РЕШЕНИЕ
№
………..
гр. София, 18.02.2021 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, І ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, 20-ти състав, в публично заседание на осми февруари две хиляди
двадесет и първа година, в състав:
СЪДИЯ:
АЛБЕНА БОТЕВА
при
секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа гр. дело № 2891/2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Образувано
е по искова молба с вх. № 29964/06.03.2020 г., предявена от С.Й.Ц., с ЕГН: **********, с адрес: гр. София, кв. „********против „Л.И.“
АД,
ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***.
Ищцата С.Й.Ц. твърди, че на 28.07.2016 г., около
03.30 ч., на АМ „Тракия“, км. 69+600, в посока към гр. София, Т.Д.Г., при управление на лек автомобил
„Фолксваген Голф“, с рег. № *******, нарушил правилата за движение по пътищата,
и реализирал пътно-транспортно произшествие (ПТП) с пешеходеца Г.С.Ц., който починал вследствие
на получените при ПТП травматични увреждания.
С
присъда № 13/22.05.2020 г. по НОХД № 135/2020 г. по описа на Окръжен съд - Пазарджик, Т.Д.Г. бил признат
за виновен за извършено престъпление по чл. 343, ал. 1, б. „в“, вр. чл. 342, ал. 1 НК (с оглед уточнението,
направено с молбата от 30.07.2020 г.).
В
исковата молба се сочи, че С.Й.Ц. е била съпруга на починалия Г.С.Ц.. Двамата имали
силни отношения на привързаност, взаимна обич и уважение. Живеели в хармония и
разбирателство, споделяли проблемите си и трудностите, били опора един на друг.
Смъртта на съпруга й се отразила тежко на ищцата. Тя се чувствала сама, неспокойна, изпаднала в
тежка депресия. Непрекъсната го сънувала, имала проблеми със съня, което
налагало да пие сънотворни лекарства. Ищцата не била същия човек, смъртта на
съпруга й се отразила и на социалния й живот.
Ищцата
твърди, че към датата на увреждането, по силата на застрахователна полица № BG /22/116000629371 от 19.02.2016 г., валидна
до 18.02.2017 г., ответникът е застраховал
гражданската отговорност на лицата, управляващи правомерно лек автомобил
„Фолксваген Голф“, с рег. № *******, включително и на водача Т.Д.Г..
Предвид
изложеното, ищецът моли да бъде постановено решение, с което ответникът да бъде
осъден да му заплати сумата от 150 000
лева, представляваща обезщетение за
неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 15.11.2016 г.
до окончателното плащане (с оглед
допуснатото увеличение в размера на иска в о.с.з. на 23.11.2020 г., л. 66).
В срока по чл. 131 ГПК, ответникът „Л.И.“ АД е депозирал
отговор на исковата молба. Ответникът не оспорва, че към датата на процесното
ПТП, по силата на договор за застраховка „Гражданска отговорност“, е
застраховал гражданска отговорност на водача на лек автомобил
„Фолксваген Голф“, с рег. № *******, че в резултат на описаното в исковата молба ПТП е
починал пешеходеца Г.С.Ц., както и че ищцата е негова съпруга.
Ответникът оспорва иска с възражението, че е
неоснователен. Оспорва твърденията в исковата молба, че вина за настъпване на
процесното ПТП има водачът на лек автомобил „Фолксваген Голф“, с рег.
№ *******, противоправността на неговите действия, както и описания в исковата
молба механизъм на ПТП.
Ответникът релевира възражение за
съпричиняване на вредата от страна на пострадалия пешеходец, тъй като същият се
е движел в нарушение на разпоредбите на Закона за движение по пътищата в
тъмната част на денонощието по автомагистрала „Тракия“.
Възразява и че претенцията за законна лихва е
погасена, поради изтичане на предвидения в закона давностен срок. Моли, искът да бъде отхвърлен. Претендира направените по делото
разноски.
Съдът
приема от фактическа и правна страна следното:
Предявен е иск с правна квалификация чл. 493, ал. 1 КЗ, вр. чл. 432, ал.1 КЗ (обн., ДВ, бр. 102 от 29.12.2015 г., в сила от
01.01.2016г.).
Съгласно чл. 432, ал. 1 КЗ, увреденият, спрямо който
застрахованият е отговорен, има право да иска обезщетението пряко от
застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност”, който, съгласно ал. 2
на чл. 432 КЗ, може да прави възраженията, които произтичат от договора и от
гражданската отговорност на застрахования. Видно от законовата разпоредба, за
да бъде уважен иска, следва да бъде установено наличието на валидно
правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност” между ответника -
застраховател и делинквента относно управлявания от последния автомобил. Наред
с това, за да се ангажира отговорността на застрахователя, следва да са налице
и всички кумулативни предпоставки от фактическия състав на чл. 45 от ЗЗД
/деяние, вреди, противоправност, причинна връзка и вина/, пораждащи основание
за отговорност на прекия причинител – застрахован за обезщетяване на
причинените вреди, тъй като отговорността на застрахователя е функционално
обусловена от отговорността на застрахования делинквент и има вторичен характер
– застрахователят дължи обезщетение за вредите, доколкото застрахованият е
отговорен спрямо увреденото лице за репатрирането им. Вината се
предполага – чл. 45, ал. 2 от ЗЗД, като опровергаването на тази презумпция е в
тежест на ответника при условията на обратно пълно доказване.
В
настоящия случай не се спори по делото, че към 28.07.2016 г. (датата на
процесното ПТП), по силата на Договор за задължителна застраховка „Гражданска
отговорност“, сключен на 19.02.2016 г., във формата на застрахователна полица №
BG/22/116000629371, валиден от 19.02.2016 г. до 18.02.2017 г., „Л.И.“ АД, е
застраховало гражданската отговорност на лицата, правомерно управляващи лек
автомобил „Фолксваген Голф“, с рег. № *******, включително и на водача Т.Д.Г.. Този
факт е приет за безспорен и ненуждаещ се от доказване в отношенията между
страните по делото (с определението от 14.08.2020 г.), а
и се установява от представената Справка от базата данни на Информационния
център към Гаранционен фонд (л. 11).
Установяват
се и останалите правопораждащи правото на ищеца юридически факти,
представляващи елементи от фактическия състав на чл. 45 ЗЗД:
Съдът приема за установено по делото, че на 28.07.2016
г., на автомагистрала „Тракия“ при километър 69+600, Т.Д.Г., при управление на
лек автомобил „Фолксваген Голф“, с рег. № *******, е нарушил правилата за
движение по пътищата и е реализирал пътно-транспортно произшествие с пешеходеца Г.С.Ц.,
който вследствие на получените при ПТП травматични увреждания, е починал.
Тези факти се установяват от присъда № 13/22.05.2020
г. по НОХД № 135/2020 г. по описа на Окръжен съд - Пазарджик, с която Т.Д.Г., е
признат за виновен в това, че на на 28.07.2016г., на автомагистрала
„Тракия“, при километър 69+600, при управляване на моторно превозно средство -
лек автомобил „Фолксваген Голф“, с рег. № ******* е нарушил правилата за
движение - по чл. 20, ал. 2, изр. 1-ро от ЗДвП, като се е движил с несъобразена
с конкретните условията на видимост скорост от 123 км./ч., която е следвало да
бъде не повече от 54 км./ч., при което по непредпазливост е причинил смъртта на
Г.С.Ц., с ЕГН: ********** от гр. София, поради което и на основание чл. 343,
ал. 1,6. „в“, вр. чл. 342, ал. 1 от ИК, вр. чл.20, ал. 2, изр.1 от ЗДвП, чл. 36
и чл. 58а, ал. 4 от НК е осъден на 6 месеца „Лишаване от свобода“. На основание чл. 66,
ал. 1 НК, изпълнението на наложеното наказание „лишаване от свобода“ е
отложено, за срок от 3 години.
Присъда
№ № 13/22.05.2020 г. по НОХД № 135/2020 г. на ОС – Пазарджик е влязла в
сила на 09.06.2020 г. – видно от извършеното отбелязване.
Съгласно
чл. 413, ал. 2 от Наказателно-процесуалния кодекс (НПК), влезлите в сила
присъди и решения са задължителни за гражданския съд по въпросите: извършено ли
е деянието, виновен ли е деецът и наказуемо ли е деянието. Аналогична е
разпоредбата и на чл. 300 ГПК. Следователно и при отчитане на обективните и
субективни предели на постановената от ОС - Пазарджик присъда по НОХД № 135/2020 г.,
настоящият състав следва да зачете
силата на присъдено нещо на съдебния акт и да приеме, че от него се установяват първите три от
посочените предпоставки по чл. 45 ЗЗД, а именно, че Т.Д.Г. е
извършил деянието, че то е противоправно, че деянието е извършено виновно,
както и че Т.Д.Г.
по непредпазливост е причинил смъртта на Г.С.Ц.. В случаите, когато с
деянието са причинени вреди и те са елемент от състава на престъплението,
влязлата в сила присъда формира сила на пресъдено нещо, поради което е задължителна
за гражданския съд (решение № 135 от 13.10.2014 г. по т. д. № 3945/2013 г., т.
к., І т. о. на ВКС и решение № 22 от
05.05.2011 г. по т. д. № 368/2010 г., т. к., І т. о. на ВКС). Ето защо по
делото е установено, че в резултат на виновното и противоправно поведение на
застрахования при ответника водач, на 28.07.2016 г. са причинени травматични
увреждания на Г.С.Ц., които са довели до неговата смърт.
Видно
от представеното по делото удостоверение за наследници (л. 12), ищцата С.Й.Ц. е била
съпруга на починалия Г.С.Ц., с ЕГН: **********.
По
делото са събрани гласни доказателства чрез разпита на свидетеля Г.С.М., който
е внук на ищцата. През юли 2016 г., дядото на свидетеля, заедно с негов приятел
отишли на събор в гр. Пазарджик. Свидетелят
сочи, че дядо му е закъснял, което не се било случвало, телефонът му би
изключен и всички се притеснили. Ходили до 06 РУ на МВР, където им казали, че
трябва да изчакат 24 часа, за да го обявят за издирване. От интернет разбрали, че
е починал.
Свидетелят
заявява, че отношенията между дядо му и баба му били много добри. Двамата били
съученици, преместили се да живеят в София, работели в Кремиковци, имали две
деца. Заминали заедно за Либия за около 7 години. Построили къща в Горна баня.
Били едно много хубаво семейство и искали да съберат децата и внуците си на
едно място. Винаги се събирали на празници. Свидетелят живеел с тях живях, и
към датата на разпита (23.11.2020 г.) живеел с баба си. Баба му и дядо му никога
не се били разделяли, били изключително близки и много се разбирали.
Свидетелят
заявява, че смъртта на дядо му се е отразила много тежко на баба му. Тя почитала
паметта му, на всички християнски празници ходела на гробища. За нея било тежко
и „до ден днешен“. За нея той продължавал да бъде жив. Свидетелят не може да
каже дали е преодоляла смъртта му. Избягвали да говорят за него, защото тя се
разстройвала и започвала да плаче. Затворила се в себе си.
При така установените факти, съдът приема, че се
установяват всички елементи от фактическия състав на чл. 45 ЗЗД, а
презумпцията по чл. 45, ал.2 от ЗЗД не беше опровергавана.
Събраните по делото писмени и гласни доказателства и доказателствени средства
установяват предпоставките от фактическия състав на чл. 45 от ЗЗД и на основание чл. 432, ал. 1 КЗ, застрахователят по
застраховка „Гражданска отговорност“ „Л.И.“
АД дължи да заплати обезщетение за доказаните неимуществени вреди на увреденото
лице, каквото се явява С.Й.Ц.. Съгласно формираната с ППВС № 4/1961 г., ППВС №
5/1969 г. и ППВС № 2/1984 г. задължителна съдебна практика, С.Й.Ц. е в кръга на
лицата, легитимирани да претендират обезщетение за неимуществени вреди от
смъртта на своя съпруг Г.С.Ц.. От събраните свидетелски показания съдът
установи, че ищцата търпи неимуществени вреди от смъртта на своята съпруг. С
оглед на това съдът намира, че искът, предявен от С.Й.Ц., е доказан по
основание.
Що се отнася до размера на обезщетението за
претърпените неимуществени вреди съдът намира следното:
Въпреки липсата на възможност за съпоставяне между претърпените страдания
от ищцата от смъртта на Г.С.Ц. и паричната престация,
законодателят е дал възможност на увреденото лице да претендира парично обезщетение за неимуществени вреди,
като е предоставил на съда да прецени във всеки конкретен случай какъв е
справедливият размер на това обезщетение – по силата на чл. 52 ЗЗД, предвиждащ,
че обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Критериите
за определяне на този размер са възрастта на пострадалия, видът, обемът и
тежестта на причинените неимуществени вреди, интензивността и продължителността
на претърпените болки и страдания, общовъзприетото понятие за справедливост и
общото икономическо състояние на обществото, което е от значение за номиналния
размер на обезщетението. Обезщетението за неимуществени вреди следва да се
определи съвкупно като обезвреда за цялостните последици от претърпените от ищцата
страдания, в каквато насока е константната съдебна практика на всички съдилища
в Република България, вкл. и указанията, дадени с Постановление № 4/68 г. на
Пленума на ВС и с Постановление № 17/63 г. на Пленума на ВС. Като база при
определяне на паричното обезщетение за причинени неимуществени вреди служат
стандартът на живот в страната и средностатистическите показатели за доходи по
време на възникване на увреждането. Нивата на застрахователно покритие, респ. нормативно определените лимити на отговорност
по застраховката „гражданска отговорност на автомобилистите“, са от значение
при определяне размера на обезщетенията за неимуществени вреди относно
възможния максимален размер, при произнасяне по отговорността на застрахователя
при предявен пряк иск, индиция са за икономическата конюнктура, но сами по себе
си не са критерий, нито са база за определяне размера на обезщетението (в този
см. решение №
95/24.10.2012 г. по т. д. № 916/2011 г. на ВКС, I ТО, решение №
179/29.01.2016 г. по т. д. № 2143/2014 г. на ВКС, I ТО, решение №
207/-3.09.2013 г. по т. д. № 207/2011 г. на ВКС, II ТО, решение № 83/06.07.2012 г. по т.
д. № 795/2008 г. на ВКС, II ТО, решение №
1/26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г. на ВКС, II ТО, решение по т. д. № 619/2011 г. на ВКС, II ТО, решение по т.
д. № 1948/2013 г. н ВКС, II ТО, решение по т.
д. № 2974/2013 г. на ВКС, II ТО, решение по т.
д. № 2908/2015 г. на ВКС, I ТО и др.).
Определяйки
размера на обезщетенията за неимуществени вреди от смъртта на Г.С.Ц., съдът
съобрази и възрастта на починалия към
датата на настъпване на ПТП – 77 години. Съдът съобрази всички посочени по-горе
обстоятелства, както и инфлационните процеси към момента на увреждането,
определящи стандарта в страната към релевантния период, лимитите, вменени на
застрахователните дружества, както и съдебната практика по аналогични случаи
(напр. определение № 887 от 18.11.2016 г. по
т. д. № 677/2016 г. на ВКС, І ТО, решение № 179 от 29.01.2016 г. по т. д. №
2143/2014 г. на ВКС, І ТО, решение № 196 от
10.11.2017 г. на ВКС по т. д. № 396/2017 г. на ВКС, II ТО, решение № 2240/01.11.2017 г. по
в. гр. д. № 1486/2017 г. на САС, решение № 2202 от 30.10.2017 г. по гр. д. №
2875/2017 г. на САС и др.).
Съобразявайки
всичко изложено, както и принципа на справедливост, залегнал в разпоредбата на
чл. 52 ЗЗД, съдът приема, че претърпените от ищцата неимуществени вреди ще
бъдат възмездени чрез парично обезщетение от 120 000 лева.
Неимуществените
вреди от загубата на близък са неизмерими с пари – какъвто и размер на
обезщетение да бъде определен, той няма да компенсира вредата. Размерът на
обезщетението не е стойността на човешкия живот, нито оценява загубата на
ищците. За целите на реализиране на отговорността обаче следва да се определи
размер на задължението, съобразен с критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД.
Този критерий включва освен обективно установените по делото факти и
обществената мяра за справедливост, произтичаща от конкретните икономически
условия и обективирана в съдебната практика като ориентир за размерите на
обезщетенията.
При
това положение, съдът следва да разгледа евентуалните възражения на ответника за съпричиняване на вредоносния резултат от
пострадалия ищец.
По
обективния характер на съпричиняването е налице задължителна за съдилищата
съдебна практика – т. 7 от ППВС № 17/1963 г. В константната си практика по
приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, а и в създадената по реда на чл. 290 ГПК
практика (решение № 45/ 15.04.2009г. по т. д. № 525/2008г. на ІІ т. о., решение
№ 159/24.11.2010г. по т. д. № 1117/2009г. на ІІ т. о., решение № 206 от
12.03.2010г. по т. д. № 35/2009г. на ІІ т. о., решение № 58/29.04.2011г. по т.
д. № 623/2011г. на ІІ т. о., решение № 59 от 10.06.2011г. по т. д. № 286/2010г.
на І т. о., решение № 153/31.10.2011г. по т. д. № 971/2010г., решение №
169/28.02.2012г. по т. д. № 762/2010г. на ІІ т. о., решение № 54 от 22.05.2012г. по т.д. №
316/2011г., на ВКС, ТК, ІІ ТО и др.), Върховният касационен съд последователно
е застъпвал становище, че намаляването на обезщетението за вреди от деликт на
основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД е обусловено от наличие на причинна връзка между
поведението на пострадалия и произлезлите вреди. За да е налице съпричиняване от пострадалия
по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, следва неговото поведение обективно да е в
причинна връзка с настъпването на вредите, т.е. пострадалият трябва обективно
да е допринесъл за вредоносния резултат, създавайки условия или улеснявайки с
поведението си неговото настъпване, като вина на пострадалия в тази насока не
се изисква. Или от съществено значение е конкретното проявление на действието
или бездействието на пострадалия, което съставлява пряка и непосредствена
причина за причинените вреди. Релевантен за съпричиняването и за прилагането на
чл. 51, ал. 2 ЗЗД е само онзи конкретно установен принос на пострадалия, без
който не би се стигнало (наред с неправомерното поведение на делинквента) до
увреждането като неблагоприятен резултат. Правните последици от съпричиняването
и значението му за размера на обезщетението, което увреденият има право да
получи като паричен еквивалент на произлезлите от деликта вреди, изключват
допустимостта съдът да обосновава изводите си за съпричиняване с вероятности
или с предположения. Както в т. 7 на ППВС № 17/63 г., така и в постановените по реда на чл. 290 и сл. ГПК решения на ВКС (решение
№ 154/10.10.2017 г. по т. д. № 2317/2016 г. на ВКС, II ТО, решение № 206/12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на ВКС, ІІ ТО, решение № 59/10.06.2011 г. по т. д. №
286/2011 г. на ВКС, I ТО, решение
№
98/24.06.2013 г. по т. д. № 596/2012 г., решение № 169 от
28.02.2012 г., по т. д. № 762/2010 г. на ВКС, II ТО и мн. други) е
прието, че изводът за наличие на съпричиняване на вредата не може да почива на
предположения.
Освен
това, според цитираната съдебна практика, дори безспорните нарушения на ЗДвП от
страна на пострадалия, имат значение при преценката на приноса му, само ако се
намират в причинна връзка и са допринесли за настъпване на вредоносните
последици, тъй като вината на увреденото лице не е елемент от фактическия
състав на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Т.е. във всички случаи на предявен иск по чл. 45 ЗЗД срещу делинквента
или по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) срещу застрахователя съпричиняването подлежи на
доказване от ответника, който с позоваване на предпоставките по чл. 51, ал. 2 ЗЗД
цели намаляване на отговорността си към увреденото лице.
В
Тълкувателно решение № 88 от 12.09.1962 г. на ОСГК на ВС се приема, че за
прилагането на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД не е
необходимо увреденият да е допринесъл виновно за настъпването на вредите, а е достатъчно наличието на причинна връзка
между неговото действие или бездействие и вредоносния резултат. В постановените
по реда на чл. 290 и сл. ГПК решение № 165/26.10.2010 г. по т. д. №
93/2010 г. на ВКС, II т. о. и решение № 44/26.03.2013г. по т. д. № 1139/2011 г.
на ВКС, ІІ ТО също е прието, че вината на пострадалия не е елемент от
фактическия състав на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД и с оглед на това способността на
увредения да действа разумно и да предвижда евентуалните негативни последици от
своите действия и бездействия са правно ирелевантни за института на
съпричиняването. Принос по смисъла на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД е налице винаги,
когато с поведението си пострадалият е създал предпоставки за осъществяване на
деликта и за възникване на вредите или е улеснил механизма на увреждането,
предизвиквайки по този начин и самите вреди.
В
настоящия случай, ответното дружество твърди, че с действията си пострадалият е
допринесъл за настъпване на вредоносния резултат, тъй като същият се е движел в
нарушение на разпоредбите на Закона за движение по пътищата в тъмната част на
денонощието по автомагистрала „Тракия“.
В мотивите на присъда №
13/22.05.2020 г. по НОХД № 135/2020 г. на Окръжен съд – Пазарджик, е прието, че
с поведението си като пешеходец, намиращ се неправомерно на пътното платно на
АМ „Тракия“, пострадалият Цупарски е нарушил разпоредбата на чл. 55, ал. 1, т.
1 ЗДвП и е допринесъл за настъпването на
вредоносния резултат.
Както беше посочено, съгласно чл. 300 ГПК и
чл. 413, ал. 2 НПК, влезлите в сила присъди и решения са задължителни за
гражданския съд по въпросите: извършено ли е деянието, виновен ли е деецът и наказуемо ли е
деянието. Следователно, когато поведението (приносът) на пострадалия не е
елемент от престъплението, влязлата в сила присъда (решение) на наказателния
съд не го установява и същото не се обхваща от силата на присъдено нещо на съдебния акт. В този смисъл е и решение № 15/16.06.2017 г. по т.д. № 2662/2015 г. по описа на ВКС, ІІ
ТО, с което е даден отговор на допуснатия до касационно
обжалване въпрос, а именно-относно доказателственото значение на влязлата в
сила присъда и констатациите на наказателния съд в мотивите й за приноса на
пострадалия за настъпването на вредоносния резултат и необходимостта от
доказването му в гражданския процес като условие за прилагане разпоредбата на
чл.51 ал.2 ЗЗД и кога фактите, относими към възражението за съпричиняване, се
обхващат от последиците на чл. 300 ГПК. В посоченото решение е прието, че
позоваването единствено на мотивите на присъдата, съдържащи констатации за
съпричиняващо поведение на пострадалия, не означава надлежно установяване на
твърденията за принос на пострадалия за настъпването на вредоносния резултат
освен ако то не съставлява елемент от състава на престъплението. Във всички
случаи на предявен иск по чл.45 ЗЗД срещу деликвента или по чл. 226, ал. 1 КЗ
КЗ (отм.) срещу застрахователя съпричиняването подлежи на доказване от
страната, която го е въвела в процеса.
По делото е прието заключението по извършената комплексна
медико-автотехническа експертиза.
Вещото
лице по техническата част от експертизата – инж. А.А., след като се е запознало
със събраните по делото доказателства, е описало следният механизъм на ПТП:
На 28.07.2016 г., около 03,45 часа, по АМ „Тракия, км.
69+600, в посока към гр. София, се е движил л.а. „Фолксваген Голф“, с рег. № *******,
управляван от Т.Д.Г., със скорост около 120 км/ч. Малко преди отбивката за с.
Церово, водачът Г. е предприел изпреварване на неизвестен автомобил и е навлязъл
в лявата активна пътна лента за да извърши изпреварването.
В същото време, в
лявата част на същата лява пътна лента (на около 1,5 м. вдясно от десния
край на платното) се е намирал пешеходецът Г.С.Ц.. Въпреки, че фаровете на
дългите светлини са осветели пешеходеца от разстояние над 180 метра, водачът на
л.а. „Фолксваген Голф“ не е реагирал своевременно и автомобилът е ударил
пешеходеца с предната си лява част.
След удара, пешеходецът е бил изхвърлен и се е плъзгал по
пътната настилка на около 80 метра и тялото му се спряло в началото на следата
от кръв, намираща се на 14,6 м. пред ОР2. При такава скорост тялото на ударения
пешеходец най-вероятно е прелетяло над покрива на автомобила. Има данни че след
това тялото е било прегазено от неизвестен автомобил. Водачът първоначално е бил
стресиран и автомобилът е продължил да се движи почти праволинейно, а на по-късен
етап, водачът го е отклонил надясно, където се е спрял.
Видно от заключението, процесният
автомобил се е движил в лявата пътна
лента, изпреварвайки неизвестен автомобил, със скорост около 120 км/ч. Не е
имало изкуствено осветление, условията са били в пълна тъмнина, само на
фаровете на автомобила.
На
въпроса, предотвратим ли е бил ударът за водача и за пешеходеца, ВЛ е
отговорило, че опасната зона за спиране на л.а. „Фолксваген Голф“ при движение
със скорост 120 км/ч. е 160
метра. Късите светлини на фаровете са осветявали пред фронта на автомобила на
50-55 метра. Ако лекият автомобил се е движил на къси светлини при опасна зона за спиране 160 метра, водачът му
не е имал възможност да спре преди мястото на удара и не е могъл да предотврати
произшествието. Дългите светлини на
фаровете на съвременните автомобила осветяват напред цялото платно за движение
на разстояние не по-малко от 180 метра, от което следва че при дълги светлини и
опасна зона 160 метра, водачът е имал възможност да спре и да предотврати удара
и ПТП.
В открито съдебно заседание на 08.02.2021 г.,
ВЛ инж. А. уточнява, че причините за настъпване на ПТП са както действията на
пешеходеца, който в 03.45 часа се е намирал в лявата пътна лента на АМ
„Тракия“, така и в закъснялата реакция на водача или липсата на такава.
Заключението по извършената комплексна медико-автотехническа
експертиза е изготвено от вещи в съответната област на науката лица, които са
висококвалифицирани експерти, за чиято професионална компетентност и
добросъвестност не са налице основания за поставянето им под съмнение.
Заключението е пълно, ясно и обосновано, не е оспорено от страните по делото,
вещите лица са съобразили всички обективни данни по делото, поради което и
съдът не намира основание да се съмнява
в неговата правилност и го кредитира.
При така установените факти, съдът приема, че
е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия пешеходец. При настъпване на процесното ПТП,
пострадалият пешеходец се е намирал в лявата част от лявата активна пътна лента на
автомагистрала „Тракия“ (в посока към гр. София), с което е нарушил разпоредбите
на чл. 55, ал. 1 ЗДвП, предвиждащи, че на път,
обозначен като автомагистрала или скоростен път със съответния пътен знак, е
разрешено движението само на автомобили и мотоциклети. Движението на други
пътни превозни средства, както и движението на пешеходци, е забранено.
Само по
себе си нарушението на установените в ЗДвП правила за движение по пътищата не е
основание да се приеме съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия,
водещо до намаляване на дължимото се за същия обезщетение, тъй като е
необходимо нарушението да е в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен
резултат, т. е. последният да е негово следствие, доколкото приложението на
правилото на чл. 51, ал. 2
от ЗЗД е обусловено от наличието на причинна връзка между
вредоносния резултат и поведението на пострадалия, с което той обективно е
създал предпоставки за настъпване на увреждането.
Видно от
АТЕ, обаче, разположението на пешеходеца на пътното платно (в лявата пътна
лента на АМ „Тракия“), е в причинна връзка с настъпване на процесното ПТП.
Следователно, допуснатото от пострадалия нарушение на Закона за движение по
пътищата е в причинна връзка с настъпването на злополуката и основание за приложение
на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД за намаляване на обезщетението.
Както
беше посочено, за приложението на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД не е необходимо
увреденият да е допринесъл виновно за настъпването на вредите, а е достатъчно
наличието на причинна връзка между неговото действие или бездействие и
вредоносния резултат. Вината на пострадалия не е елемент от фактическия състав
на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД и с оглед на това способността на увредения да действа
разумно и да предвижда евентуалните негативни последици от своите действия и
бездействия са правно ирелевантни за института на съпричиняването.
При
този извод, съдът следва да съобрази степента на приноса за настъпването на
вредите. Това предполага съпоставяне на поведението на пострадалия с това на
делинквента и отчитане тежестта на допуснатите от всеки нарушения, довели до
настъпване на вредоносния резултат. Паралелът и сравнението на поведението на
участниците в движението, с оглед задълженията, които всеки е длъжен да
съблюдава, ще обоснове конкретната за всеки случай преценка за реалния принос и
разпределянето на отговорността за причиняването на деликта (решение №
117/08.07.2014 г. по гр.д. № 3540/2013 г. на ВКС, І ТО).
Водачът на лекия автомобил е допуснал нарушение на чл. 20 ал. 2, изр. 1 от ЗДвП, тъй като се е
движел със скорост, несъобразена с конкретните условия на
видимост - около 120 км/ч., в тъмната част на денонощието, в условия на пълна
тъмнина, само на фаровете на автомобила. От
друга страна, пострадалият пешеходец се е намирал на пътното платно, по което
се движат автомобили,
в лявата активна пътна лента (предвидена за
изпреварване), в
тъмната част на денонощието, на неосветен участък от пътя. Ако пострадалият не се е намирал на пътното платно,
ПТП е нямало да настъпи.
В настоящото производство не е установена
причината, поради която пострадалият пешеходец се е намирал в лявата активна пътна лента.
Същата не е и елемент
от състава на престъплението, за което е осъден виновният водач, поради което и
не се установява и от влязлата в сила присъда. Несъмнено,
обаче, ако пострадалият пешеходец беше спазил правилата за движение на
пешеходците, вредоносния резултат е нямало да настъпи. Въпреки това, независимо
от това негово нарушение на правилата за движение по пътищата, ако водачът на
застрахованият лек автомобил беше изпълнил задълженията си по чл.
20, ал. 2 ЗДвП и беше съобразил скоростта си с опасната зона
за спиране или ако беше реагирал своевременно, възможността
за препяствие на пътя, каквото представлява наличието на пешеходец на пътя, пътно-транспортното
произшествие със сигурност е щяло да бъде предотвратено.
Водачът е управлявал
автомобила при наличието на редица неблагоприятни фактори - в тъмната част на денонощието, при липсата на изкуствено
осветление, в условия на пълна тъмнина, които фактори
са останали неоценени от водача при избора му на скорост. Събраните по
делото доказателства и зачитането на силата на присъдено нещо на съдебния акт са
достатъчни да се приеме, че приносът на пострадалия за настъпване на
вредоносния резултат е значително по-малък от приноса на водача на автомобила и
следва да бъде определен на 30%, с колкото и на основание чл.51, ал.2 ЗЗД следва да бъде намалено определеното застрахователно обезщетение.
Поради
изложеното, искът е основателен и доказан за сумата от 84000 лева (120 000 лева минус 30 %), а за разликата до пълния
предявен размер, искът следва да се отхвърли.
Съгласно
чл. 432, ал. 1 КЗ, отговорността
на застрахователя е обусловена от отговорността на прекия причинител на
увреждането. При задължение от непозволено увреждане, деликвентът се смята в
забава и без покана и дължи лихва от деня на увреждането (чл. 84, ал. 3 ЗЗД).
Разпоредбите на новия КЗ (в сила от
01.01.2016г.), обаче, предвиждат, че застрахователят дължи лихва за забава от един по- късен
момент. Съгласно чл. 497, ал. 1 , т. 1 и т. 2 КЗ, застрахователят дължи
законната лихва за забава върху размера на застрахователното обезщетение, ако
не го е определил и изплатил в срок, считано от по-ранната от двете дати: 1.
изтичането на срока от 15 работни дни от представянето на всички доказателства
по чл. 106, ал.
3; 2. изтичането на срока по чл. 496, ал.
1 освен в случаите, когато увреденото лице не е представило
доказателства, поискани от застрахователя по реда на чл. 106, ал.
3. Съгласно чл. 106, ал. 3 КЗ, когато ползвателят на застрахователната услуга е увредено лице по
застраховки „Гражданска отговорност“ или трето ползващо се лице по други
застраховки, застрахователят го уведомява за доказателствата, които той трябва
да представи за установяване на основанието и размера на претенцията му.
Допълнителни доказателства може да се изискват само в случай че необходимостта
от тях не е можела да се предвиди към датата на завеждане на претенцията и
най-късно в срок 45 дни от датата на представяне на доказателствата, изискани
при завеждането по изречение първо. Чл.
496, ал. 1 КЗ предвижда, че срокът за окончателно произнасяне по
претенция по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на
автомобилистите не може да е по-дълъг от три месеца от нейното предявяване по
реда на чл. 380
пред застрахователя, сключил застраховката „Гражданска отговорност“ на
автомобилистите, или пред неговия представител за уреждане на претенции.
В
настоящия случай, ищецът е заявил претенцията си пред застрахователя на
15.11.2016 г. (л. 35). С оглед на така установените факти, цитираните по-горе разпоредби, обезщетението
за забава в размер на законната лихва върху обезщетението за неимуществени
вреди е дължимо от 16.02.2017 г., а за периода от 15.11.2016 г. до 15.02.2017
г. искането е неоснователно.
Частично основателно е, обаче,
възражението на ответника за погасяване на вземанията за лихва, поради изтекла
погасителна давност. Вземането за лихви
при упражнено право на трети лица срещу застрахователя на гражданската
отговорност на делинквента се погасява с кратката тригодишна давност съгласно
чл. 111, б. ”в” ЗЗД, считано от деня, в който е изискуемо вземането за
обезщетение от непозволено увреждане (решение № 128/25.06.2013 г. по т. д. №
396/2012 г. на ВКС, ІІ ТО). В случая
искът е предявен на 06.03.2020 г., т.е. след повече от три години от началната
дата на възникване на вземането за лихви, която е 16.02.2017 г. Ето защо, акцесорните вземания за лихва следва да се
считат погасени за периода от 16.02.2017 г. до 05.03.2017 г., т. е. за периода,
предхождащ 3-годишния период преди завеждането на исковата молба. За останалата част от периода – от 06.03.2017
г. до датата на исковата молба
06.03.2020 г. – възражението за давност е неоснователно.
Относно разноските:
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за
адвокатурата, вр. чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1 за минималният размер на
адвокатските възнаграждения, ответникът следва да бъде осъден да заплати на
процесуалния представител на ищеца – адв. С.Д., сумата от 2536.80 лева, съразмерно
на уважената част от иска (4530 лева х 0.56)
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК, на ответника следва да се присъди сумата от
352 лева от общо направените
разноски в размер на 800 лева (800 лв. х 0.44) – депозит за експертиза. На
основание чл. 78, ал. 8 от ГПК /изм. – ДВ бр.8/2017/, вр. чл. 37, ал.1 от ЗПП вр. чл. 25 от
Наредба за заплащането на правната помощ, на ответника се
дължи юрисконсултско възнаграждение,
което съдът определя на 300 лева. Съразмерно на отхвърлената част от иска на
основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, на ответника следва да се присъди сумата от 132 лева (300 х 0.44) за юрисконсултско възнаграждение.
На основание чл. 78, ал. 6 ГПК и съобразно уважената част от иска,
ответникът следва да бъде осъден да заплати в полза на Софийски градски съд,
сумата от 3360 лева – държавна такса,
от внасянето на които, ищецът е освободен.
Така мотивиран, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, 20 състав,
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА „Л.И.“
АД,
ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на С.Й.Ц., с ЕГН: **********, с адрес: гр. София,
кв. „********на основание чл. 493, ал. 1 КЗ, вр. чл. 432, ал.1 КЗ, сумата от 84 000 лева – главница, представляваща
застрахователно обезщетение за претърпените от ищцата неимуществени вреди,
вследствие смъртта на Г.С.Ц., настъпила вследствие на пътно – транспортно
произшествие, реализирано на 28.07.2016
г., ведно със законната лихва, считано от 06.03.2017
г. до окончателното плащане, като
ОТХВЪРЛЯ
иска
по чл. 493, ал. 1 КЗ, вр. чл. 432, ал.1 КЗ,
за разликата над 84 000 лева до пълния предявен размер от 150 000 лева,
като неоснователен, както и претенцията за законна лихва, за периода от 15.11.2016
г. до 15.02.2017 г. – като неоснователна и за периода от 16.02.2017 г. до
05.03.2017 г. – като погасена поради изтичане на предвидения в закона давностен
срок.
ОСЪЖДА „Л.И.“
АД,
ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на адвокат С.Д. от САК, с
адрес: ***, на основание чл. 38,
ал. 2 от Закона за адвокатурата, сумата от 2536.80 лева – адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА С.Й.Ц., с ЕГН: **********, с адрес: гр. София, кв. „********да заплати на „Л.И.“ АД, ЕИК ********, със седалище
и адрес на управление:***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 352 лева - разноски по делото и на
основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК, сумата от 132 лева – юрисконсултско възнаграждение.
ОСЪЖДА „Л.И.“ АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, на основание чл. 78,
ал. 6 ГПК, сумата от 3360 лева –държавна
такса.
РЕШЕНИЕТО може да се
обжалва с въззивна жалба пред Софийски
апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: