РЕШЕНИЕ
№ ...................../15.02.2022 г., гр. София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав, в публичното заседание на седемнадесети ноември през
две хиляди и двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА Д.
ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ НАЙДЕНОВА
СТОЙЧО ПОПОВ
при секретаря Алина Тодорова,
като разгледа докладваното от мл. съдия Стойчо Попов ВГД № 119 по описа за 2021
г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258-273 от ГПК.
С Решение № 54634 от 28.02.2020 г., постановено
по ГД № 45776 по описа за 2018 г. на Софийски районен съд (СРС), I ГО,
171 състав (допусната поправка
на очевидна фактическа грешка с Решение № 20259564 от 24.11.2020 г.), e признато
за установено, че А.Д.Р. не дължи на „Ч.Е.Б.“ АД по отрицателен установителен
иск с правно основание по чл. 124, ал. 1 от ГПК сумата от 3720,70 лв.,
представляваща стойност на служебно начислено количество електроенергия за
периода от 02.03.2018 г. до 30.05.2018 г. за имот с кл. № 300013668086 по
издадена фактура № **********/31.05.2018 г. на адрес: гр. София, кв. „********ап.
69 – обект апартамент.
С решението първоинстанционният съд се е произнесъл и по разноските,
дължими от ответника съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 1 от ГПК съобразно
уважената част от исковете.
Решението е постановено при участието на „ЧЕЗ Р.Б.“ АД – трето лице –
помагач на страната на ответника.
Решението е обжалвано от ответника „Ч.Е.Б.“ АД. Във
въззивната жалба се твърди, че обжалваното решение е неправилно, необосновано,
постановено при нарушение на материалния и процесуалния закон по съображения,
подробно посочени в жалбата. По-конкретно въззивникът не е съгласен с довода на
СРС, въз основа на който е уважил отрицателния установителен иск по чл. 124,
ал. 1 от ГПК, а именно, че в приложимите Общи условия на „Ч.Е.Б.“ АД не е
предвиден ред за уведомяване на клиенти, съобразно изискването на чл. 98а, ал.
2, т. 6 от Закона за енергетиката (ЗЕ). Ето защо въззивникът отправя искане към
СГС като въззивна инстанция да отмени обжалваното решение, като постанови
друго, с което да отхвърли изцяло предявения иск. Претендират се разноски. Прави
се възражение за прекомерност на евентуално претендираното от насрещната страна
адвокатско възнаграждение. Оспорва да са налице обстоятелствата по чл. 38 от
Закона за адвокатурата.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК
е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна А.Д.Р., чрез адв.
Е.Г. с пълномощно по делото, с който се изразява становище за неоснователност
на въззивната жалба по съображения, подробно посочени в отговора. В тази връзка
моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено изцяло. Претендират се
разноски.
Въззивникът „Ч.Е.Б.“ АД е
депозирал и частна жалба срещу Определение № 147741 от 13.07.2020 г.,
постановено по реда на чл. 248 от ГПК по ГД № 45776 по описа за 2018 г. на СРС,
I ГО, 171 състав, с което молбата му за изменение на обжалваното решение в
частта за разноските е оставена без уважение. В частната жалба се твърди, че
определението е неправилно и необосновано по съображения, подробно изложени в
частната жалба. В тази връзка частният жалбоподател отправя искане до въззивния
съд за отмяна на обжалваното определение и намаляване на адвокатския хонорар,
присъден на ищеца до предвидения в Наредбата за минималните размери на
адвокатските възнаграждения (НМРАВ) минимален размер.
В едноседмичния срок е постъпил
отговор на частната жалба от А.Д.Р., чрез адв. Е.Г. с пълномощно по делото, с
който се изразява становище за неоснователност на частната жалба, респективно,
че обжалваното определение е правилно и следва да бъде потвърдено. Претендират
се разноски относно частното производство.
Третото лице-помагач на ответника
не е взело становище по жалбите.
Страните не са направили искания
за събиране на доказателства от въззивния съд.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и
обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и
правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания
съдебен акт:
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните в
жалбата въззивни основания.
Процесното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Не е допуснато и нарушение на
императивни материални норми. Поради това, съдът дължи произнасяне по
съществото на правния спор в рамките на доводите, изложени във въззивната
жалба, от които е ограничен съгласно разпоредбата на чл. 269, предл. 2 от ГПК.
Депозираната въззивна жалба е
допустима. Същата е подадена в законоустановения срок, срещу подлежащ на
обжалване акт на първоинстанционния съд, от процесуално легитимирано лице и при
наличието на правен интерес от обжалването.
При
произнасянето си по правилността на решението в обжалваните части, съгласно чл. 269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до
релевираните във въззивната жалба на страните оплаквания за допуснати
нарушения на процесуалните правила, както обаче и трябва да провери правилното прилагане на
релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако тяхното нарушение не е
въведено като основание за обжалване.
За да постанови
обжалваното решение, първоинстанционният съд е приел за безспорно и ненуждаещо
се от доказване обстоятелството, че между страните по делото в процесния период
е било налице валидно облигационно отношение по договор за продажба на
електрическа енергия. Основал е решението си на база приобщените по делото
доказателства – писмени документи, свидетелски показания, заключението на
назначена по делото съдебно-техническа експертиза (СТЕ), относно качеството на
ищеца „потребител на електрическа енергия“, за извършена проверка, при която е
установена неизправност в средството за търговско измерване (СТИ) –
констатирана външна намеса, изразяваща се в промяна в схемата на свързване,
поради което електромерът отчита само част от консумираната електрическа
енергия, за това, че процесната сума е начислена като корекция по раздел IX от ПИКЕЕ, както и че в
приложимите общи условия не е предвиден ред за уведомяване на клиентите.
Изложените от
първоинстанционния съд фактически констатации и правни изводи, основани на
приетите по делото доказателства, въззивният съд споделя и на основание чл. 272
от ГПК, препраща към тях, без да е необходимо да ги повтаря.
По оплакванията в
жалбата настоящият въззивен състав намира за необходимо да добави следното:
Налице е установена съдебна практика
(напр. Решение № 111/17.07.2015
г. по т.д. № 1650/2014 г., ВКС, I ТО; Решение
№ 173 от 16.12.2015 г. по т.д. № 3262/2014 г. ВКС, II ТО; Решение № 203/15.01.2016 г. по т.д. № 2605/2014 г., I
ТО), според която със ЗИД на Закона за енергетиката (обн. ДВ бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.) е въведено законово основание крайният снабдител да
коригира сметката на клиент при доказано неточно отчитане на потребената ел.
енергия, ако е изпълнил задълженията си по чл. 98а, ал. 2, т. 6 и по чл. 83,
ал. 1, т. 6 от ЗЕ, т. е. само при предвиждане в общите условия на договорите
на ред за уведомяване на клиента при извършване на корекция на сметка и при
наличие на одобрени правила за измерване количеството електрическа енергия,
регламентиращи принципите на измерване, начините и местата за измерване,
условията и реда на тяхното обслужване, включително за установяване на случаите
на неизмерена, неправилно и/или неточно измерена електрическа енергия и за
извършване на корекцията на сметките за предоставената електроенергия. Законодателят е вменил изрично в
задължение на електроразпределителното
дружество: 1. да създаде правила за измерване на количеството
електрическа енергия със съответно на новата законова уредба, въведена със
ЗИДЗЕ (ДВ, бр. 54/2012 г., в сила от 17.07.2012
г.) съдържание (в
случая такива са създадени – цитираните по-горе ПИКЕЕ, в сила от 16.11.2013 г.); и 2. да създаде общи условия на договорите с крайния
потребител на ел. енергия, предвиждащи ред за уведомяване на клиента при наличие
на основание за корекция. Следователно правото за извършване на корекция на сметка възниква за доставчика
на електрическа енергия при кумулативното наличие на посочените две
предпоставки.
В разглеждания случай
обаче, ответното дружество, чиято е доказателствената тежест за установяване
елементите на фактическия състав на претендираното потестативно право да
извърши едностранно корекция на сметката на ищеца като битов клиент на
електрическа енергия, не ангажира доказателства в посочения по-горе смисъл. Ответната страна нито е
релевирала твърдения, нито е ангажирала доказателства за изменението на действащите общи
условия или за влизането в сила на нови общи условия, които да предвиждат ред
за уведомяване на клиента при извършване на корекция на сметки (като в тази връзка следва да бъдат съобразени и
мерките за защита на потребителите, предвидени в Директива 2009/72/ЕС относно
общите правила за вътрешния пазар на електрическа енергия, изцяло транспонирана
със ЗЕ), следователно и при прилагане неблагоприятните последици от
непровеждане на дължимото в процеса доказване следва извод, че фактическият
състав, пораждащ правото на крайния снабдител да коригира сметката на клиент
при доказано неточно отчитане на потребената ел. енергия, не е изпълнен, тъй като снабдителят не е изпълнил
задължението си по чл. 98а, ал. 2, т. 6 от ЗЕ
да издаде и публикува нови Общи условия или да измени действащите до този
момент така, че съдържанието им да отговаря на изискванията в цитираната
законова разпоредба, тъй като в заварените общи условия липсва уреден ред за
уведомяване на клиента при наличие на основание за корекция. Представените по
делото Общи условия на договорите за продажба на електрическа енергия на „Ч.Е.Б.“
АД, одобрени от ДКЕВР с Решение № ОУ-059/07.11.2007
г., не съдържат клауза, която да урежда реда за уведомяване на клиента при
наличие на основание за извършването на корекция на сметка. Клаузите на чл. 17,
ал. 2 и чл. 18 от ОУ не отговаря на законовото изискване на
чл. 98а, ал. 2, т. 6 от ЗЕ, тъй като в тях е
предвидено единствено задължение на продавача на електрическа енергия да
уведоми клиента за вече извършената корекция на сметка, но в нея не е разписан
редът, по който следва да стане това. Клаузата на чл. 49 от общите условия също няма значение
на определяне на ред за уведомяване на клиентите, тъй като определя само кои са
адресите за кореспонденция между страните.
С оглед на изложеното,
настоящият съдебен състав приема, че в случая не се установи да е изпълнен
фактическият състав, пораждащ правото на крайния снабдител на електрическа
енергия да коригира сметката на клиента при доказано неточно отчитане на
потребената енергия, тъй като не се доказа той да е изпълнил задължението,
предвидено в чл. 98а, ал. 2, т. 6 от ЗЕ
да приеме нови общи условия, в чието съдържание да е предвиден ред за
уведомяване на клиента при наличие на основание за корекция, доколкото в
заварените общи условия такъв няма уреден. Това означава, че в тежест на ищеца
не е възникнало задължение да заплаща на крайния снабдител цената на
неизмерената електрическа енергия, определена след извършена корекция на
сметката за минал период, което прави предявеният отрицателен установителен иск
изцяло основателен само на това основание. Този извод
не се променя от Решение № 124/18.06.2019 г. по ГД № 2991/2018 г. на ГК, ІІІ ГО на ВКС, доколкото с последното сочи на противоречива практика на ВКС по въпроса спрямо посоченото в по-горе цитираните
други решения на ВКС, което противоречие може да се преодолее само от ВКС с тълкувателно решение, но до тогава
настоящият състав споделя изложените по-горе доводи за липсата на предвиден ред за
уведомяване на клиента при наличие на основание за корекция, доколкото в
заварените общи условия такъв няма уреден.
По изложените
съображения се налага приемането на извод, че в тежест на ищеца не е възникнало задължение да заплаща на
крайния снабдител – ответника, цената на неизмерената електрическа
енергия, определена след извършена корекция на сметката за минал период. Предявения отрицателен установителен иск е изцяло основателен, поради което първоинстанционното
решение следва да бъде потвърдено.
По частната
жалба по чл. 248, ал. 3 от ГПК:
Настоящият съдебен състав намира,
че частната жалба е подадена в рамките на законоустановения срок, от
легитимирано лице и срещу подлежащ на обжалване акт на първоинстанционния съд,
поради което същата се явява процесуално допустима.
Разгледана по
същество частната жалба е неоснователна по следните съображения.
С обжалваното
Решение № 54634 от 28.02.2020 г., постановено по ГД № 45776 по описа за 2018 г.
на СРС на ищеца са присъдени разноски в общ размер на 841,25 лв., от които
690,00 лв. за адвокатско възнаграждение.
Настоящият
въззивен състав намира, че заплатеното от страна на ищеца възнаграждение за
защита и процесуално представителство от един адвокат, с оглед и цената на иска,
не е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на
делото, преценена от обема на защита на ищеца по твърденията в исковата молба,
които са многобройни, от извършените процесуални действия по защита от
упълномощения адвокат, обема на приобщения по делото доказателствен материал.
Касателно разноските, които
претендира насрещната страна по частната жалба, въззивният съд намира следното.
Производството по чл. 248 ГПК не е самостоятелно производство, а е продължение
на делото по повод дължимостта и размера на направените от страните разноски в
съответната инстанция. То е способ за защита срещу неправилно присъждане на
разноски (в този смисъл Определение № 627/18.08.2014 г. по ч.гр.д. № 696/2014
г., Г. К., ІІІ Г. О. на ВКС; Определение № 114/20.05.2016 г. по ч.гр.д. №
1847/2016 г., Г.К., ІІ Г. О. на ВКС; Определение № 196/12.06.2015 г. по гр.д. №
9/2015 г., Г. К., І Г. О. на ВКС). Съответно произнасянето на съда по
направеното искане е допълнение на вече постановен акт, за която инстанция има
вече присъдени разноски и следователно нови разноски за адвокатско
възнаграждение не се дължат (така Определение № 683 от 21.12.2015 г. по ч. гр.
д. № 5089/2015 г., Г. К., ІІІ Г. О. на ВКС, постановено по чл. 274, ал. 2 ГПК). Поради тази причина не следва да
се допуска кумулиране на нови задължения за разноски в „процеса относно
разноските“ за страната, инициирала производство по чл. 248 от ГПК. Противното
ще противоречи на целта на закона, както и на уредбата на института на
разноските, уреден в чл. 78 и сл. от ГПК.
Предвид
изложеното настоящият съдебен състав намира частната жалба за неоснователна и
че като такава същата следва да бъде оставена без уважение, а процесното
определение следва да бъде потвърдено в обжалваната част.
По отношение
на разноските:
При този изход
на делото, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК право на разноски във въззивното
производство има единствено въззиваемият ищец. Същият доказва да е извършил
разноски в размер на 300,00 лв. за адвокатско възнаграждение – платено в брой,
които се дължат от въззивника в цялост, тъй като, от една страна, релевираните от
него в тази част възражения касаят хипотезата на чл. 38 от Закона за адвокатурата,
която не е налице в настоящия случай, а от друга, претендираното адвокатско
възнаграждение не е прекомерно, тъй като е в минимален размер съгласно НМРАВ.
Решението не подлежи на
касационно обжалване съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1, предл.
първо от ГПК, тъй като цената на иска е под 5000,00 лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение №
54634 от 28.02.2020 г., постановено по ГД № 45776 по описа за 2018 г. на СРС, I
ГО, 171 състав.
ПОТВЪРЖДАВА Определение
№ 147741 от 13.07.2020 г., постановено по реда на чл. 248 от ГПК по ГД № 45776
по описа за 2018 г. на СРС, I ГО, 171 състав.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК „Ч.Е.Б.“ ЕАД, ЕИК********, със
седалище и адрес на управление:***, БенчМарк Бизнес Център да заплати на А.Д.Р.,
ЕГН **********, с адрес: ***, сумата от 300,00 лв. (триста лева),
представляваща заплатено от страната адвокатско възнаграждение за процесуално
представителство пред въззивната инстанция.
Решението е постановено при
участието на „ЧЕЗ Р.Б.“ АД – трето лице – помагач на страната на ответника.
Решението не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.