Р
Е Ш Е Н И Е
гр.
София, 03.05.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, III-Б въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и шести февруари през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕМЕНУЖКА С.
ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕНА АНДРЕЕВА
ПЛАМЕН ГЕНЕВ
при секретаря Нина
Светославова, като разгледа докладваното от мл. съдия Генев гр. дело № 12958 по описа за 2018 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда
на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 400281 от 03.05.2018 г.,
постановено по гр. д. № 7617/2014 г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 39
състав, е осъден на основание чл. 55, ал. 1 предл. първо във вр. с чл. 86, ал.
1 от ЗЗД ответникът „У.Б.“ АД, с ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление ***, пл. „*******да заплати на О.И.А. ***, с ЕГН ********** сумата
от 16904.63 лв. /шестнадесет хиляди деветстотин и четири лева и шестдесет и три
стотинки/, представляваща левовата равностойност на 8643.20 евро, с която се е
обогатил за периода от 15.11.2008 г. до 15.10.2012 г., получавайки я при
първоначална липса на основание като надвзети лихви по Договор за банков
ипотечен кредит на физическо лице № 72370554 14.07.2008 г., ведно със законната
лихва върху главницата, считано от 15.07.2013 г. до окончателното ѝ
изплащане, като за разликата до пълния предявен размер от 18077.00 лв.,
представляващи левовата равностойност на 9244.00 евро е отхвърлен иска като
неоснователен. С решението на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК е осъден
ответникът „У.Б.“ АД. да заплати на О.И.А. сумата от 1554.78 лв. /хиляда
петстотин петдесет и четири лева и седемдесет и осем стотинки/, представляваща
направени в производството съдебно-деловодни разноски, съразмерно с уважената
част от иска и по компенсация. На основание чл. 77 от ГПК „У.Б.“ АД е осъден да
заплати по сметка на Софийския районен съд сумата от 676.00 лв. /шестотин
седемдесет и шест лева/, представляваща държавна такса за настоящото
производство, както и О.И.А. е осъден да заплати по сметка на Софийския районен
съд сумата от 47.08 лв. /четиридесет и седем лева и осем стотинки/,
представляваща държавна такса за настоящото производство.
Срещу решението, в частта, в която е
уважен предявеният иск е подадена въззивна жалба от „У.Б.“ АД, чрез адв. Н.С., като
са изложени съображения за неправилност, необоснованост и незаконосъобразност
на решението, като същото било постановено при съществени нарушения на
материалния закон и процесуалните правила. Въззивникът посочва, че неправилно
първоинстанционният съд бил приел, че ответникът действал като физическо лице
извън рамките на своята търговска и професионална дейност, като в скучая
процесната сума била отпусната за развиване на бизнеса на ищеца, поради което
същият не бил потребител по смисъла н ЗЗП. Посочва се още, че тъй като
процесния договор за кредит бил обезпечен с ипотека, поради което не бил
потребителски и неследвало да се извършва преценка за неравноправност на
клаузите. Посочва се още, че никъде в мотивите на съда не били изложени
съображения за нищожност на чл. 11.2 от договора за кредит, като не ставало и
ясно защо чл. 11.3 от договора бил обявен за нищожен, като неправилно било
прието, че ответникът не бил доказал, че чл. 11.3 небила индивидуално
договорена, за което съдът се бил позовал на разпит на свидетел, а по делото не
били събирани гласни доказателствени средства. Посочва се още, че нищожността
на клаузите от договора не била въвеждан като самостоятелни искове, поради
което предявения иск по чл. чл. 55, ал. 1от ЗЗД не следвало да бъде уважаван,
тъй като нищожността на клаузите не била установена по съдебен ред. Твърде се
още, че основанието за едностранното изменение на лихвения процент било изрично
посочено в сключения между ищеца и ответника договор за ипотечен кредит и
съставляващите го общи условия и с подписването им ищецът бил дал съгласие за
това, а договорът имал сила на закон между страните и едностранното променяне
на лихвата по договора е извършено на предвидените в договора предпоставки. Тъй
като промяната на лихвения процент е възможно поради обстоятелства извън
контрола на банката не следвало да намерят приложение разпоредбите на чл. 144,
ал. 3, т. 1 от ЗЗП и чл. 143, т. 10 и т. 12 от ЗЗП, като критерия за промяна на
лихвения процент бил обективен. Пред въззивния съд процесуалният представител
на страната поддържа въззивната жалба и претендира разноски, за което представя
списък по чл. 80 от ГПК, прави се възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение на насрещната страна.
Въззиваемата страна О.И.А., чрез адв. Е.З.
изразява становище по жалбата в срока по чл. 263, ал.
1 ГПК, като счита същата за
неоснователна. Посочва, че правилно съдът бил приел, че в случая ищецът имал качество
потребител, като правило съдът бил констатирал, че нито в договора, нито в
общите условия не бил посочен механизъм, въз основа на който кредитополучателят
да се ориентира за размера на дължимите лихви. Пред
въззивния съд процесуалният представител на страната поддържа отговора на въззивната
жалба и претендира разноски.
Софийски градски
съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на
страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и
правна страна следното:
Жалбата на „У.Б.“ АД е подадена в
срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е частично основателна.
Според уредените в чл. 269 от ГПК
правомощия на въззивния съд той се произнася служебно по валидността на цялото
решение, а по допустимостта – в обжалваната му част. Следователно относно
проверката на правилността на обжалваното решение въззивният съд е ограничен от
посоченото в жалбата.
Настоящата въззивна инстанция намира
постановеното от СРС, 39 състав, решение за валидно, допустимо, а по отношение
на правилността и във връзка с изложените твърдения във въззивната жалба
настоящият състав намира следното:
Предявена e искова молба от О.И.А. срещу
„У.Б.“ АД, с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от
ЗЗД, с която се иска осъждането на ответника да заплати на ищеца сумата от
18077 лв., представляваща левовата равностойност на 9242 евро, с която сума
ответникът се е обогатил за периода от 15.11.2008 г. до 15.10.2012 г.,
получавайки я при първоначална липса на основание като надвзети лихви по договор
за банков ипотечен кредит на физическо лице № 72370554 14.07.2008 г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от 15.07.2013 г. до окончателното ѝ
изплащане.
По делото не се спори, че на
14.07.2008 г. е сключен договор за банков ипотечен кредит на физическо лице №
72370554 между „У.Б.“ АД в качеството на кредитор и О.И.А. в качеството му на
кредитополучател, като в договора е посочено, че солидарен длъжник се явява
„Бърли-74- О.А.“ ЕТ. В чл. 4 от договора е посочено, че годишния лихвен процент
за съответния срок на олихвяване се формира от базов лихвен индекс по раздел
III от общите условия и надбавка. В чл. 4.1.а. са посочени конкретните
стойности на всеки от тези компоненти за кредитите, изплащани чрез анюитетни
вноски, какъвто е процесният ипотечен кредит. За базовия лихвен индекс в договора
е посочено – 4.435 %, за надбавката – 3.865 %, а за годишен лихвен процент „към
датата на настоящия договор“ – 8.30 %.
Представени са общи условия, при който
„У.Б.“ АД предоставя ипотечни кредити на физически лица в сила от 27.05.2008 г.
В раздел III от тези общи условия, към който препраща чл. 4 от договора е
уредено заплащането на лихви, като конкретният размер на дължимите лихви и
начинът на издължаването им се определя от договора и от общите условия. Съгласно
т. 9.1. от общите условия годишният лихвен процент по усвоената част от кредита
се формира от сбора на базовия лихвен индекс, в настоящият случай EURIBOR,
приложим за съответния период на олихвяване, посочен като един месец, плюс
надбавка, определена в договора. Съобразно чл. 9.2.2. базовият лихвен индекс
при кредити в евро е едномесечният EURIBOR, равен на индекса, публикуван на
страница „EURIBOR=” на REUTERS в 11.00 часа централно европейско време два
работни дни преди първия работен ден от всеки месец, като се прилага от първия работен
ден на месеца до деня, предхождащ първия работен ден на следващия месец
включително. Съгласно чл. 9.4. при кредити, погасявани чрез анюитетни вноски,
при всяко нарастване на базовия лихвен индекс с повече от 0.5 процентни пункта
спрямо действащия към момента на промяната размер, банката променя годишния
лихвен процент в същия размер, като промяната влиза в сила автоматично с
публикуване на новата стойност на съответния лихвен индекс и без за това да е
необходимо сключване на допълнително споразумение между страните. В чл. 11.2 от
договора е посочено, че клиентът дава съгласието си банката да променя
едностранно размера на годишния лихвен процент по т. 4.1.а, съответно размера
на анюитетната вноска при условията на т. 9.4. от Общите условия.
По делото са представени и общи
условия, при който „У.Б.“ АД предоставя ипотечни кредити на физически лица в
сила от 02.12.2011 г. В раздел III Лихви и комисиони конкретния
размер на дължимите лихви се определя и издължава съгласно договора и ОУ. В чл.
9.2 базовия лихвен процент по кредитите се формират като сбор от съответния
пазарен лихвен индекс, определен в зависимост от валута на кредита и периода на
олихвяване и премия, като банката може едностранно да променя размера на
премията по реда, установен от ОУ. В чл. 9.3.5 е посочено, че кредиторът имал
право да променя /увеличава/намалява/ едностранно въз основа на решение на
оторизирания си за това орган размера на приложимия към даден лихвен период
базов лихвен процент, като променя определения към датата на договора размер на
премията в съответствие с ценовите условия на кредитния пазар и при спазване на
методологията за това, определена в договора и ОУ, без да е необходимо
заявеното чрез подписване на отделен анекс, изрично съгласие на
кредитополучателя и солидарните длъжници. Като в чл. 9.4 е предвидено, че при
кредити, погасявани чрез анюитетни вноски, годишния лихвен процес по кредита се
променя с размера на сумарната промяна на двата компонента /индекс и премия/ на
базовия лихвен процент, в случай че тази сумарна промяна представлява изменение
с повече от 0.25 процентни пункта спрямо действащите към момента на промяната
размер на базовия лихвен процент.
По делото е представен и лихвен лист
за кредит по процесняи договор за банков кредит на ищеца за периода от
01.07.2008 г. до 20.09.2013 г.
По делото е представен протокол № 9 от
26.02.2009 г. от заседание на управителния съвет на „У.Б.“ АД, от който е
видно, че е одобрено предложение за повишаване на надбавката към основния
лихвен процент от 1% на 2 % за група непогасени кредити на физически лица в
евро, като промяната влизала в сила от 09.03.2009 г. Представен е и протокол №
14 от 01.04.2009 г. от заседание на управителния съвет на „У.Б.“ АД, съгласно
който е одобрена политика за промяна на ценообразуването на кредитите на
физически лица, като се повиши премията като компонент на базовия лихвен
процент по кредитите на физически лица, считано от 01.04.2009 г. Представен е и
протокол № 25 от 05.06.2009 г. от заседание на управителния съвет на „У.Б.“ АД
съгласно, който е взето решение да се повиши премията като компонента на
базовия лихвен процент със 100 базисни пункта за определени непогасени кредити
на физически лица.
По делото е приета и
съдебно-счетоводна експертиза, съгласно което годишният лихвен процент бил
изчислен като сума от базов лихвен индекс /1-месечния EURIBOR/ надбавка 3.865% и четири поредни завишения на текущата стойност на
базовия лихвен процент извън промяната на референтния лихвен индекс /1-месечния
EURIBOR/, извършени от управителния съвет на банката. Вещото
лице посочва, че EURIBOR представлявал лихвения процент, при който се предоставяли междубанкови
срочни депозити в евро от една първокласна банка на друга първокласна банка в
рамките на еврозоната. Съгласно експертизата за базов лихвен индекс при кредити
в евро се прилагал месечния EURIBOR равен на индекса,
публикуван на страницата на RAUTERS в 11 часа централно
европейско време два работни дни преди първия работен ден от всеки месеца и се
прилага от първия работен ден на месеца до деня, предхождащ първия работен ден
на следващия месец включително, като с решения на УС на банката били извършени
четири поредни завишавания на текущата стойност на приложимия базов лихвен
процент извън промяната на референтния лихвен индекс /1-месечния EURIBOR/ както следва: на 28.11.2008 г. с 1 процентен
пункт, на 09.03.2009 г. с 1 процентен пункт, на 02.04.2009 г. с 1 процентен
пункт и на 15.06.2009 г. с 1 процентен пункт. Вещото лице посочва, че платената
лихва от ищеца над договорената в чл. 4.1а от договора /годишния лихвен процент
да се променя само от 2 компонента – пазарен /променлив/ компонент,
представляващ 1-месечния EURIBOR и непазарен /фиксиран/ компонент, представляващ
уговорената надбавка/ е в размер на 8643.20 евро. По делото е прието и
допълнителна съдебно-счетоводна експертиза, в която вещото лице е посочило, че допуснало
техническа грешка в изчисленията в основното заключение и посочва, че платената
лихва от ищеца над договорената в чл. 4.1а от договора /годишния лихвен процент
да се променя само от 2 компонента – пазарен /променлив/ компонент,
представляващ 1-месечния EURIBOR и непазарен /фиксиран/ компонент,
представляващ уговорената надбавка/ е в размер на 8594.64 евро.
В настоящият случай ищеца се позовава
на неоснователно обогатяване поради изначална липса на основание за банката да
получи определена сума, представляваща недължимо платена възнаградителна лихва
по сключения договор за кредит, като по така предявения иск е с правно
основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД. Фактическият състав на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД
изисква предаване, съответно получаване, на нещо при начална липса на
основание, т.е., когато още при самото получаване липсва основание за
преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго като
основанието трябва да липсва не само при получаване на имуществената ценност,
но и при предявяване на претенцията за реституция на даденото. Съгласно
правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК в тежест на ищцата е било да установи при
условията на пълно и главно доказване факта на плащането на процесната сума, а
ответникът – да докаже, че е налице основание за получаването, съответно
задържане на полученото.
След анализ на описаните разпоредби от
договора за кредит и общите условия въззивният съд намира, че страните са
уговорили базовия лихвен индекс като променлив компонент от годишния лихвен
процент. Съгласно препращането към раздел III от Общите условия, т. 9.2.2. при
кредити в евро какъвто е процесният, базовият лихвен индекс е едномесечният EURIBOR,
равен на индекса, публикуван на посочената страница и се прилага за всеки месец
съобразно публикуваната стойност. Посочената стойност в договора от 4.435 % е
стойността на базовия лихвен индекс към момента на сключване на договора.
Другият компонент от годишния лихвен процент е надбавка, която е определена в
непроменлив размер за целия срок на договора от 3.865 %. С оглед на това
посоченият размер на годишния лихвен процент от 8.30 % отразява неговата
стойност към датата на подписване на договора за кредит, тъй като в него е
включена променливата моментна стойност на базовия лихвен индекс. Този извод се
подкрепя от посочването на първа страница от договора, че това е годишен лихвен
процент „към датата на настоящия договор“, с оглед на което отразява моментната
стойност на променливия компонент базовия лихвен индекс, който отразява
едномесечният EURIBOR и се прилага ежемесечно, следователно неговата стойност
се мени всеки месец.
От представения по делото лихвен лист
също се установява, че стойността на базовия лихвен индекс се променя
ежемесечно. От приетите по делото съдебно-счетоводна експертиза и допълнителна съдебно-счетоводна
експертиза е видно, че за периода 28.11.2008 г. – 15.10.2012 г. банката е
прилагала базов лихвен процент в сравнително непроменлив размер, въпреки че
неговата стойност съгласно уговореното в договора за кредит и общите условия,
равна на едномесечния EURIBOR, е била много по-ниска. Поради прилагането на
такъв непроменлив размер на базовия лихвен процент при сумирането му с непроменливата
надбавка, така както е уговорена между страните в размер на 3.865%, за целия
период годишният лихвен процент е останал сравнително непроменен и в стойности
близки до първоначално определения размер от 8.30 %. При прилагането на тези
стойности за процесния период ищеца е заплатил възнаградителна лихва в общ
размер 18895.20 евро. Съгласно заключението на вещото лице платената лихва от
ищеца над договорената в чл. 4.1а от договора /годишния лихвен процент да се
променя само от 2 компонента – пазарен /променлив/ компонент, представляващ
1-месечния EURIBOR и непазарен /фиксиран/ компонент, представляващ уговорената
надбавка/ е в размер на 8594.64 евро.
Настоящият съдебен състав приема, че
ищеца се ползва от защитата на потребителите, предвидена в ЗЗП, който в частта,
касаеща регламентацията на неравноправните клаузи в потребителските договори,
въвежда разпоредбите на Директива 93/13/ЕИО на Съвета. Съгласно чл. 143, ал. 1
ЗЗП, чрез която в българското законодателство е транспониран чл. 3 от Директива
93/13/ ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори,
неравноправна клауза в договор, сключен с потребител е всяка уговорка в негова
вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя, при определените неизчерпателно посочени от законодателя хипотези,
между които – предвидената от търговеца възможност да променя едностранно
условията по договора въз основа на непредвидено в него основание. По силата на
чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите с потребител са нищожни,
освен ако са уговорени индивидуално. Неоснователни се явяват оплакванията на
въззивника, че ответникът действал като физическо лице в рамките на своята
търговска и професионална дейност, тъй като бил и едноличен търговец. Според §
13, т. 1 ЗЗП „потребител“ е всяко физическо лице, което придобива стоки или
ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или
професионална дейност, и всяко физическо лице, което като страна по договор по
този закон действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност.
От представения по делото договор от 14.07.2008 г. за банков ипотечен кредит на
физическо лице № 72370554 се установява, че същият е сключен между „У.Б.“ АД в
качеството на кредитор и О.И.А. в качеството му на кредитополучател, като в
договора изрично е посочено, че същият е сключен с цел текущи нужди и
рефинансиране. Действително в договора е посочено, че солидарен длъжник се
явява „Бърли-74- О.А.“ ЕТ, което обстоятелство не може да обоснове извод, че
договора за кредит е бил сключен с оглед търговската дейност на
кредитополучателя, тъй като видно от процесния договор за кредит е ясна волята
на страните, че кредитополучател по същия следва да се счита О.И.А., действащ в
качеството му на физическо лице, а не в качеството му на едноличен търговец. Характерът
на договора се определя според качеството на лицето-кредитополучател, а не
според лицето-солидарен длъжник. Отделенен е въпроса как едно физическо лице
следва да отговаря два пъти със своето имущество за едно и също задължение.
Защитата на по слабата страна – т.
нар. потребителска защита е изключена в хипотезата, когато клаузата е
индивидуално уговорена с потребителя – арг. чл. 146, ал. 1 ЗЗП. Съгласно
разпоредбата на чл. 146, ал. 2 ЗЗП не са индивидуално уговорени клаузите, които
са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност
да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия,
като когато търговецът или доставчикът твърди, че определено условие от
договора е индивидуално уговорено, тежестта за доказването пада върху него.
Кредитополучателят /потребителят/ е в
положението на по-слаба страна в отношенията си с кредитора, както от гледна
точка на позицията му в преговорите, така и на степента на информираност –
положение, което го принуждава да се съгласява с установените предварително
условия, без да може да повлияе на съдържанието им. Клаузите на договорите за
кредити, както и Общите условия към тях, не следва да нарушават основни принципи,
в т.ч. и този на равнопоставеност, на който се основават отношенията между
кредитора и потребителя, както и императивни разпоредби на закона.
Въззивният съд споделя извода на
районния съд за неравноправност и нищожност на чл. 11.2. по смисъла на чл. 143,
т. 12 ЗЗП, доколкото същата препраща към т. 9.4. от Общите условия, тъй като
именно в нея е уредено правото на банката едностранно да променя годишния
лихвен процент при нарастване на базовия лихвен индекс с повече от 0, 5 % в
същия размер, без за това да се изисква сключване на допълнително споразумение
между страните. Посочената разпоредба от общите условия предвижда единствено
задължително увеличение на годишния лихвен процент при увеличаване на базовия
лихвен индекс „в същия размер“, не и обратната зависимост в посока на неговото
намаляване. Предвидена е възможност банката да промени размера на анюитетната
вноска и в интерес на кредитополучателя, но в тази връзка не е предвиден
никакъв механизъм или алгоритъм и докато увеличението на годишния лихвен процент
е уредено императивно при увеличаване на базовия лихвен индекс, то намаляването
е само възможност, по преценка на банката. По този начин банката е обезпечила
за себе си правото произволно да увеличава базовия лихвен процент с цел
реализиране на търговска печалба. Същевременно не е предвидена възможност за
кредитополучателя да се откаже от договора за кредит, ако вследствие на
увеличаването стойността на годишния лихвен процент, окончателната сума е
значително завишена в сравнение с уговорената при сключването на договора. Тази
уговорка не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на банката и кредитополучателя.
Съобразно разясненията, дадени в Решение № 236 от 20.12.2016 г. по т.д. № 3082/2015
г. на ВКС, II Т.О., клауза, при която е предвидена единствено възможност за
нарастване на цената на финансовата услуга при увеличаване на лихвения процент
без да включва възможността за намаляване на същата в случай на спадане на
лихвения процент /при същата методика, по която се извършва увеличението на
цената/, би могла да доведе до значително неравновесие между правата на
потребителя и тези на търговеца. При силни инфлационни процеси базовият лихвен
индекс би могъл да нарасне значително, с което да се увеличи значително и
цената на услугата по банковия кредит, дължима от потребителя. Ако тази цена
бъде запазена при последващо намаляване на базовия лихвен индекс, то това би
довело до несправедливо обогатяване на търговеца за сметка на потребителя. В цитираното
решение е посочено още, че неравноправността на такава клауза произтича от
липсата на реципрочност за намаляване на цената на услугата, като според
върховния съд възраженията на банката, че с подобни уговорки се цели единствено
да бъде гарантирано заплащането на минимално фиксирано с договора
възнаграждение, както и че клаузата само разпределя риска между страните по
договора от промяна на лихвения процент, са неприемливи.
В конкретния случай разпоредбата на т.
9.4. не предвижда достатъчно ясен механизъм как се извършва едностранното
увеличаване на годишния лихвен процент и в този смисъл на потребителя не е
предоставена предварително достатъчно ясна и конкретна информация за
методологията на увеличението. Такива са и разясненията в Решение № 95/13.09.2016
г. по т.д. № 240/2015 г. на ВКС, II Т.О., в което е посочено, че с чл. 58, ал.
1, т. 2 ЗКИ е въведено изискване общите условия на банката да уреждат метода за
изчисляване на лихвата, предвид възмездния характер на договора за банков
кредит, както и условията, при които може да се променя последната до пълното
погасяване задължението на кредитополучателя. Следователно за банката
съществува изрично законово задължение в общите условия да се съдържат
кумулативно два елемента – методиката /метод/ за изчисляване на съответната
лихва и предпоставките за нейната промяна през времетраенето на договора.
Методът на изчисляване на съответния лихвен процент трябва да съдържа ясна и
конкретно разписана изчислителна процедура, посочваща вида, количествените изражения
и относителната тежест на всеки от отделните компоненти – пазарни индекси и/или
индикатори, като между страните трябва е постигнато съгласие за начина на
формиране възнаграждението на кредитодателя, т.е относно конкретната формула за
определяне възнаградителната лихва - съществен елемент от съдържанието на този
вид банкова сделка. Липсата на яснота относно методиката и математическия
алгоритъм за начина на формиране на едностранно променената лихва, както и
липсата на възможност за реципрочно намаляване на лихвата при понижаване на
индекса EURIBOR, води до неравноправност на съответната клауза.
Следва да бъде обърнато внимание и на
разясненията, дадени в Решение № 95/13.09.2016 г. по т.д. № 240/2015 г. на ВКС,
II Т.О., съгласно които договорът за банков кредит като разновидност на
договора за заем представлява двустранен, каузален, възмезден, консенсуален и
формален договор с легално определените в чл.3 от Закона за пазарите на
финансови инструменти /ДВ, бр. 52/ 2007 г./, финансовите инструменти, възприети
по същия начин и в § 1, т.2 от ДР на Закона за публично предлагане на ценни
книжа /ДВ бр.114/99г./ и в т. 50, б. „а” –б. „д” на чл.3 от Регламент/ЕС/ №
575/2013 г. на ЕП и на Съвета, което дава основание да се приеме, че договорът
за жилищен ипотечен кредит не е сделка, имаща за предмет финансови инструменти,
поради което за него не важи ограничението на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП, поради
което оплакванията във въззивната жалба в тази връзка са неоснователни.
В цитираното Решение № 95/13.09.2016
г. по т.д. № 240/2015 г. на ВКС, II Т.О. също е посочено още, че когато за
банката не е уредено задължение за намаляване на лихвения процент при
намаляване на приложимия индекс, съответните договорни клаузи не съответстват
на общото изискване за добросъвестност, като в тази връзка върховният съд
отчита двустранния възмезден характер на банковия кредит с кредитополучатели
физически лица. В решението изрично е отбелязано, аналогично на процесния
случай, че от неоспореното заключение на съдебно-икономическа експертиза, в
съответния процесен период релевантните индекси са се изменяли не само в посока
на тяхното увеличение, но и в посока
намаляване, но това обстоятелство не е било взето предвид от банката.
Неоснователни са и оплакванията във
въззивната жалба досежно анализа от страна на районния съд по отношение на
събраните доказателства по делото, доколкото настоящата инстанция е такава по
съществото на спора и на е длъжна да изложи своите мотиви въз основа на
събраните по делото доказателства, поради което така релевираното оплакване за
допуснатите нарушения от страна на районния съд не е в състояние да доведе до
неправилност на решението.
С оглед приетата по-горе
недействителност на процесните клаузи въззивният съд счита, че ищеца е заплатил
без основание сумата от 8594.64 евро, равняваща се на разликата между
заплатената от него възнаградителна лихва за процесния период и сумата на
възнаградителната лихва, която би се получила, ако се отчете действителната
стойност на базовия лихвен процент (едномесечния EURIBOR за съответния месец)
съобразно заключението на вещото лице по допълнителната съдебно-счетоводната
експертиза, поради което неправилно районният съд е уважил претенцията в размер
на 8643.20 евро, която сума е била посочена в първоначално приетата
съдебно-счетоводна експертиза, като вещото лице в открито съдебно заседание
изрично е посочило, че е допусната техническа грешка, поради което е била
назначена и допълнителна съдебно – счетоводна експертиза. По изложените
съображения решението следва да бъде отменено в частта, в която е уважена
исковата претенция за сумата над 16809.65 лв., представляваща левовата равностойност на
8594.64 евро до присъдения размер от 16904.63 лв., представляваща левовата
равностойност на 8643.20 евро. Решението следва да бъде отменено и в частта, в
която ответникът е осъден да заплати на ответника разноски за сумата над 1433.61
лв. до присъдения размер от 1554.78 лв. Също така решението следва да бъде
отменено и в частта, в която ответникът на основание чл. 77 от ГПК е осъден да
заплати по сметка на СРС държавна такса над сумата 672.38 лв. до присъдения
размер от 676 лв.
При този изход на спора с оглед
частичната основателност на въззивната жалба на основание чл. 78, ал. 3 ГПК
ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответника сумата от 9.31 лв. представляваща
направените във въззивното производство разноски. На
въззиваемата страна с оглед
частичната неоснователност на въззивната жалба на
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК следва да бъдат присъдени направените разноски,
за което страната е представила списък по чл. 80 от ГПК и претендира сумата от 1600 лв., която сума представлява заплатено в брой адвокатско възнаграждение. Настоящият състав
намира за основателно възражението на въззивникът за прекомерност на възнаграждението по чл. 78,
ал. 5 ГПК, поради което на основание чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредбата за
минималните размери на адвокатските възнаграждения намалява същото до 1034.28 лв., като съобразно
уважената част на въззивната жалба на страната следва да бъдат присъдена сумата
от 1028.46 лв.
Според нормата на чл. 77 ГПК ищецът следва да бъде осъден да заплати по сметка на СРС държавна такса от още 3.62 лв.
Воден от
горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 400281 от 03.05.2018 г., постановено по гр. д. № 7617/2014 г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 39 състав в частта, в която е осъден на основание чл. 55, ал. 1 предл. първо във вр. с чл. 86, ал. 1 от ЗЗД ответникът „У.Б.“ АД, с ЕИК *******, със седалище и адрес на управление ***, пл. „*******да заплати на О.И.А. ***, с ЕГН ********** сумата над 16809.65 лв., представляваща левовата равностойност на 8594.64 евро до присъдения размер от 16904.63 лв., представляваща левовата равностойност на 8643.20 евро, с която се е обогатил за периода от 15.11.2008 г. до 15.10.2012 г., получавайки я при първоначална липса на основание като надвзети лихви по Договор за банков ипотечен кредит на физическо лице № 72370554 14.07.2008 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 15.07.2013 г. до окончателното ѝ изплащане, в частта, в която на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК „У.Б.“ АД е осъден да заплати на О.И.А. сумата над 1433.61 лв. до присъдения размер от 1554.78 лв., представляваща направени в производството съдебно-деловодни разноски, съразмерно с уважената част от иска и по компенсация, както и в частта, в която на основание чл. 77 от ГПК „У.Б.“ АД е осъден да заплати по сметка на Софийския районен съд сумата над 672.38 лв. до присъдения размер от 676 лв., представляваща държавна такса в производството пред СРС, и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от О.И.А. ***, с ЕГН **********, срещу „У.Б.“ АД, с ЕИК *******, със седалище и адрес на управление ***, пл. „*******иск с правно основание чл. 55, ал. 1 предл. 1 във вр. с чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за сумата над 16809.65 лв., представляваща левовата равностойност на 8594.64 евро до присъдения размер от 16904.63 лв., представляваща левовата равностойност на 8643.20 евро, с която се е обогатил за периода от 15.11.2008 г. до 15.10.2012 г., получавайки я при първоначална липса на основание като надвзети лихви по Договор за банков ипотечен кредит на физическо лице № 72370554 14.07.2008 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 15.07.2013 г. до окончателното ѝ изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 400281 от 03.05.2018 г., постановено по гр. д. № 7617/2014 г., по описа на
Софийски районен съд, ГО, 39 състав в
останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА „У.Б.“ АД, с ЕИК *******, със седалище и адрес на управление ***, пл. „*******да заплати на О.И.А. ***, с ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 1034.28 лв. съдебни разноски във въззивното производство.
ОСЪЖДА О.И.А. *** да заплати на У.Б.“ АД, с ЕИК *******, със седалище и адрес на управление ***, пл. „*******на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 9.31 лв. съдебни разноски във въззивното производство.
ОСЪЖДА О.И.А. *** да заплати на Софийски районен съд на основание чл. 77 ГПК сумата от още 3.62 лв., представляваща държавна такса в производството пред СРС.
Решението може
да се обжалва с касационна жалба в едномесечен срок от съобщаването му на
страните пред Върховния касационен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.