№ 1306
гр. Варна , 20.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ в публично заседание на седми
юли, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Диана Д. Митева
Членове:Цвета Павлова
Пламен Ат. Атанасов
при участието на секретаря Елена Ян. Петрова
като разгледа докладваното от Цвета Павлова Въззивно гражданско дело №
20213100501238 по описа за 2021 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.259 и сл. от ГПК.
С решение № 260951/16.03.2021 год., постановено по гр.д. №
13550/2020 год., ВРС –25 състав е отхвърлил предявения от ИВ. СТ. К., ЕГН:
********** от с.Кичево, община Аксаков срещу „Кредит Инкасо
Инвестмънтс“ ЕАД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление
гр.София, район Люлин, ул.Панчо Владигеров № 21 иск с правно основание
чл.439 ГПК за приемане на установено в отношенията между страните, че
ищецът не дължи на ответника сумата от 805.25 лева, представляваща
главница по договор за кредит от 08.11.2008 год. по издаден изпълнителен
лист от 15.07.2010 год. по ч.гр.д.№ 4269/2010 год. по описа на ВРС поради
погасяване на вземането по давност, като е осъдил ищеца за разноски.
Недоволен от горното е останал ищеца, който обжалва постановеното
първоинстанционно решение. В жалбата се излага, че решението на ВРС е
неправилно и противоречи на действителното правно положение, мотивите са
вътрешно противоречиви без да са съобразени с правилата на формалната
логика. Конкретните оплаквания се заключават в оспорване на извода на
1
съда, че конституирането по реда на чл.429 ГПК за взискател на едно трето
лице по прекратеното дело и упълномощаването по чл.18 от ЗЧСИ имат
правно значение и прекъсват давността, както и досежно извода му, че
извършеното на 12.02.2018 год плащане на сумата от 67 лв. на съдебния
изпълнител е плащане по изпълнителното дело и представляват своеобразно
признание на цялото вземане. Позовава се на липсата на съобщаване на цесия,
до който момент всички правни действия са валидно противопоставими на
цесионера. Поддържа, че по силата на закона изпълнителното дело е
прекратено на 13.10.2012 год., евентуално на 24.12.2012 год., евентуално на
22.03.2013, евентуално на 09.12.2013, евентуално на 11.01.2014, евентуално на
20.02.2014, които дати са преди подаване на 15.05.2015 год. на искането за
конституиране на нов кредитор. По отношение на плащането се сочи, че
същото евентуално доказва признанието на платената сума за разходи,
осъществени за взискателя по прекратеното изпълнително дело, но не и на
конституиран след прекратяване на делото нов кредитор. Настоява се за
отмяна на решението и уважаване на исковата претенция, ведно с присъждане
на разноски.
В срока по чл.263 ГПК, насрещната страна депозира писмен отговор, с
който оспорва жалбата. Поддържа, че следва да се прави разлика между
перемция и давностен срок, в който смисъл се позовава на съдебна практика,
съгласно която ТР № 2/26.06.2015 год. следва да се прилага във времето след
неговото постановяване. Моли за потвърждаване на съдебното решение , като
претендира разноски.
В с.з. по същество, въззивникът, чрез пълномощника си, поддържа
жалбата и моли за отмяна на първоинстанционното решение.
В с.з. по същество, въззиваемата страна не изпраща представител.
Настоящият състав на Варненски окръжен съд, като съобрази
предметните предели на въззивното производство, очертани в жалбите и
отговорите, приема за установено от фактическа и правна страна
следното:
Жалбата, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в
срок, от надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от
2
обжалване, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по
същество.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. В
обхвата на така посочените въззивни предели, въззивният съд намира, че
първоинстанционното решение съдържа реквизитите на чл.236 ГПК и е
действително. Произнасянето съответства на предявеното искане и правото
на иск е надлежно упражнено, поради което производството и решението са
допустими.
По отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен акт,
съобразно разпореждането на чл.269, ал.1 изр.второ ГПК, въззивният съд е
ограничен от посочените в жалбата оплаквания относно обжалваната част от
решението.
Видно от сезиралата първоинстанционния съд искова молба, предмет на
предявения иск е отричане дължимостта на претендираните от ответното
дружество сума размер на 805.25 лв., представляваща главница по договор за
кредит от 08.11.2008 год. по издаден изпълнителен лист от 15.07.2010 год. по
ч.гр.д. № 4269/2010 год. по описа на ВРС, поради погасяване на вземането по
давност.
При така въведените твърдения за факти, предявеният иск черпи
правното си основание в чл.439, ал.1 ГПК вр. чл.124, ал.1 ГПК, с който
ищецът оспорва изпълнението по образувано срещу него изпълнително дело
на основание факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в
производството, по което е издадено изпълнителното основание, като по
отношение на фактите не е налице спор между страните – спорното право на
взискателя е било удостоверено като изпълняем и безспорен дълг в
стабилизирана заповед за изпълнение № 2659/01.04.2010 год. по ч.гр.д. №
4269/2010 по описа на ВРС, по издадения изпълнителен е било образувано от
изпълнително дело № 20107110401484, по молба на взискателя на 22.03.2011
год. е наложен запор върху МПС, собственост на длъжника, на 18.03.2011
год. е наложен запор на трудовото му възнаграждение, насрочен е опис и
оценка на движими вещи – собственост на длъжника, който не е извършен, а с
молба от 30.06.2015 год. ответникът е обективирал искане за конституирането
3
му като взискател по делото, конституиран е като такъв с издаване на
постановление от ЧСИ, на 30.01.2017 год. е наложен запор върху трудовото
възнаграждение на длъжника, на 24.07.2017 год. е наложен запор върху
банковата сметка на длъжника и на 12.02.2018 год. длъжникът е извършил
доброволно плащане на сумата от 67 лева.
Оплакванията на въззивника се свързват само и единствено с
прекратяването на процеса по принудително изпълнение, а не със самото
изпълняемо материално право и извеждат като основен спорен въпрос
значението на извършените изпълнителни действия при настъпила перемция.
Независимо от противоречивото разрешаване от съдилищата на въпроса
за приложението на чл.117, ал.2 ЗЗД по отношение на вземания, установени
със заповед за изпълнение от съдилищата, настоящият състав намира, че при
сега действащия ГПК няма основание да се отрече приравняването на
влязлата в сила заповед за изпълнение към съдебно решение по смисъла на
чл.117, ал.2 ЗЗД.
Съгласно Тълкувателно решение № 2/2013 г. от 25.06.2015 г. по т.д. № 2
по описа за 2013 г. на ВКС, ОСГТК, по смисъла на чл. 116, б. „в“ ЗЗД
давността се прекъсва с предприемането на кое да е изпълнително действие в
рамките на определен изпълнителен способ, като такива действия са:
насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана,
присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или
вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на
пазач, насрочването и извършването на продан и т.н. до постъпването на
парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. В т. 10
от тълкувателното решение е прието, че когато взискателят не е поискал
извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и
изпълнителното производство е прекратено по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, нова
погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е
поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие.
В настоящият случай, съдът намира, че тази нова погасителна давност е
започнала да тече с налагането на запор на трудовото възнаграждение на
длъжника на 30.01.2017 год. и е била прекъсвана впоследствие с налагането
4
на запор върху банковата сметка на длъжника и с извършеното доброволно
плащане по ИД.
Настъпилата в предходен момент по силата на закона „перемпция” е
неотносима към началния момент, от който започва да тече новата давност,
като изрично е посочено в мотивите на Тълкувателно решение № 2/2013 г. от
25.06.2015 г. по т.д. № 2 по описа за 2013 г. на ВКС, ОСГТК, че така
посоченото обезсилване по право на предприетите изпълнителни действия по
перемираното изпълнително дело не касае изпълнителните действия,
изграждащи изпълнителните способи, от които трети лица са придобили
права, както и редовността на извършените плащания.
Действително, с основанието за десезиране на съдебен изпълнител по
чл. 433 ал.1 т.8 ГПК действа настъпване на самия факт на изтичане на две
годишен срок, в който взискателят не проявява активност за прилагане на
способи по принудително изпълнение и не е необходимо изтичането на срока
да бъде изрично констатирано от органа по принудително изпълнение. Това
основание за прекратяване обаче осуетява само упражняването на правата по
конкретното дело на сезирания с изпълнителния лист орган на принудително
изпълнение, без пряко да засяга материалното право. Прекратяването на
конкретното изпълнително дело поради бездействието на взискателя повече
от две години има за цел да освободи органа по принудително изпълнение от
ангажимента му по изпълнителен лист, когато взискателят не му съдейства с
посочване на нови способи, необходими за продължаване на изпълнението.
Но дори и да е настъпила перемпция по право, ако изпълнителният лист
продължава да действа и не е оттеглен от взискателя, респективно ако
изпълняемият дълг продължава да съществува и не е погасен по давност,
събраните в полза на взискателя суми /независимо как/ са дължимо получени.
В контекста на горното, съдът намира за неоснователно и оплакването
на въззивника за конституирането на новия взискател при вече настъпилата
перемция. По същество, това искане е идентично по съдържание с искане за
образуване на ново изпълнително дело по ИЛ, по искане на новия взискател, а
както е посочено в решение № 37 от 24.02. 2021 г. по гр.д. № 1747/2020 г. на
ВКС , IV г.о., дори и предприетите след настъпване на основанието по чл. 433
ал.1 т. 8 ГПК действия на съдебния изпълнител да са процесуално
5
незаконосъобразни, това не опорочава само по себе си дълга. Нарушаването
на процесуалните правила е без значение за съществуването и дължимостта
на материалното право и може да породи съответно само дисциплинарна
отговорност или отговорност за вреди на съдебния изпълнител, ако се
установят такива като пряк резултат от нарушението.
И след като не се установи нарушение на императивна
материалноправна разпоредба, за което съгласно ТР №1/2013 г. на ОСГТК
въззивният съд следи дори ако тяхното нарушение не е въведено като
основание за обжалване, първоинстанционното решение следва да се
потвърди.
С оглед изхода от спора и направеното искане, в полза на въззиваемата
страна следва да се присъдят сторените разноски за юрисконсултско
възнаграждение, което съдът определя на 100 лева.
Воден от горното, СЪДЪТ
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260951/16.03.2021 год., постановено по
гр.д. № 13550/2020 год. на ВРС –25 състав.
ОСЪЖДА ИВ. СТ. К., ЕГН: ********** от с.Кичево, община Аксаково
ДА ЗАПЛАТИ на „Кредит Инкасо Инвестмънтс“ ЕАД, ЕИК ********* със
седалище и адрес на управление гр.София, район Люлин, ул.Панчо
Владигеров № 21 сумата от 100 лева – юрисконсултско възнаграждение за
въззивна инстанция.
На основание чл.280, ал.2 ГПК, РЕШЕНИЕТО е окончателно и не
подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6