РЕШЕНИЕ
№ 282
гр. Велико Търново, 29.04.2021 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен
съд Велико Търново – трети състав, в съдебно заседание на двадесет и девети
септември две хиляди и двадесет и първа година в състав:
Административен съдия: Евтим Банев
при
участието на секретаря М. Н.и прокурора Светлана И., изслуша докладваното от
съдия Банев Административно дело № 597 по описа за 2016 година и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 203 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/,
във вр. с чл. 1, ал. 2 от Закона за отговорност на държавата и общините за
вреди /ЗОДОВ/.
Образувано е за разглеждане на
първоначално съединени искове, предявени от от М.М.С. с ЕГН **********, адрес ***,
срещу Национална агенция за приходите – гр. София. Ищецът предявява
първоначално съединени искове, с които претендира заплащане от Национална
агенция за приходите – гр. София на обезщетения за вредите, причинени му от
незаконосъобразен индивидуален административен акт – мълчалив отказ на
изпълнителния директор на НАП да се произнесе по молба вх. № 18515/ 25.05.2016
г. за възстановяване на заеманата от М.М.С. длъжност. Изтъква обстоятелството, че посоченият мълчалив отказ е отменен с Решение
№ 298/ 17.06.2019 г. по адм. дело № 274/ 2019 г. на Административен съд –
Велико Търново, обжалвано и оставено в сила с Решение № 16277/ 29.11.2019 г. по
адм.дело № 8833/ 2019 г. на Върховен административен съд. Сочи, че посредством
бездействието си органът по назначаването го е лишил от възможността да
упражнява основни свои права, гарантирани както от националното законодателство,
така и от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, ДФЕС
и Хартата на основните права на Европейския съюз. По същество ищецът твърди, че
вследствие на незаконосъобразния
мълчалив отказ на изпълнителния директор на НАП, е претърпял имуществени вреди,
описани в исковата молба – в периода от 25.05.2016 г. до 05.06.2017 г. е бил лишен от възможността да получава
работна заплата срещу престирания от него труд, в съответния размер към
момента на подаване на молбата за възстановяването му на длъжност, включващ и
увеличението на индивидуалната основна заплата през периода, от право на
социално осигуряване и произтичащите от същото права, по-конкретно тези на
парично обезщетение за временна неработоспособност поради общо заболяване и на
парично обезщетение за безработица. Претендира и претърпени неимуществени
вреди, произтичащи от същия мълчалив отказ – негативни изживявания и
безпокойство, породени от неизвестността, накърняване на личното му
достойнство, сринат служебен и семеен авторитет, вкл. вследствие публикации в
националната и местна преса, разстройство на брака му, трайно негативно
отражение върху здравословното му състояние, разстройство на психиката, водещо
до нервност и избухливост, загуба на тегло, влошаване на съществуващи
заболявания и поява на нови такива. Въз основа на така изложените факти, ищецът претендира заплащане от Национална
агенция за приходите – гр. София, на обезщетения за причинените му вреди, които
след направени оттегляния и изменения на част от исковете, последният оценява
както следва: 1. сумата от 23 144,58 лв. - обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в неполучени брутни месечни заплати за периода
25.05.2016 г. - 05.06.2017 година; 2. мораторната лихва върху
сумата 23 144,58 лв., считано от падежа на всяко месечно вземане /последно
число на месеца, за който се получава заплата/ до 12.10.2019 г., в общ размер
на 7 035,48 лв.; 3. сумата от 2 362,50 лв. -обезщетение за
имуществени вреди, изразяващи се в неполучено обезщетение при прекратяване на
служебното правоотношение за неизползван платен годишен отпуск за периода
25.05.2016 г. - 05.06.2017 година; 4.
мораторната лихва върху сумата от 2 362,50 лв., считано от падежа на
вземането - 05.06.2017 г. до 12.10.2019 г., в размер на 604,45 лева; 5. сумата от 5 775,00 лв. - обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в неполучено обезщетение за безработица за
периода: 07.08.2017 г. - 15.01.2018 година; 6. мораторната лихва върху
сумата 5 775,00лв, считано от падежа на всяко вземане до 12.10.2019 г., в общ
размер на 1 202,50 лв.; 7.
сумата 99 000,00 лв. - неимуществени
вреди; 8. мораторната лихва върху сумата 99 000,00 лв. в размер на
345,00 лв., считано от 29.11.2019 г.
до 12.12.2019 година. Претендират се и законните лихви
върху сумите 23 144,58 лв., 2 362,50 лв., 5 775,00 лв.
и 99 000,00 лв., считано от
13.12.2019 г. /датата на подаване на уточняващата исковете молба/, до окончателното изплащане на сумите. В
съдебно заседание ищецът, лично и чрез пълномощника си по делото ***Ц. от ВТАК,
поддържа исковете, по доводите, изложени в исковата молба, в хода на устните
състезания и в писмено становище, като се позовава и на доказателствата,
събрани в хода на съдебното дирене, вкл. заключенията на назначените
експертизи. Претендира присъждане на направените
в производството по настоящото дело разноски в размер на 1 150,00 лв. съгласно
представен списък по чл. 80 от ГПК, както и присъждане в полза на
представляващия го адвокат възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 от Закона
за адвокатурата, в размер не по-малък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал.
2 от същия закон.
Ответникът – Национална агенция за
приходите – гр. София, чрез пълномощника си по делото ***Д., оспорва исковете
по основание и размер. В представен отговор на исковата молба и в писмено
становище твърди неоснователност и недоказаност на предявените главни искове за
и акцесорните такива за лихви. Счита, че поначало претендираният размер на
обезщетението за неполучени заплати е неправилно изчислен, като се заявява
такъв на база работна заплата заедно с
последващи увеличения като за лица, заемащи такава длъжност, каквито увеличения
обаче не са получавани от ищеца. Намира за неоснователна и претенцията за
обезщетяване за неизползван платен годишен отпуск за периода 25.05.2016 г. -
05.06.2017 г. и то изчислено при вземане предвид увеличение на индивидуалната
основна заплата от 5%, мораторната и законната лихва върху това
обезщетение. Изтъква, че макар периодът
на незаконното отстраняване от работа да се признава за трудов /служебен/ стаж,
за ищеца не е възникнало право на платен годишен отпуск, тъй като последния
реално не е полагал труд в полза на работодателя. Ответникът намира за
неоснователна и претенцията за присъждане на обезщетение за безработица за
периода 07.08.2017 г. - 15.01.2018 г., изчислено по реда на чл. 54б, ал. 1, вр.
с ал. 5 от КСО, мораторни лихви и законната лихва върху същото. Позовава се на
обстоятелството, че на М.С. е изплатено обезщетение по чл. 106, ал. 2 от ЗДСл
за периода от 07.06.2017 г. до 07.08.2017 г., като въпросната норма е
категорична, че обезщетението за оставане без работа на държавния служител не
може да е за повече от два месеца. Развива и доводи, че обезщетения за
безработица по КСО могат да бъдат изплащани след прекратяване на служебното
правоотношение, а в конкретния случай не се касае за уволнение на ищеца, а за
отстраняването му от длъжност. На последно място, ответникът намира за недоказана
като размер и претенцията за обезщетяване на претърпени от М.С. неимуществени
вреди. Счита, че претърпените от ищеца негативни последици, като тежест и
вредност не са извън обичайните за подобни случаи, а изпитаните от последния
емоционални страдания, вкл. влошаване на заболявания, е логично да бъдат
породени в по-голяма степен от воденото
срещу него наказателно производство, при което не е доказана непосредствена
причинно-следствена връзка между тях и отстраняването на С. от работа. С тези
аргументи, развити в писмения отговор и в писмено становище, ответникът моли
исковата молба да бъде оставена без уважение, не се претендира присъждане на
разноски.
Участващият в производството прокурор от
Окръжна прокуратура – Велико Търново, пледира частична основателност на
исковете за имуществени и неимуществени вреди и лихви върху обезщетенията за
такива. Прокурорът счита, че от кумулативно изискуемите предпоставки за
ангажиране на отговорността на държавата по ЗОДОВ, в случая са налице – отменен
с влязло в сила съдебно решение незаконосъобразен акт на администрацията /мълчалив
отказ по искането на С./ за възстановяване на работа, претърпени имуществени
вреди, ограничени до размера на брутното трудово възнаграждение за периода от
подаване на искането за възстановяване до прекратяване на служебното
правоотношение и съответните лихви. Останалите заявени претенции за
обезщетяване на имуществени вреди намира за неоснователни, доколкото
вредоносните последици не са в пряка причинно-следствена въръзка с
незаконосъобразния административен акт. Прокурорът счита за частично основателен
и иска за неимуществени вреди, и лихви. Намира за доказани преживените в
резултат от отменения акт негативни изживявания, влошени емоционално и
физическо състояние на ищеца, но счита претендирания размер на обезщетението за
тези вреди. Предлага с решението си съдът да се произнесе в този смисъл.
Съдът, като взе предвид изложените от
ищеца фактически обстоятелства, на които се основават исковете и формулирания
петитум, определя предявените искове, като
такива с правно основание чл. 1, ал.
1 от ЗОДОВ, които на основание ал. 2 от същия текст, следва да бъдат разгледани
по реда на чл. 203 и сл. от АПК.
Въз основа на събраните по делото
писмени доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, и след като
взе предвид доводите на страните, съдът приема за установено от фактическа
страна следното:
От наличните по делото писмени
доказателства – представени от страните и налични в приобщеното адм. дело №
274/ 2019 г. на АСВТ се установява, че в периода от 01.06.2009 г. до 01.03.2016
г., М.М.С. е работил по служебно правоотношение с Национална агенция за
приходите, последователно на длъжности „главен публичен изпълнител“, „началник
сектор „ОСПОВ“ и „заместник-директор на дирекция „Събиране“ в ТД на НАП – гр.
Велико Търново. Със Заповед № ЗЦУ-233/ 01.03.2016 г. на изпълнителния директор
на НАП, М.С. е бил временно отстранен от служба на основание чл. 100, ал. 2 от
Закона за държавния служител /ЗДСЛ/, като преди отстраняването е заемал
последната от изброените длъжности, с ранг V
старши за държавен служител. След обявяването за противоконституционна на
разпоредбата на чл. 100, ал. 2 от ЗДСл с Решение № 5/
12.05.2016 г. на КС по к.д. № 2/ 2016 г., със Заявление вх. № 18515/ 25.05.2016
г. в деловодството на ТД на НАП - Велико Търново, С. е заявил пред органа по
назначаването - изпълнителния директор на НАП, готовност да изпълнява
задълженията си като заместник-директор
на дирекция „Събиране“ в ТД на НАП – гр. Велико Търново, поради отпадането на
правното основание за отстраняването му от работа. По подаденото искане не е
последвало произнасяне. На датата на подаване на заявлението той се е явил на работа и е изразил готовност да изпълнява задължението си, но му е
било отказано да бъде допуснат до изпълнението на заеманата от него длъжност
/констативен протокол № 230, том 2, рег. № 5633 от 25.05.2016 г. на помощник
нотариус от Нотариална кантора № 283/.
След оспорването му по съдебен ред, за разглеждането на което са образувани
първоначално адм. дело № 424/ 2016 г. на АСВТ, а впоследствие адм. дело № 274/
2019 г. на АСВТ, мълчаливият отказ на изпълнителния директор на НАП да се
произнесе по молбата на С. да бъде възстановен на заеманата от него длъжност
като държавен служител в НАП, е отменен с Решение № 288/ 17.06.2019 г. по адм.
дело № 274/ 2019 г. на АСВТ, и преписката е върната на органа по назначаването,
за произнасяне по молбата с административен акт. Решението на АСВТ е оставено в
сила с Решение № 16274/ 29.11.2019 г. по адм. дело № 8833/ 2019 г. на ВАС, Пето
отделение.
След оспорването
на мълчаливия отказ за възстановяване на длъжност, М.С. е подал исковата молба,
разглеждана в настоящото дело, като впоследствие е изменил исковете си по
основание и/или размер. Настоящото производство е било спряно до приключването
на адм.
дело № 366/ 2016 г. на АСВТ /образувано по жалба срещу Заповед № ЗЦУ-233 от 01.03.2016 г. на изпълнителния директор на НАП/ и адм. дело № 424/2016г. на АСВТ, след което е възобновено. Междувременно със
Заповед № 1082/ 25.05.2017 г. на изпълнителния директор на НАП, служебното
правоотношение с М.С. е било прекратено на основание чл. 106, ал. 1, т. 2 от
ЗДСл /съкращаване на длъжността/, считано от 05.06.2017 година. Видно от Разпореждане № 041-00-857-1/ 15.06.217 г. на
длъжностното лице в ТП на НОИ – гр. Велико Търново, със същото е отказано
отпускането на парично обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО по
заявление вх. № 041-00-857/ 07.06.2017 г. на М.С., тъй като последният няма
осигуряване във фонд „Безработица“ за 9 месеца от последните 15 месеца преди
прекратяване на осигуряването /папка 1, л. 138 от делото/.
В рамките на настоящото производство,
като доказателства по делото са приобщени посочените по-горе документи,
останалите документи от служебното досие на С. за периода от 07.05.2009 г. до
25.05.2017 г., вкл. ведомости за възнаграждението му в периода месец януари –
месец март 2016 г., медицинска документация, касаеща заболявания на ищеца,
Заповед № ЗЦУ421/ 31.03.2014 г. на изпълнителния директор на НАП за
утвърждаване на вътрешни правила за работната заплата, Заповед № ЗЦУ728/
23.06.2015 г. за изменение на първата заповед, вътрешни правила за работната
заплата, утвърдени от изпълнителния директор на НАП, указания до директорите на
ТД на НАП относно повишаване на индивидуалните основни заплати на служителите,
считано от 01.01.2016 г. и от 01.01.2017 г., таблици за минималните и
максималните размери на основните месечни заплати по нива и степени,
коефициенти за длъжности, заповеди за изменение на основната заплата на
директора на дирекция „Събиране“ в ТД на НАП – Велико Търново, считано от
01.01.2016 г. и от 01.01.2017 година. От последната се установява, че с
Експертно решение№ 2471/ 09.07.2013 г. на ТЕЛК при МОБАЛ „***Стефан Черкезов“
АД – гр. В. Търново, на С. е определена степен на трайно намалена
работоспособност 75% за период от една година, считано от 09.07.2013 г., като с
последващи ЕР № 2295/ 17.06.2014 г. и ЕР № 1913/ 17.05.2017 г. на същата ТЕЛК,
са му определени периоди на намалена неработоспособност съответно до 01.06.2017
г. и до 01.05.2020 г., степен на намалена работоспособност 72% и 74%. Във
връзка с твърденията за емоционален срив, предизвикат от уронване на доброто му
име в обществото, от ищеца са представени и публикации във в. „Борба“, брой от
27.07.2016 г., в. „Кореспондент“, брой от 19.08.2016 г. и в. „Янтра днес“, брой
от 18.10.2016 година. По негово искане е назначена комплексна медицинска
експертиза от специалисти в областта на гастроентерологията, неврохирургията и
психиатрията. След запознаване с наличните в делото документи, тези от
медицинското досие на С. и извършени прегледи, същите са дали заключение по
поставените им задачи. Съгласно ***– психиатър /папка 1, л. 248 и сл.,
протокола от ОСЗ на 09.06.2020 г. – папка 2, л. 395 и сл./, от есента на 2012
г. С. е получавал епилептични припадъци и му бил установен темпоромезиален
каверном, започнато е лечение с тимостабилизатори. През 2016 г., след
освобождаването му от ареста след задържане, започнал да изпитва тревожност,
през 2018 г. посетил психиатър и му е поставена диагноза F41.9 Тревожно разстройство, неуточнено, започнато е
медикаментално лечение, което е дало резултат. ***определя като възможна
причина за заболяването психичното напрежение и стреса в резултат от
отстраняването и недопускането му на работа. Счита за възможно и последващи
обостряния на това заболяване, което протича на пристъпи и се нуждае от
относително продължително приемане на медикаменти при всяко обостряне /около
8-9 месеца/. В заключението си /папка 2, л. 449 и сл., протокол от ОСЗ на
28.07.2020 г./, ***– гастроентеролог сочи, че от 2007 г. ищецът боледува от
хроничен улцерохеморагичен колит, за което е изследван и лекува няколкократно,
и е водещото заболяване при определяне на трайна неработоспособност от ТЕЛК. От
2016 г. има тенденция за влошаване здравословното състояние на С., като е
възможно това да е причинено от психичния стрес във връзка със служебните му
проблеми. Необходимо е болният да спазва строг диетичен режим на хранене и
почти редовно да приема съответните медикаменти /месечното им приемане е на
цена около 30 – 50 лева/. Според заключението на ***– неврохирург /папка 2, л.
461 – 462, протокол ОСЗ на л. 468 и сл./, от 2012 г. ищецът страда от
епилепсия, установен е темпоромезиален каверном. Предприето е адекватно
лечение, като проведените изследвания не са доказали епилептогенна роля на
кавернома, същият е проследяван 2 пъти годишно чрез изследвани, като не е отразявал
динамика. През 2018 г. каверномът е определен като динамичен, по повод три
големи епилептични припадъка със загуба на съзнание и появили се по-късно
паметови нарушения и нарушения на съня. Това е отразено и чрез завишаването на
процента намалена работоспособност в решението на ТЕЛК. Много е вероятно
влошаването на заболяването да се дължина хроничния стрес на С. във връзка със
служебните му проблеми, като при това заболяване е важно осигуряването на
психо-емоционален комфорт на болния. Заключенията на медицинската експертиза са
изслушани и приети без възражения на страните, и се кредитират с доверие от
настоящия състав.
Също по искане на ищеца по делото е
назначена счетоводна експертиза, която да определи какъв би бил размерът на
получаваните от М.С. трудови възнаграждения за периода 25.05.2016 г. –
05.06.2017 г. с и без претендираното увеличение от 5%, размерът на
претендираните обезщетения за неплатен отпуск и безработица, и съответните
мораторни лихви. Заключението на счетоводната експертиза се цени съобразно
останалите събрани по делото доказателства.
За удостоверяване на претенцията за
претърпени неимуществени вреди в резултат от отменения мълчалив отказ, ищецът
ангажира свидетелските показания на С.В.С. негова съпруга, М.М.Д. и Т.П.И.. При
разпита й С. С. заявява, че след 18 години работа в НАП, през месец март 2016
г. със заповед на изпълнителния директор на агенцията, съпругът й бил отстранен
от работа, поради повдигнато обвинение в престъпление. С. изживял тежко този
момент, тъй като са останали само с доходите от заплатата на свидетелката, с
две деца и издръжката на семейството била трудна. Финансовото състояние на
семейството допълнително се влошавало от необходимостта ищецът да лекува
заболяванията си, които изисквало относително скъпа медикаментозна терапия,
периодични прегледи и изследвания, някои от които не били извършени поради
липса на средства. При тези обстоятелства С. възлагал надежди на обявяването на
чл. 100, ал. 2 от ЗДСл за противоконституционен и да се върне на работа. Поради
това бил допълнително разочарован от двукратния отказ да бъда допуснат до
изпълнение на служебните му задължения и възникналата в тази връзка ситуация,
вкл. удостоверяването на отказа от присъстващ нотариус. Ищецът разбрал и че
други служители отстранени на същото основание, са върнати на работа, завел
дело за отмяна на отказа и т.н. Междувременно в периода до уволнението, тъй
като се е водел служител на НАП, С. не могъл да започне работа, макар да
кандидатствал на различни места, вкл. в кредитни институции и дори за
сервитьор. Това отношение на евентуални работодатели продължило и след
уволнението му от НАП, поради опасения от неприятности. Такива опасения демонстрирали
и клиентите на фирмата, която ищецът регистрирал през 2018 г., при което тази
му дейност също била неуспешна. Отделно от това, от момента на отстраняването
му много хора, вкл. измежду колегите му, спрели да контактуват с ищеца, а името
му на професионалист било уронено.
Междувременно се наложило С. да разчита почти изцяло на доходите на
съпругата си и нейните родители, както и синът му да започне работа при
навършване на 16 годишна възраст. Тези събития се отразили на здравословното му
състояние, което се влошило, отслабнал, бил приет за болнично лечение, но
представения болничен лист не бил приет в НАП. Припадъците му се увеличили,
започнал да ходи на сън, подобно на сомнамбул. Около една година след
недопускането му на работа бил преосвидетелстван от ТЕЛК, с увеличен процент на
неработоспособност. Психическото състоянието на ищеца също се влошило, станал
много избухлив, карал се с близките си, стигнало са до разстройство на брака.
Свидетелката заявява, че на моменти е мислела за раздяла с ищеца, но се
страхувала от негова последваща реакция, вкл. самоубийство. След уволнението му
през месец юни 2017 г. състоянието на ищеца допълнително се влошило и се
наложило посещение при психиатър, който открил някакво заболяване и било
предприето и такова лечение.
От
позицията на човек поддържащ приятелски отношения с ищеца, вкл. и през
процесния период, свидетелят М.Д. също твърди, че събитията през 2016 г., вкл.
арестуването му, не са се отразили добре както на С., така и на семейството му.
Свидетелят си спомня, че след отстраняването от длъжност на ищеца е имало
някакво решение за възстановяване, но това не се е случило. Сочи, че
състоянието му се е влошило както физически, така и психически, зачестили
припадъците, станал по-нервен, избухлив, дистанциран и затворен в себе си, като
това се засилило след месец май 2016 година. Според свидетеля, М.С. е бил и
обиден, че много хора са започнали да се дистанцират от него, кръга от близките
и познатите му силно се стеснил, променило се и отношението му към самия Д..
Същевременно С. е искал и получавал помощ от последния, вкл. и финансова. Тъй
като бил собственик на заведения за хранене, М.Д. в крайна сметка предложил на С.
съдружие в едно от тях, за да му подсигури някакъв доход.
Съгласно показанията на Т.И., тя е в
приятелски отношения с ищеца и съпругата му от 1991 г., вкл. е получавала помощ
от тях при отглеждането на детето й. Дава мнение, че те са много добро
семейство, а ищецът е грижовен баща. Сочи, че е запозната със събитията,
случили се на семейството през 2016 година. Твърди, че С. ги е преживял много
тежко, влошили са се хроничните му заболявания. Особено тежко преживял, че през
месец май 2016 г., след решението на Конституционния съд, не е бил върнат на
работа, въпреки желанието му. Ищецът се изнервил, отслабнал, загубил и
финансова възможност да ходи на задължителните медицински прегледи в София. От
съпругата му свидетелката И.разбрала за зачестяване на припадъците му и
ставания на сън. Семейството му също попаднало в стресова ситуация, като освен
това нямало финанси. Самият С. споделял с И., че е ходил да търси работа, но не
са го вземали, защото не е отстранен от НАП, оказана му била работа дори като
сервитьор. Променило се и поведението му, ограничил контактите си с приятели,
станал изнервен и притеснен, вкл. за финансовото състояние на семейството си.
Свидетелката заявява, че знае за заведени множество дело от М.С., че в дълъг
период не е бил освободен от работа и че не получава обезщетение за
безработица. Съпругата му не е споделяла с нея за прекратяване на брака.
От разпита на свидетелите се установява,
че същите са били непосредствени очевидци на състоянието на С. след
отстраняването му от работа, последващото му недопускане да изпълнява
служебните си задължения във връзка със заявлението му от 25.05.2016 г.,
както и впоследствие. Тоест, те имат преки впечатления за стреса, който ищецът
е преживял и за това как се е проявил той в емоционалното му, а и в
здравословното му състояние.
За преценката на събраните гласни
доказателства съдът съобрази обстоятелството по смисъла на чл. 172 от ГПК, вр.
чл. 144 от АПК, че свидетелите са съпруга и приятели на ищеца. Въпреки
критичния им анализ, не се пренебрегна и това, че като негови най-близки,
действително те са хората, които имат преки и непосредствени възприятия и
впечатления, и техните показания са ценени в този контекст. Освен това,
показанията в голяма степен кореспондират с наличните в делото документи, вкл.
медицински такива, със заключенията на СМЕ, и не са оборени от ответника.
Същите установяват преживените от ищеца негативни емоции, притеснения,
напрежение, стрес, влошаване на здравословното му състояние, които несъмнено
имат характер на претърпени от него неимуществени вреди.
При така установената фактическа
обстановка, съдът прави следните изводи:
Предявени са обективно съединени искове за имуществени и неимуществени вреди и за лихви, произтичащи от мълчалив отказ на изпълнителния директор на НАП да се произнесе по молба вх. № 18515/ 25.05.2016 г. за възстановяване на заеманата от М.М.С. длъжност, отменен като незаконосъобразен след обжалването му по съдебен ред.
Съгласно разпоредбата на чл. 203 от АПК
гражданите и юридическите лица могат да предявят искове за обезщетение за
вреди, причинени им от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на
административни органи и длъжностни лица. В случая се претендират вреди в
резултат на отменена с влязъл в сила съдебен акт незаконосъобразна заповед за задържане. Ищец
е адресатът на отменения административен акт по смисъла на чл. 21, ал. 1, вр. с
чл. 58, ал. 1 от АПК. Ответникът – Национална агенция за приходите – гр. София,
е юридическо лице със седалище гр. София, съгласно чл. 2, ал. 2 от Закона за
Националната агенция за приходите. Исковете за отговорност на държавата за
вреди, причинени от незаконосъобразен акт на администрацията, са редовно
предявени от надлежна страна, в хипотезата на чл. 204, ал. 1 от АПК, срещу
субект по чл. 205, ал. 1 от АПК. Исковата молба е предявена пред родово и
местно компетентен съд - Административен съд – Велико Търново, съгласно чл. 7,
ал. 1 от ЗОДОВ, доколкото адресът на ищеца е в гр. Велико Търново.
Според чл. 203, ал. 1 от АПК исковете за
обезщетения за вреди, причинени на граждани или юридически лица от
незаконосъобразни актове, действия или бездействия на административни органи и
длъжностни лица се разглеждат по реда на тази глава. Съгласно чл. 203, ал. 2 от АПК за неуредените въпроси за имуществената отговорност се прилагат
разпоредбите на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди.
Нормата на чл. 1 от ЗОДОВ регламентира, че държавата и общините отговарят за
вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове,
действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод
изпълнение на административна дейност, като исковете се разглеждат по реда,
установен в АПК. Основателността на иск с правно основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ предполага кумулативното наличие на следните предпоставки: незаконосъобразен акт, действие
или бездействие на орган или длъжностно лице на държавата при или по повод
изпълнение на административна дейност, отменени по съответния ред; вреда
/претърпяна загуба или пропусната полза/ от такъв административен акт или от
незаконно действие или бездействие; пряка и непосредствена причинна връзка
между незаконосъобразния акт, действието или бездействието и настъпилата вреда.
Липсата на който и да било от елементите на този фактически състав препятства
реализирането на отговорността на държавата по посочения ред.
В настоящия случай безспорно се
установи, че процесния мълчалив отказ на
изпълнителния директор на НАП по подаденото от М.М.С. Заявление вх. № 18515/ 25.05.2016
г.,
е отменен като незаконосъобразен с влязло в сила съдебно решение, респективно
налице е първата от материалноправните предпоставки за уважаване на предявените
искове. Същите са предявени в петгодишния давностен срок от
изтичането на срока за произнасяне на административния орган.
Съгласно посочените по-горе правни
основания, обезщетение се дължи за всички имуществени и неимуществени вреди,
които са пряка и непосредствена последица от увреждането. В случая претенциите
на ищеца касаят репарирането както на имуществени, така и на неимуществени
вреди, за които следва да се докаже тяхното настъпване и причинно-следствена
връзка с незаконосъобразния административен акт.
За частично основателни съдът намира претенциите на М.С. за причинените му от незаконосъобразния административен акт имуществени вреди.
Първата от тези претенции касае претърпените от ищеца преки и непосредствени вреди, произтичащи от неполучаване на трудово възнаграждение за периода 25.05.2016 г. – 05.06.2017 г. и съответните лихви за забава. Както се посочи, със Заповед № ЗЦУ-233/ 01.03.2016 г. на изпълнителния директор на НАП, С. е бил временно отстранен от служба на основание чл. 100, ал. 2 от ЗДСл. След обявяване противоконституционноста на последната законова разпоредба /Решение № 5 от 12.05.2016 г. по конституционно дело № 2 от 2016 г./, в установения от закона срок органът по назначаването не се е произнесъл по заявлението на държавния служител и на практика не е осигурил възможност на последния да изпълнява служебните си задължения на заеманата длъжност. По този начин и при липсата на определен срок в заповедта за отстраняване, органът по назначаването фактически е продължил без основание действието на правните последици от отстраняването, като е препятствал осъществяването на съществуващите със С. служебни правотношения, до момента на тяхното прекратяване. Това незаконно отстраняване и недопускане до работа е установено по съдебен ред и съгласно чл. 100, ал. 4 от ЗДСл, е предпоставка за обезщетяване на причинените вреди и по реда на ЗОДОВ. Съгласно изричната разпоредба ва чл. 100, ал. 3 от ЗДСл, държавният служител не получава заплата за времето, през което е бил отстранен и в случая между страните не се спори, че тази разпоредба е спазена. През целия сочен него период М.С. е бил отстранен от работа на несъществуващо правно основание, при заявено негово изрично искане за допускане да изпълнява задълженията си и липса на произнасяне по това искане. След като с решение на съда е прието, че липсата на произнасяне представлява незаконосъобразен административен акт, то през целия период на действие на този акт се формират неблагоприятни имуществени последици за адресата му, изразяващи се в пропуснати ползи от неполучени трудови възнаграждения. Получаването на такива възнаграждения при нормални обстоятелства, представлява закономерна последица от престирането на работна сила на основание служебно правоотношение между НАП и М.С., и същото е било осуетено от незаконосъобразния административен акт.
Съгласно разрешенията, дадени в т. 11 от ТР № 3/ 2004 г. на ОСГК на ВКС и тези в т. 5 от ППВС № 4/ 23.12.1968 г., в размера на трудовото възнаграждение, което се взема за база при определяне размера на имуществените вреди, се включват всички добавки, които имат постоянен характер. Съдът намира, че това разрешение следва да се приложи и при определяне на обезщетението, което ще се приеме за база в хипотеза на служебно правоотношение, по арг. от § 1 от ЗР на ЗОДОВ. Съгласно чл. 67, ал. 1 от ЗДСл, брутната заплата на държавния служител се състои от основна заплата и допълнителни възнаграждения и това е базата въз основа на която следва да бъде определен размерът на дължимото обезщетение за неизплатени заплати. Съгласно приетото по делото заключение на съдебно-счетоводна експертиза /вариант II/, размерът на дължимото брутно трудово възнаграждение на М.С. за периода от 25.05.2016 г. до 05.06.2017 г., съобразно последно полученото такова преди временното му отстраняване от работа, е 22 042,58 лв. и предвид изложеното по-горе, настоящият състав счита, че това следва да бъде и размерът на обезщетението за неполучено възнаграждение. Дължимите мораторни лихви, считано от падежа на всяко месечно плащане до 12.12.2019 г., са в общ размер на 6 700,49 лева. След извършено с лихвен калкулатор calculator.bg, преизчисляване съобразно последно заявения от ищеца период на претендирани мораторни лихви – до 12.10.2019 г., съдът установи, че размерът на тази лихва е 6 326,99 лева.
Недоказана е претенцията на ищеца за обезщетяване за неполучени работни заплати през процесния период над посочената по-горе сума, до 23 114,58 лв., с включване на индивидуалната му работна заплата от 5%, на база получена годишна оценка за 2015 г „изпълнението надвишава изискванията“. Съгласно чл. 4 от ЗОДОВ, държавата дължи обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Както се посочи, пропуснатата полза, вкл. от неполучени възнаграждения за труд, също подлежи на обезщетяване при това условие, като приход за имуществото на пострадалия, който не е осъществил. Този приход обаче не трябва да е случайна, а закономерна последица от установите по делото обстоятелства, да е обективно обоснован, а не само субективно очакван, т.е. осъществяването му да е реално и сигурно, като свързано с конкретните обстоятелства. При липсата на изрично установена в закона презумпция за настъпването вреда под формата на пропусната полза, последната не се предполага, а следва да бъде доказана в процеса. Съгласно Тълкувателно решение № 3/ 12.12.2012 г. на ОСГТК на ВКС, установяването на пропусната полза при договор се основава на предположението за състоянието, в което имуществото на кредитора би се намирало, ако длъжникът беше изпълнил точно задължението си, съпоставено с имуществото му към момента на неизпълнението, а в настоящия случай непозволеното увреждане, ако не беше настъпило такова. Когато пропусната полза се основава на очаквано възнаграждение по изпълнен договор, от значение са причините за неизпълнението и дали същото е било осуетено от незаконните действия и актове на органите и длъжностните лица по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. Сигурност при установяването на пропусната полза ще има ако от обстоятелствата преди тази намеса не следва извод за друга пречка пред изпълнението, предвид поведението на страните по договора, волята им, нормалното развитие на договорните отношения и добросъвестността – виж Решение № 73 от 10.05.2017 г. по гр. дело № 3728/2016 г., ІІІ г. о., ГК, Решение № 54 от 13.06.2017 г. на ВКС по гр. дело № 2755/2016 г., ІІІ г. о., ГК. След влизане в сила на Наредбата за заплатите на служителите в държавната администрация /01.07.2012 г./, размерът на индивидуалните основни месечни заплати на служителите се определя от ръководителя на съответната административна структура в съответствие с изискванията § 2, ал. 1 от наредбата. От ответника бяха представени вътрешни правила за работната заплата за процесния период, утвърдени от изпълнителния директор на НАП, указания до директорите на ТД на НАП относно повишаване на индивидуалните основни заплати на служителите, считано от 01.01.2016 г. и от 01.01.2017 г., таблици за минималните и максималните размери на основните месечни заплати по нива и степени, коефициенти за длъжности. Видно от указанията да директорите на ТД на НАП, действително за 2016 г. /както и за 2017 г./, са били определени около 5 на сто повече средства за възнаграждения, спрямо предходната бюджетна година. Същевременно обаче в указанията за 2016 г. е посочено, че увеличението на основните заплати във всяка ТД на база изготвените от съответния териториален директор предложения, при зададени основни параметри, съобразяване общите средства за основни заплати, числеността на служителите, корекционни коефициенти за заемани длъжности, годишна оценка на изпълнението за 2015 г. и редица други критерии. Такива критерии се установяват и при запознаване с раздел IV „Увеличение на индивидуалните основни месечни заплати“ от вътрешните правила за работната заплата, утвърдени от изпълнителния директор на НАП, като основни сред тях са годишната оценка на изпълнението за предходната година, липсата на предходно увеличение въз основа на тази оценка и други, при което е възприет индивидуален подход при определяне основната месечна заплата на служителите. Поради това и представените заповеди за изменение на основната заплата на директора на дирекция „Събиране“ в ТД на НАП – Велико Търново през 2016 г. и 2017 г. не могат да бъдат ценени като доказателство, че работодателят е имал намерение да увеличи работната заплата на М.С. за същите периоди, и то със сочения от него процент. От ищеца се твърди, че получена от него годишна оценка за 2015 г. е „изпълнението надвишава изискванията“, но доказателства за това не са представени от него, такива не се съдържат и сред представените от ответника документи, вкл. тези от служебното досие на С.. Отделно от това в заключението си вещото лице, изготвило ССЕ е посочило, че в отговор на негови изрични въпроси, с писмо изх. № 11315#1/ 27.05.2020 г., директорът на ТД на НАП е отговорил, че за процесния период не е имало изменение на работните заплати за длъжността заместник-директор на дирекция „Събиране“. Съобразно изложеното по-горе и описаната фактология, настоящият състав приема за недоказано, че ищецът несъмнено би получил увеличение на работната заплата и то в сочения от него размер. Не е установено в патримониума на същия да са настъпили претендираните имуществени вреди от неполучени увеличения на брутното му трудово възнаграждение за периода 25.05.2016 г. – 05.06.2017 година. Искът за присъждане на това обезщетение в размер общо на 1 102,00 лв. се явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен, ведно с претенцията за мораторните лихви, считано от падежа на всяко месечно плащане до 12.10.2019 г. – общо 334,99 лв. и законна лихва от дата 13.12.2019 г. до окончателното изплащане на сумата.
Относно претенцията за обезщетение за претърпени
имуществени вреди в размер на 2 362,50 лв. - неполучено обезщетение за неизползван платен годишен
отпуск при прекратяване на служебното правоотношение, за периода 25.05.2016 г.
- 05.06.2017 година. Съгласно чл.
61, ал. 2 от ЗДСл, при прекратяване на служебното правоотношение
държавният служител има право на парично обезщетение за неизползвания платен
годишен отпуск, правото за което не е погасено по давност. С нормата на чл. 61,
ал. 3 от ЗДСл е въведено правилото размерът на паричното обезщетение за
неползван платен годишен отпуск, да се определя съобразно размера на основната
заплата, определена на държавния служител към датата на прекратяване на
служебното правоотношение и средномесечния брой на работните дни за съответната
година. Със Заповед № 1082/ 25.05.2017 г. на изпълнителния
директор на НАП /за прекратяване на служебното правоотношение/, на М.С. е било
определено обезщетение по чл. 61, ал. 1 от ЗДСл и това обстоятелство не е било
спорно /л. 137 от делото/. Както се посочи, ищецът изрично заявява, че
претендирата сума представлява само разликата между действително изплатеното
обезщетение и сумата която би получил, ако не е бил отстранен от длъжност, за
неползван отпуск през периода на отстраняването. Според настоящия съдебен
състав, за периода в който е бил отстранен от длъжност, на М.С. не се дължи
обезщетение по чл. 61, ал. 2 от ЗДСл. Съгласно чл. 116, т. 5 от ЗДСл, за
служебен стаж се признава времето по
служебното правоотношение, през което държавният служител не е работил, поради
отстраняване от работа във връзка с дисциплинарно дело за уволнение и възбудено
наказателно преследване за извършено престъпление въз връзка с изпълнение на
службата, ако държавният служител не е бил наказан или е бил оправдан, или
наказателното преследване е било прекратено поради това, че не е извършил
деянието или че извършеното деяние не съставлява престъпление. Прочитът на
цитираната норма налага извод с нея да се претендира изчерпателно изброяване на
случаите, в които временното отстраняване от работа се зачита за служебен стаж,
а от там възниква и въпросът дали в конкретния случай, съобразно неговите
специфики, периодът
от 25.05.2016 г. до 05.06.2017 г. следва да бъде зачетен за служебен стаж на М.С., като първа необходима
предпоставка за възникване на правото по чл. 61, ал. 2 от ЗДСл. Този въпрос не
е бил заявен като спорен между страните и подробното му обсъждане е ненужно,
като настоящият състав намира, че следва да бъде даден положителен отговор.
Недопустимо е тълкуването на нормативния акт по начин, който да третира
нееднакво държавните служители, незаконосъобразно отстранени от работа, в
зависимост единствено от основанието за това отстраняване, както и да поставя в
неравностойно положение лицата, изпълняващи държавна служба спрямо тези,
работещи по трудово правоотношение /сравни с чл. 351, ал. 1, т. 6, вр. с чл.
224, ал. 1 от КТ /, и то по въпрос касаещ чувствително негативно засягане на
правната им сфера.
Независимо от горното, следва да се има предвид,
че през времето на отстраняването от заеманата длъжност държавният служител не
полага труд по служебното правоотношение, тъй като по своето естество
отстраняването от заеманата длъжност представлява временно преустановяване на
действието на съществуващото между страните служебно правоотношение. Съответно
на това, по време на отстраняването не е задължен, а фактически и не би
следвало да бъде допускан да полага труд на съответната длъжност. Или по своето
действие в насока дължимост на насрещните престации по служебното
правоотношение, временното отстраняване може да бъде приравнено на
прекратяването на служебното правоотношение /и при незаконосъобразно
прекратяване времето, през което не е полаган труд се признава за служебен стаж
– чл. 118, т. 1 от ЗДДС/. Става въпрос за законови фикции, което сочи че
служебното правоотношение не се възстановява с обратна сила след като
прекратяването му бъде признато за незаконосъобразно. Възстановяването е за в
бъдеще време и доколкото служителят реално не е престирал своя труд, нито е
изпълнявал други задължения по това правоотношение, той няма право на
насрещните дължими престации, както и право на неизползван годишен отпуск за времето на
незаконосъобразното уволнение. Това разрешение е логично, като се има предвид
каква е основнага функция на правото на годишния платен отпуск – да се
гарантира възможност на служителя да отпочине и възстанови работната си сила.
Именно на тази цел са подчинени и предвидените в чл. 61 от ЗДСл законодателни
ограничения пред възможността годишният платен отпуск да не бъде реално
ползван, срещу компенсация. Както се посочи по-горе, при отстраняването от
длъжност, държавният служител също е лишен от възможността да изпълнява
задълженията си по служебното правоотношение, с които е обвързано правото на
платен годишен отпуск. След като правото
на платен годишен отпуск е функция от
полагането на труд по служебното правоотношение, то не би могло да възникне за
периодите когато служителят не полага труд. При положение, че за процесния
период за М.С. не е възникнало право на платен годишен отпуск, изначално
неоснователна е претенцията за обезщетяване неползването на такъв отпуск на
основание чл. 61, ал. 2 от ЗДСл, вкл. и в настоящото производство. До различни
изводи не водят цитираните от ищеца разпоредби на общностното право, вкл.
Хартата на основните права на ЕС, и решения на СЕС относно прилагането им,
доколкото последните касаят възникнало след действително положен труд,
подлежало на упражняване, но неупражнено право на годишен платен отпуск, при
прекратяване на трудовото правоотношение, т.е. казуси твърде различни от
настоящия. Искът за обезщетение за претърпяна имуществена вреда в размер на 2
362,50 лв. -
неполучено обезщетение за неизползван платен годишен отпуск при прекратяване на
служебното правоотношение, за периода 25.05.2016 г. - 05.06.2017 г. е
неоснователен и като такъв следва да бъде отхвърлен.
Предвид акцесорния му характер и неоснователността на главния иск, следва да бъде отхвърлен и искът за присъждане на 604,45 лв. - мораторна лихва върху сумата от 2 362,50 лв., считано от 05.06.2017 г. до 12.10.2019 година.
От ищеца се претендира заплащане на сумата от 5 775,00 лв. - обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в неполучено обезщетение за безработица за периода от 07.08.2017 г. до 15.01.2018 година. Заявеният размер на обезщетението е базиран на среднодневно възнаграждение, изчислено съобразно индивидуалната му работна заплата, с увеличение 5 на сто за 2016 година.
Съгласно чл. 54а, ал. 1 от Кодекса за социално осигуряване /КСО/, в приложимата редакция /ДВ, бр. 98 от 2015 г., в сила от 01.01.2016 г./, право на парично обезщетение за безработица, за които са внесени или дължими осигурителни вноски във фонд „Безработица“ най-малко 9 месеца през последните 15 месеца преди прекратяване на осигуряването, и отговарят на останалите изисквания, посочени в същата норма. Както се посочи по-горе в решението, видно от Разпореждане № 041-00-857-1/ 15.06.217 г. на длъжностното лице в ТП на НОИ – гр. Велико Търново, след прекратяване на служебното му правоотношение, със Заявление вх. № 041-00-857/ 07.06.2017 г. на ТП на НОИ – гр. В. Търново, М.С. е поискал да упражни правото си на получаване на парично обезщетение при безработица. Отпускането на такова обаче му е било отказано от съответното длъжностно лице с единствен мотив, че заявителят не е бил осигуряван във фонд „Безработица“ за 9 месеца от последните 15 месеца преди прекратяване на осигуряването /папка 1, л. 138 от делото/. Между страните не е било спорно, че докато е заемал длъжността „заместник-директор на дирекция „Събиране“ в ТД на НАП, ищецът е бил осигуряван за този риск на основание чл. 4, ал. 1, т. 2 от КСО. Ответникът не отрича и факта, че след отстраняването му от работа, вкл. към момента на подаване на заявлението от С. пред компетентния орган и към момента на издаване на цитираното разпореждане, във фонд „Безработица“ не са били внесени вноските за периода на отстраняване. Предвид разпоредбите на чл. 9, ал. 3, т. 1 и ал. 5 от КСО, такива вноски не са били и дължими от осигурителя, вкл. след признаването на уволнението за незаконно. Нормата на чл. 9, ал. 3, т. 1 от КСО, в приложимата към релевантния период редакция гласи, че за осигурителен стаж се зачита и времето през което лицата по чл. 4, ал. 1, т. 1, 2, 3 и 4 и чл. 4а, ал. 1 не са работили, поради незаконно недопускане или отстраняване от работа, или когато са отстранени и впоследствие възстановени на работа по реда, определен в специални закони. За този период се внасят осигурителни вноски за сметка на осигурителя, а за лицата по чл. 4а, ал. 1 – от работодателя им, върху последното брутно трудово възнаграждение, ако лицето не било осигурявано на друго основание, а ако лицето е било осигурявано на друго основание, осигурителните вноски се внасят върху разликата между последното брутно възнаграждение и осигурителния доход за периода, ако този доход е по-малък. Същевременно чл. 9, ал. 5 от КСО определя, че осигурителните вноски по ал. 3 са в размерите за фонд „Пенсии“, съответно фонд „пенсии за лицата по чл. 69“ и за допълнително задължително пенсионно осигуряване и Учителския пенсионен фонд. Тоест, независимо дали впоследствие отстраняването или недопускането на дадения служител до работа е било признато за незаконно, същият за съответния период подлежи на осигуряване единствено за рисковете „инвалидност поради общо заболяване“, „старост“ и „смърт“ във фонд „Пенсии“ /чл. 2, ал. 1 и ал. 2, т. 2 от КСО/, но не и във фонд „Безработица“. Анализът на горните текстове сочи, че осигуровките на М.С. за риска „Безработица“, освен че не са били внесени от НАП, не са били и дължими за периода от отстраняването му от работа до неговото уволнение /01.03.2016 г. – 05.06.2017 г./, независимо че този период се зачита за осигурителен стаж при пенсиониране.
От друга страна, ако не бе постановен отменения по съдебен ред мълчалив отказ по заявлението на ищеца от 25.05.2016 г., след тази дата и до 05.06.2017 г., последният би подлежал на задължително осигуряване във фонд „Безработица“, на основание чл. 4, ал. 1, т. 2 и чл. 2, ал. 3 от КСО. Или независимо от предхождащото му отстраняване, към датата на прекратяването на осигуряването му, М.С. би имал изискуемия към него момент период в осигуряване във фонд „Безработица“ – минимум 9 месеца от последните 15 месеца. В Разпореждане № 041-00-857-1/ 15.06.217 г. на длъжностното лице в ТП на НОИ – гр. Велико Търново не са посочени други фактически и правни основания за отказа да бъде отпуснато парично обезщетение при безработица, такива не се установяват и от наличните в делото документи. При това положение и наличието на своевременно подадено заявление по чл. 54а, ал. 3 от КСО и в срока по чл. 54а, ал. 4, т. 1 от същия кодекс, С. би получавал парично обезщетение за безработица, в определените от закона размери и периоди. Изцяло неоснователни са възраженията на ответника с позоваване на разпоредбата на чл. 106, ал. 2 от ЗДСл, доколкото обезщетението за оставане без работа по посочената разпоредба е дължимо на отделно основание от паричното обезщетение по чл. 54а, ал. 1 от КСО, при други материалноправни предпоставки /арг. от чл. 106, ал. 2, изр. последно от ЗДСл/ и само при определени основания за прекратяване на служебното правоотношение. Съобразно изложеното, съдът приема, че е налице пряка причинно-следствена връзка между незаконния мълчалив отказ по заявлението на ищеца от 25.05.2016 г. и претърпяната вреда /пропусната полза/, неполучено обезщетение за безработица за периода от 07.08.2017 г. до 15.01.2018 г., а предявеният иск е доказан по основание.
Съгласно чл. 54б, ал. 1 /в относимата редакция - ДВ бр. 98 от 2016 г., в сила от 1.01.2017 г./, дневното парично обезщетение за безработица е в размер 60 на сто от среднодневното възнаграждение или среднодневния осигурителен доход, върху който са внесени или дължими осигурителни вноски във фонд „Безработица“ за последните 24 календарни месеца, предхождащи месеца на прекратяване на осигуряването, и не може да бъде по-малко от минималния дневен размер на обезщетението за безработица. Тоест, размерът на паричното обезщетение за безработица се определя в зависимост от осигурителния доход на съответното лице, в случая брутната работната заплата на лицето /чл. 6, ал. 3 от КСО/, като в случая стойността на това неизплатено обезщетение, представлява размера на претърпените от М.С. имуществени вреди. Претендираният от ищеца размер на същите е 5 775,00 лв., изчислен на база получената от него последна брутна работна заплата преди отстраняването му от работа, увеличена с 5 на сто. Доколкото в настоящото производство не бе доказано, че С. би получил соченото от него увеличение на работната заплата, така претендираният размер на претърпените вреди се явява завишен. Съгласно приетото по делото заключение на съдебно-счетоводна експертиза /вариант II/, размерът на дължимото парично обезщетение за безработица за периода от 07.08.2017 г. до 15.01.2018 г., съобразно последно получената брутна работна заплата преди временното му отстраняване от работа, е 5 500,00 лева. Предвид изложеното по-горе, това следва да бъде и размерът на обезщетението за претендираните имуществени вреди. Дължимите законни лихви за забава, считано от падежа на всяко месечно плащане до 12.12.2019 г., са в общ размер на 1 145,22 лева. След извършено с лихвен калкулатор calculator.bg, преизчисляване съобразно последно заявения от ищеца период на претендирани мораторни лихви – до 12.10.2019 г., съдът установи, че размерът на тази лихва е 1 052,03 лева.
Искът за присъждане на обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в неполучено обезщетение за безработица, над посочения размер, до 5 775,00 лв. /общо на 275,00 лв./ се явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен, ведно с претенцията за мораторните лихви, считано от падежа на всяко месечно плащане до 12.10.2019 г. – общо 93,19 лв. и законна лихва върху сумата 275,00 лв. от дата 13.12.2019 г., до окончателното й изплащане.
За частично основателна съдът намира и
претенцията на М.С. за причинените му от незаконосъобразния административен акт
неимуществени вреди, изразяващи се в негативни изживявания – силен стрес,
безпокойство, напрегнатост, тревожност и несигурност, чувство за непълноценност
и негативна промяна в поведението, породени от недопускането му на работа и
невъзможността да си намери друга такава, уронване на професионалния му
авторитет и съмнения в добрата му репутация, с последващи негативно влияние
върху социалното му общуване, влошаване на отношенията с приятели и членовете
на семейството, а също и здравословни проблеми.
Липсва легална дефиниция за това що е
неимуществена вреда. Обезщетенията за такива се присъждат за конкретно
претърпени страдания, болки и неудобства, които са пряка и непосредствена
последица от незаконосъобразните актове, действия или бездействие на
административния орган. Съдът счита за житейски нормално ищецът да изпита
безпокойство, притеснение, стрес и напрежение при положение, че независимо от
решението на Конституционния съд и предприетите от него изрични действия, той е
продължавал да не бъде допускан до работа, с произтичащите от това последици в
професионален и най-вече във финансов план. От изслушаните свидетелски
показания, които съдът кредитира като обективни и кореспондиращи си, се
удостовери, че С. е бил видимо напрегнат, потиснат, обезпокоен и под стрес,
както при първоначалното му отстраняване от работа, така и в последствие, на
практика до прекратяване на служебното му правоотношение. Тези негови
изживявания са намерили отражение в обективното му състояние, установено при
общуванията с него, като дистанциране и отчуждаване от познати и близки,
затвореност, редувана със зачестяващи нервни изблици, видима загуба на тегло,
ставане на сън и други. Логично е при
съвременната икономическа действителност в България, отстраняването от работа на едно лице, чийто
имуществен статус не се отличава от средностатистическия, да причини вреди,
изразяващи се в притеснение и стрес, произтичащи от лишаването му от основен
/ако не и единствен, предвид спецификата на упражняваната преди това работа/,
източник на доходи. Нормално е в такава ситуация всяко лице да изпитва
несигурност в бъдещето и тревоги, вкл. за физическото си оцеляване, особено при
положение, че от органа по назначаването явно е демонстрирана воля да не бъде
допускано възстановяването му на работа, ако е необходимо и при незачитане на
закона. Спецификата на казуса налага да се отчете обстоятелството, че
временното отстраняване от служба по реда на чл. 100 от ЗДСл, на практика има
последиците на прекратяване на служебното правоотношение, но при допълнителното
ограничение съответният служител да упражнява някакъв вид носеща доходи
дейност, произтичащо от разпоредбите на чл. 7 от ЗДСл. От свидетелските
показания се установява, че това ограничение е намерило и реално проявление в
отказите на потенциални работодатели да наемат С., дори за упражняване на
нискоквалифициран труд.
Доказана е и настъпилата негативна
промяна в поведението на ищеца за относително продължителен период от време,
включващ и времето на и след постановяване на процесния мълчалив отказ. От
изслушаните свидетелски показания за състоянието на ищеца в периода на
недопускането му до работа, които съдът кредитира по изложените по-горе
съображения, се удостовери, че С. е бил видимо потиснат и депресиран през целия
период до прекратяване на служебното му правоотношение, значително дистанциран
дори към близки приятели и членове на семейството. Съдът счита за житейски
нормално описаното състояние на ищеца при изброените по-горе обстоятелства и
при положение, че е подложен на някакъв вид административна принуда, в случая
чрез ограничаване на правото му на труд и доходи. Не се доказаха в процеса,
твърденията в исковата молба за дълбоко разстройство на брака и трайно
влошаване на отношенията между ищеца и членовете на семейството му. Обратно, по
отношение на последното свидетелят Т.И. заявява, че С. е бил грижовен баща,
като не отбелязва промяна в това му поведение, заявява че съпругата на ищеца не
й е споделяла за разстройство в брака и като цяло, че последната е оказвала
подкрепа на съпруга си.
От доказателствата - заключенията на
назначената СМЕ, базирани на налични в делото документи, такива от медицинското
досие на ищеца и извършени му прегледи, се установява и соченото в исковата
молба влошаване на здравословното състояние, настъпили обостряне и усложнения в
съществуващите заболявания на С., както и настъпване на ново такова. Вещите
лица гастроентеролог и неврохирург сочат, че са настъпили обостряне и
утежняване на наличните хронични заболявания /хроничен улцерохеморагичен колит
и епилепсия/, активизиране на установен по-рано темпоромезиален каверном, като
датират тези състояния в периода 2016 г. – 2018 година. Те изрично заявяват
като възможна и вероятна причина за това, състоянието на стрес във връзка със
служебните проблеми на ищеца, вкл. отказът той да бъде допуснат до работа. ***–
психиатър също отнася началото на заболяването Тревожно разстройство,
неуточнено, към периода 2016 г., след освобождаването на С. от ареста,
независимо от факта, че това заболяване
е официално диагностицирано след медицински преглед през 2018 година. Освен това,
без да има специални познания по медицина, съдът дължи внимание на
обстоятелството, че незаконното отстраняване/недопускане до работа на ищеца е
продължило до средата на 2017 г., със съответния кумулативен ефект от
негативните преживявания върху неговата психика в този относително
продължителен времеви период. Коментираните обостряния и усложнения в хронични
заболявания и настъпването на ново заболяване, както и наличието на пряка
връзка между тях и отменения акт, се установяват от заключенията на специалистите,
притежаващи необходимите познания в съответните дялове на медицината, и
възможността за обективна преценка на здравословното състояние на ищеца и
причините за него. По тези съображения съдът намира твърденията за влошаване
общото здравословно състояние на ищеца и обвързаността му с издаването на
незаконосъобразния мълчалив отказ, за доказани.
Настоящият състав намира за доказано
твърдяното от ищеца уронване на професионалния му авторитет, накърненото му
добро име и репутация, имащо за пряка последица стесняването на кръга му от
приятели и познати, както и дистанциране от страна на колеги. За установяване
на посочените обстоятелства са ангажирани свидетелските показания на съпругата
на С. и познати от близкия му кръг, които се кредитират от съда, както и
извадки от пресата. Недоказана е обаче пряката и непосредствена причинна връзка
между конкретния незаконосъобразен административен акт и изброените негативни
за ищеца последици. В тази насока следва да се имат предвид предхождащите с три
месеца издаването на мълчаливия отказ събития – предприетите спрямо С.
процесуални действия от разследващ орган, вкл. и неговото задържане, последвани
от временното му отстраняване от работа, които предполагат значително по-голям
и траен обществен отзвук, съпроводен с уронване на авторитета и доброто име на
ищеца. Впрочем в този смисъл са и изслушаните свидетелски показания, отнасящи
настъпването на обсъжданите негативни последици основно към периода, предхождащ
постановяването на решението на Конституционния съд от 12.05.2016 г. и съответно на отказа по искането на служителя за
възстановяване на заеманата длъжност. Изводът се подкрепя и от представените
медийни публикации, от които само една /в. „Янтра днес“, брой от
18.10.2016 г. /, има за предмет
подаденото от С. заявление за възстановяване. Що се отнася до самия
медиен отзвук на събитията, предизвиканите от него емоции у ищеца и
впечатленията сред населението, са резултат на журналистическите публикации, а
не на отменения акт, при което изначално липсва пряка причинно-следствена
връзка между тях.
В обобщение по делото се доказа, че за
ищеца са настъпили неимуществени вреди, изразяващи се в притеснение, стрес,
тревожност, несигурност, негативна промяна в отношенията с околните и влошаване
на здравословното състояние, като последица от неправомерния мълчалив отказ на изпълнителния директор на НАП да се произнесе по молбата
за възстановяване на работа. Не се установява изброените вреди да са настъпили по
вина на С. и доколкото безспорно се намират в пряка причинно-следствена връзка
от неправомерния мълчалив отказ, за ищеца е възникнало правото на обезщетение
съгласно чл. 4 от ЗОДОВ. По тези съображения съдът приема иска за неимуществени
вреди за доказан по основание.
Относно размера на обезщетението,
предвид обстоятелството, че ЗОДОВ не уточнява как се определя размерът на
неимуществените вреди и с оглед § 1 от ЗР на ЗОДОВ, следва да се приложи
принципът на справедливостта по аргумент от чл. 52 от ЗЗД и да се определи
адекватно парично обезщетение за преживяното, в какъвто смисъл е и константната
практика на ВАС. Понятието „справедливост” не е абстрактно понятие, а е
свързано с преценка на редица конкретни, обективно съществуващи обстоятелства,
имащи значение за правилното определяне на размера на обезщетението. В
разглеждания случай при определяне размера на обезщетението от значение е, че влиянието на незаконосъобразния мълчалив отказ върху личността на ищеца е в
степен, която обективно е довела до значителна промяна върху психическото и
емоционалното му състояние /макар и да не е повлияла кардинално върху
стереотипа на поведението му/, както и до влошаване на здравословното му
състояние.
Действително, както за стресовото
състояние на ищеца, така и за обострянето на хронични заболявания и появата на
нови такива, обективно са съществували и други възможни причини - предприетите
действия от задържането му в ареста и първоначалното му отстраняване от работа
със заповедта от 01.03.2016 г. на изпълнителния директор на НАП, които действия
по своя вид и интензитет са дори по-неблагоприятни за ищеца. Същевременно обаче
те са с относително кратък период на въздействие, докато последвалата процесна
административна принуда се е състояла в продължителен интервал от време, макар
и с типичния при изпълнението този вид актове относително нисък интензитет. В
случая следва да се имат предвид както липсата на законово основание за
прилагането на тази принуда, така и постигнатия чрез продължителността й, ефект
на акумулиране на негативни изживявания, вкл. такива свързани с липсата на
средства за съществуване. Съдът дължи внимание и на факта, че в конкретния
случай става въпрос за човек със сериозни хронични заболявания, изискващи
допълнителни средства за лечение и поддържане на относително добро физическо състояние,
и същевременно обуславящи трайно намалена работоспособност, допълнително
ограничаваща възможностите за намиране на работа и препитание. Отделно се
съобразява обстоятелството, че през процесния период С. и съпругата му са имали
едно непълнолетно и едно малолетно деца, за които семейството е следвало да
осигурява поне минимално необходимите средства за издръжка, което обективно
увеличава като интензитет негативните последици върху психиката и емоционалните
страдания на ищеца. Преценката на изложените обстоятелства налага извод, за
доказани страдания на С. с по-висока степен на продължителност и интензитет от
типичните такива в сходни ситуации.
Независимо от
последното, настоящият състав намира, че изживените от С. емоционални и
физически страдания, не следва да се обезщетяват с претендирания в исковата
молба размер на обезщетението. В това отношение се споделят доводите на
ответника и на участващия в делото прокурор, че като размер претенцията е силно
завишена съобразно действителния интензитет на претърпените болки и страдания,
и тяхното влияние върху личността на ищеца.
Предвид изложеното до тук, за
обезщетяване на понесените от М.С. неимуществени вреди вследствие на отменения
мълчалив отказ на изпълнителния директор на НАП, които пряко рефлектират върху
емоционалното и физическото състояние на ищеца, сума от 26 250,00 лв., е
справедлива и адекватна на характера, интензитета и продължителността на
причинения дискомфорт. Претенциите за неимуществени вреди над определената от
съда сума до претендираните 99 000,00 лв., са недоказани и като такива
следва да бъдат отхвърлени.
С оглед на това, следва да бъде уважен и
искът за присъждане на мораторна лихва в размер на 87,50, върху сумата 26
250,00 лв., от датата на влизане в сила на съдебното решение за отмяна на
мълчалив отказ на изпълнителния директор на НАП – 29.11.2019 г., до датата на уточняване на исковата молба, а също и искането
за присъждане на законна лихва върху горната сума от дата 13.12.2019 г., до окончателното
й изплащане.
Ищецът претендира присъждане на разноски
в размер общо на 1 150,00 лв., съгласно представен списък - възнаграждения
на вещите лица, изготвили назначените по делото медицинска и счетоводна
експертизи. Претендира се и присъждане
в полза на представляващия го адвокат възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2
от ЗА, в размер не по-малък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 от
същия закон. Съгласно чл. 10, ал.
3 от ЗОДОВ, ако искът бъде уважен изцяло или частично, съдът осъжда ответника
да заплати разноските по производството, както и да заплати на ищеца внесената
държавна такса. Съдът осъжда ответника да заплати на ищеца и възнаграждение за
един адвокат или юрисконсулт, ако е имал такъв, съразмерно с уважената част от
иска. Правото на адвоката да окаже безплатна адвокатска помощ на материално
затруднено лице по чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА е установено със закон, като
съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗА, когато в съдебното производство насрещната страна
дължи разноски, адвокатът оказал на страната безплатна правна помощ, има право
на адвокатско възнаграждение в размер, определен от съда, но не по-нисък от
предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 от ЗА. За упражняването на това право
е достатъчно представянето на сключен със страната договор за правна защита и
съдействие, в който да е посочено, че договорената правна помощ е безплатна на
основание цитираната по-горе норма от ЗА, като не се нуждае от доказване
обстоятелството, че клиентът е материално затруднено лице. В случая такъв
договор № 0215769/ 17.02.2020 г., е представен от пълномощника на ищеца /л. 196
от делото/.
Изхождайки от горните правила и
заявените претенции, съдът намира че следва да присъди в полза на ищеца
разноските сторени за заплащане възнагражденията на назначените по делото вещи
лица, в размер общо на 1 150,00 лева. В съответствие с чл. 8, ал. 1, т. 4
от Наредба № 1/ 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, вр. с чл. 36, ал. 2 и чл. 38, ал. 2 от ЗА, ответникът следва да
бъде осъден да заплати на ***Д.Ц. от ВТАК, адвокатско възнаграждение в размер
на 2 368,22 лева.
Водим от горните съображения и на
основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, съдът
Р Е Ш И:
Осъжда Национална
агенция за приходите - гр. София да заплати на М.М.С. с ЕГН **********, адрес ***,
сумата от 22 042,58 лв. /двадесет и две хиляди и четиридесет и
два лева и петдесет и осем стотинки/, представляваща обезщетение за претърпени
имуществени вреди, произтичащи от неполучаване на трудово възнаграждение за
периода 25.05.2016 г. – 05.06.2017 г., в резултат на отменен като
незаконосъобразен мълчалив отказ на изпълнителния
директор на НАП да се произнесе по Заявление вх. № 18515/ 25.05.2016 г. в
деловодството на ТД на НАП - Велико Търново, ведно със законната лихва върху
сумата 22 042,58 лв., считано от 13.12.2019 г., до окончателното й изплащане.
Отхвърля
предявеният
иск на М.М.С. с ЕГН **********, против Национална агенция за приходите -
гр. София, за обезщетение за имуществени вреди от неполучаване на трудово
възнаграждение за периода 25.05.2016 г. – 05.06.2017 г., в останалата му част,
за разликата от 22 042,00 лв. до пълния предявен размер от 23 144,58 лв., ведно
със законната лихва върху сумата 1 102,00 лв., считано от 13.12.2019 г.,
до окончателното й изплащане, като неоснователен и недоказан.
Осъжда
Национална
агенция за приходите - гр. София да заплати на М.М.С. с ЕГН **********, адрес ***,
сумата от 6 326,99 лв. /шест хиляди триста двадесет и шест
лева и деветдесет и девет стотинки/ - дължими мораторни лихви върху обезщетение за
претърпени имуществени вреди, произтичащи от неполучаване на трудово
възнаграждение за периода 25.05.2016 г. – 05.06.2017 г., считано от падежа на всяко месечно плащане, до 12.10.2019 година.
Отхвърля
предявеният
иск на М.М.С. с ЕГН **********, против Национална агенция за приходите -
гр. София, за сумата 334,99 лв. /триста тридесет и четири лева и деветдесет и
девет стотинки/ - мораторни лихви върху
обезщетение за имуществени вреди от неполучаване на трудово
възнаграждение за периода 25.05.2016 г. – 05.06.2017 г., считано от падежа на всяко месечно плащане до 12.10.2019 г., като
неоснователен и недоказан.
Отхвърля
предявеният
иск на М.М.С. с ЕГН **********, против Национална агенция за приходите -
гр. София, за сумата 2 362,50 лв. /две хиляди триста шестдесет и два лева и петдесет
стотинки/ - обезщетение
за имуществени вреди, произтичащи от неполучено при
прекратяване на служебното правоотношение, обезщетение за неизползван платен
годишен отпуск за периода 25.05.2016 г. - 05.06.2017 г., ведно със
законната лихва върху посочената сума, считано от 13.12.2019 г., до
окончателното й изплащане, като неоснователен и недоказан.
Отхвърля
предявеният
иск на М.М.С. с ЕГН **********, против Национална агенция за приходите -
гр. София, за сумата 604,45 лв. /шестстотин и четири лева и четиридесет и пет
стотинки/ - мораторни лихви върху обезщетение за имуществени вреди, произтичащи
от неполучено при прекратяване на служебното
правоотношение
обезщетение за неизползван платен
годишен отпуск за периода 25.05.2016 г. - 05.06.2017 г., считано от 05.06.2017
г. до 12.10.2019 г., като
неоснователен и недоказан.
Осъжда Национална
агенция за приходите - гр. София да заплати на М.М.С. с ЕГН **********, адрес ***,
сумата от 5 500,00 лв. /пет хиляди и петстотин лева/,
представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди, произтичащи от
неполучаване на обезщетения
за безработица за периода от 07.08.2017 г. до 15.01.2018 г., в резултат на
отменен като незаконосъобразен мълчалив отказ на изпълнителния
директор на НАП да се произнесе по Заявление вх. № 18515/ 25.05.2016 г. в
деловодството на ТД на НАП - Велико Търново, ведно със законната лихва върху
сумата 5 500,00 лв., считано от 13.12.2019 г., до окончателното й
изплащане.
Отхвърля
предявеният
иск на М.М.С. с ЕГН **********, против Национална агенция за приходите -
гр. София, за обезщетение за имуществени вреди от неполучаване на обезщетения за безработица за
периода от 07.08.2017 г. до 15.01.2018 г., в останалата му част, за разликата от
5 500,00 лв. до пълния предявен размер от 5 775,00 лв., ведно със законната лихва върху
сумата 275,00 лв., считано от 13.12.2019 г., до окончателното й изплащане, като
неоснователен и недоказан.
Осъжда
Национална
агенция за приходите - гр. София да заплати на М.М.С. с ЕГН **********, адрес ***,
сумата от 1 052,31 лв. /хиляда и
петдесет и два лева и деветдесет и тридесет и една стотинки/ - дължими
мораторни лихви върху обезщетение
за претърпени имуществени вреди, произтичащи от неполучаване на обезщетения за безработица за
периода от 07.08.2017 г. до 15.01.2018 г., считано от
падежа на всяко месечно плащане, до 12.10.2019 година.
Отхвърля
предявеният
иск на М.М.С. с ЕГН **********, против Национална агенция за приходите -
гр. София, за сумата 93,19 /деветдесет и три лева и деветнадесет стотинки/ -
мораторни лихви върху обезщетение за
имуществени вреди от неполучаване на обезщетения за безработица за периода от 07.08.2017
г. до 15.01.2018 г.,
считано от падежа на всяко месечно плащане до
12.10.2019 г., като неоснователен и недоказан.
Осъжда
Национална
агенция за приходите - гр. София да заплати на М.М.С. с ЕГН **********, адрес ***,
сумата от 26 250,00 /двадесет и шест хиляди двеста и петдесет/
лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, резултат на
отменен като незаконосъобразен мълчалив отказ на изпълнителния
директор на НАП да се произнесе по Заявление вх. № 18515/ 25.05.2016 г. в
деловодството на ТД на НАП - Велико Търново, ведно със законната
лихва върху присъдената сума, считано от 13.12.2019 г., до окончателното й
изплащане.
Отхвърля
предявеният
иск на М.М.С. с ЕГН **********, против Национална агенция за приходите -
гр. София, за обезщетение за неимуществени вреди, причинени от мълчалив отказ
на изпълнителния директор на НАП да се произнесе по
Заявление вх. № 18515/ 25.05.2016 г. в деловодството на ТД на НАП - Велико
Търново,
в останалата му част, за разликата от 26 250,00 /двадесет и шест хиляди двеста
и петдесет/ лева до пълния предявен размер от 99 000,00 лв., ведно със
законната лихва върху сумата 72 750,00 лв., считано от 13.12.2019 г., до
окончателното й изплащане, като неоснователен и недоказан.
Осъжда Национална
агенция за приходите - гр. София да заплати на М.М.С. с ЕГН **********, адрес ***,
сумата от 102,08 лв. /сто и два лева и осем
стотинки/ - дължими мораторни лихви върху сумата 26 250,00 лв. - обезщетение за
претърпени неимуществени вреди, причинени от мълчалив отказ на изпълнителния директор на НАП да се произнесе по Заявление вх. № 18515/
25.05.2016 г. в деловодството на ТД на НАП - Велико Търново, считано от 29.11.2019 г. до 12.12.2019 година.
Отхвърля
предявеният
иск на М.М.С. с ЕГН **********, против Национална агенция за приходите -
гр. София, за сумата 242,92 /двеста четиридесет и два лева и деветдесет и две
стотинки/ - мораторни лихви върху сумата
72 750,00 лв. - обезщетение за претърпени неимуществени вреди, причинени от
мълчалив отказ на изпълнителния директор на НАП да се произнесе по
Заявление вх. № 18515/ 25.05.2016 г. в деловодството на ТД на НАП - Велико
Търново,
считано от 29.11.2019 г. до 12.12.2019 година, като
неоснователен и недоказан.
Осъжда Национална
агенция за приходите - гр. София да заплати на М.М.С. с ЕГН **********, адрес ***,
направените в настоящото производство разноски общо в размер на 1 150,00
/хиляда сто и петдесет/ лева.
Осъжда Национална
агенция за приходите - гр. София, на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за
адвокатурата, да заплати на ***Д.П.Ц. от ВТАК с личен номер **********,
служебен адрес: ***,
адвокатско възнаграждение в размер на 2 368,22 /две хиляди триста
шестдесет и осем лева и двадесет и две стотинки/.
Решението подлежи на обжалване пред
Върховен административен съд на Република България, в 14-дневен срок от
съобщаването му на страните.
Решението да се съобщи на страните чрез
изпращане на преписи от него по реда на чл. 137 от АПК. Съобщаването на ищеца
да се извърши и чрез пълномощника му по делото ***Д.Ц. от ВТАК, на посочения служебен адрес: ***.
Административен
съдия: