Р Е Ш Е Н И Е
№ …
Гр. София, 25.09.2018 г.
В И М Е Т
О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 20 състав, в публичното съдебно заседание на двадесет и седми юни две хиляди и осемнадесета година в състав:
СЪДИЯ: ТАТЯНА КОСТАДИНОВА
при секретаря С.
Калоферова, като разгледа т.д. № 2618/2017
г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявен с правно основание чл.
124, ал. 1, пр. 2 ГПК вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД.
Ищецът Д. АД твърди, че на 30.11.2015 г. между него и Е.М.ЕАД било сключено споразумение, с което се уреждали отношенията им във връзка с дължимата от ищеца продажна цена по пет договора за цесия. Съгласно споразумението общо дължимата цена възлизала на 22 176 000 евро, 1 774 724,39 щ.д. и 400 000 лв., която следвало да бъде заплатена на вноски за период от седем години, а срещу разсрочването ищецът следвало да заплати и възнаградителна лихва в размер на 3 % годишно при лихвена конвенция 30/360, считано от 01.01.2015 г. Това вземане, ведно с учреденото за него обезпечение чрез залог на търговското предприятие на ищеца, било прехвърлено от Е.М.ЕАД на В.И.Б.ЕООД, а след няколко последващи цесии, с договор от 25.08.2017 г. ответникът Д.к.к. ЕАД го придобил от последния му кредитор К.Т.Б.АД (н.). Ищецът твърди, че на 30.08.2017 г. платил на ответника с три платежни нареждания сума в размер на 50 385 782,83 лв., която съставлявала целия размер на вземането за главница и лихва към датата на плащането в левова равностойност. Въпреки това ответникът не изявил готовност за заличаване на обезпечението, твърдейки, че дългът не е погасен изцяло. Ето защо ищецът моли съда да установи, че не дължи на ответника сумата от 27 720 евро, представляваща част от дължимата за периода 01.01.2015 г. – 30.08.2017 г. лихва върху главницата в евро, и сумата от 2 218,41 щ.д., представляваща част от дължимата за същия период лихва върху главницата в щатски долари (съгласно уточнителна молба от 18.06.2018 г., л. 230). Претендира разноски и възразява за прекомерност на заплатеното от ответника адвокатско възнаграждение.
Ответникът Д.к.к. ЕАД оспорва иска при твърдението, че с извършените на 30.08.2017 г. плащания е погасено единствено задължението за главница и лихва в лева, а задълженията в чужда валута не са погасени, тъй като кредиторът не е приел престация, различна от дължимата с оглед валутата на плащането. Ето защо счита, че към момента на устните състезания нему се дължи пълният размер както на главниците, така и на лихвите в чужда валута и това прави частичните искове за установяване на тяхната недължимост неоснователни. Претендира разноски и възразява за прекомерност на заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение.
Съдът, като съобрази събраните
доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:
По допустимостта на иска:
Всяка страна в облигационното отношение може да предприеме съдебни действия за установяване на действителното правно положение – както кредиторът, предявявайки осъдителен иск, така и длъжникът, предявявайки отрицателен установителен иск. В частност, за да е налице правен интерес за длъжника да търси съдебна защита без предприети действия от страна на кредитора по изпълнение на вземането, е достатъчно наличието на извънпроцесуален спор относно действителното правно положение, тъй като неговото установяване е от значение за участието на длъжника в други облигационни отношения, а в случая – и в търговския оборот. В настоящия случай интересът е допълнително мотивиран и от наличието на обезпечение на спорното вземане, чието публично вписване е достатъчно основание да се предяви иск за установяване на недължимост на обезпеченото вземане.
Не е пречка пред допустимостта на иска и неговият частичен характер. Действително, отрицателният иск за вземане не би могъл да е частичен, когато между страните няма спор, че част от това вземане е погасено – тъй като не би могла да се индивидуализира частта, която ще е предмет на иска за установяване на недължимост. Когато обаче страните спорят за дължимостта на вземането изцяло (в случая – твърди се от ищеца и се отрича от ответника погасителният ефект въобще), няма процесуална пречка с оглед диспозитивното начало ищецът да получи защита в по-малък обем. Така, макар и по частичен иск, изцяло ще бъде решен спорният за страните въпрос – има ли погасителен ефект плащането във валута, различна от валутата на дълга, и това е достатъчно да обоснове интерес от съдебната намеса.
По основателността на иска:
Безспорно между страните е, че:
1) на 30.11.2015 г. между ищеца и Е.М.ЕАД е сключено споразумение, с което страните в качеството си съответно на цесионер и цедент по пет договора за цесия установяват размера на дължимата по тези договори продажна цена и възнаградителна лихва за периода на разсроченото й плащане, договарят начин на плащането й и допълнителни условия относно действието на договорите за цесия;
2). съгласно споразумението общата цесионна цена в размер на 22 176 000 евро, 1 774 724,39 щ.д. и 400 000 лв. следва да бъде заплатена от ищеца на вноски в срок до седем години, като дължимата възнаградителна лихва, считано от 01.01.2015 г., е 3 % годишно при лихвена конвенция 30/360;
3). с поредица от цесии вземането на Е.М.ЕАД по горепосоченото споразумение последователно е прехвърлено през патримониума на В.И.Б.ЕООД, В.Л., регистрирано в Британските Вирджински острови, Д.ЕООД и К.Т.Б.АД (н.), от чийто патримониум вземането преминава у ответника с договор за цесия от 25.08.2017 г.
4). на 30.08.2017 г., след уведомяването му за цесията от 25.08.2017 г., ищецът нарежда три банкови превода с получател ответника за сумите както следва: 3 111 497,86 лв., 432 000 лв. и 46 842 284,97 лв. Посоченото в платежните нареждания основание е процесното споразумение. Ответникът е осчетоводил преводите, като сумата от 432 000 лв. е осчетоводена за погасяване на задълженията за главница и лихва в лева, а останалите задължения (за главница и лихва в евро и щатски долари) счетоводно продължават да се третират като непогасени.
5). в хода на процеса между страните е разменена кореспонденция, насочена към установяване действителното правно положение относно погасяването на дълга.
При тези факти е спорно дали плащането във валута, различна от валутата на дълга, съставлява даване вместо изпълнение; ако да – налице ли е съгласие на кредитора да приеме това изпълнение и ако да - същото достатъчно ли е да погаси процесното вземане. В тази последователност съдът ще отговори на спорните въпроси:
Относно плащането в друга
валута:
Този въпрос, макар и в процесуален контекст, е предмет на обсъждане в Тълкувателно решение № 4/2014 г. на ОСГТК на ВКС. В мотивите на решението са изложени съображения и относно материално-правното значение на плащането в друга валута, като е прието, че задълженията за чуждестранна валута са парични задължения (и именно поради това е посочено, че при тях формата на неизпълнение е забавено изпълнение, без обаче това да изключва възможното неточно неизпълнение, когато вместо пари се престира нещо друго); с аргумент от силата на договора като закон (чл. 20а ЗЗД) и от принципа на точното изпълнение (чл. 63, ал. 1 ЗЗД) е заключено, че при наличие на договорено парично задължение в чужда валута няма основание нито длъжникът да бъде задължен да престира, нито кредиторът да приеме престация на пари в друга валута. Прието е, че плащането на пари в различна от уговорената валута съставлява изпълнение на нещо друго от дължимото, като този извод е мотивиран с възможността за засягане на интересите на страните при едностранен (на длъжника или на кредитора) избор на валута на престиране с оглед курсовите разлики, комисионните възнаграждения за превалутиране и т.н. – „Поради неговата (на курса – бел.с.) променливост задълженията, поети в една валута, не могат да се заместват, като се преобразуват в задължения в друга валута без съгласие на страните по договора… Няма законово основание да се приеме, че когато се уговаря задължение в определена чуждестранна валута, страните са се съгласили да получат на падежа нейната левова равностойност …“ Наред с това е изтъкната невъзможността без изрична законова уредба да се определи по кой обменен курс следва да се извърши превалутирането – тъй като курсът, обявен от Централната банка, намира приложение само в отношенията между тази банка и други субекти, докато останалите търговски банки (т.е. и банката на кредитора, получаващ плащането в друга валута) са свободни да прилагат различен обменен курс, в т.ч. и към валута с фиксиран курс, каквато е еврото. При тези съображения ВКС приема, че страната не може едностранно да изисква престиране или да престира във валута, различна от договорената. Всички изложени съображения касаят материално-правните отношения във връзка с точното изпълнение, независимо че поставеният за решаване с тълкувателното решение въпрос е процесуален – тъй като генезисът на проблема да се иска чрез съд нещо различно от уговореното и да се престира нещо различно от уговореното по едностранната воля на длъжника е един и същ и той е свързан с действието на договора между страните и с характера на паричната престация, изяснени по-горе.
Впрочем такава теза е застъпена последователно и в практиката на ВКС, постановена по отделни казуси – вж. Решение № 683/02.03.2010 г. по гр. д. № 4860/2008 г. на ВКС, ГК, ІІ ГО, съгласно което „по аргумент на чл. 65 ЗЗД не само кредиторът не може да бъде принуден да приеме в изпълнение различна от дължимата валута, но не може и да иска изпълнение в друга от уговорената валута с изключение на изрично предвидените в закона случаи. Длъжникът също не може да бъде задължен да изпълни нещо различно от уговореното.“, Решение № 46/30.01.2009 г. по гр. д. № 6216/2007 г. на ВКС, ГК, І ГО, съгласно което „когато сумата по влога е била във валута, дължи се връщане на сума в същата валута, още повече, че кредиторът не може да бъде принуден да приеме нещо различно от дължимото - чл. 65, ал. 1 от ЗЗД“. В същия смисъл проблемът е аргументиран и в теорията – относно невъзможността да се прихваща между вземания в различна валута именно поради разнородния характер на двете престации (вж. К., А., Облигационно право Обща част).
При така анализираната практика и в частност – с оглед цитираното тълкувателно решение - настоящият състав следва да приеме, че плащането във валута, различна от договорената, е изпълнение на нещо различно от дължимото по смисъла на чл. 65, ал. 1 ЗЗД (макар при липса на задължителна практика в този смисъл да би могло да се аргументира и схващането, че изпълнението в друга валута е само неточно, а длъжникът ще отговаря за вреди по реда на чл. 82 ЗЗД в размер на курсовата разлика и комисионното възнаграждение за превалутиране). За да има то погасителен ефект, следва да бъде прието от кредитора.
Относно съгласието на кредитора
да приеме нещо различно:
Съгласието за приемане на нещо различно от дължимото може да бъде изразено конклудентно или изрично.
От заключението на съдебно-счетоводната експертиза се установява, че ответникът е осчетоводил преводите, като е отнесъл сумата от 432 000 лв. в погашение на дълга за главница и лихва в лева, а останалите суми – 46 842 284,97 лв. и 3 111 497,86 лв. – са осчетоводени по сметка 4992/1 като задължение към ищеца (вж. разпит на вещото лице в о.с.з. на 25.04.2018 г.). От това следва, че начинът на осчетоводяване не сочи на приемане на плащането във валута, различна от договорената.
Същевременно – след осчетоводяването - с писмо изх. № АСД-111-2239/13.09.2017 г. (л. 63) ответникът заявява, че потвърждава получаването на преводите по банковата си сметка, но сочи, че „направените от финансово-счетоводния екип на компанията изчисления обаче не водят до извод за пълно погасяване на всички вземания …“. При това ответникът отправя покана до ищеца да бъдат „уточнени“ „тези разминавания“, като изпрати направените от негова страна „изчисления“, което „ще спомогне за по-бързото изясняване на източника на разминаването.
От основното заключение на ССчЕ е видно, че при превалутиране на дълга по курса на БНБ за деня на плащането (30.08.2017 г.) преведената сума се явява с 34 489,68 лв. по-малко от дължимата (тъй като ищецът е превалутирал дълга по курса, валиден за 29.08.2017 г). Следователно, към момента на осчетоводяването е било налице „разминаване“ в „изчисленията“ относно размера на непогасения дълг. Ето защо, при тълкуване на посоченото писмо, съдът приема, че изявлението на ответника, обективирано в него, е насочено не срещу валутата на плащането, а срещу непълния размер на погасяването в резултат от неточното превалутиране. Този извод се потвърждава и от последващото писмо изх. № АСД-11-2301/06.10.2017 г. (л. 66), изпратено от ответника като отговор на предоставените от ищеца „изчисления“ (л. 65) – в него отново се потвърждава, че непълното погасяване се дължи на грешни изчисления (ето защо възражението на ответника, че „непълно“ по смисъла на двете писма означава приемане единствено на погасяването на главницата и лихвата в лева, се явява несъответно на останалата част от съдържанието на писмата). Изрично в писмото ответникът сочи, че „пълното погасяване на задълженията е въпрос на добросъвестно изчисляване на задълженията за лихви“ съобразно договорените условия. В тази насока съдът отчита и последващото поведение на ответника, а именно неговото бездействие по отношение на получените суми в лева – действително, същите са осчетоводени като задължения към ищеца, но не са предприети действия по връщането им като обективиран в правни мир знак за неприемане на „даването“ вместо изпълнение.
Поради изложеното съдът приема, че е налице съгласие за приемане на различната престация относно главницата и то е изразено конклудентно – като са направени възражения само срещу „грешните изчисления“, довели до „разминаване“ в размера на лихвата (тези възражения са извършени след осчетоводяването и поради това те, а не начинът на осчетоводяване, сочат на действителната воля на страните).
Тъй като даването вместо изпълнение е договор, то той поражда последиците си с постигането на съгласие и последващите изявления, в случая – обективирани в отговора и в хода на настоящия процес, не са от естество да отменят вече настъпилия погасителен ефект. Нещо повече, позоваването на право да не се приеме престацията и задържането й едновременно с това (и то в значителен размер – близо 50 000 000 лв.) съставлява злоупотреба по смисъла на чл. 289 ТЗ и последиците му не следва да се зачитат.
Не е налице обаче приемане на плащането по отношение на лихвите. Както беше посочено, по отношение на това плащане кредиторът изрично е възразил за ненадлежност от гледна точка на размера и такава ненадлежност действително е била налице - съгласно ССчЕ извършените плащания са били достатъчни да погасят главниците, но не и лихвите. Съгласно чл. 66 ЗЗД кредиторът не може да бъде принуден да приеме изпълнение на части, макар задължението да е делимо. Това важи и за паричните задължения. Ето защо кредиторът-ответник е имал основание да не приеме частичното погашение на лихвите. Същевременно до устните състезания няма данни да е извършено надлежно плащане на задължението за лихви или ненадлежното да е прието. В частност, плащането в хода на процеса на посочената от ССчЕ курсова разлика при превалутирането (платежно нареждане от 22.06.2018 г.) не е прието по смисъла на чл. 65 ЗЗД (напротив - то е направено след изрично противопоставяне да се плаща в друга валута), а приемане, както беше посочено, е необходимо с оглед валутата на плащането.
Ето защо съдът приема, че към настоящия момент няма надлежно изпълнение на задължението за лихви върху главниците в евро и щатски долари, поради което искът за установяване несъществуването на вземания, представляващи част от дължимите лихви, следва да бъде отхвърлен.
По разноските:
На ответника следва да се присъдят разноски за адвокат. Такива са заплатени в размер на 7 600 лв., но съдът намира за основателно възражението за прекомерност на този размер. Делото не се отличава с фактическа сложност, тъй като основните факти, включени във фактическия състав на правото, са безспорни между страните. Наред с това съдът отчита, че този размер на възнаграждението изрично е уговорен само за една инстанция (настоящата), а не до приключване на делото. Следва да се има предвид и минималният размер, определен по реда на Наредба 1/2004 г., който възлиза на 2 264 лв., т.е. повече от три пъти по-малко от договорения.
Поради изложеното и при отчитане на правната сложност на делото съдът намира, че адвокатското възнаграждение следва да бъде намалено до сумата от 6 000 лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Д. АД, ЕИК *******, срещу Д.к.к. ЕАД, ЕИК *******, иск с правно основание чл. 124, ал. 1, пр. 2 ГПК вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД за установяване недължимост на сумата от 27 720 евро, представляваща част от начислената съгласно споразумение от 30.11.2015 г. за периода 01.01.2015 г. – 30.08.2017 г. лихва върху главницата от 22 176 000 евро, и сумата от 2 218,41 щ.д., представляваща част от начислената за същия период лихва върху главницата от 1 774 724,39 щатски долара.
ОСЪЖДА Д. АД, ЕИК *******, да заплати на Д.к.к. ЕАД, ЕИК *******, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 6000 лв. разноски.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчване на препис.
СЪДИЯ: