30.01.2013 г., заверена
от нотариус Н. Б., Д.Ц. и въззиваемата В.Ц. са заявили своето съгласие
сънаследникът им Т. Т. Ц. да поеме и да бъде правоприемник на правата и
задълженията на общия им наследодател Т. Т. Ц., произтичащи от качеството му на
едноличен търговец; и че Д.К.Ц. – майка на въззиваемата, е подала в Общинска
администрация – Първомай, Декларации с вх. № № ********** и
**********/18.03.2013 г. по чл. 14 от ЗМДТ за придобиване съответно на застроен
недвижим имот „стопански двор” с площ от 3 093 кв. м., находящ се в гр. П**,
обл. Пловдив, и на застроен недвижим имот с площ от 1 200 кв. м. и с адрес: гр.
П**, обл. Пловдив, кв. „***.
Последното
е видно и от представените по делото писмени доказателства, подробно описани в
мотивната част на атакуваното съдебно решение, част от които е писмо с изх. №
115/21.03.2017 г. по описа на Община Първомай – Общинска администрация, и
приложените към същото копия на данъчни декларации по чл. 14 ЗМДТ. От същите се
установява, че на 18.03.2013 г. Д.Ц. е декларирала, че тя и децата й Т. Т. Ц. и
В.Т.Ц., са придобили по наследство съответните идеални части от недвижими
имоти, собствени на починалия им наследодател Т. Т. Ц.. Липсват данни обаче за
изрично учредена представителна власт от въззиваемата в полза на нейната майка
за подаването на тези данъчни декларации. Подобна власт е учредена с пълномощно
от дата 30.09.2015 г., нотариално удостоверено с рег. № 4548/30.09.2015 г. по
описа на Нотариус Нели Костадинова, рег. № 428, с район на действие РС –
Първомай. Със пълномощното въззиваемата упълномощава своята майка Д.Ц. да я
представлява пред всички държавни и общински органи, в това число съдилищата на
Република България, Националната агенция по приходите и отдел „Местни данъци и
такси“ към Община Първомай.
Горните
обстоятелства не се оспорват с въззивната жалба или отговора към същата, но от
страна на жалбоподателя се подлагат на съмнение изводите на районния съд, че не
са налице действия, с които въззиваемата е приела наследството мълчаливо преди
направения отказ.
По
делото не се спори и, че жалбоподателят е кредитор на наследството по силата на
Договор № 16175084/02.11.2010 г. за предоставяне на кредит на животновъдите за
закупуване на фураж и/или фуражни компоненти, ведно със съответните анекси към
същия, сключен между Държавен фонд „Земеделие“ и Т. Т. Ц.. За събиране на
своето вземане същият е изпратил покана за доброволно изпълнение до В.Ц., като
наследник на Т. Ц., получена на 23.07.2015 г. от лицето С. Ц..
Представено
и писмо с изх. № 07-00-22/27.03.2017 г. от Агенция по вписванията, към което е
приложена и справка за извършените вписвания по партидата на Д.Ц. за периода от
01.01.1998 г. до 21.03.2017 г. Видно от същото липсват вписвания по тази
партида след смъртта на наследодателя.
Касателно
останалите установени факти и обстоятелства въззивната инстанция е обвързана от
прието от районния съд.
За да
отхвърли предявения иск първостепенния съд е приел, че въззиваемата страна не е
извършила действия по приемане на наследството на своя баща преди направения
отказ. В тази насока е посочил, че при подаването на данъчните декларации през
2013 г. Д.Ц. не е действала като пълномощник на своята дъщеря, поради което не
можело да се приеме, че е налице
приемане на наследството от страна на въззиваемата по този начин. Отделно от
това в своите мотиви районният съд сочи, че с нотариално заверената декларацията
от 30.01.2013 г. В.Ц. е манифестирала липса на желание за правоприемство на
търговското предприятие на наследодателя си, а не се е разпоредила с
наследствен дял. Отчетена е и липсата на данни за извършени погасявания на
задължения към фиска, отнасящи се до наследствените имоти.
Настоящата
въззивна инстанция споделя приетото от районния съд, че при подаване на
данъчните декларации през 2013 г. Д.Ц. не е действала като пълномощник на
дъщеря се В.Ц., доколкото по делото липсват данни в обратния смисъл.
Действително е представено пълномощно от страна на въззиваемата в полза на
нейната майка, но то датира от 30.09.2015 г., т.е. две години след депозирането
на декларациите пред Община Първомай. В тази насока правилно първостепенния съд
е посочил, че подадената декларация от един съсобственик ползва останалите, като
ги освобождава от задължението за деклариране, но не им приписва изрично
волеизявление за приемане на наследството. Едва при евентуална учредена
представителна власт в полза на Д.Ц. би могло да се разсъждава дали
въззиваемата не е приела мълчаливо оставеното от баща й наследство, както се
твърди в жалбата. Доколкото обаче данни за такава представителна власт към 2013
г. липсват, то неоснователен се явява доводът на жалбоподателя в разглеждания
смисъл. За пълнота следва да се посочи, че според трайната съдебна практика
подаването на декларация за облагане с данък, както и заплащането на данъка,
сами по себе си не могат да обусловят извод за мълчаливо приемане на
наследството, ако не са извършени и други фактически и правни действия или
волеизявления, които преценени във връзка с първите, да могат да обусловят
извод за безусловно намерение за приеме наследството (вж. Определение № 222 от
7.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4919/2019 г., I г. о., ГК). Следователно дори Д.Ц.
да е действала като пълномощник, а тя, както се посочи по-горе, не е притежавала
учредена представителна власт, то само по себе си декларирането на имотите не
може да води до еднозначен извод за мълчаливо приемане, доколкото по делото
липсва други данни в тази насока.
Предвид
цитираната практика, заплащането на задължение към фиска също не може изолирано
от другите обстоятелства да обоснове приемане на наследство. Независимо от
това, установява се по делото, че въззиваемата не е плащала суми за данъци или
такси към Община Първомай във връзка с наследственото имущество. Такива са
заплащани от нейния брат св. Т. Ц., който разпитан в о.с.з. заявява, че със
свои средства е заплащал всички задължения към общината и не е искал тяхното
възстановяване от другите наследници. Следователно не може да се изведе воля за
приемане на наследството от въззиваемата и от извършените от брат й погашения
към фиска.
Липсват
данни и за разпоредителни действия от страна на въззиваемата с наследствено
имущество. В тази насока за неоснователни и недоказани се намират твърденията
на жалбоподателя относно извършени разпореждания с наследствени имоти от Д.Ц.,
като пълномощник на дъщеря си. Видно от приложенията на посоченото от
жалбоподателя писмо с изх. № 07-00-22/27.03.2017 г. от Агенция по вписванията,
по имотната партида на Д.Ц. не са вписвани нови обстоятелства след смъртта на
общия наследодател Т. Ц.. Касателно В.Ц. пък изобщо липсват вписвания.
Следователно от това писмо не може да се направи извод за мълчаливо приемане на
наследството, доколкото в същото не са отразени действие на разпореждане с
наследствено имущество след 2013 г. нито от въззиваемата, нито от нейната
майка.
Споделя
се и извода на районния съд, че материализирано в нотариално удостоверената
декларация от 30.01.2013 г. не съставлява разпореждане с вече придобит
наследствен дял, а манифестира липса на желание за правоприемство на
търговското предприятие на наследодателя. Трайната съдебна практика приема, че
конклудентните действия по мълчаливо приемане на наследство, за да породят
желания ефект – наследяване, е необходимо да са недвусмислени и да не будят
съмнение относно действителната воля на наследника по закон. Не може обаче да
се направи еднозначен извод за обективирано желание от страна на въззиваемата
да наследи своя баща. Различно би било тълкуването, ако В.Ц. възмездно се
отказваше да поеме търговската дейност на ЕТ в полза на своя брат. Но в случая
тя доброволно и без облаги декларира нежелание да получи дял от наследството.
Като се проследи и цялостното поведение на въззиваемата след смъртта на нейния
баща – не се е легитимирала лично като наследник пред държавни институции и
частни лица, не е подавала данъчни декларации или заплащала задължение във
връзка с наследственото имущество, не живее и не отсяда в жилището на починалия
си баща при посещенията й в страна, не е извършвала действие на разпореждане с
наследствено имущество, вписала е отказ от наследство, то е видно, че
разглежданата нотариално заверена декларация е част от последователна верига от
действия на въззиваемата, с която същата манифестира своето нежелание да получи
част от наследството на баща си.
Неотносимо
и неоснователно е твърдението в жалбата, че В.Ц. е вписала отказа от
наследството на своя баща едва след като е разбрала за задължението към жалбоподателя,
като целта й е била да не възстанови дължимата сума. Мотивите на въззиваемата
да се откаже от наследство са ирелевантни за предмета на делото. В случая се
проверяват положителните и отрицателните предпоставки относно редовността на
оказа и в частност дали въззиваемата предварително не е приела наследството, от
което по-късно се е отказала. Видно от данните по делото и съобразно горните
мотиви, въззивният съд приема, че В.Ц. не е извършила конклудентни действия по
мълчаливо приемане на наследството на баща си преди вписването на процесния
отказ от наследство, с оглед на което същия не се явява нищожен поради
невъзможен предмет.
По
изложените съображения въззивната жалба се намира за неоснователна, а
първоинстанционното решение като правилно в обжалваната част ще се потвърди. В
тази насока законосъобразно и правилно се явява решението в частта, с която са
присъдени на въззиваемата и сторените от нея разноски пред първата инстанция.
Предвид
изхода на спора в полза на жалбоподателя не следва да се присъждат сторените от
него разноски. В полза на въззивиемата страна пък следва да се присъдят направените
от нея разноски за един адвокат за въззивната инстанция съобразно представения
списък по чл. 80 ГПК (л. 41 от в.гр.д. № 655/2020 г. по описа на ОС - Пловдив)
в размер от общо 600 лв. Посочената сума е платена в брой, съгласна приложените
договори за правна защита и съдействие (л. 35 и л. 40 от в.гр.д. № 655/2020 г.
по описа на ОС - Пловдив), имащи характера на разписка в тази им част и доказващи
заплащането на сумата. В същите е отразено заплащането съответно на 500 лв. и
100 лв. адвокатски хонорар. Не следва да се уважи направеното от жалбоподателя
възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК за прекомерност на адвокатското
възнаграждение, доколкото също не надвишава съществено минималното предвидено
такова по чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г., в редакцията й
към дата на сключване на договора, а и предвид активното участие на
процесуалния представител на въззиваемата страна в хода на цялото въззивно
производство.
На основание чл. 280, ал.
3, т. 1 от ГПК настоящото решение подлежи на обжалване с касационна жалба в
едномесечния срок по чл. 283 от ГПК пред Върховен касационен съд при наличие на
предпоставките за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 и ал. 2
от ГПК.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 116 от 01.11.2019 г., постановено по гр. дело
№ 636 / 2017 г. по описа на Районен съд
– Първомай, в ЧАСТТА, с която е ОТХВЪРЛЕН
иска, предявен от Държавен фонд „Земеделие”, с адрес: гр. София, бул. „Цар
Борис ІІІ” № 136, представлявано ст. юрк. К.Е.Н.-Г., срещу В.Т.Ц., ЕГН: **********,
с адрес: ***, с процесуален представител адв. П.Г.К. ***, със съд. адрес:***,
за признаване на установено, че отказът на В.Т.Ц., ЕГН: **********, от
наследството на Т. Т. Ц., ЕГН: **********, с постоянен адрес ***, починал на
20.01.2013 г., вписан под № 18/30.09.2015 г. в особената книга на Районен съд –
Първомай, по чл. 49, ал. 1 от ЗН, е нищожен поради невъзможен предмет, както и в ЧАСТТА, с която Държавен фонд
„Земеделие”, с адрес: гр. София, бул. „Цар Борис ІІІ” № 136, представлявано ст.
юрк. К.Е.Н.-Г., е ОСЪДЕН да заплати на В.Т.Ц., ЕГН: **********, с адрес: ***, с
процесуален представител адв. П.Г.К. ***, със съд. адрес:***, сумата от 730,00
лв. (седемстотин и тридесет лева) – съдебно-деловодни разноски за квалифицирана
процесуална защита от един адвокат съразмерно с отхвърления иск..
В останалата част
решението на Районен съд – Първомай не е обжалвано и е влязло в законна сила.
ОСЪЖДА Държавен фонд „Земеделие”, с адрес: гр. София, бул. „Цар Борис ІІІ” №
136, представляван от Изпълнителния директор и по процесуално пълномощие от
юрисконсулт К.Е.Н.-Г., да заплати на В.Т.Ц., ЕГН: **********, с адрес: ***, с
процесуален представител адв. П.Г.К. ***, със съд. адрес:***, сумата от 600 лв. (шестстотин лева), представляващи
заплатено адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.
Настоящото решение
подлежи на обжалване с касационна жалба в едномесечен срок пред Върховен
касационен съд при наличие на предпоставките за допускане до касационно
обжалване по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1./
2./