Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 02.06.2022 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение,
II „Е” състав в публично
заседание на двадесет и пети март две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с-я
ВИКТОРИЯ СТАНИСЛАВОВА
при секретаря Елеонора Георгиева,
разгледа докладваното от съдия Сантиров гр. д. № 5628/2021 г. по описа на СГС, за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. ГПК
С Решение №20012306 от 14.01.2021 г.,
постановено по гр.д. № 2821/2020 г., по описа на СРС, 58 състав, е уважен
частично предявеният от С.И.Ж. срещу „М.Т.“ АД осъдителен иск с правно
основание чл. 334, ал. 1, т. 3 вр. чл. 225, ал. 1 КТ
за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 10 261, 20
лв., представляваща обезщетение за оставане без работа в шестмесечен период,
считано от 20.02.2017г., поради незаконно уволнение, извършено със Заповед № 309/20.02.2017г. на „М.Т.“ АД, ведно със
законната лихва върху сумата от 20.01.2020г. до окончателното изплащане, като
искът е отхвърлен за разликата над 10 261, 20 лв. до пълния претендиран размер от 29 541, 54 лв., както и искът за
законна лихва за забава върху обезщетението за периода 21.08.2017г. –
20.01.2020г.
Със същото решение ищецът е осъден да заплати
на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 1 213, 93 лв.,
представляваща разноски по делото съразмерно на отхвърлената част от иска.
Със същото решение ответникът е осъден да
заплати в полза на Софийски районен съд, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата
от 410, 45 лв., представляваща дължимите в производството държавни такси.
Срещу така постановеното решение в частта, с
която искът е отхвърлен за разликата до 29 541, 54 лв., заедно с претендираната лихва за забава а периода 21.08.2017г. –
20.01.2020г. е подадена въззивна жалба от С.И.Ж., чрез пълномощника си - адв. Е. Т., с
надлежно учредена представителна власт по делото, с оплаквания за неговата
неправилност поради допуснати от съда нарушения на материалния закон, нарушение
на съдопроизводствените правила и необоснованост.
Оспорва решаващия извод на СРС относно размера на брутното трудово
възнаграждение, служещ за изчисляване на обезщетението по чл. 255, ал. 1 КТ.
Посочва, че последният му начислен от ответника месечен облагаем доход възлиза на
4 923, 59 лв. Сочи, че с направеното предложение за доброволно уреждане на
сметките помежду им чрез заплащане на обезщетение в размер на 15 256, 00
лв., представляващи обезщетение за 6 месеца, ответникът е признал, че трудовото
възнаграждение на ищеца за 6 месеца възлиза най-малко на 15 256, 00 лв.
Ищецът твърди, че представените от ответника „Вътрешни правила за работната
заплата“ не са съществували към посочената в тях дата (01.01.2015г.),
както и към датата на уволнението на ищеца. Изтъквава,
че ответникът не е успял да докаже знанието и съгласието на служителите с този
документ, а заключението на вещото лице било направено именно въз основа на процесните „Вътрешни правила за работна заплата“. Ищецът
твърди, че ответникът е знаел за дължимото от него обезщетение на ищеца, което
обстоятелство било видно от проведената среща помежду им, на която ответникът е
предложил да заплати сумата от 15 256, 00 лв. Посочва още, че ответникът е
разполагал с банковата сметка на ищеца, поради което претенцията за лихва се
явявала изцяло основателна. Моли съда да отмени решението в обжалваната му част
и да постанови ново, с което да уважи предявения иск за пълния предявен от
29 541, 54 лв., ведно със законната лихва до окончателното заплащане на
сумата. Претендира разноски.
Въззиваемият ответник
„М.Т.“ АД в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е подал отговор на въззивната
жалба, с който оспорва същата по подробно изложени съображения и моли решението
на СРС да бъде потвърдено като правилно. Сочи, че размерът на брутното трудово възнаграждение
на ищеца е възлизало на 1 710, 20 лв., като разликата над тази сума представлявала
допълнително възнаграждение с непостоянен характер, поради което същата не
следвало да бъде взимана предвид при определяне на обезщетението за незаконно
уволнение. Твърди, че покана до него за заплащане на обезщетението е отправена едва
с подаването на исковата молба, поради което това е и началният момент, от
който е започнала да тече лихва за забава. Претендира разноски.
Постановеното решение не е обжалвано в
частта, с която предявеният иск по чл. 225, ал. 1 КТ е уважен за сумата до
10 261, 20 лв., ведно със законната лихва до окончателното плащане, поради
което в тази си част същото е влязло в законна сила.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от
легитимирано лице - страна в процеса, като страната не дължи държавна такса,
предвид характера на делото като трудово, поради което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в
жалбата.
Решението е валидно и допустимо, постановено
в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в
съответствие с основанието и петитума на искането за
съдебна защита.
Съдът, като съобрази доводите на страните и
събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
намира въззивната жалба за неоснователна по следните
съображения:
С Решение №20012306 от 14.01.2021 г.,
постановено по гр.д. № 2821/2020 г., по описа на СРС, 58 състав „М.т.“ ЕАД е осъден да заплати на ищеца на основание чл.
334, ал. 1, т. 3 вр. чл. 225, ал. 1 КТ сумата от
10 261, 20 лв., представляваща обезщетение за оставане без работа в
шестмесечен период, считано от 20.02.2017г., поради незаконно уволнение, извършено
със Заповед № 309/20.02.2017г. на „М.Т.“
АД, ведно със законната лихва върху сумата от 20.01.2020г. до окончателното
изплащане. В тази си част решението не е обжалвано от страните, поради което
същото е влязло в законна сила. Ето в конкретния случай със сила на присъдено
нещо между страните в настоящото съдебно производство са установени всички
материални предпоставки за заплащане на обезщетение от ответника по чл. 225,
ал. 1 КТ.
Предвид посоченото, спорът между страните,
въведен с въззивната жалба и само по отношение, на
който въззивният съд следва да се произнесе (арг. чл. 269, изр. 2 ГПК), се съсредоточава върху
обстоятелството какъв е размерът на брутното трудово възнаграждение на ищеца по
смисъла на чл. 228, ал. 1 КТ, което служи като основа за изчисляване на размера
на дължимото се обезщетение за времето на оставане без работа поради незаконно
уволнение.
На основание чл. 195 вр.
чл. 162 ГПК вр. т. 3 от ТР № 1/2013г. на ОСГК на ВКС
в настоящето производство служебно е допусната съдебно-счетоводна експертиза,
която да даден отговор на въпроса относно характера на получаваното от ищеца
към момента на прекратяването на трудовото правоотношение брутно трудово
възнаграждение за пълен отработен месец в месеца, предхождащ прекратяването на
трудовото правоотношение в съответствие с разпоредбата на чл. 228, ал. 1 КТ.
Съгласно заключението на вещото лице, което
настоящият състав кредитира като обективно и достоверно дадено, възнаграждението
на ищеца за последния пълен отработен месец (м. февруари 2017г.), определено
съгласно чл. 228 КТ вр. чл. 17, ал. 1 от НСОРЗ е в
размер на 1 710, 20 лв., от които 1 700, 00 лв. основна работна
заплата и 10, 20 лв. допълнително възнаграждение за трудов стаж в професионален
опит. В заключението си вещото лице е посочило като алтернатива възможността да
бъде прието, че допълнителното трудово възнаграждение е определено с
индивидуален трудов договор съгласно разпоредбата на чл. 17, ал. 1, т. 3 от
НСОРЗ, и като такова то възлиза на 2 495, 77 лв., от които 1 710, 20
лв. основно и допълнително възнаграждение за стаж и 1/3 от 3 – месечния бонус в
размер на 500, 00 лв. и 1/6 от 6-месечния бонус за постигнати резултати в
размер на 285, 57 лв.
Видно от изложеното вещото лице е посочило
две възможни алтернативи за определяне на размера на брутното трудово
възнаграждение, но съгласно разпоредбата на чл. 202 ГПК в дискрецията
на съда е да прецени кой от двата размера ще вземе предвид, след като ги обсъди
заедно с другите доказателства по делото, доколкото отговорът на този въпрос е
юридически, а не технически.
В тази връзка следва да се посочи, че размерът
на обезщетението по чл. 225, ал. 1 вр. чл. 228, ал. 1 КТ се определя въз основа на брутното
трудово възнаграждение. Съгласно чл. 17, ал. 1 от Наредбата за структурата и
организацията на работната заплата /НСОРЗ/ в брутното трудово възнаграждение за
определяне на (обезщетенията по чл. 228 от Кодекса на труда се включва
основното трудово възнаграждение и допълнителните трудови възнаграждения с
постоянен характер /предвидими и сигурни/, които са определени в Наредбата, в
друг нормативен акт, в колективен трудов договор, във вътрешните правила за
работна заплата в предприятието и в индивидуалния трудов договор.
Допълнителни трудови възнаграждения с
постоянен характер, които изрично са посочени в чл. 15, ал. 1 от НСОРЗ, са тези
за образователна степен „доктор“ и за научна степен „доктор на науките“, както
и за придобит трудов стаж и професионален опит. Допълнителни възнаграждения с
постоянен характер са и тези възнаграждения, които се изплащат постоянно заедно
с полагащото се за съответния период основно възнаграждение и са в зависимост
единствено от отработеното време /чл. 15, ал. 2 НСОРЗ/.
Според чл. 5, ал. 1 от Трудов договор №
237/02/12/2015г. основното месечно трудово възнаграждение на служителя е в
размер на 1 700, 00 лв., като съгласно ал. 2 като допълнително трудово
възнаграждение с постоянен характер е определено възнаграждението за придобит
трудов стаж и професионален опит. Видно от чл. 20 от „Вътрешните правила за
работната заплата“, действали при работодателя „Б.Р.М.“, както и „Други бонуси“
изрично са посочени като допълнителни възнаграждения с непостоянен характер,
като съгласно чл. 22 от същите правила те са изключени от базата за изчисляване
на обезщетения.
Трайната съдебна практика на ВКС приема, че
целевата награда и премията поради предназначението си да стимулират трудовото
участие и да наградят показан висок трудов резултат не спадат към
допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер /в т. см. са Решение
N 847/14.01.2011 г. по гр. д. N 1558/09 г. на ВКС, I V г. о., Решение N
55/12.03.2014 г. по гр. д. N 4256/13 г. на ВКС, I V г. о./ Следва да бъде
посочена обаче принципната възможност премиалното възнаграждение (т.нар. бонуси)
за постигнати резултати - индивидуални или общи, да бъдат включени в заплатата
над основното трудово възнаграждение, когато заплащането на премията е
регламентирано от правилата за работна заплата в предприятието и критерий за
получаването й е извършената работа (постигнати резултати), а не само времето,
през което работникът е предоставил работната си сила. В такива случаи се касае
за възнаграждение над основната работна заплата по системата за заплащане на
труда според изработеното - по чл. 17, ал. 1, т. 2 НСОРЗ, което също следва да
се включва в брутното трудово възнаграждение, което е база за изчисление на
обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ/ и на другите в тази глава от КТ/. Не се
установява обаче във вътрешните правила за работната заплата в предприятието,
възнаграждението, което е получавано от ищеца
да е регламентирано като такова над основната заплата по системата за
заплащане на труда – според времето, изработеното или смесена система. Такава изрична
регламентация е необходима, за да бъде определено то като възнаграждение по чл.
17, ал. 1, т. 2 от Наредбата. Следва да бъде споделена непротиворечивата в този
смисъл практиката на ВКС, съгласно която ежемесечният бонус за продажби, само
ако има характеристиката на допълнително възнаграждение, регламентирано от
работодателя и дължимо според прилаганите системи за заплащане на труда, се взема
предвид при обезщетенията по чл. 228 КТ – Решение № 181 от 22.07.2015г., V г.о., ВКС. Следователно, в конкретния случай
не може да бъде прието, че получаваните от ищеца бонуси са елемент на брутното му
трудово възнаграждение, което е основа за определяне размера на обезщетението
по чл. 225, ал. 1 вр. чл. 228 КТ, поради което
неоснователно се явява оплакването на ищеца за неправилност на решението в тази
му част.
Във връзка с размера на дължимото се
обезщетение следва да бъдат обсъдени и другите наведени от ищеца оплаквания във
въззивната жалба. Ищецът посочва като неправилни
констатации на първоинстанционния съд относно обстоятелството,
че в качеството му на работник е бил уведомен за представените от ответника
„Вътрешни правила за работната заплата“. По делото е представен Трудов договор
№ 237/02/12/2015г., който е подписан от ищеца в качеството му на работник, и
който не е надлежно и своевременно оспорен. Следва да бъде посочено, че трудовият
договор по същността си представлява частен диспозитивен
документ, който в конкретния случай съгласно
разпоредбата на чл. 180 ГПК се ползва с формална доказателствена
сила относно авторството на подписалите го лица. Видно от съдържанието на
договора, с полагането на подписа си ищецът е декларирал, че е запознат с
„Вътрешните правила за работната заплата“, поради което следва са бъде прието,
че той е бил запознат и съответно е бил обвързан от тях.
Неоснователно е и оплакването на ищеца за
неправилно определяне на размера на дължимото се обезщетение във връзка с
обстоятелството, че по делото е била представена справка за осигурителния му
доход от НАП. Отразите в съответната справка данни нямат пряко значение за
фактите, които са предмет на доказване по делото, тъй като осигурителният доход
сам по себе си е без значение за определяне на дължимото се обезщетение по чл.
225, ал. 1 КТ. Независимо, че служителят е осигуряван на пълния размер на
получаваното възнаграждение (в това число и бонуси), това обстоятелство не
прави бонуса част от брутното трудово възнаграждение. Това е така, тъй като
базата, на която се изчислява размерът на обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ е не осигурителният доход, а последното
получено брутно трудово възнаграждение, в което (както вече беше посочено)
следва да се включат само основната заплата и допълнителните трудови
възнаграждения с постоянен характер.
Предприетите действия между страните по
уреждане на отношенията им във връзка с отправеното предложение от ответника да
заплати определена парична сума не може да бъде разглеждано като извънсъдебно
признание относно размера на дължимото се от него обезщетение. На още по-голямо
основание това важи за обезщетението по чл. 225, ал. 1 вр.
чл. 228, ал. 1 КТ, доколкото размерът му се определя именно въз основа на
посочените в закона параметри и начинът на изчисляването му не е поставено в
зависимост от автономната воля на страните. Нещо повече, основен при спогодбата
е свободата на договаря при взаимни отстъпки.
Въз
основа на обсъдения по делото доказателствен
материал, в това число и представеното заключение на вещото лице, настоящият
състав достига до извод, че размерът на брутното трудово възнаграждение на
ответника за последния месец, предхождащ месеца преди прекратяването на
трудовото му правоотношение възлиза на 1 710, 20 лв. и съгласно
разпоредбата на чл. 225, ал. 1 КТ именно въз основа на него следва да бъде
изчислено дължимото му се 6 месечното обезщетение, което общо възлиза на
10 261, 20 лв., до какъвто извод е достигнал и първоинстанционният
съд.
Във връзка с наведеното оплакване от ищеца за неправилно отхвърляне на
претенцията за лихва върху обезщетението в периода 21.08.2017г. – 20.01.2020г. следва да
бъде посочено, че задължението по чл. 225, ал. 1 от КТ
е парично и при забавеното му изпълнение работодателят дължи лихва на незаконно
уволнения работник или служител. Поради
договорния характер на отговорността на работодателя и липсата на уредба в КТ
относно началната дата, от която се дължи лихва върху обезщетението, следва да
се приложат общите правила на ЗЗД относно неизпълнение на задълженията.
Съгласно нормата на чл. 86, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД при неизпълнение на парично
задължение длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на
забавата. При безсрочните задължения, каквото е това по чл. 225, ал. 1 от КТ,
длъжникът изпада в забава след като бъде поканен от кредитор. Или, поканата
като условие за изпадане на длъжника в забава е абсолютно необходима, когато
няма определен срок за изпълнение. В хипотезата на чл. 225, ал. 1 от КТ
вземането за обезщетение възниква в момента на уволнението, признато за
незаконно и отменено. Искът по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ е конститутивен.
Конститутивното действие на решението, с което този
иск се уважава, важи с обратна сила, т. е. уволнението се счита за незаконно
към момента на извършването му. Тъй като вземането по чл. 225, ал. 1 от КТ е
парично и безсрочно в рамките на една договорна отговорност, съгласно чл. 84,
ал. 2 от ЗЗД е нужна покана на кредитора. От деня на поканата могат да се претендират
лихви като обезщетение за закъснялото изпълнение на задължението. Когато липсва
покана, лихва се дължи от деня, в който е предявен искът /вж. в т. см. и
Тълкувателно решение №3/19.03.1996г. по гр. д. №3/1995г., ОСГК/. По делото не са
събрани доказателства ищецът да е отправил покана до ответника за заплащане на процесното обезщетение преди подаване на исковата молба.
Няма характер на такава и, че проведените между страните преговори за уреждане
на отношенията им са равнозначни на покана по смисъла на чл. 84, ал. 2 ЗЗД,
както и че обстоятелството, че ответникът е разполагал с банковата сметка на
ищеца може да бъде приравнено на изпращане на покана. Още повече, като се има
предвид, че ответникът е разполагал с въпросната банкова сметка ***ия към ищеца.
Като взе предвид изложеното настоящият състав достига до извод, че искът за
обезщетение за забава върху обезщетението по чл. 225, ал. 1 от КТ за периода 21.08.2017г.
– 20.01.2020г. следва да бъде отхвърлен, поради което въззивната
жалба и в тази си част е неоснователна.
Тъй като изводите на двете инстанции съвпадат по
отношение размера на присъденото обезщетение, обжалваното решение следва да
бъде потвърдено в тази си част, а въззивната жалба
оставена без уважение.
При този изход на спора и съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 3 ГПК в
полза на въззиваемия - ответник следва да бъдат
присъдени реално сторените разноски в размер на 1 200, 00 лв., доколкото ищецът
не е направил възражение за прекомерност.
С оглед на правилата,
установени в разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК, вр.
чл. 69, ал. 1 ГПК, въззивното решение подлежи на
касационно обжалване.
Така
мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение
№20012306 от 14.01.2021 г., постановено по гр.д. № 2821/2020 г., по описа на
СРС, 58 състав, в обжалваната част, с която предявеният от С.И.Ж., ЕГН **********
срещу „М.Т.“ АД, ЕИК ********осъдителен иск с правно основание чл. 334, ал. 1,
т. 3 вр. чл. 225, ал. 1 КТ е отхвърлен за разликата
над 10 261, 20 лв. до пълния претендиран размер от
29 541, 54 лв., представляващи обезщетение за оставане без работа в
шестмесечен период, считано от 20.02.2017г., поради незаконно уволнение,
извършено със Заповед № 309/20.02.2017г.
на „М.т.“ ЕАД, ведно със законната лихва върху сумата от 20.01.2020г. до
окончателното изплащане, както и в частта, с която е отхвърлен
предявеният от С.И.Ж. срещу „М.т.“ ЕАД иск заплащане на законна лихва за забава
върху обезщетението за периода 21.08.2017г. – 20.01.2020г.
ОСЪЖДА
С.И.Ж., ЕГН: **********, със съдебен адрес *** да заплати на „М.Т.“
АД, ЕИК ********на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 1 200, 00 лв.,
представляваща адвокатско възнаграждение пред СГС.
РЕШЕНИЕ №20012306 от 14.01.2021
г., постановено по гр.д. № 2821/2020 г., по описа на СРС, 58 състав, в частта,
с която предявеният иск по чл. 225, ал. 1 КТ е уважен за сумата до 10 261,
20 лв., ведно със законната лихва до окончателното плащане, е влязло в законна
сила.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен съд по
правилата на чл. 280 ГПК в едномесечен срок от връчването на препис на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: