№ 8
гр. , 09.03.2021 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – СЛИВЕН, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ в закрито заседание на девети март, през две хиляди двадесет и
първа година в следния състав:
Председател:Надежда Н. Янакиева
Членове:Мартин Ц. Сандулов
Красимира Д. Кондова
като разгледа докладваното от Красимира Д. Кондова Въззивно частно
гражданско дело № 20212200500116 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 274 и сл., вр.чл.247 ГПК.
Инициирано е по частна жалба на „Агенция за контрол на просрочени задължения“
ЕООД гр.София, чрез пълномощник, с която атакува Разпореждане №
260030/12.01.2021г.,постановено по ч.гр.д. № 41/2021г. на РС Котел в неговата
отхвърлителна част. С атакувания акт, съдът издал заповед за изпълнение в полза на
дружеството жалбоподател като присдил главницата, заедно със законната лихва върху нея,
считано от датата на депозиране на заявлението 11.01.2021г. до окончателното изплащане и
разноски в размер на 75 лв., като отхвърлил заявлението за претендирана сума 17,69 лв.-
договорна лихва за периода 01.10.2019г.-14.01.2020г.,120 лв.- възнаграждение по договор за
поръчителство, 45 лв., разходи и такси за извънсъдебно събиране на задължението, 19,73 лв.
– мораторна лихва върху главницата за периода 15.01.2020г.- 22.12.2020г., както и
претенцията за разноски за разликата над уважения размер от 75 лв. до пълния предявен
размер от 225 лв.
Жалбоподателят счита акта на съда неправилен и незаконосъобразен. Счита за
абсолютно недопустимо заповедния съд да прави изводи, относно незаконосъобразност на
сключения договор, поради това, че договорът бил типов. Смята, че ако съда е имал
съмнения за наличие на неравноправни клаузи следвало да приложи чл.7, ал.3 ГПК и да
изиска становища на страните. Неправилен бил извода на съда по отношение договорната
лихва, тъй като заема бил предоставен от финансова институция по чл.3, ал.2 ЗКИ, която
отпускала заеми със средства, които не били набрани, чрез публично привличане на влогове
или други възстановими средства и възможностите й в тази насока били по-ограничени от
тези на банките. Поради тази причина законната лихва и нейния държавно определен размер
не бил показател на цената на услугата-предоставяне на заем и не следвало да се съобразява
1
с критерия „добрите нрави“. Достъпът на потребителя до паричния ресурс-предмет на
договора бил бърз, лесен и необезпечен. Обективните ползи за заемателя от този начин на
предоставяне на кредит имали своята цена, фиксирана в договора и длъжника се съгласил с
нея при подписването му.
По отношение на отхвърлителната част за възнаграждението по гаранционната
сделка/поръчителство/ сочи, че дружеството поръчител било вписано като финансова
институция в регистър на БНБ с основен предмет на дейност: предоставяне на гаранционни
сделки по занятие и тази дейности не би могла да бъде ограничавана от това кой бил
едноличен собственик на капитала.
Твърди се още, че претендираната сума за разходи и такси за извънсъдебно събиране
на задължението, за което страните се съгласили, подписвайки договора, съдът неправилно
счел, че не се дължи на основание чл.33, ал.1 ЗПК, като погрешно извел извод за нищожност
на тази клауза. Сочи, че съгласно чл.10а, ал.1 ЗПК кредиторът можел да събира такси и
комисионни за допълнителни услуги. Следвало да се има предвид също и чл.19, ал.3, т.1
ЗПК, че при изчисляване на ГПР по кредита не се включвали разходите, които потребителят
заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора.
Иска се от въззивния съд отмяна на разпореждането на КРС в отхвърлителната част и
издаване на заповед за изпълнение и по отношение и на тези претендирани суми.
В хипотезата на чл.413, ал.2 ГПК, какъвто е настоящия казус препис от частната
жалба не се връчва на длъжника.
Съдът след като обсъди доводите, наведени в жалбата и след като се запозна с ЧГД №
41/2021г. на КРС, намира за установено от фактическа страна следното:
Горепосоченото заповедно производство било образувано по заявление на настоящия
жалбоподател от 11.01.2021г., като заявител по реда на чл.410 ГПК за издаване на заповед за
изпълнение. Били заявени следните суми: 282,31 лв.- главница, дължима по договор за
паричен заем № 3637490/24.09.2019г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от
датата на депозиране на заявлението до окончателното изплащане; 17,69 лв. – договорна
лихва за периода 01.10.2019г.-14.01.2020г.; 120 лв.- възнаграждение ро гаранционна сделка
/поръчителство/; 45 лв. – разходи и такси за извънсъдебно събиране, 19,73 лв. – обезщетение
за забавено изпълнение на парично задължение /мораторна лихва/ за периода от 15.01.2020г.
– 22.12.2020г.
С Разпореждане № 260030/12.01.2021г. съдът издал исканата заповед, като присъдил
сумата по главницата, ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявлението
11.01.2021г. до окончателното плащане и разноски в размер на 75 лв., като отхвърлил
заявлението за останалите суми, като се позовал на вероятното наличие на неравноправни
клаузи на договора, по отношение на размера на договорната лихва, поръчителството,
извънсъдебните такси и мораторна лихва.
2
Установеното от фактическа страна, обуславя следните правни изводи:
Частната жалба е редовна и допустима, тъй като е подадена в законоустановения
срок, от правно легитимиран субект, разполагащ с правен интерес от обжалване на съдебен
акт, чрез постановилия го съд.
Разгледана по същество частната жалба е неоснователна.
При произнасянето на атакувания с жалбата съдебен акт, заповедния съд е извършил
проверка на заявлението и констатирал наличие на нищожни клаузи, поради което е уважил
искането и издал заповед само по отношение на главницата.
Изложените в частната жалба оплаквания са неоснователни. Най-общо частният
жалбоподател счита, че в заповедното производство не могат да се обсъждат въпросите
свързани с валидността на сделката, но тези правомощия на съда са въведени с нормата на
чл.411, ал.2, т.3 ГПК.
Безусловно ответника по заявлението има качество на потребител и приложение
намират разпоредбите на ЗЗП.
Настоящият съдебен състав намира за неравноправна клаузата в договора, относно
размерът на уговорената договорна лихва, поради прекомерност и накърняваща добрите
нрави.
Уговорената в случая лихва е възнаграждение за ползване на известен капитал -
парична сума. Но волята на страните е меродавна, само ако тя не надвишава най-високия
размер, допустим от закона според чл. 10, ал. 2 ЗЗД, какъвто в момента не е регламентиран в
нашето законодателство. Критерий за извършване преценка за това следва да бъде законната
лихва, но законът не изисква тя да бъде равна на нея. С оглед изискването на закона при
договаряне между страните да не се накърняват добрите нрави, следва да се приеме, че
именно те налагат максималния размер, до който съглашението за плащане на
възнаградителна лихва е действително. Добрите нрави са критерии за норми за поведение,
които се установяват в обществото, поради това, че значителна част от хората според
вътрешното си убеждение ги приемат и се съобразяват с тях. За противоречащи на добрите
нрави се считат сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в
оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване
на друг. Налице е трайна съдебна практика на ВКС РБ /Р.№906/30.12.2004г. по гр.д. №
1206/2003г.; Р.№ 378/18.05.2006г. по гр.д. № 315/2005г.; Р.№ 1270/09.01.2009г. по гр.д. №
5093/2007г., всички на ІІ г.о/, при която се приема, че максималният размер, до който
съглашението за плащане на възнаградителна лихва е действително, ако тя не надвишава с
повече от три пъти законната такава, а по обезпечени заеми и двукратния размер. Видно е,
че уговорената възнаградителна лихва за ползване на паричния ресурс надвишава
трикратния размер на законната лихва, поради което уговорката е нищожна на основание
чл.26, ал.1, предл.трето ЗЗД и следва да се приеме, че лихва не е уговорена между страните.
3
По отношение на претендираните разходи и такси за извънсъдебно събиране на
вземането съдът намира, че тази сума е начислена в противоречие с разпоредбите на чл. 10а,
ал. 4 ЗПК, тъй като от изложеното не се установява да е изпълнено изискването видът,
размерът и действието, за което се събират такси, да са ясно и точно определени в договора
за паричен заем. В договора са изброени вида на дейностите, но не е посочена цената за
всеки отделен вид дейност. Отговорността за разноски, въведена в Тарифата на заемодателя,
представлява по същество неустойка, дължима при забава на изпълнението за заплащане на
текущи задължения по заема. С предвиждане и начисляване на тези такси по същество се
цели заобикаляне на ограничението на чл. 33 ЗПК и въвеждане на допълнителни плащания,
чиято дължимост е изцяло свързана с хипотеза на забава на длъжника.
Същите аргументи се отнасят и до претендираната сума за предоставено обезпечение.
Така уговореното възнаграждение не е за неизпълнение на същинското задължение
на длъжника по договора за заем, а на допълнително задължение за обезпечаване
изпълнението на договора. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на
вреди за кредитора, който би следвало да прецени възможностите на заемодателя да
предостави обезпечение и риска по предоставянето на кредит към датата на сключването на
договора, с оглед на индивидуалното договаряне на договорните условия. Макар и да е
уговорена сумата като възнаграждение на поръчителя тази сума от 128 лв., включена
разсрочено към размера на погасителните вноски води до скрито оскъпяване на заема. Така
уговорена, противоречи на разпоредбата на чл. 33 ЗПК, а и е прекомерна по размер,
равняваща се на почти половината от размера на целия отпуснат кредит.
Съдът намира, че посочените по-горе клаузи от договора за паричен заем и договор
за предоставяне на поръчителство носят всички белези на неравноправни по смисъла на чл.
143 ЗПК, тъй като нарушават изискването за добросъвестност и създават значително
неравновесие между правата и задълженията на страните по договора. Разпоредбата на
посочения текст дефинира като неравноправна клауза в договор, сключен с потребител,
всяка уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца или доставчика и потребителя. Констатираното противоречие с приложимите
разпоредби на ЗЗП и на ЗПК е основание клаузите да се приемат за нищожни като
неравноправни, като на това основание заявлението да бъде частично отхвърлено.
По отношение на претендираното обезщетение за забава /мораторна лихва/ в размер
на 19,73 лв. се установи, че е поискано в заявлението за периода 15.01.2020г.- 22.12.2020г.
С оглед на строго формалния характер на заповедното производство и разпоредбата
на чл. 412 ГПК, редовността на заявлението от външна страна, е въведено като абсолютна
предпоставка за издаването на заповед за изпълнение. Според §12, т.4 от Закона за
изменение и допълнение на закона за здравето, не се начисляват лихви за забава до два
месеца след отмяната на извънредното положение при забава за плащане на задължения на
частноправни субекти, длъжници по договори за кредит. Извънредното положение в
страната ни бе въведено за времето от 13.03.2020г. до 13.05.2020г., поради което два месеца
след отмяната му, т.е. до 14.07.2020г. не следва да се начисляват лихви за забава. По начина,
4
по който е попълнено заявлението и направено искане за присъждане на мораторна лихва от
15.01.2020г. до 22.12.2020г. всъщност се иска и лихва за забава и в периода на извънредното
положение, което е недопустимо. Би могло да се присъди обезщетение за забава от
15.01.2020г. до датата на обявяване на извънредното положение в страната 13.03.2020г., но
такова заявяване с посочване на размер за този период от време липсва.
По изложените съображения, атакуваната част от разпореждането се явява правилно
и законосъобразно и бива потвърдено, а частната жалба, като неоснователна следва да се
остави без уважение.
Разноските на частния жалбоподател за това производство остават за негова сметка.
Ръководен от гореизложеното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба на „Агенция за контрол на просрочени
задължения“ ЕООД гр.София, депозирана чрез пълномощник против отхвърлителната част
на Разпореждане № 260030/12.01.2021г.,постановено по ч.гр.д. № 41/2021г. на РС Котел,
като НЕОСНОВАТЕЛНА.
ПОТВАРЖДАВА Разпореждане № 260030/12.01.2021г.,постановено по ч.гр.д. №
41/2021г. на РС Котел В ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно с оглед разпоредбата на чл.274, ал.4 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5